* * *

Марко погубва Черен Арапин, който иска царската дъщеря за жена

Прочул се е чернию Арапин,
прочул се е край бялото море,
че е юнак, юнак над юнаци.
Заправил е кула над морето -
На двайеет и четири ката,
на всекий кат наредил прозорци -
по двайсет и четири прозорца.
Не опира кулата в морето,
нито стига кулата небето.
Изстъпил се на връх на кулата,
че се ясно, силом изпровикна:
- Боже вишний, вишний, та високий,
кат' си, Боже толкоз ва високо,
като гледаш толкоз на широко,
кът съм юнак над всички юнаци,
кат' изградих таз кула висока,
на двайсет и четири ката,
на всекий кат наредих прозорци,
по двайсет и четири прозорца,
ни опира кулата у морето,
нито стига кула у небето,
кому кула аз ще да оставя,
като немам нийде и никого:
Ни бащица, ни стара майчица,
нити либе, ни млада невеста?
Дур' издума тези жални думи,
написа си ферман зухурлия,
у ферманю тези думи дума:
- Много здраве царю, в Стамбул града,
много здраве, от мене до тебе.
Чул ли си ма, царю, и разбрал ли,
че съм юнак, юнак над юнаци?
Изградих си кула на морето;
ни опира кулата в небето,
нито стига кулата небето.
Ти си имаш хубава дъщерка,
тя си грее като ясно слънце
и си свети като есен месец,
и си бляска кат звезда Зорница,
ази искам да я дадеш мене.
Ако ми я, царю, ти не даваш,
аз ще с тебе на бой да излеза,
ще се биеш, и ще те надвия.
Ще ти земна хубавата щерка,
ще ти земна кази, вилаети,
ще ти земна и Стамбула града,
столнината в твойто царовище,
а пък тебе роб ще да те хвана, -
ще те хвърля у тъмни зандани,
да се скапеш у тъмни тъмници...
Чу ли, царю, чу ли и разбра ли!
Повика си слуга дудаклия,
подаде му ферман фараклия
и на слуга тихо проговаря:
- Чувай, слуго, верен дудаклия -
да възседнеш коня бедевия,
да го пуснеш край бялото море,
да полети по равното поле,
като птица по синьото небе.
Да пристигнеш за ден и до пладня,
да пристигнеш, у Стамбула града,
да подадеш ферманя на царя
и да искаш кършилък на него.
Подаде му ферман зуххурлия,
поклони се слуга дудаклия,
поклони се, темане направи
и целуна ферман зухурлия.
Обседла си коня бедевия,
обседла го с седло фараклия,
обюзда го с юзда халкалия,
в зъби хвана ферман зухурлия,
пусти коня край белото море,
изгуби се у равното поле...
И пристигна у Стамбула града,
и пристигна за ден и до пладня,
право кара в царюви сараи.
Срещнаха го до триста риджали
и поеха ферман зухурлия.
Занесе го верен капуджия
и го сложи царю на колено,
селям даде и навън излезе.
Ферман чете царю господарю,
ферман чете, дребни сълзи рони...
Прочети си ферман зухурлия
и написа кършилък на него:
"Ой те тебе юнак над юнака,
аз ти давам моята дъщерка,
ако чакаш три недели време -
да натъкми тънко златно дари,
златно дари, и тежка прикия.
Като бъди всичкото готово,
ще ти пратя хабер по татарин,
да повдигнеш тежка буйна сватба!"
И подаде ферман кършилия,
да го носят на черен Арапин.
Ни ваготви царю господарю,
ни заготви тънко златно дари,
нито готви тежката прикия,
най проводи дванайсе телали,
да си викат из Цариград града:
- Дето има юнак над юнака,
да се удари с чернию Арапин,
да се яви, при царя да дойде.
'Ко надвие Черна Арапина,
ще му даде неговата 'щерка,
от царството цела половина,
със градища и със все паланки,
и три ади на белото море!
Викали са дванайсе телали,
викали са, и два дни и три дни:
Не се яви нити една душа,
да се обади, че ще да се бие,
да се бие, с черния Арапин...
На четвърти ден, подир пладнина,
обади се една стара баба,
че си има сина юначина,
че е юнак, юнак над юнака:
- Той се ударя с черния Арапин,
ще се удари и ще му надвие!
Като чуха дванайсе телали,
като чуха, тия сладки думи,
поведоха старата старица,
поведоха, право заведоха,
пуснаха ш да влези при царя.
И говорят дванайсе телали:
- Ой те тебе, царю, господарю,
таз старица днеска се обади,
че си има сина юначина,
юначина, юнак над юнака:
"Той се ударя с черния Арапин -
ще се удари и ще го надвие!"
Проговори царю господарю:
- Ой те тебе майчице старице,
че къде е твоя син юнака,
че къде е, и как му е име?
Отговори старата старица:
- Ой те тебе, царю, господарю,
моя син е у тъмни тъмници,
девет годин, откак е заключен;
името му й баша дели Марко!
Като зачу, царю, господарю,
като зачу, за Марка юнака,
плесна ръце, риджели повика,
повика си до триста риджели
и повика тъмни тъмничари.
Продума им царю господарю:
- Ой ви вази, до триста риджели,
все риджели и все тъмничари,
отворете тъмните зандани,
намерете баша дели Марка,
намерете, тук го доведете...
Поклон струват тристата риджели,
поклон струват, всички тъмничари,
поклон струват, скута му целуват
и отиват зандан да отварят.
Задрънчаха ключове, кофари,
затънтяха вратите у зандани.
Редом ходят из тъмни тъмннци,
редом ходят, насекъде търсят,
да намерят баша дели Марка.
Марко лежи в най-долня тъмница,
та не могат Марка да намерят.
Попитаха най-стар тъмничарин:
- Дали нема още нейде некой,
да й затворен и да е забравен?
Проговаря най-стар тъмничарин:
- Има долу под влажната земя,
има долу страшна харамия,
ала той е отколе затворен,
скапал се е у тежки тумруци!
Запалиха свещи и фенери,
увлезоха долу под земята,
дет' мирише на гроб и на плесен,
дето пълзят жаби и гущери,
дет' не влезва слънцето никоги -
нито сутрин, нито по пладнина.
Намериха баша дели Марка -
там си лежи у тежки тумруци,
лежи мълком, дума не продумва...
Разковаха тежките тумруци,
извадиха Марковите нозе.
- Ставай Марко! - тъмничари викат.
Повдигна се Марко, да си стане,
не го пуща русата му коса, -
зарасла се у черната земя!
Донесоха брадви, търнокопи,
разкопаха, коси от земята,
че се вдигна баша дели Марко;
отърси си косите от земята
и изправи нозе в колени...
Извадиха Марка на видело;
нал' не може слънцето да гледа, -
отслабнали очи у тъмница;
поутри ги Марго, поубърса,
прекръсти се и Бога помоли,
и погледна на ясното слънце.
Проговори баша дели Марко:
- Ой те тебе, слънчице огняно,
девет годин ти не си ме грело,
щел бил Господ пак да ме огрееш...
Доведоха до девет белбери,
да му бръснат косата й брадата;
бръснали го три дни и три нощи,
изхабили до девет бръснича
и изтрили до девет каиша.
Доде Марка обръснат, умият,
пролели са до двайсе тулупа
топла вода, вода дъждовница,
и изтрили до двайсе калъпа
раки-сапун - от дървено масло...
Облекли го у нова премяна
и го водят на право при царя.
Като върви баша дели Марко,
като върви, по витите сълби,
сълби трещят, стъпала се кършат.
Кат' го видя царю господари,
побиха го тръпки, трескавици,
юнак беше, а и страшен беше, -
изпили го тъмните тъмници,
черни очи в глава потънали,
бело лице зелено станало...
Проговаря царю господар":
- Ой те тебе, баша дели Марко,
можеш ли се с Арапин удари,
да се удариш и да му надвиеш?
Отговаря баша дели Марко:
- Ой те тебе царю господарю,
'ко ще Господ, аз ще се ударя,
ще се ударя, и ще му надвия!
Ала сега аз царю не мога -
отслабнал съм, царю, истуфинял...
Дай ми воля, да се понахраня
и да пийна червеното винце,
че тогава, царю, ще ти кажа,
кога сила малко придобия,
тогаз царю, аз ще да се бия!
- Иди, Марко, - царю отговори, -
иди Марко, яж и пий до воля,
и като се, Марко, заусилиш,
ти да дойдеш на - право при мене!
Излези си баша дели Марко
и улови тъмните чаршии,
а пред Марка - дванайсе телали,
виком викат из тъмни чаршии,
виком викат, насекъде кликат:
- Който има вино и ракия,
който има ястья пеперливи,
който има печено, варено,
който има пити пресенчени,
да си дава на Марка юнака -
нека яде, нека пие Марко,
нека пие, сила да добие,
а за Марка царю ще да плаща!
Яде Марко три дни и три нощи,
яде Марко, що му душа сека
Понапи се вино и ракия.
Чашата му ведро и половина -
една вдига, за другата смига.
Яде Марко три недели време
Зачерви се Марковото лице,
залыцеха очи потъмнели,
и засука дългите мустаци.
Стана Марко - при царя отиде.
Кат го видя царю гсподарю,
зарадва се, че Марко управен.
Проговори царю господарю:
- Готов ли си Марко, да се биеш,
да се биеш с черния Арапин?
Отговаря баша дели Марко:
- Ой ви вази до триста риджели,
донесете триста остри саби,
триста саби, саби дамаскини,
да с' избере баша дели Марко,
да с' избере, сабя по табьетя!
Донесоха тристата риджели,
донесоха, триста остри саби,
триста саби, саби дамаскини,
уписани със злато и сърма
и си лъщят като ясно слънце.
Проговори царю господарю:
- Избери си баша дели Марко,
избери си, сабя на табьета!
Разбърка ги баша дели Марко,
разбърка ги, сабя да избира -
коя хване, коя поугъне,
изкършва са у Маркови ръце...
Проговори баша дели Марко:
- Хубави са, царю господарю,
хубави са, ал' за мене не са -
те се кършат като сухи пръчки...
Няма, царю, мойта остра сабя,
мойта сабя, сабя дипленица,
що се дипли на дванайсе дипли
и си сече дърво и камъни...
Аз ще ида при моята майка,
да я питам, да ли не ми варди,
дал' не варди мойта остра сабя,
остра сабя, сабя дипленяца.
Отиде си при старата майка,
и говори баша дели Марко:
- Ой те тебе, стара моя мале,
запази ли мойта остра сабя,
мойта сабя, сабя дипленица,
що се дипли на дванайсе дипли,
и що сече дърви и камъни?
Говори му старата му майка:
- Завардих я, синко, и запазих,
ала ти е сабя ръждясала,
ръждясала сабя, тунясала -
девет годин ръждата я й яла!
Отговаря баша дели Марко:
- Ой те тебе, стара моя мале,
да я й яла, все не щ' й дояла -
донеси ми сабя дипленица!
Отговаря старата му майка:
- Аз остарях, милий мой сино,
не мога ти сабята повдигна -
ей я долу у тъмни зимници,
де си виси на черните дзиди,
изтляло й белото ремъни!
Скочи Марко, у зимници влезе,
откачи си сабя дипленица,
прекръсти се, сабята целуна
и на сабя тихо проговори:
- Ой те, сабьо, мила посестримо,
ти си за брат и ти за сестрица,
колко си ме пътя отървала
от делии, от кабадаии,
помогни ми й сега да надвия,
да надвия Черна Арапина!
И отиде у царски сараи,
де чакаше царя със риджели,
говори им баша дели Марко:
- Ето туй е мойта остра сабя,
остра сабя, сабя дипленица;
ни е злата, нито сърменита,
ала й верна, верна посестрима -
де ударя, назад се не връща!
Потегли я, Марко, да я вади,
да я вади от черна капия;
не се вади - сабя ръждясала,
ръждясала, сабя тунясала...
Проговори баша дели Марко:
- Пуста ръжда сабята не пуща:
девет годин сабя е ръждила,
девет меха масло ще да иска.
Донесоха до девет мехове,
девет меха масло адалия.
Наля Марко четири тулума,
у капия туня тунясала,
край сабята - ръжда ръждясала,
и потегли сабята да вади;
не се вади и не се помръдва...
Говори й баша дели Марко:
- Ой те тебе, сабьо посестримо,
и ти си, сабьо, много ожаднела,
ожаднела за дървено масло,
както Марко - за вино червено;
аз се напих, на се и ти напий!
И й наля още пет тулума...
Тури капия на лево колено,
заграби я у ръка левица
и потегли с ръка десница.
Изтръгна се сабя из капия
и пресече дванайсе диреци, -
тъй я Марко полека издръпна...
Позасмя се баша дели Марко
и говори на ръждива сабя:
- Ой те тебе, сабьо посестримо,
аз се боях, че ще ме засрамиш,
а пък ти си още здрава била,
ой здрава си, ала си ръждива,
както беше Марко у тъмници!
Проговори баша дели Марко:
- Сега искам дванайсе майстора,
да ми клепят сабята ръждива,
да я клепят, и да си наточат
и на вода да я не прекалват.
Заповеда царю господарю,
да доведат дванайсе майстори.
Доведоха дванайсе майстори,
с най-главния стар уста-башия.
Проговори баша дели Марко:
- Ой те тебе, стар уста-башия,
мож ли клепа мойта хабна сабя,
да я клепиш и да я наточиш,
на водата да я изполучиш -
нито люта, нито мекушава,
да си сече дървя и камъни?
Ако ли я в вода не получиш,
ще я опитам у твоята шия -
'ко не сече дървя и камъни,
дали сече жили и гръкляни?!
Че я взеха дванайсе майстори,
да я клепят и да я наточат,
да я калят, нито твърде люта,
нито люта, нито мекушава,
да си сече дърви и камъни.
Клепали я три дни и три нощи,
калили я и наточили я -
лъсна сабя като огледало.
Че отиде Марко да я види
как я клепят и как я каляват,
как я точат и как я заглаждат.
Като виде сабята готова,
че се лъщи като огледало,
улови я у ръка десница,
огъна я налево, надесно -
ни се чупи, нито се удава,
а майстори треска ги отресе.
Че замахна баша дели Марко,
че замахна със острата сабя -
отсече им хладна наковина
и преплаши дванайсе майстори,
да си плюят всички у пазвите,
да н' ги хване три годишна треска.
И продума баша дели Марко:
- Ой те тебе, сабьо дипленице,
аз те имах ръждиво железо,
пък ти сечеш хладни наковини!
Бръкна Марко у куюм джобове,
да извади бакшиш да им дава -
не намери ни едно дукато -
той забравил, че е сиротиня,
че излезъл вчера из зандани...
Зачерви се и им проговори:
- Почакайте до два-дни и до три-дни,
дайте ми я сега вересия;
подир три дни аз ще ви заплата,
десет пътя, от колкото струва!
Взе си сабя и из път замина.
Говорят си дванайсе майстори:
- Халал да му й клепане й точене,
кат ни остави глави на рамене!
Че отиде баша дели Марко,
че отиде у царски сараи,
да покаже острата си сабя,
що отсече хладна наковина.
Събраха се до триста риджели,
да му видят сабя дипленица -
как се лъщи като огледало.
Говори им баша дели Марко:
- Ой ви вази до триста риджели,
ремъни се на капия гнили;
донесете две биволски кожи,
да си меря ремъни за сабя!
Донесоха три биволски кожи,
донесли ги до девет сарачи,
че говори Марко на сарачи:
- Отрежете дванайсе каиша
за сабята и за капията!
Отрезли му дванайсе каиша
за сабята и за капията;
турили им дванайсе праждови.
Припаса я баша дели Марко
и при царя със сабя излезе.
Проговаря царю господарю:
- Ой те тебе, баша дели Марко,
готов ли си на бой да излезеш,
да се удариш с черния Арапин?
Отговаря баша дели Марко:
- Ой те тебе, царю господарю,
аз съм готов, но конче си немам!
Говори му царю господарю:
- Иди, Марко, у мойте яхъри,
избери си какво конче искаш,
избири си конче на табьетя!
Марко слезе у царски яхъри
да избира конче за юнака,
избирал е, Марко, пробирал е,
не хареса конче както иска.
И отиде на царя да каже,
а че нема конче за юнака.
- Нема, рече, тука кон за мене,
що да пие пет чебъра вино,
как пиеше мою Газибара?
Царю Марку тихо проговаря:
- А къде е твою Газибара?
- Не знам, царю, от девет години
ни съм го чул и ни съм го видел.
Дай ии воля, царю, господарю,
дай ми воля, триж да се провикна;
ако е жив мою Газибара -
дето да е, той ще се убади, -
той познава мойте ясни гласи,
дето да е, той тука ще да е!
Позволи му царю гусподарю,
позволи му, да се изпровикне;
че излезе баша дели Марко,
че излезе на Стара планина,
провикна се, що му глас държеше:
- Ой, чуваш ли, конче Газибарче,
дето да си, цвилни, обади се -
Марко е жив, вика те при себе,
цвилни коньо, де си, покажи се!
Кат се Марко първом изпровикна,
със гласа си сто къщи събори,
и пендесе жени пометнали;
като Марко повтором повтори -
двеста къщи гласа му събори,
и сто жени са се похабили;
кат се Марко трети път провикна,
триста къщи гласа му събори,
двеста жени са се похабили...
Зачул го е коня Газибара,
зачул го е от Влашката земя,
дето теглел до девет камъка,
воденица, пуста да остане,
и бил вързан със триста каиши...
Изпокъсал белите каиши,
и изскокнал като страшна ламя;
преплавал си тиха бел Дунава,
и при Марка пъхтишком долетя.
Кат го видя баша дели Марко,
той не можа да си го познае -
отслабнал му коня Газибара,
протрили го белите каиши,
във оная влашка воденица;
сал го позна по белото чело -
на чело му ясна месечина.
Целуна го по белото чело,
целуна го и му проговори:
- Ой те коньо, коньо Газибара,
живи бехме пак да се сбереме, -
ти из Влашко, пък аз из зандани...
Жив е Господ, ще се напиеме, -
и му даде три чебъра вино.
Поведе си коня Газибара,
поведе го, при царя заведе,
и продума баша дели Марко:
- Ой та царю, царю, господарю,
дай ми изин още за три дена -
много ми е конче отслабнало,
да го зобя с бела ориза,
да го поя с вино червено,
дано дойде малко на соко си,
че сега е твърде изстуфинял -
изпила го пуста воденица!
Цар му даде за три дена воля,
да назоби коня Газибара,
да го зоби и да го напои,
както знае и душа му сака.
Тогиз прати писмо фараклия -
проводи го със бързи татари,
да го зан'сат долу на Арапин;
у писмото царю му говори:
"Аз съм готов с дари и прикии,
повдигни си тежка буйна сватба, -
скоро ела, аз ще те посрещна!"
Като писмо Арапин получи,
прочете го и друго му върна;
у писмото, така му говори:
"Ази ида с тежка буйна сватба,
всички порти у вред да затвориш,
всички порти, и всички дюкяни;
ако сваря порта отворена,
или дюкян у тини чаршии,
аз със тебе бой ще да се бия!"
Като прие царю господарю,
като прие арабското писмо,
затворил е порти и дюкяни,
и край града риджеди проводи,
да посрещнат Черна Арапина,
Арапина със буйната сватба.
На край града царю запрведа,
да оставят едни вити порти,
вити порти, порти отворени.
Почакало, мало и големо,
почакало, три сахатя време,
почакало, сватба да посрещне.
Зададе се арабската сватба,
и достигна до триста риджели,
сватба възпря със триста кочии
Във кочии - петстотин кадъни,
белеят се като бели патки,
цвилят конье, конье бедевии.
Чер Арапин на риджели дума:
- Ой ви вази до триста риджели -
всички порти у вред затворени,
а защо са тези отворени -
тук ще има некоя измама?!
Говорят му до триста риджели:
- Ой те тебе Черна Арапина,
тази къща й пуста опустела,
опустела от десет години,
жива душа в нея не живее -
тъй-ка зеят тия пусти порти,
а къщата таласъм я варди,
нощем бухат бухли, кукумевки,
иикой не смей у нея да влезе,
нито денем, а камо ли нощем!
Поверва ги Черна Арапина,
поверва ги, и напред замина -
Подир него тежка буйна сватба,
буйна сватба със триста кочии,
със петстотин пребели кадъни,
че отиде у царски сараи,
да си взема младата невеста,
царювата хубава дъщерка.
Не ми й било къща опустела.
опустела, от десет години,
не живели бухли, кукумевки,
нито къща таласъм е вардел,
най е било хан ми кивгирлия,
кивгирлия хан ми куршумлия,
царска хана, хана керванлия -
вътре живел баша дели Марко,
със свойго юг' коня Газибара -
яде пие, Газибара кърми.
Марко пие по два чебра вино,
Газибара - по четири чебра.
Кат зажина тежка, буйна сватба,
Марко слезе от вършни чардаци,
натъкми си коня Газибара:
Обседла го седло шикосано,
подпаса му дванайсе коланя,
удари му девет гювюслюка,
обюзда го юзда халкалия,
натъкми му кускун каишлия,
и заключи тежки вити порти,
напои го с три чебъра вино,
привърза го зад витите порти,
че си седна на равното двори,
да допива два чебъра вино,
да допива, кеф да си добива.
Арапин се със сватбата връща,
невестата у злата кочия,
у кочия - като ясно слънце
И си рони дребни бистри сълзи,
рони сълзи от Арапин скришом...
Край кочия Арапин - на коня.
Яри коня, коня бедевия,
и обгледва редом из чаршия.
Като стигна до витите порти,
що си беха преди отворени,
виде порти, сега затворени,
затворени, порти заключени -
разбра вече, че туй е измама,
и го обвзе шубе кахърлия.
Намести си ханджар зехирлия,
натъкми си сабя дамаскиня,
бутна коня - люта бедевия,
и си дойде до витите порти.
Тежка сватба напред си замина,
а Арапин през ключа погледна:
Виде Марка на равни дворове,
де допива два чебъра вино,
и си виде коня Газибара,
че си гризе спонците на порти.
Провикна се черния Арапинъ;
- Ой те тебе, незнайна гидийо,
кой си, кажи, викни, обади се,
турчин ли си или си гявурин?
Марко допи чаша ведреница,
обърса си русите мустаци,
виком викна, хана потрепера:
- Аз съм Марко, баша дели Марко,
дето беше у тъмни зандани,
на бел свет съм ей сега излезъл;
аз съм пътник, на път заминувам!
- Ой, ти ли си, кяфирино Марко,
ако си ти, съкън - не излезвай,
не излезвай на равни друмови,
да н' изплашиш мойто първо либе,
първо либе, тежката ми сватба,
че те, Марко, с мойта бедевия,
седем пътя на коня прескачам!
Отговаря баша дели Марко:
- Иди пътя, Черна Арапино,
немам делба със тебе да деля!
Ази тука виното си пия -
вино пия, чебъра добивам!
Разсърди се люта Газибара,
дет' Арапин конче си похвали,
искъса си повод синджирлия,
че прескочи през витите порти -
не прескочи, ами ги прифръкна,
и запенен люто се увтурна,
върху пуста врана бедевия.
Цвилна, писна, за уши го хвана,
отгризе му двете остри уши,
повърна се и назад прескочи,
та отиде при Марка юнака,
а Арапин - подир свойта сватба,
със кърната черна бедевия.
Проговори люта Газибара:
- Ой те тебе, Марко, мой стопане,
срамота е тъй да ни се смеят,
срамота е, Марко, грехота е...
Доде имаш туй сърце юнашко,
ще търпиш ли хули и прекори -
да ни хули Черна Арапина?
Аз не можах, Марко, да претърпя,
отхапах му на коня ушите!
Хайде ставай, на гръб ми се метай,
да си стигнем Черна Арапина,
да си стигнем и да му отвърнем,
да се повни и да се приказва,
кога се е на Марка присмивал,
и на Марка и на Газибара!
Засрами се Марко, разлюти се,
от свойго тог' коня Газибара.
Скокна Марко, на гръб му се метна,
нема време порти да отваря -
прелетеха двамата над порти,
излетеха на равни друмови...
Обърна се Черна Арапина,
обърна се и назад погледна -
не се види челяк по друмови,
най се видят мъгли и прахове,
да се виват на вихри-вихрушки,
и се вдигат от черната земя,
та достигат до синьото небе...
Усети се Черна Арапина,
усети се, че това е Марко,
че го Марко за добро не гони...
Остави си сватба, първо либе,
разяри си люта бедевия,
колко беше люта за уши си,
тя сега се повече разлюти, -
повърна се Марка да посрещне.
Срещнаха се на равното поле,
срещнаха се в мъгли и прахове,
срещнаха се като буйни хали.
Цвилна пуста люта бедевия,
цвилна пуста, та полето екна.
Газибара назад не остана, -
пищят двата като самодиви.
- Дръж се, Марко, - Арапина викна, -
дръж се, Марко, ако имаш сила!
Прескочи го с люта бедевия,
прескочи го тъкмо седем пътя.
Юнак беше коня Газибара,
бедевия по-юнак излезе...
Измъкнаха саби из капии -
лъснаха се като ясно слънце,
Арапина - сабя дамаскиня,
що се вие като люта змия,
и си сече сребро и железо;
а пък Марко - сабя дипленица,
що се дипли на дванайсе дипли,
и си сече хладни наковини.
Развъртеха саби над глави си,
зафучаха саби, запищеха,
от сабите хладен ветър вее,
дет се срещнат, дето се ударят,
ясен пламък от саби изскача...
Веднъж саби силно претрещеха,
претрещеха силно презвънтеха,
Марковата сабя дипленица,
стана, пуста, на две половини.
Пресече си сабя дамаскиня,
що се вие като люта змия,
що си сече сребро и железо,
тънка беше, но жилава беше,
сухо сребро, с стомана сварено.
Вий се пусто, ала се не кърши...
Хитър беше коня Газибара,
съгледа си баша дели Марка,
че е Марко със полвина сабя,
ще му земне Черна Арапина,
ще му земне руса буйна глава,
скоро легна и Марка подлегна,
да го спази от острата сабя.
Замахна се Черна Арапина,
замахна се със всичка си сила,
да отсече Марковата глава.
Хитър бешэ пуста Газибара,
хитър беше, във очи гледаше,
повдигна си четирите нозе,
повдигна ги, нагоре изправи,
и посрещна арабскатата сабя,
посрещна я с сребърни петали,
подковани със злати гоздеи, -
пречупи се сабя дамаскиня,
пречупи се в златите гвоздеи,
прекърши се на три половини,
сал череня в ръка му остана.
Като виде пуста Газибара,
че Арапин без сабя остана,
рипна бърже като яребица, -
изправи се на нозе юнашки,
и говори хитър Газибара:
- Дръж се, Марко, сега с половина -
Арапина нема и половина!
Че замахна баша дели Марко,
че замахна със полвина сабя,
та отсече арабската глава,
отсече я чак до раменете.
Търкули се пуста черна глава
и с език си сърдито бълболи:
- Проклет да си, коньо Газибара,
по-проклети - златни ти гвоздеи,
що строшиха сабя дамаскиня...
Не ми й жално, дето млад отивам,
най ми й жално за първото либе,
че ще другий либе да ми либе!...
Поколничи коня Газибара,
поколничи при черната глава,
и Марко се от коня наведе,
набоди я на полвина сабя.
Проговори баша дели Марко:
- Ой те тебе, конче, Газибарче,
посвършихме юнашка работа,
ала всичка не сме довършили;
да стигнеме сега и сватбата,
да върнеме младата иевеста,
че я силом Арапина грабна,
да не плаче и да не въздиша -
да я върнем на царя в сараи!
Проговаря хитър Газибара:
- Дръж се сега у моята грива,
скоро сватба ази ще ти стигна,
ако й да се й тъй отдалечила -
три сахатя от нази дадеко!
Това рече, още не изрече -
вдигнаха се вихри и вихрушки,
пред вихрушки Марко с Газибара.
Пристигнаха арабската сватба,
всичка сватба назад се обърна,
да погледа Марковата глава,
как я носи черния Арапин.
Не си видя Марковата глава,
най си видя арапова глава,
натъкната на Марковта сабя,
на Марковта сабя - половина.
Че пищяха мало и големо,
пищят, плачат, Арапина вайкат...
Викна Марко, та полето екна,
- Стой, запрете златата кочия,
да ви видя младата невеста,
да я видя, ръка да целува,
да я даря юнашки дарове!
Запрели са златата кочия,
не я дари юнашки дарове,
най я грабна за десната ръка,
че я метна на коня зад себе.
Проговаря баша дели Марко:
- Щото дирих, ази го намерих,
и Арапин, каквото е дирил,
що е дирил, туй е и намерил -
да го кълват орли и гарвани!
Туй си рече, още не дорече,
възви коня, назад се повърна.
Че занесе у царски сараи,
занеси си царското момиче,
и показа арабската глава.
Кой я видя, треска го отресе -
не е глава, а баждарска крина,
що събира двайсе и пет оки,
на пазаря червена пшеница.
Шенлик прави царю господарю,
шенлик прави, Марка си дарява -
триста хазни злато неброено,
и петстотин - сребро не теглено,
и му даде, що секаше още,
триста кази, двеста вилаета,
да обхожда и вино да пие -
руйно вино и върла ракия,
и да пои коня Газибара,
да го пои по пет чебра вино,
да го зоби с бели оризи,
да се чува и да се приказва,
как е Марко Арапин посекъл,
със полвина сабя дипленица.
Че отиде Марко при белбери.
да ги дари за девет бръснича,
да ги дари за девет каиша,
да ги дари за мити, бръснати -
насипа им по шепа жълтици,
да го повнят и да го приказват.
Че отиде при стар уста-баша,
що му клепа сабя дипленица,
и повика до девет майстори,
подари ги сег' шепа жълтици,
показа им сабя половина,
и им цапна по девет плесници -
кога калят, очи да отварвят,
че й дали вода мекушава.
Ако не 6е туй чудо ставало,
то не би се пело, приказвало,
по сватбите и по трапезите.
Наздраве ви, сватове, кумове!
Туй от мене, другото от вази,
който дари сребърно дукато,
сребро му се лело и ковало,
като бел лед зиме по Водици;
който дари резано дукато,
резани му били кошарите!
А които нищо не дариха -
да са здрави и весели всички -
да ме дарват, когато се смогнат,
когато им Бог даде паричка -
я паричка, я жълта жълтичка.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.01.2020
Български фолклорни мотиви. Т. IІ. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2020
Български фолклорни мотиви. Т. IІІ. Юнашки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2009-2020