* * *

Крали Марко и Филип Маджарин

Викнали са, цикнали са девет братка,
девет братка и осем снахи:
- Що е тузи от вам бан Янкула,
не можеме веке да теглиме,
двори не можеме да видиме пометени,
море, нито столи наредени,
що си идат и си хождат твоите,
море, твоите мили побратими
сос нихните бързи коньи,
двори на раскаповат
и столи на раздреват от седене,
и па й додяло от пусто вино служене.
Тогай как дочу бан Янкула,
да отиде се изкачи на бинекташи,
да си викна и подрукна на негова бърза коня:
- Яла коня, бърза коня,
да те вяхна, и ние да си ходиме,
защо на моите осем снахи му се е додяло
от моите мили побратими,
що идат и дохождат на мене гости;
сос нихните бързи коньи
двори му разкопават и столи му раздреват,
и му и додяло от пусто вино служене.
И да оти бърза коня иа бинекташи,
та си го вяна бан Янкула,
та отиде на пуста гора зелена,
там излезе от коня, пущи да го пасе,
и он фати църква да направи,
църква света Неделя,
да я работи до три години.
Тамо той ни човек виде, нито пиле,
лю си найде сал едно сокол пиле побратимче
и една кукувичка побратимка.
И три години бан Янкула сън не заспа,
и тогай как църква да стори,
църква света Неделя,
тогай дремка беше задремал.
И беше легнал на вратата да поспи,
и сън беше засънил на сънот,
че неговите осем братка
ги е вземал Сербез делия робиня,
да ги кладе у тежки зандани,
да ги тури у тежки томруци,
и на гърлата му тежки синджира;
и снахите му ги е взел млади робинки,
и ги кладе да перат на една река,
църната вълна да я правят бела;
и внучинта негова гъски да пасат.
Га се разбуди бан Янкула, се чуди,
та си викна сокол пилче побратимче,
та му вели, ем говори на него:
- Варай, пилче, побратимче соколово,
азе тебе много ти се моля,
ти да пойдиш дури среде ми двори,
ти да видиш дърво дафиново, -
дали зелено стои, дали съхнало;
и на дървото има едно гнездо,
и у гнездото има до три змии кукулятри, -
да видиш, дали са живи, или умрени;
и по дървото има чешма вино тече, -
ти да видиш, дали тече, али съхнала.
И да видиш моите двори, -
дали са запустени, или са затревени,
или люди има поработени;
и да видиш моите конаци, -
дали се запустени и расторени.
Тогай сокол пилче побратимче
си отиде на бан Янкуловите къщи,
га гленда, що кье види -
дърво дафиново повенало,
кукулятрите змии са разболели,
чешмата от виното съхнала,
двори беха запустели,
конаците беха растурени,
сал една баба се върти нетре.
Та й вели сокол пилче, ем говори:
- Варай, бабо, стара майко,
азе тебе кье те питам -
а тез конаци стопани що ви чиниха,
дали умреха, или стопани не имаха?
Я та му вели, хем говори:
- Варай, пиле си, или човек си, що мене питаш,
че очи немам да те видя -
очи ми са ослепели
от много сълзи притурени,
девет сина приплачувани
и осем снахи сос внучиня мои,
що си взема Сербез делия млада робиня.
Синове ми осем ги кладе у тежки зандани,
и снахите ми да перат на реката,
църната вълна да я чинат бела,
и внучинта ми да пасат гъски.
Тогай стана сокол пиле побратимче,
та отиде на бан Янкула да му каже.
Тогиз излезе бан Янкула,
та си вика на бърза му коня:
- Варай коня, бърза коня,
азе тука да те видя,
сега има три години, що те не видох,
и не ти съм напул, нито ти съм назобил,
що бех много разлютен на братите ми,
нито юздата ти съм изкарал от глава,
нито пала ти съм изкарал от гърбо,
нито колан ти съм разтегнал,
да те вяхна, и да ходиме и ниа
на Сербез делия, да го видиме,
каков юнак е, що взема моите бракя робини,
да ги кладе на тежки зандани,
и снахите ми т и взел мпади робиня.
Тогай дойде бързата коня
покрай бан Янкула, та го яхна,
да киниса бан Янкула да си хожда,
право тегли на Сербез делийовото село.
Га отиде край село при реката,
там си найде осем снахи перат
църната вълна да я чинат бела.
Та им вели хем говори:
- Поможи бог на вам, невести!
- Дал ти Бог добро, цър калугер!
Тогай ги пита бан Янкула,
дали Сербез делия у дома му седи.
Я те му велят:
- Он си не знай, дека ходи,
немой ходиш да го бъркаш,
да не те погине тебе, цър калугер!
Я той ги пита:
- Сербез дедия що юнаско има?
Я те му велят и говорат:
- Тоз студен камен до колено го кренува.
Тогай бан Янкула от коня поникнува,
фати го каменот, го прихвърли през рамо,
та го чини до три коматя.
Тогай си отиде по-нататак,
там си найде внучинта му гъски пасат.
И него жал му падна, беше заплакал...
И внучинтата му как го видеха, го познаха,
и текоха, го ватиха от коня кой за юзда,
кой за изенгии, и много жално плачаха.
Изкарал бан Янкула кесето от пазува,
на кой пара дава, на кой аспра дава.
И коньо си откина от внучинтате,
та отиде на Сербез делийови тежки порти,
еднъж си викна и дваж подрукна:
- Я излези вънка, Сербез делия, да те дадам!
Я Сербез делийката на диванханата
везеше копринена риза на гергефо,
и оттам му говори на Янкула:
- Да си поиш оттука ти, цър калугер,
да си поиш, отдек си дошел,
да не дойде Сербез делия тебе да погине!
И тогаз на бан Янкула
много му се наядило и му падна тежко,
та пристегна конски юзди,
та удри чарклии махмузи,
и коня си запали, та си скокна,
та се скачи горе на диванханата,
тамо, де си везеше Сербез делийка;
та я удри бан Янкула един юмрук по устата,
та й паднаха сите зънби,
като маргарит се наредоха на ризата.
И тогай й вели: - Аз кье ходам
на дутлийски баш механи,
тамо вино кье попием малко,
и ако дойде Сербез делия тука,
поскоро да дойде тамо!
Оттам отиде бан Янкула
на дутлийски баш механи,
та излезе, кон си върза на вратата
и на коня сръбско му говори:
- Варай коня, бърза коня,
ти га видиш Сербез делия да иде отдалеко,
ти мене сръбско да ми кажеш!
И седнал бан Янкула вино да попие,
та е пил седемдесет метра наред.
Ето и Сербез делия иде отдалеко,
я коня на бан Янкула сръбско му говори:
- Сербез делия отдалеко иде,
дали да го пусна нетре, дали да го изя вънка?
И бан Янкула сръбско му вели:
- Немой ти го изяваш вънка,
ама да го позабавиш още малко,
зере съм пил седемдесет метра вино,
та ни мустак ми са накисна още,
нито гърлото ми са натопи,
гърлото му стана като сажда с оцет!
И га дойде Сербез делия край бърза коня,
го позабави малко вънка на Сербез делия,
и пил бан Янкула още седемдесет метра вино.
Тогай па коня сръбско му говори:
- Пусни ми го сега Сербез делия нетре!
Тогай и Сербез делия отишъл нетре,
да си сдигна тежка му боздугана,
на бан Янкула фатил да го бие,
я бан Янкула фатил да вика мошно,
хем да му вели на дутлиски баш механеджия:
- Море, що са тия бълхи дребни, що щипат мене?
И тогаз стана бан Янкула на юнашки нозе,
та сдигна негова малка боздугана,
една го удри на Сербез делия,
четирийсе стъжни го закопа на земята.
И тогай източи остра сабя,
та му сече русата глава.
И па си вяхна бързата коня,
та отиде на Сербез делийови кукя,
та отишъл право на зандана,
та я ритна една ританица,
та разпиля зандано камен по камен
и та извади братите му от зандана,
и та откина снахите му и негови внучиня,
що беха на Сербез делия робиня.
И Сербез делийката я взема млада робинка,
и да я занесе у дома му без зънба.
И тогаз позеленело дърво дафиново,
и змиите кукулятри са оздравели,
и чешмата па течеше вино,
и двори се затревили, позеленели,
и конаките му се разшениле,
и майка му проглендала от радост.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.04.2020
Български фолклорни мотиви. Т. IІІ. Юнашки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2009-2020