* * *

Крали Марко и Филип Маджарин

Вечерует Кралевике Марко
суха леба и люта пиприка,
со пиприка и вино цървено.
Що му дойде едно парче книга,
книга четат и се подсмевует,
а майка му Марка прашуеше:
- Що се смееш, синко, под мустаки?
Ал се смееш на суха вечеря,
ал се смееш майки на старостта?
- Жи ми бога, стара майке моя,
не се смеем на суха вечеря,
ни се смеем майки на старостта,
тук се смеем на чудо големо:
що ми пратил Филип Маджарина,
що ми пратил едно парче книга,
той загинал седемдест юнаци
и разплакал седемдесет майки
и оставил седемдест невести,
седемдесет све пусти вдовици,
и оставил седемдесет деца,
свите деца пусти сиротчиня,
и запустил седемдест дворои,
уще мене сакат да загинет.
Учи, майке, ти да ме научиш,
ал да ходям, али да го чекам?
- Немой, синко, овде него чекай!
Кой кье гледат твоите греои,
твой греои по наши дворои,
кой кье гледат твоите църни кръвье,
твоите кръвье по бели рамена?
А Маркое неарно остана:
- Не сум юнак, майке, за гинене!
Лепо й добро коня постегнало
и с'опаша сабя навалита
и си зеде жълта боздугана.
Лепо й добро юнак се оружа,
право тегнит по бели друмои,
си прехвърли во земня Маджарска,
си отиде кье чешма студена,
туе наиде седемдест белярки,
къде белят пуста църна вълна,
църна вълна бела да я праат.
- Добро утро, седемдест белярки!
- Бог помогол, чичо непознайни!
- Кой ве и вас овде наредило?
- Не наредил Филип Маджарина!
- Кье ве прашам, право да кажете,
ал е мошне, мори, юначище?
- Юнак, чичо, како не е юнак!
Ал е гледаш той плоча мраморна,
що белиме седемдест белярки,
е покреват Филип до колена.
Се насмея Марко Кралевике
а от коня юнак се пресегна,
со два пръста плоча я зафати,
преку коня Марко я прехвърли,
се окърши плоча на четири.
Ко писнаха седемдест белярки,
ко писнаха що и гърло тегнет:
- Бог те убил, незнаен делийо,
що направи голема срамота!
Ко кье дойде Филип Маджарина,
е ни една жива не остават!
Па си буцна Кралевике Марко,
па си буцна свилени джебои,
пак извади седемдест дукати,
а на свите по еден им даде:
- Затрайте се, мори, не плачите,
кажите ми Филип къде седит,
колай му се порти познаваат?
- Порти му сът от бели кара-грош,
а покройте от жълта дуката,
калдър ми сът пусти ситни пари.
Право тегнит Кралевике Марко,
право тегнит по тесни сокаци,
право пойде порти Филипови.
Клюкат, викат порти Филипови:
- Отвори ми, Филип Маджарина!
Си излезе млада Филипкойца:
- Ай от туе, мори, овчарище,
овчарище, мори, будалище.
Филип ми е во гора зелена,
той ми лоит сурите елени.
Се подлюти Кралевике Марко,
па со клоца порти си окърши,
со све коня на диван се качи,
що я удри со десната ръка,
той я удри по деснийот образ,
свите зъби на земня паднали.
Пищи тая, далекум се чует:
- Слушай вамо, млада Филипкойце,
ко кье доет Филип Маджарина,
да ме бурат на хладна механа,
па заедно вино кье пиеме.
Па с' отиде Кралевике Марко,
па си седна на хладна механа,
вино пиет со сребрена чаша,
мала чаша седемдесет ока.
Кога дойде Филип Маджарина,
кога виде порти окършени:
- Що е ова, моя първо любо?
- Чуеш вамо, мой мили стопане,
що ми дойде едно овчарище,
овчарище, грубо будалище,
па со клоца порти ми окърши,
со све коня на диван се качи,
свите зъби мене ми порони!
- Тоа не е, мори, овчарище,
туку ми е Кралевике Марко!
Кажи мене откъде отиде?
- Си отиде на хладна механа,
те викаше вино да пиете.
Пойде Филип на хладна механа.
Марко държит чаша ведорница,
пълна чаша со цървено вино.
Па го биет со жълти боздуган.
Филип биет по бели рамена.
Па му викат Кралевике Марко:
- Мори Филип, мори Маджарина,
не ме нишкай, не ми турай чаша,
ел кье свъртам чаша ведорница,
кье те удрам мегю църни очи,
обе очи на земня кье паднат.
Марко сборит, Филип не разбират.
Па завъртя чаша ведорница,
па го удри мегю църни очи,
обе очи на земня паднаха.
Па со ръки глава му откина,
па е върза коню за опашка,
е пронесе по тесни сокаци,
па отиде хазно му исцърпа,
па и собра седемдест вдовици,
па на свите хазно им подели.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.04.2020
Български фолклорни мотиви. Т. IІІ. Юнашки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2009-2020