* * *

Девер се бори с мечка

Стояновата майчица,
тя на Стояна думаше:
- Стояне, синко Стояне,
нещичко ще те попитам,
правичко да ми обадиш -
тъй що си тъжен, кахърен?
Вечер ти й конче тавлия,
тавлия и такъмлия,
сутрин ти конче изпотено,
изпотено, много изморено.
Дали от много каране
или от тежко тваряне?
Стоян мами си думаше:
- Майно ле, стара майчице,
нито е от много каране,
нито от тежко тваряне.
Едно си либе залибих,
много е, мамо, далеко,
през девет села в десето,
през девет гори зелени,
през девет води студени.
Кога при либе отивам,
конче с хиляда купувам,
кога се назад повръщам,
конче за двесте продавам.
Тъжно ми й, мамо, жално ми й,
че либе няма да взема,
я най го взема, мале ма,
вуйчова ми син Иванчо.
Мене за девер калесва.
Чудя се, мамо, мая се,
да ида, или да н' ида.
Ако ли реча да ида,
срам ме е, мамо, от хората
на либе девер да ставам.
Ако ли, мамо, не ида,
на теб ще хатър остане.
Стояновата майчица,
тя на Стояна думаше:
- Да станеш, синко, да идеш
на Иванча девер да станеш,
за мома да не тъгуваш.
Мама ще да ти намери
мома напета, хубава -
на снага тънка, висока,
на лика бяла, румена.
Че стана Стоян, отиде
на Иванча девер да стане,
да му сватбата поведе.
Тежка се сватба повдигна.
Вървели, що са вървели,
момино село допрели.
Стоян ми, младо деверче,
извади медни кавали,
че си с кавали засвири.
Весели булка вземаха,
весели назад върнаха.
Минали поле широко,
наели гора зелена.
Като сред гора допрели
среща им мечка стръвница
със малко мече кръвниче.
Като мечката ревеше
цялата гора ечеше.
Цяла се сватба изплаши,
изплаши и се разбяга,
само булката остана
със девера си двамата.
Мечка Стояну продума:
- Стояне, младо юначе,
станало й девет години,
девет юнака изядох,
с тебе, Стояне, десети.
Стоян на мечка думаше:
- Мечко ле, мечко стръвнице,
със малко мече кръвниче,
станало й девет години,
девет съм мечки аз убил,
със тебе, мечко, десета.
Ако ме, мечко, надвиеш,
надвиеш, да ме изядеш!
Ако те, мечко, надвия,
надвия, ще те убия.
Че се сборили, трошили,
три дни ми и три вечера.
Нито ми Стоян надвива,
нито се мечка оставя.
Угади Стоян, ще падне,
че се на бога помоли:
- Божне ле, мили божне ле,
не ми е, боже, от мечката,
я най от мече кръвниче,
то ми месата окъса -
краката до коленете,
ръцете дор до лактете.
Полъхни, боже, ветрове,
поръси дребни дъждове,
сърцето да си разхладя,
устата да си разквася.
Аз имам куче на синджир,
куче синджири да скъса,
право при мене да дойде,
от мечка да ме отърве.
Че му се молба изпълни -
куче синджири прекъса,
че при Стояна отиде,
улови мече кръвниче,
улови и го удави.
Стоян се силом изсили,
улови мечка за пъпа,
че я в земята удари.
Извади ножче ханджарче,
прободе мечка в сърцето,
че се изясно провикна:
- Събирайте се, кумове,
кумове, още сватове,
един друг да се питаме,
кому се пада булката -
кой си в гората избяга,
или кой уби мечката?
Никой си дума не каза.
Булка под було продума:
- Кой бяга, в гора да бяга!
Който си уби мечката,
нему се пада булката.
Стоян ми, младо деверче,
поведе булка хубава.
Введе я в равни дворове
и на майка си думаше:
- Не ходи, мамо, не търси
мома напета, хубава!
Ази си, мамо, намерих,
мома напета, хубава -
на снага тънка, висока,
на лика бяла, румена.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.10.2016
Български фолклорни мотиви. Т. ІІ. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2016