* * *

Убийството на Момчил юнак

Книга пише краля Вълкашина,
книга пише от вишовно Скопие,
ще я прати в град Пирота
до оная Момчилица млада:
- Много здраве, Момчилице млада,
мож, какво мож, Момчила да отровиш
или да го погубиш!
Ще те взема кралица да ми бъдеш,
ще те държа на меки дюшеци,
ще те храня хлебове симиди,
ще те облачам в дрехи катински,
ще те поя вино тригодишно,
а ракия четиригодишна -
ако можеш саде Момчила да погубиш!
Изпрати книга по пиле соколово;
литна пиле от вишовно Скопие,
та отиде в град Пирота,
стани пиле на Момчилово кале,
гледа пиле нагоре и надоле,
дек съгледа Момчилица млада,
къде везе позлатен гергеф.
Та й стъпи на дясно коляно,
трепна пиле, книга й подаде.
Бог да бие Момчилица млада,
сама си книга развива,
книга гледа и друга написва:
- Много ти здраве, крал Вълкашине,
нема какво Момчил да отровя,
и нема какво да го погубя -
Момчил има една милна сестра,
тя му готви ручок и вечеря,
тя му точи вино и ракия!
Ако искаш Момчил да погубиш,
да запратиш в града Букуреша,
да запратиш тая бела книга
на ония три добри слуги -
първа слуга гърчета Манола,
втора слуга Раде Савославо,
трета слуга Гюро пияница;
да ги калесаш с три хиляди души,
три хиляди души силна аскера,
да дойдат тебе на помощ.
И ти да вземеш хиляда души,
та да излезете на Разбой планина
при Синьото езеро -
там да чакате Момчил войвода.
Той си има един добър адет -
кога се роди нова месечина,
да си калеса на нова неделя
четиресе слуги от града
и негови сущи девет бракя,
и дванаесе братовчеда.
Като излезе от черкви честити,
та ги гощава и служава,
па си излезат на Разбой планина -
тамока да го пречекате,
него да погубите, мене да залюбиш!
Как изпрати тая книга
по пиле соколово,
та отиде во вишовно Скопие,
та стъпи на крал Вълкашина,
та стъпи на дясно коляно;
трепна пиле, книга му подаде.
Книга гледа, друга написва:
- Много здраве, до три добри слуги
във оная града Букуреша -
първа слуга гърчета Манола,
втора слуга Раде Савославо,
трета слуга Гюро пияница;
да ми дадете три хиляди воскя,
че със Момчил кавга ще повдигнем!
Как изпрати книга по пиле соколово,
литна пиле от вишовно Скопие,
та отиде във влашката земя,
в град Буруреша,
та стани на хладна механа,
като свири, пиле дури дума:
- Излез, излез, Раде Савославо!
Как излезе Раде Савославо,
стани му пиле на дясното рамо,
трепна пиле, книга му подаде;
книга гледа Раде Савославо,
извикна се Раде Савославо:
- Излезте, излезте, до две добри слуги,
теляри пущайте низ град Букуреша,
та сбирайте три хиляди воскя -
на кралю Вълкашину на помощ д' идеме!
А ка излезоха до две добри слуги,
разпущиха теляри низ град Букуреша;
доде се сбере три хиляди воскя,
а тия стегнаха нихни до три добри коня,
и Радул книга е прегледал,
и накачиха се на нихни бързи коне.
Поведоха си три хиляди воскя,
заминаха през влашко поле,
заминаха през бели Дунав,
заминаха и сръбската земя,
та отидоха во вишовно Скопие,
отидоха на ден на света Петка.
Послужи ги крал Вълкашина,
и ги нахрани крал Вълкашина,
и той си взе хиляда души,
та станаха четири хиляди воскя,
и четворица кральове.
Та отидоха във събота
на Разбой планина,
при онова Синьо езеро,
та опеха бели чадъри.
Кога беше на ден на света неделя,
петли попеяха
и удариха черкви честити,
удариха клепала камбани,
Момчил се събуди;
вода взе, лице си уми,
кърпа взе, лице си изтри,
отиде в черкви честити
да се кръсти, Богу да се моли,
да си вземе честита литургия.
Три сахати Момчил в черква седя,
Господ даде, черкви изпущиха.
Момчил си взе честита литургия,
дойде си на негови дворове,
та си взе позлатна калеска,
та калеса четиресе слуги
и деветина сущи бракя
и дванаесе братовчеда,
та дойдоха на честна трапеза.
Редом ги служи мома Ефрусима
тая люта ракия,
дойде време, вино ще да пият;
редом служи мома Ефросима,
редом служи четиресе слуги
и деветина сущи бракя,
и дванаесе братовчеда.
Дойде ред до Момчил войвода,
таман Момчил чаша да похване,
а Момчил дремка налегнала,
та Момчил чаша изпущило;
доде Момчил чаша да похване,
а не може на земя да падне,
та да речат четиресе слуги:
- Леле брате, Момчиле войводо,
тая дремка, брате, на лошо ще бъде!
А да рече Момчил войвода:
- Чуйте мене, четиресе слуги,
и вие, деветина бракя,
и вие, дванаесе братовчеда,
малко задремах,
тежък сън сънувах!
Излезохме на Разбой планина,
та излезоха четири люти змии,
три я утрепах,
а четвъртата ме, брате, за сърце изяде,
много ме сърце заболя!
Скоро търчи Момчилица млада,
та Момчила слободи:
- Не бой се, Момчиле войводо,
на хаир тоя сън ще бъде -
ще излезат четири сури рогачи,
три ще утрепеш,
а един ще ти бега,
та за него сърцето ще те заболи!...
Тогава Момчил отпрати си четиресе слуги,
четиресе слуги и деветина бракя,
и отпрати дванаесе братовчеда,
д' идат, конете да си стегат,
да си идат по гора на лова.
А Момчил легна на люба на скута,
тя на него коси да му пощи,
а тя го, курва, лепо изпитва:
- Чуеш мене, Момчиле войводо,
ка сме се взели, дванаесе години,
чула съм те, а не съм те видяла,
зере губиш от икиндия
до заход слънце,
зере губиш дванаесе хиляди воскя -
с кое юнаство толко воскя губиш,
та на мен си сърце на кажузаш?
Ох, излъга се Момчил войвода,
та продума Момчил войвода:
- Я влези, Момчилице млада,
във хладни яхъри,
та изведи коня шестокриля,
дек се бие с мъглите и с облаците,
та го пущи по наши равни дворове,
та го удари с три стръка камшия;
па се качи тизе на чардаци,
от високо да гледаш,
какво коня по дворове игра,
така я юнаци губя!
Скоро отиде, Бог да я убие,
та отиде в хладни яхъри,
та изведе коня шестокрила,
та го пущи по равни дворове,
удари го с три стръка камшия;
па се изкачи тя на вишни чардаци,
та от високо гледа -
коня се вдига като диво пиле,
та се удри с мъглите и с облаците,
па си спадне на черните калдърми...
Скоро отишла, та коня прихванала,
та го въведе във хладните яхъри,
та па взема свещи лоени,
та запали свещи лоени,
та му опърли шестте крила,
опърли ги дури до месото -
да не може по небо да хвърка...
Па си взе четири клинци,
та му окова и четирите нозе,
да не може и по друм да ходи,
саде Момчил да погуби...
Извикна си четиресе слуги,
извика деветина бракя,
извикна дванаесе братовчеди:
- Айде, бракя, д' идем по гора на лова!
И слезе си Момчил войвода,
та се качи на коня шестокрила,
та рече Момчил войвода:
- Чуеш мене, моя първа любо,
камо мене сабля, боздугана?
А тя му дума продума:
- Чуеш мене, мой Момчиле войводо,
какъв ми си мошен добър юнак,
по гора д' идеш, със ръце лов ще си хванеш!
Защо ти е сабля, боздугана,
да тегнее на твой половини,
на конски равни плещи?!
Разлюти се Момчил войвода:
- Я не слушам женска страна;
дай ми лека боздугана,
и дай ми остра сабля!
Скоро отърча Момчилица млада
във нихни шарени одаи,
та извади острата сабля,
извади я низ капия,
та сабля с куршум натеглила,
да не може юнаци да губи;
скоро я снесе на Момчил войвода,
закачи му сабля, боздугана.
Поведе Момчил четиресе слуги
и деветина бракя,
и дванаесе братовчеда
по равни друмове.
А Момчил па дремка налегнало,
ще да падне от коня на земя,
със ръце си дизгини изпущи,
а със нозе зенгии отстъпи.
Ах, да речат тогава пак четиресе слуги
и деветина бракя,
и дванаесе братовчеда:
- Леле брате, Момчиле войводо,
тая дремка, брате, на лошо ще бъде!
- Чуйте мене, четиресе слуги,
чуйте мене, деветина бракя,
чуйте мене, дванаесе братовчеда,
малко задремах, па тежък сън сънувах -
навлезохме на Разбой планина,
та там излезоха четири тъмни облаци.
Ка се разделихме,
ни един се не видохме веке,
саде я на мегдан юначки останах;
та па се сбраха и четирите облаци над мене.
Даде Господ летни гръмевици,
та менека, бракя, разтреснаха -
тамока си и я кости разсипах...
А да речат четиресе слуги,
а да речат деветина бракя,
а да речат дванаесе братовчеда:
- Леле брате, Момчиле войводо,
тая дремка на лошо ще бъде,
хайде ние назад да се върнем!
Отговори Момчил войвода:
- Чуйте мене, четиресе слуги,
чуйте мене, деветина бракя,
чуйте мене, дванаесе братовчеда,
връщачката на лошо било;
хайде ние напреде да вървиме,
та какво на нас Господ помогне!
Излезоха на Разбой планина,
що да видят - чудо големо!
Поляната е воскя побелела,
а на поляната четири чадъра опнати;
под четири чадъра четири краля...
Изпищяха деветина бракя,
изпищяха дванаесе братовчеда,
изпищяха четиресе слуги:
- Леле брате, Момчиле войводо,
тука ли щем кости да оставим,
тука ли щем души предадеме?
Разлюти ми се Момчил войвода:
- Бог ви убил, четиресе слуги,
Бог ви убил, деветина бракя,
Бог ви убил, дванаесе братовчеда,
толку ли женски сърца носите,
та се барем един на мене не метнахте?!
Мене от икиндия до заход слънце
дванаесе хиляди воскя ми не стигат,
та четири хиляди що ще ми чинат!?
Най-напред отпрати четиресе слуги -
ка влезоха, ни един жив не излезоха,
всички млади изгинаха;
ка влезоха дванаесе братовчеда,
и тия млади изгинаха;
ка влезоха деветина бракя,
и тия млади изгинаха...
Саде Момчил на мегдан остана...
Той си влезе във четири хиляди воскя
като вук във овци.
Ка извади малката сабля,
маха юнак сабля налево, надесно;
нали сабля куршум натеглена,
та не може юнаци да губи;
зорле хилядо погубила,
па се сабля на две претрошила.
Па откачи Момчил лека боздугана,
маха и на лево и на десно,
зорле още хилядо души погубил,
па се е боздуган на две претрошил...
Па се Момчил чуди що да чини,
че остана в две хиляди души
със голи ръце.
Па откачи на коня зобницата,
маха па на лево и на десно,
па изтрепа още хилядо души,
па се е зобилница скинала.
Остана с голи ръце, с десната ръка,
със гола плесница и на лево и на десно,
та изтрепа още хилядо души.
Отиде код четири чадъра,
при четворица кральове.
Отговори им Момчил войвода:
- Добро утро ви, четворица кральове!
Траят, нему нищо не отговарят,
току им кима краля Вълкашина
на троица кральове:
- Я станете, Момчил да хванеме!
Видя Момчил, лошо ще да бъде,
повърна си коня на назаде,
та си бега юначко бегане;
коня не ще по друм да му ходи,
нито на по небо да хвърчи.
Разлюти му се тогая Момчил войвода:
- Бог те убил, коньо шестокрильо,
и ти ли искаш като люба да ме издаеш,
я младо и зелено да погина?
Разплака се коня шестокрила:
- Ох, брате, Момчило войводо,
не искам, брате, тебе да издам
като твоя първа люба!
Тя ми опърли шестте крила до месото,
и ми окова четирите нозе
със четири клинци,
та не мога и по друм да ходя!
Разплака се Момчил войвода,
отговори Момчил войвода:
- Върви, върви, коньо шестокрильо,
ние с тебе живи да останем,
на тебе крила ще порастат,
на тебе на налбате нозе ще излекуваме!
Разигра се коня шестокриля,
а четворица кральове със здрави коня,
та па не видеха хич накъде Момчил отиде,
а нели Момчил да достигнат!
Близо приблизи Момчил до неговите порти,
а Момчил отдалече се провикна:
- Ела, сестро, порти ми отвори!
Извика се сестра му Ефросима:
- Не мога, брате, порти ти отворя -
Бог да бие твоя първа люба,
излъга ме, коси да ми пощи,
току ми върза коси за диреци,
та не мога да стана, порти да ти отворя!
Извикна се Момчил вънка от портите:
- Тегли, сестро, коси си изскуби,
че наша майка не ще веке
от гробищата да стане,
други брата веке да ти роди;
а на тебе, сестро, коси ще ти израстат!
Па си потегли русата коса,
са се кожа косата си изскубна;
кога отиде при нихните порти,
извика се мома Ефросима:
- Брате, Момчиле войводо,
цвръсто е порти заключила
твоята пръвна люба
с дванаесе синджира
и дванаесе катинара,
па занела ключове по комшии.
Извика се тогава Момчил войвода:
- Скоро, сестро, в дибоки зевници,
та разключи шарени сандъци,
та извади триста лакти платно памучено,
та го прехвърли, сестро, през калето,
да се хвана, сестро, за платното -
тегли, сестро, колкото можеш,
ега саде на калето се изкача,
от калето на двора ще си рипна!
Скоро отърчала мома Ефросима,
във нихни дибоки зевници,
та разключи шарени сандъци,
та извади триста лакти платно памучено;
прехвърли го, млада, през калето...
Хвана се Момчил за платното,
тегли Момчилова сестра колкото си може,
изтеглова си Момчила войвода;
остана още една педя,
доде Момчил за кале да се хване.
Дек съгледа Момчилица млада,
Бог да я убие,
скоро търчи, та на Момчилова сестра дума:
- Чакай, зълво, моме Ефросимо,
брат ти да изтеглим!
А продума мома Ефросима:
- Назад, назад, клета душманко,
ти не гледаш брат ми да изтеглим,
ами гледаш да го предадеш!
Таман Момчил с пръсти за калето да се хване,
и тя достигна, Бог да я убие,
та не гледа платно да тегли,
ами извади ножче арнаутско,
та пресече платно памучено,
та се повърна Момчил на назаде,
та падна на черни калдърми,
та си дясна страна потрошило,
дясната нога и дясната ръка.
Най-напред търчи Гюро пияница,
отдалече търчи и боздугана хвърля,
Момчил подаде пръстен меурлиа,
та е с пръстен боздуган повърнало,
та удари Гюро пияница,
удари го между двете очи -
падна Гюро, на Бога душа предаде!
По него тръчи Раде Славославо,
отдалече иде, боздуган хвърля.
Момчил подаде строшено колено,
та повърна боздуган назаде,
та удари Раде Славославо,
удари го у клетото сърце -
и той падна, на Бога душа предаде!
По него иде Гръчети Манола,
отдалече иде, боздуган хвърля.
Момчил подаде от чизма налчиа,
та повърна боздуган на назаде,
та удари Гръчети Манола,
удари го у черните очи -
и той падна, на Бога душа предаде!
По него иде краля Вълкашина,
отдалече иде, буйно копье разиграва,
що тегнее сто и десет ока.
Не иде всреща Момчила да бие,
току гледа отзаде, в слабината
Момчила да удари;
че го удари спроти клетото сърце.
Тогава Момчил душа Богу предаде.
Като видя Момчилица, че Момчил погина,
скоро отърча, порти отвори,
посрещна краля Вълкашина:
- Добре ми дойде, кралю Вълкашине!
Въведе му коня във яхъри,
та му туря трева детелина.
Него изкачи на високи чардаци,
курдиса го на честна трапеза -
яли, пили три дни и три нощи.
А да рече крал Вълкашин:
- Чуеш мене, Момчилица млада,
я ми подай Момчиловата чаша,
дека пие с нея на Великден,
да видим дали ще мога чаша да изпия,
дали ще съм юнак като Момчила войвода?!
А тя му изнесе Момчиловата чаша,
дека пие с нея на Великден,
а не може кральо чаша да разполови,
а не то ли чаша на един солук да изпие...
Отговори кральо Вълкашино:
- Я ми подай Момчилова премяна,
да видим дали дрехи ще са ми на таман,
да видим дали ще съм юнак като Момчила!
Тя му подаде Момчилови чешири;
на Момчил бяха до половини,
а на кралю Вълкашину - до мишници...
Кога облече Момчиловата риза,
на Момчила беше над колена,
а на кралю Вълкашину - до петите...
Кога облече Момчиловите елеци,
на Момчила бяха до пояса,
а на кралю Вълкашину - до колена...
Кога тури Момчиловия калпак,
на Момчила беше над ушите,
на кралю Вълкашину - до рамена...
Кога обу Момчиловите чизми,
на Момчила бяха под колена,
а на кралю Вълкашину - четала ги запрел...
Тогава се разлюти кралю Вълкашину:
- Бог те убил, каже, курво и гидийо,
ти издаде Момчила войвода,
дека чуваше земя и крайнина,
та заран мен, курво, не щеш ли да издадеш!?
Как я хвана краля Вълкашина,
та я намаза лоя и катрана,
по катрана бързата барута,
па я уви в палазе рогожи,
закопа й нозе до колена,
па я запали от главата -
той си седи, та си вино пие,
а тя стои, та му свекя свети.
Та горяла три дни и три нощи,
духна вятър, прахове й отнесе -
от Момчилица нищо не останало...
Що беше калесало кралю Вълкашину,
та калеса попове и гякони,
та погреба четворица кральове,
та погреба ги у сред Момчилови дворове,
па поплени що има и що нема,
сал остави мома Ефросима.
- Чуеш мене, кралю Вълкашину,
като погуби моите бракя,
всичко на нази поплени,
саде менека остави,
вземи менека, та ме води,
ако не щеш люба да ти бъда,
робиня ще ти бъда
до жива живота!
Па я взе кралю Вълкашину,
та я заведе на негови дворове,
па той си ходи три годин по земя широка,
та си тражи люба за себе,
па не може люба да си найде,
люба за себе си.
Па си дойде на негови дворове,
па тогава продума старата му майка:
- Доста ходи, сино кралю Вълкашине,
доста ходи, доста люба търси!
Порастоха на мома Ефросима,
порастоха й русите коси,
тя си стана лична и прилична -
вземи си нея, сино, люба да ти бъде!
Послуша я краля Вълкашина,
та си взема мома Ефросима,
ожени се краля Вълкашина,
даде Господ, три чеда породиха:
първо чедо краля Андрешина,
второ чедо гиздава Мария,
трето чедо Кралевик Марко.
А що си е Кралевик Марко,
то си като уйкя си метало,
като уйкя си борба се борило.
Това е песен оставило -
да се пее, да се приказва...

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.07.2014
Български фолклорни мотиви. Т. II. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2014
Български фолклорни мотиви. Т. IІІ. Юнашки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2009-2014