* * *

Убийството на Момчил юнак

Седнал беше, джанъм, Момчила юнака
ручок да си руча с гиздава Петрана.
Както ядат, пият, насмяло се й булче:
- Блазя на нас, любе, на нас, на двамата,
имаме си, любе, двори най-широки,
имаме си, любе, къщи най-високи,
до къщите, любе, хладните яхъри,
във яхъри, любе, конче най-хвъркато,
имаме си още пушка калайлия,
имаме си още сабя туткалия,
а пък ти си, любе, юнак над юнаци,
а пък аз съм, любе, днеска най-красива,
най-красива, любе, над моми и булки.
Измами се Момчил и на булче каза:
- Недей дума, любе, недей съгрешавай,
има негде, любе, от мене по-юнак,
ако идем, любе, във гора зелена,
там ще видим, любе, Белчина войвода,
а че той е, любе, юнак над юнаци.
Де зачува Момчил гиздава Петрана,
а че Белчин беше нейно първо любе,
а че е станала, вино наточила,
виното обърка със люта ракия,
още е сложила лятната татула,
поднесе на Момчил вино да го черпи,
жаден беше Момчил, вдигна и го изпи,
как го изпи Момчил, легна, забрави се.
Проклето да е булче, зло му намислило,
Момчил да умори, Белчина да вземе.
А че е вземала синджири-букаи,
че му е вързала два юнашки крака,
а че е вземала ибришим коприна,
че му е вързала ръце на рамене,
във яхъри влезе, конче крила ряза,
пушка калай стопи, сабя с туткал поля.
Че отива булче в нейната одая,
извадило булче хубава премяна,
китка накичило на лявата страна,
бели менци взема, на рамо ги метна,
за вода отива във гора зелена,
на хайдушки извор вода да налее,
вода да налее, Белчина да види.
Кога в гора влезе, на студени извор
Белчина войвода с момчета видяла.
Щом като я видя Белчина войвода,
момчета си вдигна нея да посрещнат,
виком се извика, на момчета каза:
- Тази е булката на Момчил войвода,
а че той е юнак, юнак над юнаци,
ставай да га срещнем, почит да й дадем.
Гиздава Петрана на Белчина казва:
- Не бой се, Белчине, от Момчил войвода,
крака, ръце вързах, в къщи го заключих,
драго ми е днеска при тебе да седна,
разходка да правим из гора зелена!
Седнали са двама, сладко разговарят.
Момчила юнака от сън се събуди,
кога видя Момчил - крака му вързани,
силно рипна Момчил, синджира е скъсал,
ала не се къса ибришим коприна,
врязала дълбоко, дори до кокала.
Па повика Момчил милната си сестра,
него да отвърже и да му помогне.
А че е отишла милната му сестра,
ножици вземала, коприна срязала,
а че стана Момчил много разядосан,
коня си възседна, без да го погледне,
пушката си взема и не я погледна,
сабята препаса, нея не съгледа,
бързо конче кара към гора зелена.
Щом го видя булче, от далеч заплака:
- Любе ми Момчиле, добри ми юначе,
аз на извор дойдох за вода студена,
проклет да е, любе, Белчина войвода,
той ме мен съгледа и тук ме зароби,
назад не ме пуща дома да си дойда!
Тогаз рече Момчил:
- Бързо си отивай,
а пък аз със Белчин лесно ще се справя!
Тя е заминала бързо за във къщи,
Момчил си потегли с Белчин да са срещне.
Пушката си взема, с пушката да стреля,
пушката му не ще, не може да стреля,
със саблята рече, рече да го сече,
саблята не може от ножник да мръдне,
конче назад върна, рече да побегне,
кончето му не ще, не ще да подхвръкне,
тогаз са усети Момчил юнака,
че номер му прави хубава Петрана.
Проклето да й булче, порти заключило,
порти заключило, в сарай го не пуща.
Момчил жално вика сестра Ангелина:
- Я излезни, сестро, порти ми отвори!
А сестра му вика вътре от сараи:
- Проклета да й буля, коса ми завърза,
коса ми завърза за мраморен дирек.
Момчил ясно викна: - Сестро Ангелино,
силно да са дръпнеш, коса да отскубнеш,
коса, мила сестро, пак ще ти поникне,
ала мило братче няма да си найдеш!
Сестра Ангелина, като чула това,
силно се дръпнала, коса отскубнала,
бързо в къщи влязла и платно вземала,
та го прехвърлила през високи дувар
и Момчил юнак за платно се хваща.
Таман да изкачи, дувар да прехвърли,
проклето да й булче, гиздава Петрана,
ножици вземала, платно отрязала
и Момчил тогава отвънка е паднал,
че го е достигнал Белчина войвода,
глава му отрязал пред всички момчета.
Гиздава Петрана порти им отвори,
цялата дружина в сараи покани,
двамката седнаха на диван високи,
тогаз рече булче гиздава Петрана:
- Така искам, любе, двамка да поседнем,
няма вече, любе, кой да ни попречи!
Как съгледа Белчин Момчилова шапка,
на глава я сложи, сложи да я мери,
очи му прихлупи, уши му захлупи.
Па съгледа Белчин Момчилови ботуши,
па ги взема Белчин, взема да ги мери,
в единия ботуш двата крака сложи.
Тогаз рече Белчин, силно са провикна:
- Ой те тебе, любе, гиздава Петрано,
много си красива, ала си фалшива,
щом Момчил измами, мене дваж ще мамиш!
Тогаз стана Белчин сабята да вади,
сабята извади, глава й отряза.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.07.2014
Български фолклорни мотиви. Т. II. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2014
Български фолклорни мотиви. Т. IІІ. Юнашки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2009-2014