* * *

Убийството на Момчил юнак

Прошетна се Момчилица млада,
прошетна се низ нова пазара.
Насреща у краля Вълкашина,
кон подкара, та си мома стигна,
на девойкя кральо проговаря:
- Ой те тебе, незнайна девойкьо,
отдека си, моме, и чия си,
от коя си вяра православна?
Проговаря Момчилица млада:
- Я не съм си премлада девойкя,
ело съм си премлада невеста
на Момчила от Будима града.
Проговаря краля Вълкашина:
- Ой те тебе, Момчилице млада,
у Момчила ти у свила ходиш,
да залюбиш краля Вълкашина
все у злато тебе че облечем,
че си седиш на диван високи,
че си броиш той турски жълтици
и че броиш каравлашки грошове!
Проговаря Момчилица млада:
- Би те, кральо, азе залюбила,
но не смеем, кральо, от Момчила.
Момчил си е юнак над юнаци,
никой нема със кон го надмине,
никой нема с сабя го надмахне!
Проговаря краля Вълкашина:
- Струвай, прави, Момчилице млада,
струвай, прави, та него отрови!
- Я не мога него да отровим,
че си имам една хитра зълва,
хитра зълва, Ефросина млада.
Тя си готви гостби господарски,
тя ги готви, майкя приносуе,
та не мога азе да доближа,
а то не ли отров да натурам!
Чуеш мене, кральо Вълкашине,
а Момчил си чуден навик има
да си иде у гора зелена,
та си лови шатки златокрилки.
Ти собери до трима юнаци,
три юнаци със по триста души,
покани си Видина юнака,
та ойдете у гора зелена,
дочекайте Момчила юнака,
дочекайте и го погубете,
и веднага у двора дойдете!
Че се върна Момчилица млада,
на Момчила дума, проговаря:
- Ой, Момчиле, мое първо либе,
еве стана девет годин време
откакто се ние с теб водиме,
та не зная каква сила имаш,
и със каква сила ти надвиваш,
та ти нема нигде равен юнак?
Излъга се Момчил добър юнак,
та на либе право проговаря:
- Я си имам коня Карамана
и си имам сабля дипленица,
що се дипли дванайсе пъти.
Да си пазиш сестра Ефросиня,
кога слезне доле у яхъри,
та загали коня Карамана,
он си спуска дванайсе крила,
та си крила до-земи опират,
те със това азе си надвивам!
Ка е било утре отзарано,
у дзарано у света неделя,
хем неделя, хем е ден Великден,
та си Момчил у черкви отиде.
А що беше Момчилица млада
слезнала е доле у яхъри,
та загали коня Карамана.
Пусна крила, до-земи опреа,
с борна му е крила опърлила,
със катрань е очи замазала,
у копита клинци е набила.
Та си взема сабля дипленица,
и нея си с олов запои.
Ка се върна Момчил от черкови,
чудна го е дремка одремала,
легна Момчил малко да предреме,
малка дремка, чуден сънок виде.
Че е ошел у гора зелена,
излезнали до три люти змии.
Двете змии Момчил е погубил,
третата го за сърце ухапа.
Събуди се Момчил добър юнак,
на дружина сънок приказуе,
а дружина Момчилу говорят -
да не иде у гора зелена,
че лош си е сънок сънувало.
А що беше Момчилица млада,
а она му дума продумала:
- Я се не бой, Момчиле юначе,
като ойдеш у гора зелена,
че намериш до три ми девойки.
Две, Момчиле, тизе че уловиш,
а едната тебе че утече
и тебе че от сърце откъсне!
Па си пойде Момчил добър юнак,
да си иде у гора зелена.
Със дружина Момчил е тръгнало.
Ка они си до гора придоха,
насреща им деветстотин души.
Проговарят Момчилу дружина:
- Е, Момчиле, е, добър юначе,
а ниека да се завърнеме!
А Момчил им дума проговаря:
- Не бойте се, вий мой дружина,
деветстотин души ме не плашат!
Като они до гора придоха,
пуснал се е краля Вълкашина,
пуснал се е сос своя дружина,
пуснал се е право на Момчила.
Момчил тегли тая остра сабля,
он я тегли, она се не вади.
Обърна си коня наназаде,
обърна се Момчил сос дружина,
побегнаха колко вече можат.
Проговаря Момчил добър юнак:
- Бегай, коньо, бегай, Карамане,
да не би ни двама загинале!
Проговаря коня Карамана:
- Бог да бие твое пръвньо либе,
с борна ми е крила опърлило,
у копита клине е набило,
очи ми е катран намазало,
та не мога азека да бегам.
Ой те тебе, Момчиле юначе,
удари ме с той тежки махмузи,
да потече тая черна кърва,
да ме мене болки поналегнат,
дано мога тебе да занеса,
да данеса твои равни двори!
Удри Момчил коня Карамана,
та потече тая черна кърва,
тежки са го болки налегнали,
понесе се коня Карамана.
Ка ойдоха вече на дворове
а на двори порти затворени.
Нема вяра у стара си макя,
нема вяра у пръвно си либе,
има вяра у мила си сестра,
у мила си сестра Ефросиня.
Па на сестра отдалеко вика:
- Бързай, сестро, порти да отвориш!
А она му дума проговаря:
- Я не мога, братко, я не мога -
Бог да бие твое пръвньо либе,
коса ми е за дирек заплела,
та не мога порти да отворим!
А Момчил си на сестра продума:
- Леле, сестро, леле, мила сестро,
сецай, сестро, колко вече можеш,
тебе, сестро, коси че израснат,
а па брата нема да си имаш!
Тръгна коси она от диреци,
дорде сестра коса да изскубе
диреци са от земи мръднали.
Бог да бие Момчилово либе,
че е оно ключи изпокрило,
та не може ключи да намери
и не може порти да отвори.
Проговаря Момчил, добър юнак:
- Увлезни си у хладни зевници,
та отвори шарени ковчези,
та си вземи платно от сто лахти,
та го тизе през кале прехвърли,
та че азе по платно да минем!
Послуша го нему мила сестра,
та увлезна у хладни зевници,
та отвори шарени ковчези,
та си взема платно от сто лахти,
та го хвърли на кале високо.
Щото беше нему пръвньо либе,
она си е платно пререзала,
та Момчил си наземи паднало,
и го стигна краля Вълкашина,
настигна го и го он погуби.
А що беше Момчилица млада,
отвори си той железни порти,
та увлезна краля Вълкашина,
увлезна си у равни дворове,
увлезна си с негова дружина.
Всички свати у двори седнаха,
а що беше краля Вълкашина
он се качи на диван високи
и сос него Момчилица млада.
Па е седнал краля Вълкашина,
де седеше Момчил добър юнак.
Посака у дрехи да му даде,
що носеше Момчил добър юнак.
А що беха Момчилови дрехи
на кральоте големи дойдоха.
Облече си зелена долама,
а па она доземи се влачи.
Па си обу Момчилу ботуши -
двата крака у един че тури!
Проговаря краля Вълкашина:
- Бог те убил, Момчилице млада,
ка издаде тоа добър юнак,
а за мене нема и да мислиш!
Та извади краля Вълкашина,
извади си сабля дипленица,
та погуби Момчилица млада,
и си взема сестра Ефросиня.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.07.2014
Български фолклорни мотиви. Т. II. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2014
Български фолклорни мотиви. Т. IІІ. Юнашки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2009-2014