* * *

Убийството на Момчил юнак

Сбор се сбира близо Узунджево,
сбор се сбира от търговци млади.
Та до пладне стока продавали,
а от пладне шатри наредили.
Кръстом седи старец белобради,
кръшно свири с гусла яворова,
кръшно свири, стари песни пое.
Често чести млад Момчил войвода,
често чести по пазари нови,
ало ти си либе ненаглежда,
пръвньо либе Елена Загорка -
и она се по пазар продава.
Насрещу ю краля Вълкашина,
че си шета младо неженено.
Дълга сабя по калдъръми влачи,
с чизми бие, та маймузи звънчат;
на рамо му свилена долама,
се сушита се от сухо злато;
криво носи калпак самурлия,
весел ходи, нашироко гледа.
Та согледа Момчилица млада,
та я стрелна с очи соколеви.
Потрепнала млада Момчилица,
ту у краля засмено продума:
- Бога тебе, гиздава девойко,
отдека си, моме, и чия си?
Отговара Момчилица млада:
- Бога тебе, незнато юначе,
отдалек съм и не съм девокя,
а невеста на Момчил войвода,
на Момчила от Пирота града!
Па ю краля засмено продума:
- Бога тебе, Момчилице млада,
за Момчила се у сребро ходиш,
с мен да дойдеш, у мое Скопие,
че си ходиш у свила и злато,
че се поиш вино медовина!
Отговаря Момчилица млада:
- Мога, кралю, оти да не дойдем,
ал не смеем, дур Момчил живее.
Нему нийде равен юнак нема -
кой би него със коня надиграл,
кой би него със сабля надмахнал,
кой би с него боздуган надхвърлил,
тоя с него млади че ни двои!
Па си ойде краля Вълкашина,
па набързо ситно писмо писал,
па го праша по сиво соколе:
- Носи, сокле, тая бела книга,
отнеси ю у Пирота града,
да а дадеш Момчилица млада.
Па не лети какво заман летиш,
нело лети като вихър ветър.
Па не пискай какво заман пищиш,
нело пищи като люта змия!
Послуша го това сиво пиле,
та отнесе тая бела книга,
отнесе я у Пирота града.
Па не лете какво заман лети,
нело лете като вихър ветър,
па не писка какво заман пищи,
нело пищи като люта змия.
Отнесе я у Пирота града,
та а даде Момчилица млада.
Прегледа а Момчилица млада,
прегледа а, море, пречете а.
И у книга Вълкашин ю пише:
"Гледай, либе, прави, що че правиш,
я отрови Момчила юнака,
я го трови, я ми мене кажи,
я ми кажи как да го погубим!"
Момчилица книга написала
и я връща по сиво соколе,
и у книга Момчилица пише:
"Бога тебе, кралю Вълкашине,
я не мога Момчила да гледам,
а то не ли Момчила да тровим,
че си имам много хитра зълва,
хитра зълва сестра Ефросия.
Тя му готви ручок и вечеря,
тя му готви, майкя обийоди,
а я стоим, та отстрана гледам,
па не смеем на близо да придем,
а то не ли Момчила да тровим!
Ама слушай, кралю Вълкашине,
книга пише у Кара-Влахия,
та я прати бегу Радул бегу.
Он си има трима верни слуги -
първа слуга гръка Мануила,
що разбира триесе езика,
втора слуга Раде Радославче,
сабля маха за триесе души,
трекя слуга пияница Гюро,
що надпива триесе юнаци -
да ги прати, при тебе да дойдат.
И да сбереш три иляди войска,
да ги пратиш на Разбой планина.
Кога бъде у света неделя,
Момчил има яко чуден навик
у неделя, после литургия,
да си иде по гори на лова -
да го чекаш у Разбой планина,
да го чекаш, там да го убиеш!"
Послуша я краля Вълкашина,
та си прати трима верни слуги,
първа слуга гръка Мануила,
що разбира триесе езика,
втора слуга Раде Радославче,
сабля маха за триесе души,
трекя слуга пияница Гюро,
що надпива триесе юнаци.
И си собра три иляди войска,
та ги прати на Разбой планина.
Кога бъде у света неделя,
рано рани млад Момчил войвода,
та си ойде църкви литургия
сос негови четирисе слуги.
Па ка дойде млад Момчил войвода,
па седнаха рано да ручая.
Момчила е дремка одремала,
та си пущи чаша добро вино,
на другари тийом проговаря:
- Колко ме е дремка одремала
и у дремка лош сън показало.
Излезнал съм на Разбой планина,
там намерих до четири змии.
Една азе със сабля усекох,
втората я с боздуган утепах,
трекя змия - коньо със копита,
я четвърта мене ме изяде.
Никой нема нищо да му каже,
Бог да бие неверна невеста,
на Момчила потийом говори:
- Мило либе, Момчиле юначе,
че си ойдеш на Разбой планина,
че намериш четири елена.
Три елена тизе че погубиш,
а четвърти елен че изпръсне
и тебе че мерак остане,
това тебе сънот ти предрича!
Па Момчила дремка не упуща,
он си влезна у мала одая,
сложи глава на меки зглавници.
И по него Момчилица млада,
па Момчила тийом попрашуе:
- Е, Момчиле, мое първо либе,
от ка сме се сос тебе вземали
ти си юнак, Момчиле юначе,
прерипуеш долища, ридища,
я не знаем от какво си юнак!
Отговара Момчил добър юнак:
- Първо либе, Момчилице млада,
я съм юнак със моята коня.
Кога влезне сестра Ефросия,
кога влезне коня да ми справя
и ти влезни, та сеир да гледаш.
Ка зареши нему руси гриви,
он си пуща дванайсе крила!
Влезнала е Момчилица млада,
влезнала е нова конюшница,
зарешйла конски руси гриви.
Коня пущи дванайсе крила,
и тя ги е с огън подгорила,
и му очи с катран замазала,
и му пушка вода насипала,
остра сабля през камен тръгнала.
Па си вика Момчила юнака:
- Стани, стани, Момчиле юначе,
ей дружина на лова ойдоха,
че излова шатки златокрилки,
твоя лова неловена ходи!
И е станал млад Момчил войвода
сос негови четирийсе слуги,
па тръгнаха за Разбой планина.
Па Момчила дремка одремала,
на дружина потийом говори:
- Бога вамо, сговорна дружина,
тежка ме е дремка одремала
и у дремка сънок си сънувах.
Излезнал съм на Разбой планина,
се планина мъгла нападнало
и ви всички низ мъгла изгубих.
Дал е на зло или е на добро?
Другари му нищо не казаха.
Ка ойдоха на Разбий планина,
се планина войска поцърнело,
среде войска той зелени чадър,
под чадъро краля Вълкашина,
он си седи, та Момчила чека.
Право върви млад Момчил войвода,
право върви под зелени чадър,
Вълкашину потийо говори:
- Добро утро, незнано юначе,
твоя ли е тая силна войска?
Отговаря краля Вълкашина:
- Дал Бог добро, още непознани,
да моя е тая силна войска.
Снощи ми е книга допаднала,
прати ми я Момчилица млада
да си чекам Момчила юнака,
да го чекам, тук да го погубим!
А Момчил му нищо не продума,
коня връща дома да си бега.
Коня кара, коня му не ходи,
пушка тегли, пушка му не пука,
сабля вади, сабля се не вади.
Право бега млад Момчил войвода,
а на коня потийом говори:
- Бегай, коньо, бегай, кулаклия,
ти бегаше, коньо, без неволя,
сега нечеш на тая неволя.
Пукай, пушко, пукай кулаклия,
ти пукаше, пушко, без неволя,
сега нечеш на тая неволя!
Сечи, сабльо, сечи, севделие,
ти сечеше, сабльо, без неволя,
сега нечеш на тая неволя!
А кон си му потийом говори:
- Е, Момчиле, добър господарю,
клето да е твое първо либе,
отсутре е рано подранила,
та ми крили със огън подгори,
и ми очи със катран замаза,
и ти пушка вода насипало,
и ти сабля през камен тръгнало.
Я ме ритни у клетото сърце,
ега би се сърце разбудило!
Ритнал го е млад Момчил войвода,
ритнал го е у клетото сърце,
па си бега млад Момчил войвода,
па си бега на негови двори
и си ока сестра Ефросия:
- Я излезни, сестро Ефросийо,
да отвориш мои тежки порти,
сега, сестро, брате че изгубиш!
Сестра му се низ нетре обажда:
- Я не мога, брайно, да излезнем -
клето да е твое първо либе,
заплела е мои руси коси
и е коси за дирек заплела,
та не можем, брайно, да излезнем!
Я Момчил ю потийом говори:
- Бога тебе, сестро Ефросийо,
я не жали твои руси коси,
за година коси че израсна,
за секога брат нема да найдеш!
Тръгнала е сестра Ефросия,
тръгнала е нойни руси коси,
та дирек си низ земи извади,
та го хвърли през високи дувар:
- Дръж се, брайно, ега ми проминеш!
Бог да бие неверна невеста,
извадила това влашко ноже,
та пресече тия руси коси.
Сестра взема платно бабачерно,
та го хвърли през високи дувар:
- Дръж се, брайно, ега ми проминеш!
Бог да бие неверна невеста,
извадила сърмени ножици,
та пресече платно бабачерно.
А що беше сестра Ефросия,
извадила телени синджири,
та ги хвърли през високи дувар:
- Дръж се, брайно, ега ми проминеш!
Бог да бие неверна невеста,
извадила телени ножици,
та пресече телени синджири.
Момчил падна на църната земня.
Достигна го гръка Мануила,
па го ритна млад Момчил войвода,
па го ритна със кована чизма,
три го лахти у земи накара!
Пристигна го Раде Радославче,
а що беше млад Момчил войвода
удари го с пръстен бурманлия,
три го лахти у земи накара!
Пристигна го пияница Гюро,
па що беше млад Момчил войвода
удари го с пушка кулаклия -
три го лахти у земи накара!
Пристигна го краля Вълкашина
и отреза Момчилова глава.
Глава скача, език отговаря:
- Бога тебе, кралю Вълкашине,
да не вземаш мое първо либе,
да не вземаш, Бог да го убие!
Она кога менека издаде,
та тебека ли че да те остави!
Да си вземеш сестра Ефросия,
та да видиш любне за любене,
да родите рожба като мене!
Послуша го краля Вълкашина,
Момчилици потийом говори:
- Бога тебе, Момчилице млада,
я изнеси Момчилова чизма,
та да видим що е юнак носил!
Изнела е Момчилова чизма,
га я поел краля Вълкашина,
двете нозе у чизма е спущйл,
и не може чизма да изпуни.
- Бога тебе, Момчилице млада,
я изнеси Момчилови калпак,
та да видим що е юнак носил!
Изнела е Момчилови калпак,
що Момчил е над очи носило,
Вълкашину на рамена падна.
Отговаря краля Вълкашина:
- Я изнеси Момчилови кожух,
да видиме що е юнак носил!
Изнела е Момчилови кожух,
що го е Момчил до колена носил.
Облече го краля Вълкашина -
кожух падна на църната земня.
Проговори краля Вълкашина:
- Бога тебе, Момчилице млада,
чеш ли мене слуга да ми служиш,
или чеш ми свекя посветити?
Та ти кога тоз юнак погуби,
та мене ли, маджаркиньо, че оставиш?
Намаза я лоя и катрана,
запалил я от русата глава.
Отговаря краля Вълкашина:
- Бога тебе, сестро Ефросийо,
я изнеси това добро вино,
да пиеме, да се веселиме!
Па си взема сестра Ефросия,
дал им Господ до четири рожби -
първа рожба сестра Ангелина,
втора рожба брата Андреяша,
трекя рожба сестрица Шаина,
а четвърта дивни Крали Марко!
И оттога Маркова е слава.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.07.2014
Български фолклорни мотиви. Т. II. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2014
Български фолклорни мотиви. Т. IІІ. Юнашки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2009-2014