* * *

Делба на двама братя

Двоица братя у милости расле,
расле, расле, дур ми пораснале,
дойде време, ми се ожениле.
Отделили ниве и ливаде:
стари братец - ниве у рамнине,
луди братец - ниве у бърдине.
Отделили юнце и волове,
отделили кони хергелиня:
стари братец взема млади кони,
а лудому дава стари кони.
Он ми взема юнци ем волове,
луди брату - тиа, бре, гуляци.
Йоле нему недраго паднало,
па ми спрема коня Карамана
ем ми зеде два сиви сокола,
па ми вика своя верна люба:
- Чуеш вамо, моя верна любо?
Я кье идем у гора по лова,
да уготвиш сладкога ручока,
да насолиш белога отрова,
па да викнеш твоега девера,
па да руча, па да се отруе.
Ако дойдем живо да го найдем,
я тебе со сабля кье те сечем.
Па що беше негова верна люба,
ми уготви сладкога ручока,
ми насоли благога шекера,
па ми викна своега девера:
- Ал' ме чуеш, мой мили девере?
Твои братец по лова отиде,
а мене ми оно наручило
да уготвим сладкога ручока,
ва насолим белога отрова,
да т' отруем, жив да те не найде.
Я уготвиф сладкога ручока
ем насолиф благога шекера.
Ела, брате, мие да ручамо,
па да умреш, брате, от навола,
па да легнеш у мека дюшека,
кье те покрием со бела покрова,
кье те кукам како кукавица.
Кат' кье дойде твои стари братец,
дано нещо нему жал му падне.
А що беше негов стари братец,
он ми пущил два сиви сокола,
едън пущил покрай църна земня,
а другия покрай ведро небо.
Той, що лети покрай църна земня,
нищо оно лова не улови;
той, що лети покрай ведро небо,
ми дофати едно суро орле,
суро орле нега кье освои.
Писна сокол како люта змия:
- Ал' ме чуеш, мои мили братъц?
Ал' изскочи покрай ведро небо,
д' уватимо това суро орле,
да слимемо газде на колено!
Тъгай брату нещо му текнало:
"Олеле си, язък я сирома,
що сум либе и я наручало -
да отруе мои мили брата!
Еве братец како ми требало,
та на зорта брату да се найде!"
Он помами два сиви сокола,
па ми яши коня Карамана,
па отиде на негова кукя.
Що кье види? Негова верна люба,
она брата, она ми отрула,
га покрило белога покрова,
па га кука како кукавица!
Па ми дойде негов стари братец,
ал' на зорта братец ми требало.
Па говори негова верна люба:
- Ал' ме чуеш, мои стопанине?
Ако братец тебе ти требаво,
я си имам вода безсмъртница,
кье му дадем оно да ми пие,
да ми пие, на ноги да стане.
- Ал' ме чуеш, мои мили братец?
Я сум любе лошо наручало:
да уготви сладкога ручока,
да насипе белога отрова,
да насоли и да те отруе.
Ам' отидоф у гора на лова,
я си имаф два сиви сокола,
един пущиф покрай църна земня,
а другио покрай ведро небо.
Той, що лете покрай църна земня,
нищо оно лова не улови;
той, ще лете покрай ведро небо,
ми улови тоа суро орле,
суро орле нега кье освои.
Када писна сиво, бре, орленце,
када писна како люта змия:
"Али чуеш, мои мили братче?
Я сум ватил едно сиво орле,
сиво орле мене кье освои.
Ела вамо да га уватимо!"
Па дотърча сиво, бре, соколче,
ми дотърча покрай ведро небо,
уватиа тоа суро орле,
донесоа мене на колено.
Тогай, братец, мене ме текнало,
али братец на света требало.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.04.2015
Български фолклорни мотиви. Т. ІI. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2015