* * *

Делба на двама братя

Де гиди, вино червено,
никогаж не си за добро!
Че се упиха два брата,
упиха, та се скараха.
Три пъти на съд ходиха,
съдия да ги отсъди,
войвода да им раздели,
бащина им стока и мъка.
Златото с кантар теглиха,
среброто с шиник мериха,
нивята с пръти делиха,
чаири с въже мериха.
Не могат да се доделят,
че им от баща остали
два коня и два сокола.
Ако конете разделят,
един за други цвилеха;
ако соколи разделят,
един за други пищяха.
Стоян Петкани думаше:
- Либе Петкано хубава,
днеска е било събота,
утре е света неделя.
Ази ща, либе, да ида
с два коня и два сокола
дребна лова да ловя.
А ти да станеш, Петкано,
да хванеш една патица,
да я заколиш, Петкано,
наготви манджи всякакви,
налей вино червено
и повече бистра ракия,
във вино тури отрова,
та па повикай брата ми,
та го нагости и напой,
дано брата ми отровиш -
да ни останат два коня,
два коня и два сокола!
И Петкана е станала,
наготви манджи всякакви,
наляла вино червено
и повече бистра ракия,
не щя отрова да тури.
Па повика брата му:
- Хайде, драгинко, у нази
да ядем, та па да пием,
че няма тука бая ти!
И Дамян станал, отишел.
Че го Петкана нагости,
нагости, та го напои
със тази върла ракия.
Легнал Дамян, та заспал
и Петкана го завила
с шарена черга кичена.
Ходил, що ходил млад Стоян,
нийде си лова не найде.
И той ся назад повърна,
у бащини си чаири.
Пусна конете да пасат,
запали чибук-кехлибар,
хвърлил бе очи по небе,
в небето хвърка сив орел.
И Стоян ся е разгневил,
та е бръкнал в кошница,
извади сива сокола,
та го на орел посочи,
посочи, още напрати.
Двата с орела се срещнаха,
малко се много бориха -
от обяд до права пладня,
не могат да се надвият.
А Стоян пусна другият.
Двата орела хванаха,
леко го надолу влачеха,
с клюнци му очи вадеха,
с нокти му пера скубеха.
И орел писна, та плаче,
стара си майка кълнеше:
- Бог ми те убий, майчице,
че не си, мале, пилила
в лятото два пъти,
и аз братец да иамам,
сега на помощ да дойде
и ние да се отървем
от Стоянови соколи!
А Стоян език разбирал -
като зачу тази дума,
сами се в глава удари:
"Дорде е пиле хвъркато,
и то си плаче за братец.
Какво си ази направих,
та си Петкани заръчах
братеца да ми отрови!
Пусто остало имане,
кога без братец останах!"
Та си помами соколи,
та ги в кошница натуря,
та си кончето възседна,
към дома си отива и плаче.
Петкана го посрещна,
Стоян Петкани думаше:
- Петкано, либе хубаво,
свърши ли тази работа,
дето ти ази заръчах?
А Петкана му думаше:
- Свърших я, либе, направих,
ето де лежи в стаята
с кичена черга завит.
Стоян си конче отседна,
право при брат си отива,
кичена черга отвива
и с дребни го сълзи полива.
Брат му се сепна, та стана,
та си Стояну думаше:
- Що плачеш, брате, над мене?
Дали те нейде биха,
или ти се нейде караха?
Защо ходиш сами, без мене?
Стоян си плачещ усети,
че не е брат му отровен.
Той се назад повърна,
Петкани ръка целува
и Петкани думаше:
- Благодаря ти, либе Петкано!
Че защо питат хората,
чедо от род да вземат -
че е Петкана от хора,
от разумно коляно!
И защо питат хората,
като вземат кученце,
от сой ли е майка му,
близо ли лежи до стадо,
често ли лае нощя,
далеч ли гони вълците -
че е Петкана от хора,
от хора, влака голяма,
не щя брат ми да отрови!

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.04.2015
Български фолклорни мотиви. Т. ІI. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2015