* * *

Делба на двама братя

Де гиди, вино червено,
червено вино, упойно,
никога добро не стори,
ни снощи, ни озарана.
Снощи два брата упои,
озарана ги раздели,
всичко са на две делили,
кории на чет удрили.
Кории на чет удрили,
ливади с сиджим мерили,
ниви със пръте делили,
среброто с кринче мерили,
златото с кантар теглили.
Малко е нещо остало -
два коня и два сокола,
не можле да ги разделят.
Не можле да ги разделят,
че се конете не делят,
един без други не седят,
без един вода не пият
и се соколи не делят.
Коне един за друг цвилят,
соколи един за друг пищят,
не можле да ги разделят.
Стоян Петкани думаше:
- Либе Петкано, Петкано,
все си ме, либе, слушала
и сега да ме послушаш -
днеска е бяла събота,
утре е света неделя,
ти заран рано да станеш,
бели ръкави запретай,
бяла погача замеси,
хубаво да я опечеш,
заколи тлъста юрдечка,
хубаво да я наготвиш,
в гостба отрова да сложиш,
наточи вино, ракия,
брата Никола повикай,
хубаво да го упоиш,
и по-хубаво нагостиш,
със тази гостба отровна,
брата ми Никола отрови,
всичко за нас да остане.
Азе ще стана, Петкано,
врани коне ще уловя,
па ще си ида, Петкано,
в бащино росно ливади -
да си конете изпитам,
можат ли раван да ходат
и да соколи изпитам,
можат ли лов да ми ловят.
Нали е било неделя,
Петкана рано станала,
запретна бели ръкави,
месила бяла погача
и хубаво я опекла,
заклала тлъста юрдечка,
па хубаво я сготвила,
в гостба отрова не сложи,
наточи вино, ракия,
па си девера повика:
- Ела, драгинко Никола,
двама с тебе да ядеме,
байчо ти Стоян го няма,
мен ми се сама не яде!
И Никола е отишел.
Гато още обедвали,
тиха го дремка хванала.
Легна Никола, та заспа.
Петкана става тогава,
с бело го платно прикрила,
на глава му свещ запали.
Нали си ми й Стоян станал,
врани коне си улови
и си соколи той взема,
та па си Стоян отиде
в бащино росно ливаде,
коне на пайван си пусна
и си под сянката легна,
във синьо небе съгледа
сиво орленце се вие.
Стоян си в кошница бръкна,
единия сокол извади,
към орлето го насвирка.
Сокол писна и се вдигна,
та при орлето отиде,
па се двамата хванали,
малко се нещо борили,
сокола пищи и дума:
- Стояне, чорбаджиьо ле,
я братчето ми да пуснеш,
за помощ да ми пристигне,
да си орлето свалиме,
сами не можа го свали!
Стоян в кошница си бърка
и другия сокол извади,
към орлето го насвирка.
Сокол писна и се вдигна,
та при орлето отиде,
па го двамата хванали
и го надоле скарвали.
Орлето пищи до бога,
люто майка си кълнеше:
- Проклета да си, майно ле,
толкова лято голямо -
шест месеца е в година,
шест гнезда да си извила,
шест пъти да си мътила,
за мене братец да има,
макар и по-лош от мене,
той да ми дойде на помощ
да ме от соколи отърве!
Като чу Стоян тез думи,
той на соколи подсвирна
и ги в кошница натуря,
па си конете улови
на единия кон се качи,
а другия кон поведе,
право у тях си отиде.
Петкана го на порти срещна
и му портите отвори.
Стоян Петкани думаше:
- Либе Петкано, Петкано,
каквото ти аз заръчах,
дано не си го свършила!
Петкана дума Стояну:
- Либе Стояне, Стояне,
аз да не съм го свършила
смея ли тебе причаках,
смея ли ти дума подумах,
смея ли порти отвори?!
Стоян си коня отседна,
право си в къщи той влезе,
като брата си съгледа -
със бело платно той прикрит,
на глава му свещ запалено,
викна ми Стоян, заплака:
- Какво си азе направих,
та си без братец останах,
кой ще ми дойде на помощ,
кога в неволи попадна!
Като чу брат му Никола,
рипна, от сън се събуди
и на брата си продума:
- Братко ле, бачо Стояне,
защо ми плачеш, нареждаш,
дали те някой, а бре, би,
или те някой напсува?
Я ти на мене да кажеш,
със него да се разправим!
Като чу Стоян тез думи,
той се назаде повърна,
та при Петкана отиде,
та па й ръка целуна,
ръката и коляното,
и на Петкана думаше:
- Аферим, либе, на тебе,
по си разумна от мене!
Тогава Стоян казваше:
"Кога за кученце идеш,
и кученце да си вземеш,
и за него да попиташ -
дали е от сой майка му,
далеч ли пъди вълците!"

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.04.2015
Български фолклорни мотиви. Т. ІI. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2015