* * *

Делба на двама братя

Два брата делба делиха -
бащино тежко имане.
За нищо не се скарая,
всичко са братски делии,
нивите декар по декар,
лозьето долюм по долюм,
със кантар пари делиха.
Кига брайкя да дела
бащини врани коньове
и два ми верни сокола,
сокол за сокол пищеше,
един за други пищея.
Кига коните делиха,
един за други цвилея -
тегай се брайкя скарая.
Петър Петкани думаше:
- Петкано, либе Петкано,
ти си ми умна, разумна,
слушай ме що че да ти кажем -
я че на лова да идем,
един че сокол да водим,
да видим, либе Петкано,
кико се без брат живее.
А ти да станеш, Петкано,
да сготвиш сладки обеди.
Павъл на църкви че иде,
днеска е света неделя.
Кига се върне от църкви,
у обед тури отрова -
да може Павла да отруеш,
ега може све нам да остане!
Петкана нищо не рече,
Кига си Петър излезе,
мислила и намислила е -
Павъла да не отрови,
всичко на него да каже.
Она го от сън разбуди:
- Я стани, брате Павъле,
време е вече за църква,
камбани бия за църква.
Павъл се от сън разбуди
и при Петкана отиде.
Петкана стои пред него
със бел пешкир на ръка
и с ибрик вода студена
и ситни сълзи ронеше.
Павъл Петкану попита:
- Снахо Петкано, Петкано,
дали ти, снахо, дотегна,
всека заран да ми поливаш
и кърпа у ръка да държиш?
Я че се манем оттука,
там се с Петра скараме.
Петкана дума на Павъл:
- Брате Павъле, Павъле,
не ми е, брате, дотегло,
дека сега заран поливам,
но нещо че тебе да кажем
и молба че те помолим,
немой на Петър да кажеш.
Павъл Петкани думаше:
- Кажи ми, снахо Петкано,
кажи ми, довери ми се,
нема на Петра да кажем,
- Брате Павъле, Павъле,
менека Петър поръча
хубави гостби да сготвим,
у ни отрова да турим,
та да те, брате, отровим,
та всичко нам да остане.
Я, брате, друго намисли:
я нема да те отровим -
нали е от Бога греота
и от хората срамота!
Ти ч' идеш, брате, на църкви,
па ка се върнеш отцъркви,
че легнеш у хладни одаи,
на умрел че се направиш,
със платно че те прекрием,
свечица че ти запалим,
че ровнем, брате, да викам,
кига се Петър зададе.
Ако се, брате, радуе,
я че го, брате, напущим,
при мамо дома че идем,
оттам у манастир че идем,
калугерка, брате, че станем,
там грехове да си изплачам.
Ако се Петър разкае,
вие с него че се сдобрите
и пай всичко на едно че стане.
Павъл си дойде от църква
и легна у жежки одаи.
Петкана, снаха хубава,
с бело го платно покрила
и жълта свечица запали.
А Петър, брат по-голем,
он като на лов отиде,
ей че се птица зададе,
он си пущи сокол бързокрили,
ега може птица да улови.
Сокол за сокол пищеше
и птицата му избега.
Петър на конче възседна,
па бодна конче хранено,
та бърже на двори да иде,
Петкану да си превари.
Кига го виде Петкана,
ровнала и завикала
и жално е на девер редила.
Отдалеч се Петър провикна:
- Петкано, млада невесто!
Немой, Петкано, да вършиш
това, щом съм ти поръчал,
мъчно се без брат живее,
не може лов да се лови;
немой, Петкано, Павла да тровиш!
Петкана вика и реди:
- Петре ле, либе Петре ле,
всичко съм, либе, свършила,
това, що си ми поръчал.
Я увлезни, Петре, у одаи,
там че да видиш Павъла.
Петър у одаи влезе,
па окна, жално завика
и си Петкано, прокълна:
- Либе Петкано, Петкано,
кико че без брат живеем!
Проклета да си, Петкано!
Я дай ми ноже из пояс
да се у сърце убодем,
не можем безбрат да живеем!
Павъл се сепна, разбуди
и Петра веднъг прегърна.
Двоица се у уста целивали
и са си дума думали -
до веки да се не дела.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.04.2015
Български фолклорни мотиви. Т. ІI. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2015