* * *

Делба на двама братя

Що ми биле два брата рогьени,
Петре женет, Никола неженет!
Скарали се делба да се делят:
Петре взема конье ем соколи
и се вземат зелени хъртои,
а Николу дават пусто стадо бело,
пусто стадо шеесет хиляди,
и ми даат нивье и ливадье.
А Никола каил не му беше:
- Що ке, брате, пусто стадо бело,
али сакат гайле да си берет,
а стадото, брате, що ми сакат:
стадо сакат шесет одаи,
со одаи шеесет кехаи
и ми сакат до триста овчари,
и ми сакат петстотин кучиня.
А нивьето, брате, що си сакат:
ми сакаат дванайсет плугои -
да ораат, ич да се не допрат.
А ливадье, брате, що сакат:
ми сакаат триесет косачи,
що да косят шест недели време.
Еле Петре му се подлютило,
па си зеде конье ем соколи,
си отиде во гора зелена
да си лоит горски яребици,
да си лоит сурине елена,
а Петрейци сбор ми остаило:
- Петреице, моя първа любо,
ко кье додам от гора зелена,
мой братец жив да го не найдам!
А Петрейца много умно беше,
па си зеле ибрик со ракия,
еден ибрик со двака преграда:
во единот билка упоита,
во другиот лютица ракия.
Па си викна своего девера:
- Ела двете ручек да ручаме.
Али толку братя се скаруат,
па си пият лютица ракия.
Тая пие лютица ракия,
нему даат билка упоита,
го упоила Никола детенце,
го стурила теслим ка умрено.
Петре шета низ гора зелена.
нищо ловчок юнак не ми нашло.
Кога назад Петре се вратило,
що догледа кръстатно орленце,
що му пущи един сиви сокол.
Не моеше орле да оборит,
пищит сокол како люта змия:
- Аман, аман, Петре мой стопане,
пущи ми го и другиот братец!
Пущи Петре и другиот сокол,
обориха кръстатно орленце,
писна орле, що ми гърло тегнет:
- Ов до бога, що е ова чудо,
а тежко му кой си е без братец!
А Петре тогай му текнало:
"Ов до бога, що сум сторил и я!
Ой соколи, мой сиви соколи,
отпущите кръстато орленце,
ой да ойме на наши дворои,
дал' кье живо братец затечеме!"
Бързат кони по бели друмои.
Кога дойде на свои дворои,
Петреица во дворье седната
и спущило коси до пояси,
и спущило гласи край небеси,
е го плачет своего девера.
Па му викат Петре добър юнак:
- Петреице, моя първа любо,
башариса, що ти я наръчаф?
- Башарисаф, мой мили стопане.
Па си извади Петре добър юнак,
па си извади фрушконо ноженце -
само себе юнак да загинет.
Петреица ръки му фатила:
- Чекай, чекай, мой мили стопане!
Кога велям я сум ти по-умна,
чекай и ти, само не се гини,
живо ми е твои мили братец,
упиено, ел не е умрено.
Най влези си в шарена одая,
разбуди си твои по-мал братец!
От плачене джуап не се даат.
От тогай се делба не делили,
дури земня кога й отделила.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.04.2015
Български фолклорни мотиви. Т. ІI. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2015