* * *

Делба на двама братя

Седнали са два брата рождени,
седнали са у събота, та сречу неделя,
седнали са на златни трапези,
седнали са да си вечерая.
Един Павел, а другийо Петре;
Павел по-стар, а Петрете по-млад;
Павле женет, а Петре ергенин;
Павле си е той пръв господар,
а Петре си войвода на чета.
Па си Павле на Петре говори:
- Братко Петре, дали си запомнил,
що ни татко рече и поръчи,
преди татко кога да ни умре -
кога ванем ние да се делим,
да разделим ниви и ливади,
да разделим сто дулума лозье,
да разделим тава сиво стадо,
що го броим дванайсе хиляд,
да разделим девет воденици,
що ни меля брица и пченица,
да разделим девет валявици,
що ни валя чоха и кадифе.
Ти да вземеш ниви и ливади,
и да вземеш сто дулума лозье,
и да вземеш тава сиво стадо,
що го броим дванайсе хиляд,
и да вземеш девет воденици,
що ни меля брица и пченица,
и да вземеш девет валявице,
що ни валя чоха и кадифе.
Я че вземем коня шестокрила,
и че вземем лека боздугана,
и че вземем хрътки и загари,
и че вземем два брата сокола,
и че вземем села и чивлици.
А он си му потийом говори:
- Леле, брале, по-стари от мене,
нали знаеш, брате, нали знаеш,
дека тава на тебе прилега,
да си вземеш ниви и ливади,
да си вземеш сто дулума лозе,
да си вземеш тава сиво стадо,
що го броим дванайсе хиляд,
и да вземеш девет воденици,
що ни меля брица и пченица,
и да вземеш девет валявице,
що ни валя чоха и кадифе,
оти си си, брате, ти оженет,
че си имаш твое пръвньо либе.
Стадо иска дзаран да си се изпрача,
а па вечер стадо да се среча,
на ливади косачи да фатим
и на ниви ораче да ловим,
нема мене кой измет да чини.
Я да вземем коня шестокрила,
и да вземем лека боздугана,
и да вземем хръти и загари,
и да вземем два брата сокола,
и да вземем села и чивлици,
да си ходим по села и чивлици,
да си тражим за мене прилика,
що прилича, братко, за наши дворове.
А на Павле атър останало,
та станаха двама брайкя,
та сърдити си легная.
Кога си е утре отдзарана,
рано рани Павле господаро,
рано рани кади първи петли,
та изведе коня шестокрила
и си взема лека боздугана,
и си взема хръти и загаре,
и си взема два брата сокола,
па на либе потийом говори:
- Таком Бога, мое пръвно либе,
пръвно либе, Томано невесто,
слушай, моме, що че да ти кажем -
я че идем по гори на лова,
а ти, моме, дома че останеш.
Кога стане и брат ми войвода,
дай му вода, очи да измие,
дай му кърпа, лице да избърше,
изпрати га у шарени църкви,
да се кръсти и Богу да се моли,
а ти, либе, дома че останеш,
да направиш благи, сладки гостби,
у гостбите отров да натураш
и у вино отров да натураш.
Кьико да мож брат ми да отровиш,
всичко имане на нас да остане,
а от брат ми широко да стане.
Ако не мож, либе, мутлак тава да извършиш,
да отровиш брата ми Петрете,
ако него я на живот найдем,
че ти сечем нозе до колена,
че ти сечем ръце до лактите,
че извъртим твои църни очи,
та на живот без очи че ходиш.
И она га тъгай изпратила,
изпрати га, та на лов отиде.
Разбуди се и Петре войвода.
на снаха си водица засака:
- Дай ми, снахо, вода, лице да избием,
дай ми кърпа, лице да избришем,
че да идем у шарени църкви,
че да идем, Богу да се молим.
Кога рипна Томана невеста,
кога рипна рада и весела,
найде вода, лице си измило,
найде кърпа, лице си избърса,
изпрати го у шарени църкви,
да се кръсти, Богу да се моли.
А она е дома останала,
направила сладки, благи гостби.
Седе Петре у шарена църква,
седе Петре, доде църква трая;
дойде време, църкви изпушия,
взема Петре чиста литургия,
па си ойде домя на дворове,
па си седна ручок да си руча.
А що беше Томана невеста,
направила сладки, благи гостби,
не кандиса отров да натура
ни у манджи, Боже, ни у вино.
Наруча се Петре млад войвода.
Дойде време, снаха вино да га служи;
до половин чаша му сипуе,
а от половин със сълзи доливуе,
па на Петре по скут разсипуе.
И тогай я Петре догледуе,
на снаха си Петрете говори:
- Леле, снахо, леле, мила снахо,
леле снахо, Томано невесто,
защо плачеш, дребни сълзи рониш,
та ми мене чашя доливуеш,
та мене по скути разсипуеш?
Да не съм ти и на тебе дотегнало,
и на тебе, кьико и на брат ми -
оти еве става петнайсе годин,
от кьико съм сироче останал,
останал съм без майка, без баща,
останал съм на твоите ръце...
Ти ми слагаш ручок и вечера,
ти ми мене постиляш, покриваш,
ти ми мене и премена даваш,
да не съм ти, моме, и на теб дотегнал,
и на тебе, кьико и на брат ми!
А она му потийом говори:
- Слушай, брате Петре, млад войводо,
еве става петнйесе годин,
от кьико си сироче останал,
останал си без майка и без баща,
останал си на моите ръце.
Я ти слагам ручок и вечера,
я ти тебе постилам, покривам,
я ти тебе премена дявам,
още петнайсе ми ти годин
я на тебе измет да ти чиним,
ти на мене нема да дотегнеш.
Я те не знам, дека си ми девер,
ами те знам за свое братленце.
Слушай, братко, що чем да ти кажем -
брат ти ойде по гори на лова,
заклел се е брат ти, зарекъл се,
ако тебе на живот да найде,
че ми сече нозе до колена,
че ми сече ръце до лактите,
че ми върти мои църни очи,
я на живот без очи че ходим.
А он си ю потийом говори:
- Чуеш мене, Томано невесто,
чуеш мене, моя мила снахо,
отрови ме, снахо, загуби ме,
азе, снахо, младо да загинем,
да загинем за божя правина,
да загинем младо и зелено.
А она му потийом говори:
- Нечем, братко, тебе да отровим,
да погинеш младо и зелено,
да погинеш за божя правина.
Ако дойде брат ти от гора зелена
да ми отсече ръцете и нозете,
да извади мои църни очи,
азе имам девет мили брайкя,
сите са ми девет господаре,
они после мене слепа и саката
за хаир че мене дочувая,
само нечем тебе да отровим,
да погинеш младо и зелено,
да погинеш за добра правина.
Слушай, брате, що чем да ги кажем -
ручай, ние двама да ручаме,
пий винце да се напиеме,
ела по мене у шарени одаи,
па си легни на меки дюшеци,
азе тебе на живот умрел че да те направим.
Кога дойде брат ти от гора зелена,
да видиме, кьикво сърце брат за брата носи;
дали брат ти веднъг че запое,
или веднъг брат ти че завика.
Двамата са си ручок поручали,
пивнали си винце, що пивнали,
па увлезли у шарени одаи,
па си легна на меки дюшеци.
А що беше Томана невеста,
покрила го с платно бабучерно
и по нега четри свечи запали.
На живот е девер умрел направила,
па излезна вънка на дивани,
та си плачет, Петре оплакува.
Павел ойде в гори на лова,
та си седе и ден до пладнина,
па не може нищо лов да ване,
та си пойде дома на дворове.
Ка си мина през свои ливиди,
пущи коньо трева да му пасе,
а он легна под дебела сенкя;
като гледа више по облаци,
като гледа, що че да съгледа.
Съгледал е кръстато орленце.
Сака Павле сеир да си чини,
кьико си се пиленца борея.
Кьига пущи сиво соколенце,
ка се удри с кръстато орле,
нали било орле по-големо,
та надвило на сиво соколе.
Сокол писна, колко сили има:
- Скоро, братко, друго соколенце,
зере мене орле ми надвило,
скоро, брате, тизе да помогнеш,
па кьиги видиш големи неволя,
па я, брате, тебе че помогнем!
Ка га дочу сиво соколенце,
ка га дочу от Павлова ръка,
кога връкна сиво соколенце,
ка хванаха кръстато орленце,
свалиха го доле на земята
и го тегля на Павлови ръце.
Орле пищи, кьико люта змия,
а Павле му потийом говори:
- Мълчи, кръстато орленце,
азе тебе у кафез че чувам,
че те раним се руди агненца.
А орле си Павле дума:
- Пусти били твоите кавезе,
ексик били твоите агненца,
кьига че, Павле, се тебе низ ръце да гледам!
Ние беме два брата рождени,
дека бидеме с брата ми,
с брата ми се батардишеме,
зафчера се с брат ми поскараме,
поскараме, веднъг разделиме;
вчера брат ми от пушка загина,
а я че днеска от твоите два сокола.
И тъгай се Павле досетило...
Кьига удри ръце у колана
и си викна Павле колко може:
- Леле, Боже, сполай ти на тебе!
Що е пиле, па за брата тъжи,
а кьикъв гявол между нас увлезе,
та се ние с брат ми испорекоме,
ни се скараме за злато, ни за чисто сребро,
па я кьико на моето либе заръчи,
кьико да може брат ми да отрови,
всичко имане на нас да остане,
и от брат ми широко да остане.
Сега е го, Боже, мутлак отровила,
останал съм като суво дърво,
суво дърво на широко поле!
Утре нещо неволя да ми дойде,
кой че, брале, тъгай да ме види!
Кога рипна Павле господаро,
па си яна коньо шестокрили
и си взема лека боздугана,
и си мами хръте и загаре,
и си взема два брата сокола,
па на коньо потийом говори:
- Бързай, коньо, колко сили имаш,
да ойдеме на нашите двори,
ега брат ми на живот да на идем,
азе тебе голем че тимар да тимарим.
Бърза коньо колко сили има.
Кога ойде дома на дворове,
нема кьига на порти да чука,
бутна коньо, отгоре превръкна,
рипна Павле от коня на земя,
пущи коньо, само че си шета,
изрипи си горе на чардаци,
па го сретяа Томана невеста,
а Павле ю потийом говори:
- Таком Бога, мое пръвньо либе,
дал извърши, я що те нареди?
А она го върло излъгала:
- Извърши го, оти да го не извършим?
Валиш ми се, нозе че ми сечеш;
валиш ми се, ръце че ми сечеш;
валиш ми се, очи че ми въртиш.
Нали знаеш, дека не можем без нозе
и не можем без моите ръце,
и не можем без мойте очи,
а без брат ти млого лесно може да живеем.
Ако мене за вяра не фаташ,
я увлезни у шарени одаи,
че га видиш, дека е изтегнат,
и по него четри свечи гора.
Ич не улази у шарени одаи,
айде иди тражи майсторе дюлгере,
да му зграда нему къща вечна.
Павел несте нея да я слуша,
ка увлезна у шарени одаи,
кога виде брата му изтегнат,
и по него четри свечи вощени,
кога удри ръце у колена,
та си викна с глас, що си може:
- Леле, брале, дека че те видим!
Ти погина младо и зелено,
ти погина за божя правина!
Кога взема неговата сабля,
брат за брата кръв че да разсипе.
Притърчала Томана невеста,
притърчала, сабля му ванала,
па на Павле потийом говори:
- Що чеш, Павле, сега да направиш!
Валиш ми се, нозе че ми сечеш,
валиш ми се, ръце че ми сечеш,
валиш ми се, очи че ми вадиш!
Ели знаеш, че не можем без нозе,
ели знлеш, че не можем без ръце,
ели знаеш, че не можем без очи,
а без брат ти млого лесно можем да живеем.
Ка ислуша Павле тия думи,
кьига дръпна неговата сабля,
брат за брата кръв че да разсипе.
А що беше Томана невеста,
де ви чела да не може сабля да удържи,
извикна се, колко сили има:
- Я ми рипай, Петрете войводо,
я ми рипай на юначке нозе,
брат за брата кръв че да разсипе!
Кога рипна Петрете войвода,
целивали са се у юначки лица,
па седнаха на златни трапези,
па седнаха ручок да ручая.
Дума дума Павле гоеподаро:
- Бог да прости старата ми майка,
старата ми майка и старийо баща,
дека ми найдоха свое хитро либе,
що го реди, несте да ме слуша,
да отрови брата ми Петрете,
да останем като суво дърво,
суво дърво на широко поле.
Слушай, либне, що чем да ти кажем -
я си зави тия беле ръце,
и запретни свилени скутове,
та омеси пребела погача
и наточи той златна здравица,
изведи ми коня шестокрила,
изнеси ми лека боздугана,
че да идем на Орида града,
на Орида, при краля Оритски,
че си женим брата ми Петрете!
Кьиги рипна рада и весела,
завила е тия бели ръце,
запретнала е тия свилни скути,
омеси пребила погача
и наточи той златна здравица,
и му справи коня шестокрила,
изнесе му лека боздугана,
изведе му хрътке и загаре,
изнесе му два брата сокола.
Кьига яна коня шестокрила,
та си ойде у Орида града,
у Орида, при краля Оритски,
та на краля потийом говори:
- Бог помага, той кралю Оритски,
що не питаш, защо съм си дошъл?
Я съм дошъл за твоята черка,
че си женим брата си Петрете.
А краля му потийом говори:
- Бива, Павле, оти да не бива,
асли сакам и я с вас роднина да си станем!
Нече да знам Петре, че ми с зет,
а че го знам за свой сина.
Утъкмия Вида оридарка.
Вида беше млого хубавица,
Вида беше млого пременета -
на полвина - два златни колана,
а на нозе - по златни папуци.
Вида беше млого бавица -
два образи - два гюла цървени,
църни очи - две капки мулекеп,
тънке ведже - морски пиявици,
руса коса - тела ибришима.
Кога стой, като слънце грее.
а ка пойде като ветър дува,
а ка дума, като гълъб гука.
Утъкмия Вида оридарка,
отведоха на кралеви двори;
правили са сватба три недели време.
Еле се е Петре човек сгодил,
живеяли са още сто години време,
ни се брайкя поскарали, ни етърве.
Колко са напред брайкя имане имали,
още два път повече отимали.
Тогай са се брайкя разделили,
кига са се у земята скрили.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.04.2015
Български фолклорни мотиви. Т. ІI. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2015