* * *

Делба на двама братя

Едно време си биле двайца бракя. Дури бил жив татко им, работиле по негоата поела: кой одел на чифлик, кой со овци. А коа умрел татко им, по-големийот се сторил домакин, а по-малийот работел се по надвор, многу го слушал брата си и редко дома се вракял. Големийот нишчо не работел, а си седел дома, пречекуал приятели, си имал арни коньи, загари и соколи за на лов и си поминуал господарски.

По неколку години тийе се обогатиле ушче пойке. Големийот брат бил женет, а малийот не. Малийот си идел дома от све ден на све ден.

Еднуж, на един сведен, коа си дошол в село, го стретиле некои от селаните, шчо им завидуале и сакале да 'и расипаат и му рекле: - "Али не си ти син на татка ти?" - "Како не" - рекол той. - "Е, коа така, зашчо ти, како момок, весден си сам на работа, со овци, по поле, на тебе гърмит, върнит, сонцето те печит, - си се сторил како никой - нигде за укубет, а брат ти, по-големийон, си живеет како господар, - наносен, наяден, напиен, со чес и слава, а ти си му нему како измекяр? Айде речи му, да видиме, той да ойт на твоята работа, а ти да поседиш, и ке видиш, дали ти йе вистински брат или не?"

Малийот брат нишчо не им рекол, туку се ватило да го гризет сърце. Ошол дома на нокев, преспал нокьта и утре дента, коа се разбудил, го прашал брат му: "Како помина, брате, нокеска? Дали спа лесно?" А той му рекол: "Ах брате! око на око не сум клал". - "Зашчо?" - го прашал големийот. - "Ете, толку години, от коа умрел татко, я сум ден и нокь се по надвор, под ведро небо; дома си ида по еднаж на годината, со никого не се познаам, ни приятель имам, ни душман имам. Лели ке дойт време и я да се одома, - да се жена и я како тебе? Како ке глеам кукя, кога никого не познаам и от кукна работа не разбирам? Тоа мислееки се, са нокь не сум заспал и се предумаф да те помола тебе да се мениме со работиве: я некоя година да поседа дома, а ти да поеш на моята работа!"

- Мошне арно, брате, - рекол по-големийот брат, преправееки се оти гьоа не се налютил. - Да останеш тува ти, а я ке пойда на твоята работа; туку ушче денеска я да пойда на лов и да ручаме заедно; а от утре тамо ке се размениме!" Скокнал от сърдина и ошол да си постегнет коньот и во конюшницата я повикал жената си и йе рекол: "Слушай вамо! Я ке пойда денеска на лов и на брата ми му рекоф, оти ке си дойда за ручег; ама саде ти да знаеш, оти я не ке си дойда за ручег; а ти ке изпечиш едно ягне, ке му туриш внатре отруячка и на голем ручег ке ставиш софра и ке го поканиш брата ми да ручат. И види вамо! Коа ке се врата около ужина, ако не чуя да тъжиш во кукява, глаата ке ти поет!" Така йе наръчал жене си и после си явнал коньот, го дупнал и заминал заедно со загарите и соколите (ястребите).

Жената останала вджашена и стоала многу време на истото место, као скамнена. Коа йе подошла свеста, се мислила и се думала секако, шчо да напрайт; али таа да умрит, али девера си да г' отруят! Най-после премислила да остаит на господа. Ако моет да се куртулисат таа, арно, ако не, по-арно да умрит, а не да отруят девера си! Изпекла ягнето, сготвила ручегот и, коа дошло времето за яденье, ставила софрата. Поканила девера си да ручат, а той отрекол велееки: "Као бидуало така, я да руча без брата ми, коа той ми се вети, оти ке ручаме заедно?" На невестата толко многу йе се нажалило, гледаеки, колку девер йе го любит мажа йе, брата си, от една страна, а колку мажот йе го низмел брата си, от друга, шчо му се върлила на вратот и фатила да ронит солдзи као дъжд, да липат и да не мойт да отгоорит. Девер йе, зачуден, я задържал, да не паднет и я молел да му кажет зашчо плачит? Таа му рекла: "Ах, браче! До денеска ми йе векот!" - "Зашчо, джанъм, така сборуаш?" - йе рекол той. - "Ти мажа ми го жалиш и нейкиш да ручаш без него, а той? - Той ми запоела да те отруя и, коа ке се вратит от лов, ако не чуйет тъжба и леликанье во кукява, ми се закълна да ме умъртвит! Я као нейкюм да напраам таков греф, ти кажуам, го остаам на тебе и на господа! Како ке те научит той, сполай му, така напрай."

Коа чул тоа девер йе, йе рекол: "Не бригни се, мори снахо, и не плаши се! Дури стоет глаа на рамена, ти немат да умриш; туку за да видиме шчо ке прайт брат ми, ако би ме видел умрен, да пратиме на разкръстница луге да вардат и, коа ке се появит, да ни кажат, а мие да се наручаме убоо и, коа ке си идет, да ме покриеш со един покров, да ми запалиш свекя над глаава и да ватиш да ме тъжиш!" Како шчо рекле, се напрайле.

А по-големийот брат, као излегол от дома, ошол на лов, кай шчо си одел секой пат. Весден се мачил, туку за чудо големо, као шчо никой пат не било, нишчо не можел да ватит. На вракяне, видел едно орле дур в облаци и 'и пушчил двата сокола, шчо 'и имал со себе. Тийе летнале као молня на горе, го зеле в среде и ватиле да се борат. По малу време, лека-полека, го сметнале долу. Коа приближило близу шчо да мойт да се досегнит, стопанот го грабнал и му рекол: "Али глеаш и ти, шчо леташ толку високо, в облацине, от ръцете мой не мойш да куртулисаш?!" Орлето поронило солдзи и му рекло: "Аа, да беше жив брат ми, не твойте два сокола, ами двайсет да беа, пак нишчо не можеа да сторат, туку ръката да му се исушит на той, шчо го удри и отепа!" - "Кой г'отепа?" - прашал той. - "Ах, - отгоорило орлето - во един студ, во една лапайца и силна бура се найдофме в Църно море и бурата ни засука над една гемия. Брат ми шчо туку сгази на едно от яжинята, един гемиджия, (ръката да му се исушит), го удри и той падна в море. И я, без него сега бидееки, сум без подпор во зло време, као сега шчо не можеф и от твойте соколи да се отбрана!"

Као чул тоа, ловджията му текнало за брата му и му се нажалило. Го изпушчил орлето и дупнал коньот, шчо му сили държале да търчат. Коньот търчал, шчо търчал, от сила пукнал. Той остайл коньот и се пушчил да търчат пеш. Шчо туку приближил до дома, измекярите го виделе и кажале дома. Малийот брат легнал и се престорил на мъртоец. Снаха му го покрила со покров, запалила свекя и заватила да редит и да тъжит. Той коа чул писканье, ушче пойке се засилил и, шчо туку влегол дома, извайл сабята и се спушчил на жена си, да а заколит, велееки: "Ах, кучке! Ти ми отру брата ми!" Брат му, коа чул така, скокнал и рекол: "Не задевай брате, снаха ми! Таа не ме отру, туку ти сакаше да ме отруеш!" По-големийот брат, без да речит нешчо, се върлил на вратот от брата си велееки: "Ах, брате! али си жив ушче. Жив ли си ушче, брате? Пак жив си?" - и го облеал со солдзи и целиваеки го, изповедал грешката своя и му разкажал за се, шчо му се трефило (случило) со орлето. Се разплакале пак двайцата, плакале и се гушкале един со други.

И от тогай после си живееле пак брацки и никой пат не се скарале.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.04.2015
Български фолклорни мотиви. Т. ІI. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2015