* * *

Делба на двама братя

Имала й мама, имала й
до два сина близнака,
Стоян и Никола двамата.
Храни ги мама, пази ги,
раснаха, та пораснаха,
станаха млади ергени.
Мама Стояна ожени,
ожени и го задоми.
Дойде време да се разделят
с негово братче близначе,
близначе, братче Николчо;
да делят братя, да делят
бащина стока голяма,
бащини буйни кории,
бащини ниви големи
и още росно ливаде,
бащино тежко имане,
бащино конче хранено
и пусти сиви соколи.
Делиха, крамолиха се,
всичка се стока раздели,
най-подир ми останали
бащини сиви соколи.
Като соколи деляха,
по едно братя вземаха,
всеки го у тях заведе.
Бре, гиди, сиви соколи!
Нал' не се братя деляха,
те си високо хвръкнаха
и си разходка правеха,
пак на земята слизаха
и в Николчови отиваха -
не можаха да ги разделят.
Стоян се люто разсърди,
че влезе в тъмно яхъре,
изведе конче бащино,
че го хубаво постегна
и на Борянка извика:
- Либе Боренке, Боренке,
да излезеш, да ме изпроводиш.
Аз ще във къра да ида,
кории да обиколя
и още росни ливаде,
бащини ниви големи,
разтуха да си направя,
сърцето да си утеша.
Тебе тука те оставям
и нещо ще ти наръчам -
работа да ми извършиш.
И тя, Борянка, излезе,
излезе да го изпровожда,
а той й, Стоян, наръча:
- Либе Боренке, Боренке,
като си от двор изляза,
хубаво да се опреташ
и скоро да се разшеташ,
хлябове да си замесиш,
меси ги и ги опечи.
Заколи пъстра паунка,
наготви ястье хубаво
и вътре отрова да турнеш.
Обеда да си положиш,
Николча да си повикаш,
моето братче близначе,
да яде, да се нахрани,
Николчо да се отрови,
почине, да се помине.
Да остане, либе Боренке,
бащина стока за нази,
всичко за мене да бъде!
Боренке, ще ти наръчам -
ако Николча не отровиш,
главата ще ти отрежа,
ако ще би, либе, да отиде
глава за глава да бъде!
Като си Стоян наръча
и си кончето възседна,
поведе двата сокола,
във къра Стоян отиде.
Борянка сама остана,
на двори се й запряла,
тя си се чуди и мае
какво да стори, да прави,
Николча да си отрови.
Че се Борянка опрета
и се скоричко разшета,
хлябовете си замеси,
меси ги и ги опече.
Заклала й пъстра паунка,
наготви ястье хубаво,
ала отрова не турна -
не кайдиса да си отрови
нейното, мари, деверче,
щот' й се много досвидя,
че то е клето сираче,
че няма нийде никого -
всичко й буля му останала,
буля му да го запази.
Като Борянка наготви,
положи сладка обяда
и си Николча покани.
Буля драгинко думаше:
- Драгинко, драги Николчо,
я ела, драги, на обяд,
да ядем още да пием
и нещо да ти обадя
какво й батьо ти наръчал,
като във къра отиде.
И той, Николчо, отиде.
Хапнали, още сръбнали,
тя захванала, буля му,
захвана да му разправя:
- Драгинко, драги Николчо,
да знаеш, ала не знаеш,
батьо ти в къра отиде,
кории да обиколи
и още росни ливаде,
и бащини ниви големи.
На мене, драги, наръча
паунка да си заколя
и наготвя ястье хубаво,
и вътре отрова да турна,
драгинко, да те поканя,
да ядеш, да се нахраниш,
драгинко, да се отровиш,
починеш, да се поминеш.
Да остане, бре, драгинко,
бащина стока за него,
всичко за него да бъде.
Пък аз, драгинко, наготвих,
ала отрова не турих -
не кайдисах да те отровя,
щот' ми се много досвидя,
че нямаш нийде никого.
Драгинко, ще те попитам,
какво да сторим, да правим,
живота да си завардим,
да не ни батьо ти затрий?
Ази съм жена глупава,
ала ми й ума стигнало -
да рачиш, да ме послушаш -
ти жив на мъртъв да станеш,
във сред си къщи да легнеш.
Ще извадя платно тънано,
тънано, тънко, ленено,
лицето ще ти закрия,
свещица ще ти запаля
и със тамян ще запуша.
Ще викна, ще си заплача,
да плача, да те оплаквам,
както се смъртник оплаква.
Кога си дойде батьо ти,
да не те, драги, завари,
че съм те жив оставила,
че ми главата отрязва,
много ми страшно наръча -
ако н' те тебе отровя,
батьо ти ще ме заколи,
главата ще ми отреже,
ако би ще да отиде
глава за глава да бъде!
Той я, Николчо, послуша,
жив се на мъртъв престори,
във сред си къща полегна,
та го й буля му закрила
с тънано платно ленено
и му свещица запали,
и викна да го оплаква.
Бре, гиди, Стоян, Стояне!
Като си в къра отиде
и кории обиколи,
че слезе долу в чаири,
там има дърво високо,
под него вода извираше,
там кладенец си имаше.
Стоян от конче послезе,
водица Стоян да пие,
хем малко да си почине,
кончето да си напои.
Нему се дрямка додряма,
че легна Стоян да поспи.
Той си се възнак избърна
и към небето погледна,
че видя Стоян, там видя,
като се орле виеше,
орле ми, черно гарванче.
Стояну шега идеше,
за нищо не го имаше,
че пусна Стоян сокола,
с орлето да се поборят,
да гледа, сеир да струва,
дали орлето ще навий.
Като се двете сдавили,
орле на сокол навило,
надолу с глава бутнало.
Той пусна, Стоян, другия.
Бре, гиди, сиви соколи!
Като са орле сдавили,
те на орлето навили,
надолу с глава бутнали.
Пустото орле, гарванче,
много си жално пищеше,
майка си люто кълнеше:
- Бог да убие майка ми!
Лятото, шестях месеца,
два пъти да е мътила,
братче да ми й отвъдила,
да ходим, да се водиме,
ний двама да се отървам,
като тез двата сокола!
Като си Стоян лежеше,
на орле думи слушаше,
тогаз му й ума стигнало,
че нему й братче потребно
да ходят те, да се водят,
двама да се отърват.
Скоро си конче възседна,
много го бърже покара,
бързо Стоян да си иде,
Николча да си завари,
да н' го й буля му отровила.
Като си в двори увлезе,
на двори конче остави,
право си в къщи увлиза.
Борянка жално плачеше,
вощени свещи горяха.
Стоян Боренки думаше:
- Либе Боренке, Боренке,
коет' ти, мари, наръчах,
стори ли, направи ли го,
че отрови ли Николча,
моето братче близначе?
Тя му, Борянка, казваше:
- Либе Стояне, Стояне,
как не ща, бре, да направя,
как няма да го отровя,
като на мене наръча -
'ко Николча не отровя,
глава ще ми отрежеш!
И аз се много уплаших,
да не ме мене затриеш,
скоро Николча отрових,
скоро му душа излезе.
Сега Николчо почина,
почина и се помина.
Аз му лицето позакрих
с тънано платно ленено
и му свещица запалих,
и със тамян си запуших,
и викнах да го оплаквам,
както се смъртник оплаква,
комшии да н' ни угадят,
че сме го, бре, отровили,
че ни живота довършат.
Язък е, либе, за нази,
тежка е кръвнина паднала
на нашта къща, Стояне.
Че как ще да се опазим,
кат' Николча отровихме,
комшии да н' ни издирят?
Де зачу Стоян таз дума,
много му й мъчно станало
и той си жално заплака,
и над Николча отиде,
тогаз се ясно провикна:
- Братче ле, братче близначе,
ти, мойто братче Николчо,
я лежи, братче, да лежим,
ний двама да се заведем,
когат' се сами сбъркахме
и ние се латисахме
за бащина стока голяма,
за пусти сиви соколи,
и още тежко имане,
и си живота свършихме!
Че извади остро ноженце,
посочи да се заколи,
във сърце да се удари.
Николчо тропом подскочи,
че му ръцете улови,
не даде да се заколи.
Всичко Борянка извърши,
щото бе жена хитричка,
хитричка, хем и разумна,
че тя си братя заварди,
да не се двама затрият.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.04.2015
Български фолклорни мотиви. Т. ІI. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2015