|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
* * *
Делба на двама братя
Двама брата милно живували,
с една вода бело лице мили,
с една кърпа бело лице трили,
за нищо се те не поскарали.
(Кога се поминал "ниен милен татко", при делба се дошло до скарване.
Павел, млад войвода, казал на по-стария, Петър:)
- Фала теб, Петре господаре,
хайде, брате, да се разделиме!
Ти си, брате, оженен, задомен,
теб прилягат ниви и ливади,
теб прилягат сто дулюма лозе,
теб приляга това сиво стадо,
що го броят двайнайсе хиляди.
А я съм, брате, още млад, неженен,
мен приляга коня шестокрила,
хъртки й загарета и две соколета;
кога отидем на Будима града,
отдалеко селям да ми дадат,
а отблизо ръка да целуват.
(Петър не останал "каил" от тази делба. Докато брат му полегнал да
спи, той взел хрътове, загари и два сокола, за да иде към гората на лов, а на
либето си Ангелина поръчал да наготви "сладки и благи манджи", да
тури отрова в тях и да отрови брат му Павел, та "сичка мъка на нас да остане".
Заканил се още:)
Ако това, либе, не направиш
че ти семеч ръце до рамене,
че ти въртим очи из главата!
(Заминал Петър, но като не хванал никакъв лов, върнал се на росна ливада и полегнал
да дремне. Поглеждайки наоколо, видял "нещо дивотиня" и пуснал хрътки
и соколи да го хванат. Оказало се обаче, че това било "черна орлетина":)
То е било черна орлетина,
люто пищи, люто като змия.
Проговори Петре господаре:
- Защо пищиш люто като змия?
Не те ловим курбан да те колим,
но те ловим кафез да те турим,
вакли агнета да те храним.
Тогаз проговори черна орлетина:
- Пусти останале твои вакли агнета!
Ние бехме четворица брата,
четворица на едно гнезденце,
и лихнатме на четири страни,
Бог си знае де са погинали,
и аз че си тука да загина.
(Тогава Петър се досетил: "Дори пиле за брат си жали, а аз съм заръчал
брат ми да бъде отровен!" Веднага се качил на "коня пайвана"
и казал:)
- Рипай, коньо, коньо ле пайвана,
да затечем брата си на живот -
че те зобим... зоб бел ориз,
че те поя вода руйно вино.
(Отишъл Петър на "равни си двори". Между това, докато Ангелина готвела
манджи, без да тури отрова, Павел войвода отишъл на черква. Като се завърнал,
съгледал на двора Ангелина, че рони сълзи. Зачуден, той поискал да узане за
причината. Попитал да не би да й е досадил, че много ергенува. Тогава тя му
обадила какво е заръчал брат му: да го отрови с "билки и отрови" в
манджата. Но тя не направила това и го поканила да обядват: После му предложила
да се качи той "горе на чардаци", да го покрие с памучно платно, като
че е мъртъв, и да запали две свещи, та като дойде брат му, да види "на
кой е памет". Павел послушал всичко, а Ангелина излязла на двора и заронила
сълзи. Пристигнал Петър и веднага запитал: "Свърши ли, либе, що ти заръчах?"
Тя отговорила, че е сторено всичко:)
Я не можем без ръце да седим,
я не можем без очи да гледам.
(И настояла той да отиде на чардака и да види брат си, нареден за погребение.
Качил се Петър и като узнал за стореното, бръкнал в "свилени джобове"
да извади "влашко ножле" и "се бодне у клетото сърце". Ангелина,
която тръгнала след него, го хванала за дясна ръка и се "виква, провиква":
"Стани, брате, че брат ти че загине!" И Петър станал:)
Та се двама живи прегърнали
и двама се с душа разделили,
разделили от... върла жалба.
И она жалея тъкмо девет години,
дорде се и она не помина.
Церецел, Свогенско; зап. в Своге (Арнаудов-БМ 1964, № 50); песента
е научена още в турско време в София от просящи цигулари; зле запомнена - някъде
преразказва (бел. М. Арнаудов).
© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.04.2015
Български фолклорни мотиви. Т. ІI. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet,
2006-2015
|