* * *

Дал й пръстен - не го дочакала

Мари, Радо, бяла Радо,
що бя толкоф зла зимата,
зла зимата, поморлива,
та помори говедата,
говедата и овцете,
останаха овчарето,
овчарето с кавалето,
говедаре с криваците,
отидаха на хорото,
засвириха жално-милно,
жално-милно за овцете,
за овцете, за кравите,
и по-милно за момите,
гидицките малки моми,
що хубаво дето ходят,
гиздаво дето носят,
все зелено и цървено,
бяла Рада все кникато.
Петко даде Ради пръстен,
да го чака три години,
дорде иде на гурбетлик,
на гурбетлик, на Цариград.
Не го чака ни три дене.
Тъмьнь Рада на църквата,
на църквата, под венчило,
герджик Петко от кон слезе,
от кон слезе, вътре влезе,
на булката проговаря:
- Давай, Радо, що си взела,
що си взела, дет съм давал,
дет съм давал и залагал,
златен пръстен за петдесекь,
вити гримни за шеесек!
- А бре, Петко, герджик Петко,
кой те видя, че ми даде?
Докарай си шехаткето,
дет видели, че си давал!
- Мари, Радо, бяла Радо,
шехаткя са ясни звезди,
испакькя е месечина!

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.04.2015
Български фолклорни мотиви. Т. VI. Любовни псни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2015