* * *

Вградена невеста

Мама Маноле думаше:
- Маноле, синко Маноле,
станало й до три години,
все лежиш, мамо, все болен,
не съм те, мама, питала -
каква ти беше болестта?
Манол мами си думаше:
- Мамо ма, мила майчице,
като ме питаш, да кажа,
всичкото ще ти разправя...
Знаеш ли, мамо, помниш ли,
баща ми преди да умре
на мене, мамо, поръча:
"Маноле, синко Манолчо,
аз вече, синко, умирам,
на тебе всичко поръчвам,
на тебе всичко оставям.
Да знаеш, синко, да помниш,
моста Русенски, кат почнеш,
човешка сянка ще измериш,
във моста ще я зазидаш,
която ти й, синко, най-мила,
най-мила, синко, най-свидна!"
Аз него, мамо, попитах:
"Коя ми й, тянко, най-мила,
най-мила и най-свидна?"
И тогаз моста почнахме,
три пъти моста правихме,
и той се, мамо, събаря,
и аз си, мамо, поспомних,
какво ми тати поръча.
Една ми вечер, късничко,
в гробищата отидох,
на бащина си равен гроб,
баща си да гопопитам,
коя сянка да измеря,
но гробът, мамо, не дума
и пак се назад повърнах,
дойдох си, мамо, у дома,
вечерях, мамо, и легнах,
и сладък сън засънувах,
че тати дошъл при мене
на мене, мамо, говори:
"Маноле, синко Манолче,
бял орел, синко, ще изпратя,
на когото кацне орела -
негова сянка ще измериш!"
Таман си съня сънувах
и ти се, мамо, развика:
"Ставай, Маноле, че тръгвай,
всички майстори отиват!"
И аз на моста отидох,
цял ден работих и мислих -
къде ще орела да кацне?
Вечерта пак се завърнах,
пак легнах, мамо, и заспах,
орела дойде при мене,
че летя, мамо, метна се
и аз го, мамо, все гледах,
гледах го мамо, следих го
и над Миланкини отиде,
над Миланкината къщичка.
Таман Миланка излезе
и той се, мамо, поспусна,
на дясно й рамо застана,
на първо ми любе Миланка.
Много ми, мамо, домъчня,
защо ми е тати душманин,
от Миланка да ме раздели,
но няма какво да правя,
бащина завет ще изпълня...
Сутринта, мамо, подраних,
на моста, мамо, да ида,
нали Миланка ранила,
на геран вода вадеше
аз се зад нея затулих,
че й сянката измерих,
във моста, мамо, зазидах.
И тогаз моста изкарахме,
три овена, мамо, заклахме,
ядохме, мамо, и пихме,
голямо хоро извихме
и аз водех, мамо, хорото.
Кат се назад обърнах,
че какво, мамо, да видя -
отдолу смрътник носеха
и аз ги, мамо, попитах,
че кой се й, мамо, поминал.
Всички ми тогаз отвърнаха,
че е Миланка умряла.
Веднага спряхме хорото
и след смрътника тръгнахме,
смъртника да си погребем
и пак се назад върнахме,
хорото пак се заигра.
А пък аз, мамо, а пък аз,
На един камък поседнах,
седях си, мамо, плаках си,
плаках си, мамо, мислех си -
как ще Миланка прежаля,
как ще я, мамо, забравя.
Като се, мамо, обърнах,
всички си, мамо отишли,
времето доста късничко.
Станах, мамо, побягнах,
у дома да се прибера,
чувам глас вика след мене:
"Чакай, Маноле, не бягай
нали се вчера венчахме!"
И аз, мамо, побързах,
последни сили събрах.
Щом като прага прекрачих
люта ме треска затресе,
от тогаз, мамо, до сега,
цели ми до три години!
Да станеш, мамо, да станеш,
да вземеш свещи и тамян,
напълни шише със вино,
у гробищата да идеш
на Миланкина равен гроб,
да подлееш и да прикадиш,
да викнеш и да заплачеш,
и Миланка да си попиташ -
до кога, мамо, до кой ден,
до кой ден, мамо, до кой час,
тя ще ме мене измъчва?
Три години тече речица,
три години пада росица,
три години капят сълзици,
не се ли камъни измиха,
мойте, мамо, грехове?
До кат Манолче издума
и се от душа отдели,
и при Миланка отиде,
при първо любе Миланка.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.06.2011
Български фолклорни мотиви. Т. ІI. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2011