* * *

Невеста кехая

Тодор на Добра думаше:
- Либе ле Добро, либе ле,
зарана рано да станеш,
къщата да си нашеташ,
вода да си донесеш,
Иванчо да си окъпеш,
в люлката да го оставиш
и у вас да си отидеш.
Тук, Добро, да те не заварям,
че ще ти главата отрежа.
Добра си нищо не каза,
рано си е станала,
къщата е нашетала,
и си е вода донесла,
та си Иванчо окъпала.
Дорде го Добра къпала,
с дребни го сълзи обливала,
па го е в люлка турила
и на Иванчо думала:
- Нани ми, нани, Иванчо,
това е последно къпане,
последно майчино люлеене.
Па си е Добра станала,
дребни си сълзи ронела,
руса си коса резала,
мъжки си дрехи облекла
и си от къщи излезла.
Дорде се зора зазори,
четири села минала
в нашо се село запрела,
чобани стадо пасеха.
Добра на чобани думаше:
- Ще ли ме при вас вземете,
младо чобанче да стана?
Те са си Добра прибрали.
Седела Добра, слугувала
цели ми девет години,
спечели тежко имане.
Добра на чобани думаше:
- Ще ли ме, чобани, пуснете,
в нашето село да идем,
имаме върхове високи,
имаме пасища широки,
имаме вода студена,
там да си стадо пасеме.
Те си Добра послушаха,
за нейно село тръгнали.
Добра напреде вървеше,
слънцето трепти, захожда,
тия са в село стигнали,
покрай Добрини минавали.
Добрино мъжко детенце,
то си на порти стоеше,
вакло им стадо гледаше.
Добра на Иванчо думаше:
- Жива ли е, дете, баба ти,
тука ли е майка ти,
ами къде е баща ти?
- Моята баба се помина
през миналата година.
Мойта се майка изгубила,
татко е тука, във къщи.
- Иди го, момче, повикай,
да дойде да го попитам,
дали ще назе да пусне,
тука да пренощуваме.
Иванчо татко си извика.
Като си Тодор излезна,
той си чобани прибра.
Вечерта си вечеряле,
Добра на Тодор думаше:
- Пусни ми, Тодоре, Иванчо,
при мене довечера да легне,
отдавна съм от дома излезла,
и аз съм дете оставила,
мъчно ми е за него.
Тодор си Иванчо пусна.
Вечерта, като легнале,
Добра му всичко разправила,
че му е майка рождена;
много му пари даде
и на Иванчо думаше:
- На татко си няма да казваш,
доде не из сеело излезем.
Сутринта, като съмнало,
Иванчо по двори ходеше,
дребни си сълзи ронеше.
Тодор на Иванчо думаше:
- Синко Иванчо, Иванчо,
що по двори ходиш и плачеш?
Иванчо на татко си думаше:
- В тия ми тежки чобани,
това беше моята майка,
тя ми всичко разправи
и много ми пари даде.
Тодор си конче стегна,
та чобани настигна
и булка си назад повърна.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.07.2012
Български фолклорни мотиви. Т. I. Обредни песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2012
Български фолклорни мотиви. Т. ІІ. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2012