ЗИМЕ В ПЛАНИНАТА

Георги Божинов

web

Припада здрач, духа студен вятър. Земята черна, попремръзнала, скована на камък. Дърветата черни и те. Вятърът ги прегъва и вие в голите им клони. Стихне за малко и почне пак: виууу... А чавките по тополите отсреща дълго се веят от дърво на дърво, наместват се за нощувка и нещо се препират, нещо се карат и гълчат на своя чавкав език. Вятърът свири в комина. Вън някъде из мрака се чуе проточен, неясен човешки вик. И вятърът го отнася надалече.

Сврени сме на топло и заветно край огнището в мутвака. Тлеят там два пъна, а между пъновете къкри гърне. Баба седи до огнището, забола хурка под престилката, врънка с вретеното, преде. И бъбри колко е страшно пътник да замръкне на път в такова време. "Недай си Боже!" - шепти баба и се кръсти. После ни разправя разни истории за вълци, които в такова време бродят из полята и вият, а очите им светят от глад. Как един войник някога, някъде замръкнал в такава нощ и вълците го нападнали. Как войникът сякъл вълците със сабята си и ги прогонил. Как после кървавата му сабя замръзнала в ножницата. И когато вълците го нападнали втори път, войникът не могъл да изтегли сабята. И вълците го изяли... Баба поплюва на пръсти и пак върти вретеното. Мълчи и слуша навън вятъра, който свири в комина и хлопа вратата. И ни се струва, че в комина е по-силен. ...А когато вятърът зави и захлопа вратата - струва ни се, вълците са влезли в двора и тропат на вратата. Тогава се свиваме по-близо до баба и до огъня. Вън вятърът все така, все така продължава да беснее и да вие на разни гласове, като вълча глутница...

Така и съм заспал под воя на вятъра.

Сутринта се будя и гледам, слушам: тихо е, няма вятър, рано е, а собата нещо светлее. Надзъртам прозореца ...а! Вън всичко побеляло; а беше черно снощи... Бързо нахлузвам дрешките и изкачам навън бос. Дворът побелял. Покривите побелели. Дърветата побелели. По диреците и оградата натрупали бели калпаци. Сняг! Сняг, сняг. И вали още. Снежинките падат отгоре гъсто-гъсто. Цялото небе се рони на снежинки. Те падат една през друга, една през друга, леки и пухкави. По улицата в мътния утринен здрач минават хора, гуглите на опанджаците им покрити със сняг, а стъпките им хрупат: хруп-хруп...

И гората горе на баира белее. И полето зад село белее. Сняг се сипе навсякъде.

Тихо, леко от небето,
сняг се сипе над полето...

- - -

Ето това си спомних, когато отивах в планината.

Още в рейса заваля. Отначало редки снежинки, после снегът се сгъсти и чистачките едвам успяваха да го отгрибват. А когато слязох, стъпих направо в зимата. Бяло навред. Планината бяла и пуста, ни жива душа наоколо. Ни звук, ни вик на живо.

Ето я пътеката, ето ги зелените кръстчета на борчетата, натежали от белота сега, но бодри и жилави, неуниващи. Ето ги и старите букаци от другата страна, застанали стъбло до стъбло, едри и мъдри букаци. Пътеката върти и се вдига нагоре в планината, все край потока и постепенно навлиза в голямата гора; в тунел от сплетени клони. Гората накитена като за сватба. Наоколо тишина, бяла и пречистена, прозрачна тишина. Клонче не трепва. Само потокът едва чуто съска и трие долу в ниското, приглушен под снега. И само стъпките ръпат сочно в снега.

Но ето, някъде от дъното на тишината, идва едно далечно и слабо, едно едва доловимо, отскачащо: ах... ах..., ах... Ослушах се. Познах: това е кучето, то лае. Може да ме е усетило отдалече, може да е подушило хляба в раницата и сега ми обажда радостта си?

Ах, ах, ах... Да, да, кучето е. Напоследък забелязах, че нещо яде хляба му. Не можах да разбера какво е то. Оставя храна за десетина дни, а след два дни гледам - всичко отнесено. Заложих здрав вълчи капан, а след някое време намерих само скъсания синджир на капана. Отново забързах нагоре. Гората проредя. Като че и снегът започна да редее. Лаят на кучето се чуваше по-ясно, но и по-бавно. Беше спокоен, непрестанен лай, който отекваше баритонно в падината. Кучето лаеше като на човек, който се отдалечава. Лавне веднъж, постои, почака, пак лавне. Но отде човек в такова време тук?

Още нагоре, нататък. Провидя се полянката с пчелина, колибата, загуглена в снега.

Кучето ме посрещна радостно, както винаги. Пуснах го от тела и то се хвърли да ме целува. После се успокои и престана да лае. Но все се въртеше около мене. Оставих раницата и пушката. Набрах от колибата сухи съчки и се заех да напаля огън в старото огнище. Когато огънят лумна, притурих още дърва. Замириса на дървен димец, беше приятно да вали сняг и да гори огън в снега. Тогава забелязах дирите. Бяха много, цяло вървище, идваха от гората към колибата и обратно. Снегът ги беше позасипал, но още личаха. Личеше, малко по-отстрани на вървището, едни... На голямо животно,... като на теле. Диви свине! И изведнъж ми стана ясно: именно дивите свине са обирали хляба на кучето. Били са тук малко преди мене, когато кучето лаеше, обрали, каквото има за обиране, и си отишли. Е, добре.

Имаше в колибата един стар турски щик, кой знае откъде дошъл, дълъг и тънък щик, добре наточен, с него сечах тръни и клони. Взех го. Като се постопля малко на огъня, ще подкастря шипките около оградата на пчелина. Бяха избуяли. Я, рекох да ги подкастря малко. И почнах да подкастрям. Кучето се въртеше около мене. По едно време то залая отново. Погледнах - недалеч от оградата... едно магаре, беше се навело да пасе. През лятото идваха понякога да пасат тук на поляната дърварски магарета. Но чакай, чакай... Каква паша сега в този сняг? Погледнах отново. На магарето ушите са разведени много встрани. Но на това магаре, което стоеше на поляната, ушите бяха щръкнали право нагоре. И се сетих изведнъж: не беше магаре, беше дива свиня. Голяма, черно-рижа дива свиня. Кучето лаеше и напираше към нея, но не смееше да я приближи много. Свинята не му обръщаше внимание и не го гледаше. Тя гледаше мене. Беше мотурица, майка на стадото, копкаха, щъкаха и ровеха нещо из снега децата й - пет-шест прасета, рижи като майка си и големи като кучета. Прасетата се доближиха до гората, а мотурицата гледаше към мене - не беше виждала такова животно. И понеже не беше добре със зрението, и поне искаше да разгледа двукракото животно по-добре - мотурицата пристъпи към оградата и застана съвсем близо, буквално на две-три крачки от мен. И все ме гледаше. Двамата се гледахме от упор. Ами ако се втурне изведнъж? Аз, с моя щик, трябваше да играя ролята на матадор в една корида, чийто край би бил абсолютно неизвестен и несигурен.

Но тя не се втурна. Тя постоя малко така, погледа ме, па се завъртя назад. И бавно потъна в гората.

Какво да правя? Продължих да подкастрям шипките с моя щик. Ами ако тя се върне? Ако нападне? Не, реших си, тя няма да се върне. И някак се съгласих да взема пушката... Повдигнах я: в едната цев поставих оловен куршум, който може да пробие черепа на слон, в другата - патрон с шест едри сачми "Ел-ге". За всеки случай. И продължих работата с щика. По едно време кучето отново залая. И гледам - от гората се смъкват две диви свине. Мотурицата, която вече знаех, и един глиган, когото не бях виждал. Не зная какво му беше казала тя, и как се бяха разбрали. Двете животни застанаха до оградата, но след малко мотурицата се върна в гората, при мене остана само глиганът. Огромно животно, четвърт тон, с дълга зурла, с могъщ набит врат, с две глиги, извити като сърпове и остри като бръснач - те непрекъснато стържеха и се наточваха. Гледаше ме, гледах го. Гледахме се. Полека дигах пушката. Оловото непременно ще се забие точно в лявата му плешка и ще спре в сърцето. И тая грамада от четвърт тон ще рухне, подсечена в краката. Полека дигах пушката и се прицелвах. Точно в лявата плешка. Животното стоеше на няколко крачки от мен, стоеше неподвижно и ме гледаше с немигащи очи и стържещи криви глиги. Великолепно животно, стройно животно, силно и гордо, излязло от утробата на самата дива природа. Не само то беше дива природа. И двамата не се бояхме един от друг. Аз бях уверен в своето олово, то беше уверено в своите ятаганни зъби, които можеха да секат дори когато в сърцето е заседнало смъртоносното олово.

Полека свалих цевта надолу. Нека оловото си стои мирно там, в цевта. И нека животното живее. Нека живее. Да живее. Дръпнах се назад, към огъня и колибата. Погледнах - и глиганът се беше дръпнал назад, беше закрачил бавно към гората и дигнатата му зурла душеше снега и погрухтяваше. Гората скоро го скри.

Снегът все така продължаваше да вали, лек, мек и безшумен. Засипваше старите дири, пречистваше черното на света. Пречистваше и сърцата. И пак настъпи тишина като пред празник. Беше точно пред Коледа.

12 декември, 1985 г.

© Георги Божинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.12.2020, № 12 (253)