Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГАРГИ

Петя Викторова

web

“С извинение пред мадамата”. Прекъсва историите си и поглежда към мен, леко наклонил главата си настрани като уморена птица. Всички жени в селото са над шейсетгодишни, с изключение на дъщерята на кръчмарката, все още млада, с черна коса, дяволски зелени очи и разливащи се под анцунга форми. Май тя е главната причина да идват в кръчмата. Селската кръчма не е като едно време. Подът е застлан с плочки, на вратата виси реклама на кока-кола, а дървените маси са заменени от пластмасови в ярки цветове. Дъщерята на кръчмарката се закача с пияниците, дразни ги, а после се изплъзва. Мъжете, с кафяви като печена глина лица, я гледат, подвикват й, но не посягат, само поръчват още алкохол. Джорко говори монотонно, напевно, отначало нищо не мога да разбера. Макар че не се обръщат към мен, аз съм причината разговорът да е сладък, свадите като двубои на петли. Никоя местна жена не би седнала да пие с тях. Аз съм лъжец, ама ти си пó лъжец от мене, шъ знаиш. Кога шъ станеш мъж, бе. Истински добружанец. Оня път кат исках да оправя кладенчето, а. Ония свети николци откраднаха плочата, знам ги аз. Аз кат лъжа, ти ме защитавай. Маноле, я ела тука ща почерпя. А на оная пари няма да й дам. Селяни сте вий, селяни. Ти къв си бе. Кво се гражданееш. Комунисти. Комунистите ни ебаха майката, с извинение, нали, пред мадамата. Е, оня комунист. Окраде цялото село. Вечер лампите не ги палят, да не се вижда кой краде. То всички крадат, и аз крада. Ма чак пък толкоз. Крадеш ти. Кво си откраднал ти бе. Аз ли кво съм откраднал. Ей, са щи кажа. Ония колци помниш ли ги? Помниш ги, е-хе. Аз ги зех, щото викам си, те на кой му трябват. Ама то кво стана. Сичко окрадоха. Комунистите. Ей, че е хубаво да си българин... Маноле, я кажи за майстор Манол. Ще черпа една ракия. Е, кво да казвам, знаете я. Ти кажи на хлапетата. Манол отпива от ракията и започва. Едно време тука градили манастир. Ама през деня строят, през нощта пада. Събрали се майсторите и дали клетва. Сутрин нали, такова де, булките, носят закуска. Та се заклели, която първа дойде, нея да я заградят. Ама всички казали на булките да не идват, само мещере Маноле: “клетва съм дал”. Не казал. Станала булката сутринта, нахранила, изкъпала мъжка рожба и тръгнала. Гледа я мещере Маноле, моли се да се замотае, да не дойде, ама не станало. Казал й тогаз мещере Маноле: “Клетва съм дал”. Викнала булката: “мъжка рожба съм родила, мъжка рожба съм нахранила, изкъпала...” Ама клетвата си е клетва. Заградили я и разправят, че мляко потекло от гърдите й.

Видя ли за кво те почерпих? Дай още една ракия. Задето ми бабува. Те сичките измряха, само едно дето остана. И овцата и тя се измъчи. Ама добре, че дойде. Старецът изпи ракията на един дъх, очите му се насълзиха. Стар съм вече, на 72 станах. Е, ти пък стар. Я, къв си пъргав. Не ми се живее вече с тия кости. Уморих се. Айде довиждане. Едно време друго беше. Кратко мълчание.

Ей, че е хубаво да си българин, а. Оня ден джин пих. Връщам се у къщи и жената, кво миришеш на теменужки бе, друг път на ракия, сега на теменужки. Ама че гадна работа е тоя джин. Нищо, нищо не остана. Оня ден кат даваха по телевизията на оня как му отсичат главата, ей тука ти казвам, ми се преобърна. Цяла нощ спя, събуждам се, спя, събуждам се, целия в пот. Кво е тва бе. Нали сички сме хора. Комунисти, чеченци, кой ти гледа. Сички сме хора. А онова момче пищи, кат заклано прасе. То война, война, гръмни го с пушката и айде. А то, кат добитък да го заколиш. Ей, че е хубаво да си българин. Пред вратата безшумно спира лъскав червен джип. Всички млъкваме и зяпваме към шофьора, който стеснително прекрачва прага на кръчмата. Поздравява, без да поглежда никого. Хайде да се прибираме. Майка ти е в колата, чака те. Джорко става покорно. Щом си рекъл. Айде довиждане. Не за първи път го прибират от кръчмата. Свикнал е с този ритуал и не се противи.

Отново се заглеждам в гнездото на гаргите върху електрическия стълб. Двете се пощят любовно, а третата чака настрани да се разсеят и да им отмъкне още малко от градежа. А едно време зимаха сенките, казва някой тихо. Имах един съсед Кирчо, като строиха параклиса, му зеха сянката и след три дена умря. Да, бе.

2001

 

 

© Петя Викторова, 1999
© Издателство LiterNet, 10. 01. 2004
=============================
Първо издание, електронно.