РОБЕРТ МУЗИЛ: ДЪЛГИЯТ ПЪТ КЪМ "МЪЖЪТ БЕЗ СВОЙСТВА"

Владимир Сабоурин

web

Настоящият сборник с есета и избрани глави от романа "Мъжът без свойства" предлага на българския читател един от възможните маршрути за запознаване с най-големия немскоезичен повествователен проект на ХХ век. Факт е, че опусът на Музил все още не разполага в българското културно пространство с твърдо място в канона на подлежащите на превод големи романи. За разлика от "Одисей" на Джойс, за който се говореше десетилетия, преди да бъде преведен, като дори изтъкването на неговата непреводимост се бе превърнало в силен, почти магически момент на рецепцията, при "Мъжът без свойства" липсва всякакво рецептивно нахъсване, което един ден да резултира в нечий героичен преводачески проект. Лично аз съм се натъквал в литературната периодика на едно-единствено споменаване и питане кой ще се нагърби с превода на романа на Музил - направи го преди години, вече не си спомням в каква връзка, Й. Ефтимов в рубриката "Витрина" на в. "Литературен вестник". Ако преводът на "Одисей" бе кулминацията на копнежите и концептуализациите на 90-те, като кулминация на какво литературно време би могъл да се яви евентуално преводът на "Мъжът без свойства"? Този въпрос би звучал чисто спекулативно, ако нямахме пред очи щастливия опит на "Одисей" на Иглика Василева, който обаче категорично напомня, че преводът на определени книги е въпрос на цивилизационен избор, който не може да бъде направен по всяко време. Както Септуагинтата имаше нужда от своя елинизъм и преводът на Библията на Петко Р. Славейков - от своето Възраждане, така и българският "Одисей" от своето десетилетие на 90-те. Но "Одисей" напомни също така, колко много време е необходимо, дори когато има време, и времето, с което разполагаме, е точното време.

Трудностите с конструирането и обживяването на ситуация, в която да има време за дълго говорене и рецептивно фантазиране за "Мъжът без свойства" - въображаемото десетилетие, което да завърши с интегрален превод на романа на Музил, - не касаят само българския читател. Проблемите на нашата рецепция, изострени от мъчителното усещане, че с темпото, с което стават нещата, пестеливо премереното точно време за тяхното ставане неумолимо изтича, се явяват и в успокоения вариант на непринуденото, направено в неформален разговор признание на австрийски и немски германисти, че не са прочели романа до края. Тази свежа непринуденост извира както от по-общия контекст на умиротворения край на историята на добре функциониращия всекидневен капитализъм, така и от известната не само на един германист фактическа незавършеност и може би принципна незавършимост на "Мъжът без свойства". Не ще и дума, че трудно се четат 1800 страници и отгоре, когато предварително знаеш, че няма финал, а когато все пак със спотаена надежда стигнеш до края, последната в редакционната подредба на А. Фризе бележка за Кларисе, малката полудяваща женска фигура на Нитцше, окончателно се убеждаваш, че наистина няма. Преди да си прочел обясненията защо няма, усилието не е извисяващо, а почти без удовлетворение мъчително. Това се отнася най-вече за безкрайните варианти, на които се разпада романът към края, в чиито инфинитезимални разлики май че и самият Музил в последните години вече трудно се е ориентирал. Пролиферацията на вариантите обаче не е страничен продукт на прогресиращ невротичен разпад, а вътрешноструктурен ефект на господстващото в романа конюнктивно наклонение (conjunctivus potentialis, experimentalis, utopicus), при което отделните варианти не са коректурни стъпала по пътя към окончателния инвариант, а равнопоставени опити във ветрило от възможни светове. И тази множественост на възможните фикционални светове не е снета в тоталната фикция на "действителното" произведение. В деня на смъртта на Музил на 15 април 1942 г. на бюрото му е лежал ръкописът на главата с най-много варианти - "Диханието на един летен ден", върховия текст на модерния мистичен опит.

И все пак лекотата, с която един читател по професия признава, че не е стискал зъби, за да изкара най-големия роман на родния си език до - както казват немците - "горчивия край", оставя объркващото усещане, че при тази книга обичайното разпределение на ролите между нормалния и професионалния читател не може да бъде направено. Та нали хората, занимаващи се професионално с литература, черпят не малка част от застрашеното си самочувствие именно от прочита на книги, които никой нормален човек няма да седне да чете. "Мъжът без свойства" е точно такава книга, което обаче в случая явно не е достатъчно основание за акуратното, при всяко положение професионално деформирано - при явна липса на удовлетворение - четене от кора до кора. Не става ясно обаче с какво точно романът на Музил се противопоставя по-силно на четенето и рецепцията, отколкото да речем съизмеримите канонични опуси "По следите на изгубеното време" или "Замъкът", за да споменем един прекъсващ по средата на изречението обемен роман на автор, роден като Музил през 80-те години на ХІХ век в Австро-Унгарската империя. (Музил и Кафка се запознават в Берлин през пролетта на 1914 г., още през август същата година Музил рецензира подробно и доброжелателно "Съзерцания" и "Огнярът" в Neue Rundschau, престижното списание на издателство "Фишер", чийто редактор наскоро е станал.) Самият Музил мечтае за финал на "Мъжът без свойства", подобен на финала на "Замъкът": "За мен би било най-добре да спра в края на една страница по средата на изречението с една запетая."

В писмо до годеницата си Фелице Бауер от 14 април 1916 г. Кафка нарича Музил "старши лейтенант от пехотата": "Днес при мен беше Музил - спомняш ли си за него? - старши лейтенант от пехотата, болен, но все пак в доста добро състояние." Определението на Кафка както обикновено е точно и не се дължи единствено на военновременното положение. Музил тъкмо си е стъпил на краката след тежко заболяване с неизяснен характер, застигнало го на фронта, където участва в сражения през зимата на 1915 г. (След заразяването със сифилис през 1902 г. всяко рязко влошаване на здравословното състояние би могло да бъде предвестник на леталната фаза на заболяването, което по това време все още е неизлечимо.) За разлика от доста други писатели, участвали в Първата световна война, Музил има професионална военна подготовка, завършил е началното военно училище в Айзенщад и кадетското училище в Мериш-Вайскирхен (Хранице). В първите впечатления на хора, запознали се с него вече като с известен писател, почти винаги присъства момента на отбелязваното излъчване на офицер. Към този кръг от представи спада и атлетичността (въпреки ниския ръст, който го отличава от Улрих, високия атлетичен герой на "Мъжът без свойства"), всекидневното спортуване (1000 подскока на връвчица сутрин), любовта към фехтовката, тениса и особено плуването, за което дори пише кратка статия във връзка с налагането на кроула като стил в средата на 20-те години: "Изкуство и морал на кроула". (Джони Вайсмюлер, изпълнителят на Тарзан, става с помощта на новия стил петкратен олимпийски шампион по плуване през 1924 и 1928 г.) Преди да стигне до "Мъжът без свойства", Музил преминава през дисциплини, които обикновено не свързваме с правенето на литература: начално и средно военно образование, висше образование по инженерни науки (машиностроение, електротурбини), докторат по философия (дисертация за Ернст Мах, разпердушинен малко по-късно от Владимир Илич Ленин в "Материализъм и емпириокритицизъм"). Този странен тривиум от военни изкуства, инженерни науки и гносеологически изследвания задава квадратурата на кръга на проекта на "Мъжът без свойства". Въпреки че определено стоят доста странно даже в сам по себе си странния за един литератор контекст, "военните изкуства" също получават текстово изражение в изследването "Психотехниката и възможностите за нейното приложение в армията" (1922). Отношението на Музил към войната е едновременно професионално и екзистенциално. Зома Моргенщерн си спомня в тази връзка следния разговор с Музил в някое виенско писателско кафене, предизвикан от поредното обсъждане на войната: "Познавах Музил достатъчно добре, за да предположа, че не беше за войната по политически причини. Оказа се, че той бе за войната, защото в нея бе преминал през опита на "голямото изживяване на смъртта". Тогава бях към трийсетте, Музил бе надхвърлил четиридесетте. Аз бях напълно неизвестен, той вече виенска знаменитост [...] Още по онова време Роберт Музил бе болезнено чувствителен и много лесно нараним. Въпреки това не се стърпях и му казах: "Значи Вие смятате, че е добре да бъдат убивани хора, за да може писателят Музил да вкуси "голямото изживяване на смъртта"? Що се отнася до мен, позицията ми е, че за писателя, който иска да се сдобие с "голямото изживяване на смъртта", има само една достойна възможност, а именно - собствената му смърт." Музил се изчерви до корените на косите - тогава още имаше гъста коса - и мъчително дълго не отговори нищо. После каза: "Не е моя вина, че оцелях във войната. Но Вие имате право да говорите така, защото сами сте били войник във войната - макар че като писател още сте много млад, за да може правилно да прецените изживяването на смъртта." Без да има сведения да е чел Хайдегер (за сметка на това - "Логически изследвания" на Хусерл, като докторант по философия през 1904 г.), Музил спада към поколението, което след войната чете за смъртта в "Битие и време". Стенли Кубрик коментира във връзка с късния си военен филм "Пълно бойно снаряжение" (Full Metal Jacket) (1987): "Хората мислят за това [за ранния му филм "Пътища на славата" (Paths of Glory) (1957), б. м.] като за анти-военен филм. Искам да направя военен филм, просто да разгледам предмета без морална или политическа позиция, а като феномен." Нещо като god’s-eye view of combat, гледната точка върху сражението на окото на бога. Голямото уравнение обаче, което Музил се стреми да реши в "Мъжът без свойства", е синтезът между литературата и твърдите дискурси и мисловни нагласи на точните науки, в ироничната форулировка на романа: "световен секретариат на точността и душата". Или също: "математика и мистика".

Научната парадигма, определяща условията на възможност и перспективите на синтеза между литература и наука в "Мъжът без свойства", е теорията на гещалта (Gestalttheorie). Понятието "гещалт" (букв. "оформена цялост", "облик") изкристализира в края на ХІХ в. в силовите полета на неокантианството и емпириокритицизма на Е. Мах, получавайки за първи път статут на научен термин в статията на Кристиан ф. Еренфелс "За гещалтните качества" (1890). Класическият пример на гещалтна формация, който Еренфелс привежда в статията си, е музикалната мелодия. При слушането на определена музикална композиция ние преживяваме не просто последователност от отделни тонове, а някаква тонална формация, която не може да бъде сведена до сбора на съставящите я тонове. Ако чуем същите тонове в обратен ред, тоналната формация - мелодията - би се деформирала до неузнаваемост. Същевременно мелодията би останала разпознаваема, ако променим тоналността, при което нито един от тоновете не би отговарял на първоначалните, мелодията като цяло обаче би била въпреки това същата. Музикалното онагледяване на концепцията за гещалта не е случайно: Еренфелс е запален почитател на Вагнер (който е изрично споменат в статията), учи композиция при Антон Брукнер. Към приятелския кръг на Еренфелс в Прага, където преподава до 1929 г., се числят Фр. Кафка и Николай Трубецкой. Рождената констелация на теорията на гещалта е повече от предразполагаща по отношение на проекти за синтез на наука и естетическа практика. В момента на превръщане на теорията на гещалта във водеща школа в психологията Музил се оказва като докторант по философия и експериментална психология (1903-1908 г.) сред хората, които през 20-те години ще представляват Берлинската школа на гещалтпсихологията: Волфганг Кьолер, Курт Кофка, Макс Вертхаймер, Ерих М. ф. Хорнбостел, Йоханес ф. Алеш, Курт Левин. В "Principles of Gestalt Psychology" (1935) К. Кофка си спомня един епизод, показателен за мястото на Музил в докторантския кръг на бъдещите гещалтисти: "Един мой колега, когото изпращах до вкъщи, ме попита: "Имаш ли представа, къде ще ни отведе психологията, която изучаваме?" Аз нямах отговор на този въпрос, а моят колега, след като получи докторската си степен, се отказа от психологията и в момента [т.е. през 1935 г., б. м.] е много известен писател." Музил поддържа близо 30 години кореспонденция с някогашния си колега Й. ф. Алеш, което му позволява да е добре информиран за по-нататъшното развитие на теорията на гещалта дълго след като се е отказал от научната кариера. (Това развитие оказва определящо въздействие върху началата на структурализма по линията на Пражкия лингвистичен кръжок и Р. Якобсон.) При излизането на първия том на "Мъжът без свойства" (1930) надеждата за адекватна рецепция и рецензиране е адресирана не към професионалните литературни критици, а именно към фон Алеш, който в качеството си на гещалтпсихолог би могъл според Музил (писмо до фон Алеш от 15 март 1931 г.) по-добре да изясни особеностите на романа с неговото свързване на повествование и есеизъм. ("Есеизъм" не в жанровия смисъл на термина, а в етимологическия на "опит", "експеримент", "проба".) Тази рецензия остава ненаписана, но визираният от Музил идеален рецензент очевидно предполага един запознат с теорията на гещалта идеален имплицитен читател на "Мъжът без свойства".

Силното формативно въздействие на теорията на гещалта върху генезиса на романа е съпътствано от едно насрещно дълбане в проблематиката на лишеното от цялостна оформеност, лишеното от облик, лишеното от гещалт (das Gestaltlose). Музил тематизира лишеността от гещалт в началото на 20-те в голямото, останало в стадий на варианти есе "Германският човек като симптом", изходният импулс за мислене на безформеното обаче може да бъде проследен значително по-назад: в младежката среща с текстовете на Нитцше, повратното събитие на поколението от Пенчо Славейков до Ернст Юнгер. Първият отзив в дневника (13 май 1902 г.) на младия, току-що завършил инженер определено не е възторжен, както би могло да се очаква, по-скоро пубертетски, за да не кажем технократски самоуверен: "Характерното се състои в това, че той [Нитцше, б.м.] казва: това би могло да е така, а онова - така. И върху това би могло да се основе това, а върху онова - онова. / Накратко: той говори само за възможности, само за комбинации, без да ни покаже една-единствена от тях действително разгърната и осъществена." Типично инженерно мислене, което Музил ще опише утвърдително и двадесет години по-късно. "И инженерът често се различава от теоретика тъкмо по това, че в определена точка той прекратява мисленето и създава конструкцията си с едно изключение, с една приблизителна стойност, един процес на съкращаване, представляващ скок през недоказуемото, оставяйки направеното да се наложи чрез успеха си." Изискванията на инженерния разум, които не са спестени и на Нитцше, не пречат обаче на младия Dipl. Ing. да види големия проект на живеенето в модуса на възможното, на живеенето като експеримент, префигуриращо още в тона на младежката критичност проекта на "Мъжът без свойства". Трудността на романа произтича не на последно място, за да не кажем категорично на първо, от това теоретично потенциране на възможностния модус на фикцията, което прави литературността му толкова философска - ако парафразираме Аристотеловото сравнение между поезията и историята, - че довежда ад абсурдум отстоявания познавателен, екзактен характер на литературата. Ако при Аристотел "поезията" е по-философска от "историята", при Музил тя вече е "по-философска" - т.е. в по-висша степен занимаваща се с възможното - от самата наративност. И тук вече е на ход "веселата наука" на Нитцше: "Ние самите искаме да бъдем нашите експерименти и опитни животни! [...] мисълта, че животът би трябвало да бъде експеримент на занимаващия се с познание". При желанието на Музил да "състави човек изцяло от цитати" (което в случая с цитатите от Нитцше е направено преди всичко във фигурата на нещастната малка Кларисе), "мъжът без свойства" Улрих би могъл, ако не да произнесе, то поне в непряка реч конюнктивно да разиграе горните изречения. Но и без да трябва да преминават през перспективата на фигурите, концепциите за възможното и експеримента структурират композиционните и поетологическите метанива на "Мъжът без свойства". Възможното обаче е безформено и лишено от свойства. Младият инженер, който решава да стане философ, се натъква в самата сърцевина на твърдата наука, без да е необходимо да се доверява на Нитцше, на безформеното Аз - при един философстващ физик. "През един ведър летен ден на открито светът вкупом с моето Аз веднъж ми се яви като една взаимосвързана маса от усещания, които в Аза бяха само по-силно свързани." (курсив - в оригинала) Музил прочита това не при Нитцше, а в изследването на Е. Мах "Анализът на усещанията и отношението на физическото към психическото". И в двата случая - както при Нитцше, така и при Мах - безформеното Аз се намира под отвесно падащите лъчи на лятното слънце. Музил ще нарече това с трудно преводимото, но пределно ясно словосъчетание taghelle Mystik: дневно светла мистика, мистика на дневна светлина, мистика на дневната светлина. Върху формата и възможните светове на този опит Музил ще работи до последния момент в нямащите край преписи на "Диханието на един летен ден".

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

Bonacchi, Silvia. Die Gestalt der Dichtung: der Einfluss der Gestalttheorie auf das Werk Robert Musils. (Musiliana; Bd. 4). Bern, Berlin, Frankfurt am Main, New York, Paris, Wien: Lang, 1998.

Bürger, Peter. Prosa der Moderne. Unter Mitarb. v. Christa Bürger. Frankfurt am Main: Suhrkamp, 1988.

Corino, Karl. Robert Musil. Eine Biographie. Reinbek bei Hamburg: Rowohlt, 2003.

Frank, Manfred. Gott im Exil. Vorlesungen über die Neue Mythologie. II. Teil. Frankfurt am Main: Suhrkamp, 1988.

Kubrick, Stanley. Stanley Kubrick: A Life in Pictures. // Stanley Kubrick Collection. Warner Bros., 2001.

Nietzsche, Friedrich. Sämtliche Werke. Kritische Studienausgabe in 15 Bänden. Hrsg. von Giorgio Colli u. Mazzino Montinari. München: de Gruyter / dtv, 1999.

Pieper, Hans-Joachim. Musils Philosophie: Essayismus und Dichtung im Spannungsfeld der Theorien Nietzsches und Machs. Würzburg: Königshausen & Neumann, 2002.

Schöne, Albrecht. "Zum Gebrauch des Konjunktivs bei Robert Musil". // Jost Schillemeit (Hg.). Deutsche Romane von Grimmelshausen bis Musil. Frankfurt am Main: Fischer, 1966.

© Владимир Сабоурин
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.10.2004, № 10 (59)

Други публикации:
Литературен вестник, № 32, 06.10-12.10.2004.

Текстът е послеслов към предстоящ да излезе сборник с текстове на Р. Музил; публикува се с любезното съгласие на издателство "ПИК".