Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛЯВО И ЛИТЕРАТУРНО

Владимир Сабоурин

web

Втората книга на Валтер Бенямин на български, десет години след първата, идва да онагледи и разкаже една история на рецепцията, в която с изненада и неверие откриваме тези десет години. Ако Беняминовият проект на праистория на модерността събира в неравна двойка диалектическия и исторически материализъм и теологията, които да доведат до възстановяването на всички неща, Оригеновият апокатастазис пантон, двете книги на български - “Художествена мисъл и културно самосъзнание” (1989) и “Озарения” (2000) - са верни на проекта. Не е за вярване, наистина, как Бенямин успява през това десетилетие безопасно да се разположи в порите на постсоциалистическия бум на постструктурализма с неговото бързо усвояване и репродуциране в условията на беден пазар, осигуряващ монополна поставеност на нискокачествени продукти, свързващи, подобно на българския Данон, най-естественото с глобалното. Че това не се случи с Бенямин, се дължи по-малко или никак на конкуренция от страна на неомарксистки, теологически, духовноисторически или медиални подходи, които тепърва да направят интересен на интелектуалния пазар на теории, примерно, Полдемановия прочит на Бетина Менке, както това стана в Германия в края на 70-те. При пълна липса на подобна конкуренция цяло чудо или най-малкото достойно да му се обърне внимание е, че Бенямин не стана лесна плячка на българския постмодернизъм. Може би сравнително ранният перестроечен превод на големите завършени текстове, все още под твърдите корици и институционалната шапка на поредицата “Естетика” с нейната предимно философско-eстетическа редколегия придаде на първата книга академичното достолепие и критическо достойнство на левия интелектуализъм, който, скрупульозно оразличавайки се от апаратчиците, познаваше генеалогията и меланхолията на лявата идея и поне от средата на 80-те, когато Бенямин започва да излиза на български, беше напълно и във всеки един момент готов за невъзможната реформа. Удоволствие е да разлистваш черния ленен том със златното ренесансово-тератологично “Е”, където Беняминовите текстове се явяват във всеоръжието на встъпителната студия на Атанас Натев, тематизираща не какво да е, а самата сърцевина, меланхолията, и бележките и коментарите на философа Димитър Денков, в лаконичен агон сякаш с Беняминовата концепция за философията като коментар. А може би самото това удоволствие е меланхолно, защото няма как да не си спомня, как в славните седмици и месеци след 10 ноември 1989-а не можех да се превъзмогна да разгърна социалистическия аутфит на подарената от баща ми книга, и едва откриването на Гьоте Институт и минималистичният формат в бяло и синьо на Gesammelte Schriften освободи желанието за четене от призраците на близкото социалистическо минало. Вкупом с Бенямин и Хабермас безразборно поглъщах Маркузе и Фром. На комбинацията от политически квиетизъм и интелектуален радикализъм обаче, която, мисля, споделях с доста хора, най-добре пасна Адорно. По-късно, чудейки се как да впиша четивата си в медийнополитически единствено възможния постструктуралистки жаргон, със смесица от задоволство и очевидно добре скривано отвращение използвах афинитетите, засвидетелстванията към и игривите позовавания на Адорно от страна на Фуко и Дерида.

Основната разлика между книгата от 89-а и книгата от 00-та, която дори може да се окаже достатъчно основание да не купя заетите засега с цел рецензиране изящни “Озарения”, е липсата в тях на всякакъв апарат, ако не броим за такъв “Приложението” с преводната “Биографична бележка” и “Хронологическа таблица”. Подобна липса е допустима само ако приемем, че при новия Бенямин става дума за нещо от рода и полето на литературното, за което фикцията, че то в крайна сметка винаги говори само за себе си, е жанрово и рецептивно конститутивна, а и утопично незаменима. Това допускане се споделя както от текста на гърба на книгата, който изхожда от “[п]розата на Бенямин”, така и от анотацията на Бойко Пенчев (ЛВ, 32, 2000, с. 5), за когото “[н]ай-важното качество на новото издание (по отношение на старото - б.м.) е окръглянето на представата за Бенямин - откъм мистическо-юдейското и писателско-естетическото в него”. Анотацията противопоставя освен това в по-едър план теологическото и литературното от една страна, на нео-марксисткото от друга. В случая с теологическото, опозицията очевидно не издържа, доколкото еврейската мистика е фермент както при Маркс, така и във Франкфуртската школа: нищо не пречи, а при Бенямин е дори задължително, марксизмът да кореспондира с теологията. (Друг е въпросът - и тук Б. Пенчев има основание да възразява на Т. Игълтън и авторите на ридъри - че англосаксонската изрядност обикновено не включва в марксизма подобни немско-еврейски чудатости.) От изключителна важност е второто възможно противопоставяне - между писателско-естетическото и нео-марксисткото. Ако приемем, че неомарксизмът и теологията при Бенямин са в съответствие, може да се открие аналогия между разграничението, което прави Б. Пенчев, и парадигматичната за постструктуралисткия прочит на Бенямин лекция на П. де Ман за Задачата на преводача (1983)1, чиято основна теза е, че реториката, лингвистиката, езикът подкопава в текстовете на Бенямин теологическата, месианската претенция, “политическата теология”, съгласно формулировката на страстно реципирания от Бенямин теоретик на фашизма Карл Шмит. Без да настоявам на издържаността на това уедряване на проблематиката, което куца там, където в анотацията на Б. Пенчев, за разлика от лекцията на П. де Ман, теологията и литературата синтактично се оказват от една и съща страна, държа на впечатлението за литературност, което оставя у мен начинът на издаване на втората книга на Бенямин. Наблюденията на Б. Пенчев затвърждават това впечатление.

Не съм склонен да приемам издателското решение за някаква даденост на Беняминовия корпус, още по-малко да правя оттам изводи за съотношението между левия интелектуалец и литератора в него. Втората книга на Бенямин позволява да се види това съотношение като история на десетилетието, делящо я от първата: ако в годините непосредствено преди 89-а се оказа интелектуално и институционално възможно да се издаде Бенямин като крайно проблематичен ляв автор с цялата необходима ерудиция и академизъм, в края на десетилетието от него е останал само литераторът.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. De Man, Paul. “Conclusions”: Walter Benjamin’s “The Task of the Translator”. // The Resistance to Theory, Minneapolis: University of Minnesota Press, 1993, p. 93. [обратно]

 

 

© Владимир Сабоурин, 2000
© Издателство LiterNet, 14. 02. 2004
=============================
Публикация във в. "Литературен вестник", бр. 35, 2000, с. 5.

 

 

 

 

 
















Партньори