ПОЛУНЕДОУБИТИЯТ ЧРЕЗ ВЪПРОС СВИДЕТЕЛ

Веселин Веселинов

web

Докато кибичех на летището в Сантяго, от скука зяпах вестник "La Tercera" (от 3 март 2009) и ето на какво попаднах:

Погребението на Мигел Серано

Скандалът на погребението на Мигел Серано: появяват се чилийските фашисти и скандират "Хайл Хитлер! Хайл Серано! Да живее Чили!". Роднините на поета и присъстващите писатели никак не са щастливи... Във вестника на Серано е посветена цяла страница, но не точно на скандалните фашисти. И изобщо не е "голямата" новина на деня - чилийският ежедневник представя погребението на далечната 42-а страница и в културната си секция. Я стигнеш до тази страница, я не - спортната секция е току пред културната.

Хабер си нямах що за птица е Мигел Серано - оказа се интересна. Като мнозина, започнал като комунист, разочарован, станал фашист. И си умрял такъв. Определят го като "езотеричен хитлерист" - голяма част от книгите му са в духа на мистичния нацизъм. Ако спра тук - доволно "чиста отврат"..., но личността и живота му са далеч по-комплексни. Политическа фигура - дипломат от кариерата. Чилийски посланик за дълго - включително в комунистическа България ("изчистен" от Салвадор Алиенде и принуден да отиде в изгнание.) Близък приятел на Неру, Индира Ганди, Далай Лама - и на Ото Скорцени. И на Херман Хесе. И на Юнг... И на Езра Паунд... Връща се в Чили през 1973-та, веднага след преврата на генерал Пиночет. Хунтата не симпатизира на вижданията му - и Серано застава против режима (подобно на Камило Хосе Села във Франкова Испания). Поражда скандал на погребението на полковника от СС Валтер Рауф в Сантяго, 1984 - същият, като на собственото му погребение: хитлеристки поздрав. Пише трилогия върху Хитлер. И пр., и пр. Книгата му върху Хесе и Юнг обаче се смята за съществено и важно постижение. Биографията е трудна за преценка, но все пак се наклонява към "неприятна". Неприятна личност.

Поетът Серано е друга история - сюрреалист. И ако не другаде (въпреки че като гледам - и другаде), то за Чили - голям поет. Със сигурност в канона... наред с Пабло Неруда, също коварна личност - комунист, и то от сталинистите. Та така... за определение на мястото на Серано се казва що за личност е, изваждат се нацистките му книги, и остава като истински литературен принос поезията му. Идеологията много-много не присъства в "същинската" поезия на Серано, доколкото съм го чел, но със сигурност не видях "оди за вожда и учителя" или за "партията-кърмилница". Поезия, която спокойно може да се интерпретира неидеологически. И доколкото знам, никой не се мъчи да му "прочиства" биографията, за да оправдава присъствието му в канона.

Аз малко знам за Серано и поезията му; вероятно Никола Инджов може да каже много повече. И даже би било добре Инджов да каже - и той е дипломат с години, именно в Южна Америка, и също е писател. Но за друго предпочита да дудне Инджов... за чиито "критични спомени", мяркащи се напоследък, ще става дума тук. Те по неволя са малко разкрачени - от критика на "прехода" до нещо като литературна история. Вероятно и Серано е така разкрачен в съмнителните си съчинения, но за да сме наясно отсега: такава спорна личност с толкова безспорна поезия в България чисто и просто няма. Микроскопичността нашенска ме кара да реагирам на Инджов - да се усъмня в твърденията му и да опонирам на тезата му. Според нея такива като мен са безродници и предатели. Въпрос на мнение, не споря по това - но като е тъй, нека Инджов разкаже за прелюбопитната дейност на някогашния Комитет за българите в чужбина, особено в Южна Америка. И що стана с парите, които стари емигрета, прилъгани от въпросния комитет, даряваха на България - или на "Фондацията Людмила Живкова", или на каквато достопочтена банкова сметка им бе пришепвано да прехвърлят спестяванията си. Патриотизъм, вика Инджов (индиректно), е мотивацията... и на двете страни, като в едната участва поетът Павел Матев и ако не бъркам, самият Инджов. Ех, да вземе да напише едни спомени на тази тема... ама истински де. Или не помни и не знае? Или като Серано остава верен на избраната "идея"? Знае ли човек - чилиецът ме убеждава в искреността си (независимо дали е приемлива позицията му), докато Инджов - никак.

Конкретният текст, който имам предвид тук, е прясна публикация под заглавие "Просто свидетел" и подзаглавие "Някои бележки и размишления за прословутия преход". Двойното заглавие е и противоречиво, и подвеждащо - започвайки с многообхватна тема, Инджов се отказва да я нищи още в първия си параграф, но прави заключението, че "преходът" е довел до пълно разпадане на нация, морал, ценностна система, дори на "красивата мечта" - комунизма. Тю, пак се сетих за Серано... и неговата "красива мечта" пропаднала. Там, милиони някакви избити за осъществяването на "красиви мечти", но няма да строша хатъра на Инджов по този случай - ако не друго, идеалистите са искрени и по този случай достоверни и достойни за уважение: те не шикалкавят, последователни са - като кажат "враг на народа" няма повече колебания, пищовът или газовата камера следват. За което им вярвам винаги.

Общо взето за "идеалисти" говори Инджов, но темата му се стеснява до литературна история - по-точно до организационни борби, в които "честните", - към които Инджов скромно се причислява - са преследвани и унищожени, а разни отрепки са надделели и покварили не само литературата, ами цялото общество. И покрай тези задкулисни схватки се прибавят категорични оценки за литературно качество. Смесицата приемам да е в сферата - доволно широка - на литературната история, подквасена със самоизтъкване и самосъжаление, по безкрайно отвратителната рецепта на българската литературна критика: гениите (ние) са натикани в миша дупка от бездарниците (ония). Писатели (ние) срещу графомани (всички други). И това, и обхванатият период на разпад стават ясни много бързо в текста - ужасът е настъпил след ноември 1989. Това е все по-популярно и често изказвано виждане в последните години, според мен много опасно, понеже изцяло се загърбва времето преди. Как да не е така ужасно днес след като "днес" е стъпило на раменете на "вчера"? Но за "вчера" - вече само с носталгия... "Просто свидетел" е много лъжливо и подвеждащо заглавие - то изцяло изключва времето, когато Инджов не е "просто свидетел", ами коскоджамити участник. Примерно, дипломат. Примерно... бая за изреждане.

А Инджов лъже, че е "просто свидетел" на настоящето - той не стои отстрани, седнал на оградата по личен избор: той се представя като отстранен и превърнат в "просто свидетел". Отстранен от публичния живот... брей! Последната му национална литературна награда е от 2008. През 2006 е награден с най-високия държавен орден. "По следите на норвежеца", Сиела, 2009. Сума ти интервюта из печата със съвсем не антикварни дати. Дори тия му "размишления" са почти буквално повторение на интервю във вестник "Над 55" от 19 ноември 2008. В това интервю има един нежно гъделичкащ момент - Инджов отклонява въпроса за прословутото "заклеймяване" на Солженицин от Съюза на българските писатели през 1970 и отговаря с обвинение към "враговете" в настоящето. Хм... идеалист човек... няма какво друго, след като в Уикипедия между основните поетични постижения на Инджов се мъдри поемата "Балада за Камен Болшевика" (1962). В съществената библиография на Серано апологетиката на Хитлер не се води за литературни постижения, но да не придирям сега.

Ето какво обажда Инджов като национален разпад: личната си драма и отстраняване от "кормилото". Аз съвсем не смятам, че лично събитие има стойност на национална катастрофа, но Инджов не е изключение в този вид грандоманско виждане - кажи-речи всеки български културтрегер, от Левчев до Сульо Пульов, разказва същото. В случая събитието е отцепването на група писатели в Сдружение и "изхвърлянето" на Инджов от поста му на главен редактор на "Литературен фронт": "Тук съм длъжен да добавя една-две щрихи и от моето тогавашно житие-битие. След като усетих, че "тълкувателите на текстове" започват да тормозят дори семейния ми кръг, свиках редакционния колектив и заявих (цитирам по запазения протокол) следното: "Не е тайна, че е в ход писмо до Управителния съвет на СБП и до всички инстанции, което събира подписи. В писмото се предлага аз да бъда освободен от длъжността, която сега заемам. Ще ви обясня моето лично отношение. Аз знаех къде идвам, известни са ми отдавна обстоятелствата в писателския съюз. Знаех какво наследство поемам. Аз съм спокоен дори само заради това, че моите прогнози се оправдават. Не се боя за себе си. Ако това се случи, ще ми се случи за трети път. Не съм се оплаквал на никого. Не съм се обаждал за съдействие в "Свободна Европа". Имам една максима - да се плашат мързеливите и бездарните. Не съм мързелив, нито съм бездарен. Мога да пиша поезия, проза, публицистика, превеждам от три езика. Защо тогава поставям този въпрос пред вас? Вестникът за мене е кауза... Аз мога да се защитя не с друго, а с този вестник, който под мое ръководство излиза с всичко това, което може да се сметне за постижение. Ако бъда изслушан спокойно, разбира се, ако се съпоставят факти и аргументи...".

Понеже е цитиран документ, то Инджовите думи не подлежат на свободна интерпретация и респективно на контра-обвинения за преиначаване на смисъла. Черно на бяло Инджов си прави самооценка: не е бездарен, а много може - всичко може... и поезия, и проза, и публицистика. Самомнението е равно на обективност. Дори днес Инджов не е намерил за нужно да предостави външно мнение за нивото на таланта си... ама хич не хваща дикиш самооценка! "Аз съм връх, щото сам се смятам за такъв"... абе, от кумова срама поне да беше цитирана външна хвалба... но не, и това вече поражда силно съмнение в "каузата" на Инджов, а именно във вестника да излиза всичко, "което може да се сметне за постижение". Като се има предвид кои Инджов индиректно или не оповестява за талантливи и бездарни, то аршинът му е ясен... като този на Евтим-Евтимовия "Нов Пулс", където програмно е обявено, че целта е да се публикуват нови творби и творци, а анонсите за всеки брой съобщават произведения от началото на 20-ти (да, 20-ти!) век и критични изследвания върху същите старци отвъд белобрадост дори. По никой начин Инджов не би допуснал на страниците на "поверения му орган" (а, не мога да пропусна сладката носталгия по оназ лексика...) Михаил Неделчев, Ани Илков, Наталия Андреева, Едвин Сугарев, и пр., и пр., и дума да не става за "набедения литератор Пламен Анакиев".

Колкото и да му се ще на Инджов да стоим в точно фиксирана времева рамка, ще върна лентата по-назад. За съжаление е само спомен, доволно избледнял откъм конкретни детайли, от времето, когато се пръкна постановлението, позволяващо на неврохирурзи да изкарат някоя кинта като таксиметрови шофьори на частните си возила след края на работното време в болницата. Това беше мъдрото решение на хронически проблеми в услугите, потвърждаващо тезата ми, че днешните бели са продължение на традиционна некомпетентност с огромен комунистически принос във втвърдяването й до коматозност днес. Румяна Желева е жалка история, но не по-различни бяха "образците"... във въпросното постановление формулировката бе толкова безгрижно непрецизна, че моментално бе забелязана и такситата останаха смешна и дребна добавка към огромно количество дейности, които се извършваха в нормално работно време и като основна професия. И един хубав ден чух по програма "Хоризонт" любопитен разговор на тема създаване на независим литературен вестник именно въз основа на това постановление. Не помня - и жалко! - участниците: двама бяха опитващите се да го създадат и един бе редактор на съществуващ "орган". Опоненти в "дебат" и водеща на предаването. Бързо се оказа, че "дебат" е силно претенциозна дума - водещата, вероятно симпатизантка на идеята, нямаше как да се "разпусне" в тоталитарен ефир, а на редактора му бе... скучно. Излезе, че в "зрелия социализъм" няма нужда дори да се ползва идеологическо заканване и изобщо да се споменава социализма, Партията, и държавата: с досада редакторът каза, че има достатъчно литературни вестници, критерият им е висок, и качествените творби винаги се публикуват. Просто няма нужда от още едно издание - "постиженията" са обхванати от съществуващия печат, има ли нещо свястно - излиза... Кандидатите се опитаха да лавират - не претендирали те да са конкуренция на "истинските" органи, нито да предлагат по-високо качество. Просто смятали, че има неща отхвърлени или пък пропуснати от високите издания и те ще влязат в частното. Нещо като втора ръка литература, останки или обещаващи, но още недорасли работи на един вид второстепенни творци. С още по-голяма досада редакторът рече, че изобщо не виждал смисъла на подобно начинание - отхвърленото е просто некачествено и никой, включително кандидат-издателите, нямал полза от това. Боклукът си е боклук и мястото му е в кошчето за отпадъци, не на вестникарска сергия. Естествено, никой нямало да чете глупости, но публикациите най-вероятно щели да предизвикат илюзии за талант у бездарниците. И след като се затвърди едностранно, че става дума за "бездарност" и нищо друго, дебатът приключи и вестник не се появи.

И Инджов може да се досети кои щяха да публикуват в замисленото издание - тези, които той не би публикувал... тези, които са застанали в крайна сметка против него през 1989-та. Ами той ги е изброил всъщност - и определил като вредни некадърници и в 2010-та! Така... "качествените творби" по Инджов почват да стават понятни. Той може да не люби "тълкувателите", но понеже няма аргументиран литературен критерий в собственото му съчинение - да ме прощава, но трябва да бъде тълкуван. Инджов оповестява само постмодернизма като вредно - некачествено? - извращение, а иначе се спира на дълго и широко на петиция срещу Дамян Дамянов и там вече се появяват имена с квалификации. Едни предатели, други - некадърници, всичките лакоми. А от другата страна са "жертвите" на прехода и на некадърността... противопоставянето дава доста светлина върху "високите критерии" на Инджов, уви, тълкувателно - понеже авторът е скромно пропуснал да даде нещо повече от епитети.

"Жертвите" - съответно качествените творци - са: Дамян Дамянов, Веселин Андреев, Людмила Исаева, Иван Бурин, Тодор Монов, Маргарит Минков, Иван Методиев, Димитър Яръмов, Власо Власов, Симеон Стоянов. Всичките са "убити" от прехода... като партизани, сръфани от фашизма, едва ли не. Кой се самоубил, кой умрял от старост, болест, или бедност. За Инджов обаче са именно "убити", даже "избити" май е по-скоро думата, която авторът има предвид. И това не са лични трагедии - "в тяхно лице обществото се самоубиваше и продължава да се самоубива със смъртта на всеки един творец, изхвърлен извън попрището." Нещо не ми се връзва... "Попрището"? Творчеството е създаване, а не служба. И не е точно "убийство" отстраняването от служба - кой му пречи на бивш главен редактор да пише и да си продава книгите? Виж, ако тълпата не купува творенията, тогава вече се появява интересна директна "консуматорска" оценка... която за почти всички от гореизброените се покрива с академичната. Никакви служби не могат да направят посредствено едно силно творчество. Но стане ли службата критерий за качествено творчество, тогава няма какво да се тюхка Инджов, че са ги изпоуволнили - в живота често човек губи работата си и го заменят други, не непременно по-кадърни. Никаква национална трагедия не е това. По-скоро ужасяващи навици, създадени именно във времето, което Инджов смята за "правилно", и които чрез хора като самия него благополучно са продължени в настоящето. Не самото разместване в службите е нещастието на българската литература - нещастието е в това, че службата е критерий за литература. Баята била литературата на Неделчев & Co... сякаш литературата на Инджов и безкрайност беше връх...

Но все пак приемам, че става дума за лични предпочитания - и тук нямам спор. Личният вкус не бива обаче да се приравнява с обективна оценка. Приятелството също играе роля, тъй че няма за какво да се сърди човек на Инджов, че хвали дружките си - но да беше поставил именно така нещата, от свое име, а не според някаква измислена социална трагедия. Като че ли милиони български пенсионери не живеят в бедност... и едва ли не, ако се осигури комфорт на някого, проблемът ще изчезне. Кекав подход - в личното няма как да се срещнем: на Инджов му е жал за приятелите му, приемам, но в същото време на мен ми е жал за майка ми и ако трябва да избирам, естествено, избирам майка ми и точка. Ама хич няма да стане по-добре на майка ми, ако се осигури благодат за няколко бивши културтрегери - просто те не са "всички", ни най-малко не са "обществото", въпреки че - да! Могат да изядат колкото милионното простосмъртие. Като са такива царе на перодръжката, загрижени за съдбата на простосмъртието - да вземат и да си изкарват хаталята сами и да облекчат бюджета! Майка ми не може с перодръжката и ще не ще трябва да чака на хазната.

Но царе ли са? Като лично мнение, нито един не е цар за мен. Обективно погледнато обаче става дума за канон и за оценка от литературни специалисти. Тук вече Иван Методиев е в друга светлина и отчасти Дамян Дамянов. Така иде по съвкупна критическа оценка, натрупана в продължение на дълги години - резултат на отстраненост и анализ, не на оперативна критика, реагираща на нова книга и още по-малко на моето лично мнение. Това са имена, издържали на проверката на времето и тук вече става дума за литература, а не за служби, болести, бедност, и "национални катастрофи". Голям поет не е голям, щото е непоклатим главен редактор, "общественик", или богаташ - голяма е поезията му, не животът му! Тъй че и смъртта никак не е критерий за качество - дори когато е насилствена. Манделщам не е голям поет, щото е убит - въпреки драстичната разлика между неговата смърт и "убийствата", за които бае Инджов. Дамянов комай не е на същото поетическо стъпало с Манделщам, ни жив, ни мъртъв. Инджов просто си вкарва автогол с цитираното стихотворение на Дамянов: ето, това вече не е и поезия, ами глупашко тщеславие от страна на самия Дамянов, който някога, спомням си, се четеше и обсъждаше, и се мислеше в антикомунистически среди, че е на път да се превърне в дисидент. Това кога беше? Краят на 60-те - началото на 70-те, нещо такова... после Дамянов лека-полека "изтля" до общо взето недостойното му антигражданско поведение, което Инджов цитира. Творчески изтля до поетичната мизерия на цитираното от Инджов.

От другата страна са "враговете" - далеч по-многолюден и пъстър списък. Една подгрупа е, така да се каже, съставена от "врага с партиен билет" - заелите се с политика утвърдени имена от готиното минало отвъд граничната бразда: Георги Мишев, Георги Данаилов, Дончо Цончев, Марко Ганчев, Любен Дилов, Иван Теофилов, Станка Пенчева, Йордан Попов, Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Марин Георгиев. И вероятно Любомир Левчев. Това са разколниците, отцепниците, и отстъпниците, независимо дали са се изявявали и изявяват като bona fide политици, или са в частните рамки на литераторската политика, или са "независими" социални критици. Тези им изяви нямат нищо общо с литературата, но за Инджов са литературен критерий - сега, в 2010-та, те са изведнъж спорни, посредствени. Много ми е любопитно дали Инджов в битието си на главен редактор е публикувал техни творби някога - нали е документиран радетел на качеството? А дали в ролята си на фактор в СБП е помагал за изключване на некадърните самозванци от почтената организация? А дали е писал или печатал критики срещу бездарията? Реторични въпроси, а, другари? Щеше да е смешно, ако не беше жалко... горните "врагове" казват абсолютно същото, каквото и Инджов в днешно време. "Циреят избухна", егати демокрацията, смърт и геноцид на културтрегерите, и "национална катастрофа" по случай отстраняване от синекури.

Които са заети от друга вражеска фракция - тези, които са вече толкова некадърни, че Инджов никога не би ги публикувал, да би имал тази власт. Последователен е, в случая, щото, ако разгърнем поверения му вестник в готините години, ще видим именно отсъствието на Ани Илков, Пламен Анакиев, Наталия Андреева, Владимир Левчев, Николай Колев-Босия, Михаил Неделчев, Едвин Сугарев, Виктор Пасков, Петър Манолов, Волен Сидеров... и пр. Днес компанията звучи доволно странно, понеже, ако изобщо са били в един кюп, то е за кратко и много отдавна. И творческата им съдба съответно е много различна, както и качеството. За някои определено може да се говори за творчество в минало свършено време или пък вече поизчерпано. Част са спорни, други тъй и тъй нямат дарба и следователно нямат и развитие. Донякъде това е някогашният "Клуб 39", който, ако не поетически, то поне политически има място в новата българска история - това на Инджов може да му е неприятно, но е факт, а исторически факти могат да се изкореняват само тоталитарно. Лишен от "идеалистична" възможност, Инджов се задоволява с генерално обръщане на събитията нагоре с краката: опита за "интелектуално убийство" на Дамян Дамянов от горните, водени от "предателката" Румяна Узунова. "Невероятен тормоз", твърди Инджов, въпреки че става дума за отворено писмо и поне аз не съм убеден, че такъв "тормоз" се доближава до разпит в Държавна сигурност, камо ли до трайни последствия. "Обругаването" ни се представя като някаква бедствена стихия, разяждаща и обхващаща цялото общество, демек, "пострадал" Инджов.

Като събитие - чак пък драма, едва ли... Дамянов е "нападнат" публично заради вече заета и оповестена от него позиция срещу Петър Манолов. Дамянов отговаря със свое отворено писмо, за което има готов форум - Инджов го публикува начаса в "Литературен фронт". Сега не ни е дадено "предизвикателството" (което е публикувано къде и от кого? В "ЛитФронт"?), но се е промъкнал все пак осветляващ момент - въпросът на гадния Анакиев: "Въз основа на какви факти с "вродената си наивност" се убедихте, че Петър Манолов е "бездарник и мошеник"?" Я какъв бил "непоносимият тормоз" върху Дамянов и Инджов... запитване за изказани от тях обидни твърдения. За каквито в нормална страна се ходи на съд за клевета и Дамянов и Инджов са ответници, не ищци, между другото - а тук: "опит за убийство", извършен чрез страховитото оръжие "въпрос". Наистина с какви факти разполагаше Дамянов, другарю Инджов? Не бойте се, няма да погинете мърцина, ако отговорите. Тц! Ако в днешно време е ясно, че Манолов в най-добрия случай е инцидентен поет, това няма как да е факт през 1989. Това първо.

Има по-интересно второ: отвореното писмо на Дамянов. Прелюбопитни оценки - Узунова е враг и изменник. "В моето отечество не всичко върви по мед и масло, има много и много нечистотии, но струва ми се, че тези нечистотии би трябвало да бъдат казани от българин и в БЪЛГАРИЯ. Казани от мръсно място и мръсна уста, те стават хилядократно по-мръсни." Велико! Българин - Манолов - не може да казва, щото е "бездарник и мошеник", а Узунова - небългарин някак си, изобщо да не си отваря мръсната човка. И завършек в стихове... "една безродница", "една негодница", "ходи със безсрамна мъст", "тя с кал в земята моя влиза", и пр., и пр. Смешно според мен, но в нормални държави освен частен иск за клевета, обида, и накърняване на добро име, съществува още и състав на криминално престъпление - насаждане на омраза срещу обществена група. Ксенофобията не е на почит според наказателния кодекс. Да не говорим дори за това, че земята, по която Дамянов креташе, не е баш негова, и още по-малко, че един или двама души никак не са цялото общество, та така нагло да се отъждествява "аз" с цялото, да се превръща "аз" в "ние".

Но безнадеждно широка е бездната, зад която стои Инджов: той вижда в тази идиотска преписка опит за убийство като част от пъклен план за унищожаването на България. Оръдието е Узунова, отровила набързо разни там перковци като Анакиев и нему подобни слабохарактерни същества. Международен заговор! Ни повече, ни по-малко - дяволски план, дирижиран от... е, както подобава на теориите за конспирации, от тайнствен неизвестен: "Координаторът". Пак добре, че съм чел друг истински български "идеалист" - Богомил Райнов - и мога да се осланям на правилна основа за "тълкуване": имат се предвид янките и Западна Европа, нали? Тия капиталисти вредни!... нещо не ми се вярва реалният сблъсък да е по "побългареният" от Райнов Агент 007, но живо си представям какво би се случило, ако Инджов направи една петиция, твърдяща, че е било именно така, както той си фантазира. Подписите може да излязат и над броя на лелеяните девет милиона българи, само дето измежду тях ще са и тези на Любомир Левчев, Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Волен Сидеров... какво пък, щом е за "каузата", става, нищо, че в момента са "врагове". Моят подпис ще отсъства, разбира се, но какво да се чака от родоотстъпник... поне ще се разбере кой не трябва да се пуска да кали "вашата" земя. Калашников върши по-сигурна работа, ама да не бързаме.

Нейсе, такива били събитията нявга... пъклен план, дирижиран отвън и ползващ вътрешни агенти, целящ съсипването на щастливата държава. "Петата колона" са литератори и оръжието е писалка. Нещо на баята научна фантастика започва да избива... но това е само "голямата схема", докато по-разработената е частно литературна... кой е "Писател" и кой е "некадърник", се определя от предишното. Момент, момент... не казваше ли Инджов, че "обществото се самоубива със смъртта на всеки един творец, изхвърлен извън попрището"? Всеки един творец! От тази позиция никак не разбирам защо Петър Манолов и всички останали млади през 1989 (и предишните години) не може да се допускат до публичност - как това е "правилно", докато липсата на Веселин Андреев е смъртоносна за нацията? Ах, "ония" не са творци, щото не заемат служба. Е, сега заемат служби - творци са, значи, и правилото важи! Точно по Инджовия "критерий", и той не е измислен в псевдодемокрацията, а е наследен от "готиното време" на ръба на деветте милиона щастливци... и именно непокътването на въпросното наследство е причината за съсипията днес. И ако днешната литература е кекава, то пак се дължи на "родилката" на първо място. Вятър и мъгла е дивното твърдение, че постмодернизмът е виновен.

Вятър и мъгла по Инджов! Щото признава, че списанията на Гео Милев "измъкнаха българската литература, българския театър, българското изобразително изкуство от патриархалната естетика и насочиха въобще цялата ни култура към европейски критерии". Демек, авангардният модернист от 1920-те, копиращ западни течения, е "истински" творец и българин, докато съвременните авангардисти, копиращи също западни течения, не са истински творци и още по-малко българи. Странно, най-малкото... И като какъв точно е реалният "тласък" на цялата българска култура - следователно и на цялото общество - предизвикан от Милев? Авангардните литературни списания имат кратък живот... те фалират бързо поради липса на най-баналното в обществения живот: интерес, и съответно продажби. Нещо не виждам разлика между неговите списания и настоящите според баналните мерки на реалното им време. Нито пък, след като Гео Милев е светая светих, проумявам що Димитър Бочев е "полуграмотен", Марангозов - "епигон", и Юлия Кръстева - "аристократка първо поколение". И за Гео Милев могат "на ангро" да се употребят същите квалификации, да не говорим как неистово иска той да събаря "стария" свят (как стои това от "патриотична" гледна точка?) - досущ като отровените от прехода... с което излиза съвсем на ачик, че само годините на шмайзерите и промиването на мозъци със или без допълнително наказание "представляваха несъвършеното, но все пак исторически значимо общество на вековечен общочовешки идеал". Комунизмът, партизаните, великият Сталин може би? Когато да си "писател" е назначение, служба... е, не очаквам Инджов да приеме по тоталитарната си логика, че Георги Лозанов или Копринка Червенкова има какво да кажат на днешното общество и в частност - че не са литературно некомпетентни.

Не му вярвам на Инджов... нещо повечко из Монтевидео е пребивавал, отколкото в "исторически значимото общество"... откъдето, помня, бе написал възторжена статия за посрещането на Марио Бенедети, завръщащ се от политическо изгнание. Площад "Независимост", около статуята на генерал Артигас, и Senor Инджов? Величествен площад, представям си го претъпкан с народ, празнуващ края на военната диктатура. И Бенедети... него го влачеха в "исторически значимото общество", ама на - така и пропусна Бенедети да създаде "свидетелски" буламачи. Щото беше - и респективно остана такъв и след кончината си - голям писател. Който може да се зарадва на края на диктатурата, а не да тъжи... пък Инджовия "размисъл": "взеха ми кокалчето"... на Вас го взели, другиму го дали. Не може само за едни, ами равномерно за всички, по комунистически - сега просто дошъл редът на наследниците, какво толкоз? Като на някогашна опашка за дефицитна стока... Да са по-некадърни сегашните от Веселин Андреев - не са... Да няма поле - не вярвам... я каква неразорана целина се шири пред Инджов - Мигел Серано, Марио Бенедети, "дипломатическата" дейност из Южна Америка, даренията на емигретата. Целина може и да има, но и "патриотизъм" има... най-"патриотическо" мълчание, сакън да не се предадат "националните интереси". Коритарчето се извини на китайския народ, макар и от патриотизъм все пак, не и на българските си жертви; Инджов дава индикация, че никому, дори на уругвайците няма да се извинява. По-скоро нему трябва да се поднасят извинения... е, не! Днес е директен резултат на това вчера, дето Инджов го е сложил зад конкретна времева граница - времето, в което не беше "просто свидетел". Преклонението пред лъжата е свещено... и един от резултатите е литературен: разказът за българския тоталитаризъм и за 1989-90 е направен от Марио Варгас Льоса - в ‘La Fiesta del Chivo’ (романът за диктатурата и края й в Доминиканската република на Трухильо) и ‘Еl pez en el agua’ (мемоарът за президентската му кампания през 1990-та). Отвън, в превод, по аналогия... как да викне човек: "Хайл Инджов! Слава великому Инджову! Да живей България!"... та нали твърди, че се опитали да го убият чрез въпрос. Жалка, но вредна историйка. "Да живее лъжата!" е истинският лозунг, който се пробутва и от този "свидетелски" ъгъл. Но така е, "когато тръгваше орачът/ от плуг секира да кове" - ни орач, ни ковач.

Послеслов от Никола Инджов:

Драги приятели,

Поетите, които тази вечер се възправят пред вас, са подредени по азбучен ред според кирилицата, а не според тиролската латиница. Така е било и така ще бъде, докогато има българска поезия.

Поетите са:

Блага Димитрова, Божидар Божилов, Бойко Ламбовски, Валентина Радинска, Валери Петров, Васил Сотиров, Виолета Балабанова, Георги Константинов, Евтим Евтимов, Екатерина Йосифова, Златомир Златанов, Иван Динков, Иван Желев, Иван Коларов, Ирина Александрова, Йотко Кадемов, Калин Донков, Любомир Левчев, Мирела Иванова, Михаил Белчев, Надя Неделина, Надя Попова, Недялко Йорданов, Никола Странджански, Петър Първанов, Първан Стефанов, Стефан Цанев.

Аз съм Никола Инджов и държа да заявя на всеослушание, че заради тези български поети, заради Христо Ботев, Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Вапцаров не се срамувам, че и аз съм поет.

...

На остров Кондау в Индокитай разговарях с човек, осъден на тригодишна смърт, но спасен с ония събития, които тресяха света през шейсетте години. Такава присъда се изпълнява от палач и лекар. В първия ден на първата година при осъдения идва палачът и му отсича първото прешленче на палеца на единия крак. След него лекарят, спира кръвотечението, лекува раната. Когато раната зарасне, палачът идва пак и отсича второто прешленче. Пак лекарят. Нататък същият палач, същият лекар, в същата последователност. Пръстите на нозете. Нозете до глезените. До коленете. До таза. Пръстите на ръцете. Ръцете до китките. До лактите. До раменете. Човекът не умира, защото лекарят следва палача. Човекът зараства рана по рана. Диша, гледа, говори... Изчислено е, че в последния ден на третата година палачът идва сам. Отрязва езика на осъдения. Никакъв лекар не може да спре кръвоизлива през езика.

И човекът най-после умира.

Всеки един е осъден на такава смърт, ако му отнемат езика, словото, възможността да говори.

Съзнаваме ли ние, че палачът върви по света и един ден ще дойде без лекар?

(Пламък, бр. 1-2, 2002)

Реплика на В. Веселинов: Вярвам за отрязания език! То и от прехапване става. И за палача с лекаря вярвам. Но никак не съжалявам, че не сте вече на щат "лекар".

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.02.2010, № 2 (123)