Пене Ив. Димитров

web

Българите в Сърбия (от 1929 г. Югославия) през изминалите 80 години имат сложна съдба. На ивицата отрязана българска земя, която в България започва да се нарича Западни покрайнини, 100-хилядно население се е борило и се бори за своето физическо и духовно оцеляване. Минавало от царство в кралство, от тоталитаризъм в демокрация, според официалните сръбски данни от преброяването през 1991 г. това население е намаляло на 25 хиляди души. В края на второто хилядолетие от Рождество Христово то е с празни или полупразни родни огнища и с почти загубено национално самочувствие. Българите в Сърбия са общност, която населява изконно своя земя в Босилеградско, Димитровградско (Царибродско), Клисурско и Звонско, без примес от друго коренно население. Макар че са най-близо до столицата на България, в сравнение с другите български общности извън държавните граници тези българи най-дълго са в изолация от майката родина и от българското национално развитие.

Обучението по роден език и литература във всяка система на образование заема най-важно място в целокупния процес на образователно-възпитателната работа. Учебният план и програмата по роден език и литература са обект на непрекъснати усилия за усъвършенстване. Но когато се разгледат учебният план и програмата по български език и литература в образователната система на българите в Сърбия, се вижда, че те не са пропорционални.

От създаването на първите светски училища сред българите, които днес са в държавната територия на Сърбия, до края на 20. век в позициите на българския език в системите на образование се очертават няколко периода. До 1920 г., когато Западните покрайнини са част от българската държава, това е майчин, роден, език и основен предмет. От 1920 до 1941 г. в Кралството на сърби, хървати и словенци и в Югославия българският език изобщо не присъства в учебните програми, всъщност българите нямат свои учебни програми. Това е период, когато националните белези на българското население в Кралството брутално се заличават. От есента на 1941 до пролетта на 1946 г. българският език отново присъства във всички сфери на живота на българите в Сърбия: просвета, култура, администрация, правосъдие, информиране и пр., естествено - и като основен учебен предмет в средното образование. От 1946 до 1948 г. - период на бавно отстраняване на българската администрация, в пределите с компактно българско население българският език запазва позицията си на роден език - предмет, чието изучаване в основното и в средното училище е подсигурено програмно и методически. От 1949 до 1982 г. българският език като учебен предмет в Сърбия има труден път. Това са десетилетия на пълна изолация от род и родна страна, на премахване обучението на български език в гимназиите, на формално запазване законовата база, отнасяща се до основното училище, - обучение на български като майчин език. Междувременно учебните условия постоянно се влошават, материалната база обеднява, а обкръжението от сръбски език и култура е агресивно. От 1982 г. в основното училище, а в гимназиите - от 1990 до 1998 г., българският език е със статут на чужд език.

Десетилетията между 1920 и 1941 г. са много тежки за българите в Сърбия. Това е период на израстване на едно поколение, подложено на най-сурови методи на асимилационна политика: премахване от системата на обучение на българския език и дори въвеждане на забрана за употребата му; назначаване на учители сърби от чисто сръбските райони на държавата; обявяване на българското население в Югославия за сръбско и променяне на фамилните му имена с административен акт; пълно изолиране и провеждане на политика на отчуждаване от българската нация и държава; стремеж за приобщаване на отделни българи и на цели социални групи към всичко сръбско; прилагане на различни методи за разклащане на българското национално самосъзнание и т.н. В условията на нерешен национален въпрос се създава възможност за установяване на билингвизъм. Това явление намира почва в пограничните български диалекти, които обхващат призренско-тимошките говори, а също и в относителната близост между българския и сръбския език.

През 1941 г. просветното дело на българите в Западните покрайнини е възстановено напълно. Българското население е под закрилата на своята държава, в свободно общение с българската нация. С българската администрация то се чувства спокойно, създават се условия за възрожденски подем, особено в учебното дело - защото от другите райони на България пристигат високо квалифицирани учители, дружелюбно настроени към своите изстрадали сънародници.

През учебната 1941/1942 г. в училищата на българите в Западните покрайнини се прилагат общонационалните учебни програми по български език и литература. Те имат следния седмичен хорариум: 1. и 2. отделение - по 9 часа; 3. и 4. отделение - по 6 часа; 1. клас - 7 часа; 2. клас - 6 часа; 3. клас - 5 часа. В гимназиите от 4. до 7. клас - 4 часа седмично. Местното население чувства грижите, които държавата полага за запазване на националната традиция, и на първо място - за родния език. Съчетани са три важни елемента, които взаимно се обуславят и допълват: 1. Богати и съдържателни учебни програми; 2. Подробен учебен план, който дава възможност да се осъществяват изцяло поставените цели и задачи на обучението по български език и литература; 3. Методически и дидактически издържани учебници по роден език и литература.

Макар че това са години на военно време, има добре оборудвана материална база за обучение на децата. Всички ученици разполагат с необходимите учебници и наръчници по български език и литература, редица ученици от бедни семейства получават учебници безплатно. Училищните библиотеки притежават основния фонд от препоръчваната за прочит литература. Учителите и училищата са абонирани за педагогически вестници и списания.

С преминаването на училищата на българите в Западните покрайнини под сръбско административно и просветно управление през 1946 г. в учебния план по български език и литература започват промени. Конституционните и законовите разпоредби гарантират на малцинството право на употреба на майчин език в училищата, в средствата за масово осведомяване, в културния живот и в местната администрация. Но между формално гарантираните и реално осигурените условия за употреба на майчиния език има големи разминавания. Има огромно несъответствие между записаното в конституцията и в законите, регламентиращо употребата на майчиния език, и всекидневната действителност. Законовите документи съдържат членове, алинеи и параграфи, съгласувани с „най-високите европейски и световни стандарти“ по въпроса за употребата на майчиния език. Но когато на практика в продължение на десетилетия условията за ползване на майчиния език са ограничавани и премахвани, регламентиращите членове и параграфи са излишни, даже абсурдни.

От всички езици на народности и малцинствени етнически групи, които са в употреба в Република Сърбия, българският език е в най-незавидно положение:

- Единствено българският от малцинствените езици е под пряк „надзор“ от Белград;

- Всички останали малцинства имат свои културни и научни институти (Матица словашка, Хунгароложки езиков институт, Институт за румънски език и пр.), а българският е като „саморасник“ без опора и закрила на нито един свой културен и научен институт;

- Институционално, регламентирано българският език се изучава до края на средното образование. Но няма нито едно висше или полувисше учебно заведение в Сърбия за подготовка на кадри с български език - юристи, икономисти, математици, историци и пр. Български език се изучава само в Института за първоначални учители във Враня и във Филологическия факултет в Белград;

- Българският и сръбският език са много близки и тази близост вместо да бъде предпоставка за задълбочено изучаване на българския, за определяне на неговото място и роля в историята и развитието на славянските езици, близостта се използва за денационализиране и асимилиране на българското малцинство;

- Районите с компактно българско население граничат с майката родина. Сръбските власти официално декларират, че ще бъдат „мост на сътрудничество“, но на практика те упорито търсят „националисти“, „шовинисти“, „сепаратисти“ и „вредители на добросъседството и братското сътрудничество“, макар че през периода след Втората световна война българското малцинство се проявява като едно от най-лоялните в Сърбия;

- По политически и икономически причини българите най-много в сравнение с останалите малцинствени групи в Сърбия се преселват, а като попаднат в чужда среда, започват процеси на отродяване и асимилиране.

- Българското малцинство в Сърбия половин век живее в културна и духовна изолация от родината, без свободен достъп до книги, вестници, списания;

- Местните българи, допуснати до по-високи длъжности в администрацията в културните и просветните институции, са обхванати от интересчийство и съглашателство, отричат се от своя род, дори започват да хулят всичко българско и стават главните инициатори за премахване на българския език от образователната система;

- Лицата, които проявяват влечение към българската култура и просвета, са подложени на тормоз, за да бъдат сплашени и да се откажат от интересите си;

- Учителите и преподавателите по български език са лишени от правото и възможността да опресняват и да усъвършенстват подготовката си в семинари и курсове в Сърбия, макар че най-ползотворно това би било в България;

- Членовете и алинеите от Закона за основното и средното училище се „демократизират“ така, че дискриминацията спрямо българския език постоянно се засилва;

- С безкраен цинизъм се заявява пред световната общественост, че „българското малцинство има всички права, но не иска да ги ползва“!;

- В учебното дело на българите в Сърбия българският език получава всевъзможни названия: български език, майчин език, роден език, малцинствен език, език на народността, език на малцинството, език на обществената среда, български като майчин, български като немайчин, език на обучение, български език в двуезично обучение и пр. В този умишлен словесен лабиринт дори езиковед специалист не е в състояние да се оправи. Създаденият хаос е една от причините да се бяга от учителската професия, от преподаването на български език.

Макар че училищата на българите в Сърбия минават под сръбско административно и просветно управление през пролетта на 1946 г., още през учебната 1945/1946 г. в учебния план има промени. Сръбски език започва да се изучава от 3. клас по 3 часа седмично. Законовите постановления от тази учебна година определят часовете в училищата на българското малцинство да бъдат седмично с три повече от тези в училищата с обучение по сръбски език. До 60-те години в районите, населени с малцинствени групи, сръбският език по учебния план и програма за основното училище има статут на немайчин, а в гимназиите - на майчин език. Но учебници по сръбски език, приспособени към програмата на училищата за малцинствените общности, няма. В употреба са учебниците за сръбските училища, което означава, че сръбският език всъщност има позиции на майчин и в основното училище на българите в Сърбия.

След Резолюцията на Коминформбюрото от 1948 г., в която се критикува югославският модел социализъм, започва нов - още по-труден, период за обучението по български език. Седмичният хорариум за майчин език в основното училище е чувствително намален. През учебната 1951/1952 г. той е: в 1. отделение - 9 часа; във 2. - 10 часа; в 3. - 6 часа, и в 4. - 6 часа. По това време в България родният език е застъпен в следния хорариум: в 1. отделение - 14 часа; във 2. - 14 часа; в 3. - 11; и в 4. - 7 часа. В тези обществено-политически условия, когато българското малцинство е в пълна изолация от България, сръбските власти започват масова кампания срещу всичко българско. Преподаването на български език става повод за нападки, ругатни, фалшификации. Същността и непреходността на българската история, култура, традиция, обичаи се отричат. Така за преподаването на български език и литература изминава едно трудно десетилетие. Заварените през 1948 г. учебни програми, учебници, наръчници, литература остават в употреба до 1957 г. Изпращаните от България учебници и наръчници са спирани. От година на година все по-остро се чувства недостиг на учебници по български език и литература. Индивидуалните поръчки и пратки не могат да задоволят нуждите на учениците.

През 1947 г. в училищата на българското малцинство за обучение по български език влизат в употреба две читанки христоматии, преведени от сръбски език. Всъщност това са читанките по сръбски език, по които се обучават сръбските деца от 1. до 4. клас.

Първите учебни програми по български език и литература, изработени в Сърбия, излизат през учебната 1959/1960 г. (Просветни известия, Б., 1960: 229-233). В общия план за образованието в Сърбия от 1959 г. езикът на отделните народности се определя като майчин със следния седмичен хорариум: 1., 2. и 3. клас - по 6 часа; 4. и 5. клас - по 5; 6., 7. и 8. клас - по 4 часа. Учебната програма по български език е изработена върху базовия материал по сръбски език (Просветни известия, Б., 1959: 121). Така структурата на учебната програма по български език като майчин е идентична със структурата на учебната програма по сръбски език. Много от особеностите на българския език са представени погрешно. При отсъствието на друг източник на информация тези „печатни грешки“ създават у преподавателите по български език смущения, недоразумения, дори невярна представа за езиковата специфика. Допускат се ред грешки, например: йокане, неправилна употреба на ю, я, щ; неправилно членуване: човек - човект; неправилно писане на прилагателните имена при степенуване; неотчитане на разликата между правоговор и правопис: српски - сръбски, и пр.

Учебният материал не е разпределен по методични единици с подходящ брой часове, а съдържа отделни тематични области. Четива за работа в час не са посочени. Това дава голяма свобода на авторите при съставянето на читанки. Сравнително богата е областта „Извънкласно четене“. Списъкът съдържа 20 български автори с над 60 заглавия. Световната литература също е застъпена с 20 автори и с над 35 заглавия. Относително богата е учебната литература. Освен читанки христоматии и граматики съществуват и работни тетрадки за отделни класове. Училищните библиотеки на два пъти - през 1967 и 1973 г. - са попълвани с книги от българската и от световната литература. Но след това, вече близо 30 години, тези библиотеки не са попълвани с българска литература.

През 1977 г. са обнародвани нов учебен план и програма за основното училище, включително план и програма по български език. Последната е публикувана в специално издание на „Просветни известия“ през 1978 г. под заглавие „Програма за възпитателно-образователна работа по български език като майчин език за основните училища от 1. до 8. клас“ (Просветни известия, Б., 1978: 10-21). От учебния план се вижда, че програмата по български език има следния седмичен хорариум: 1., 2. и 3. клас - по 6 часа; 4. клас - 5; 5., 6., 7. и 8. клас - по 4 часа.

Тази учебна програма, в сравнение с други, съставяни от сръбското просветно министерство, е най-издържана. Основните й цели и задачи са ясно формулирани, без ненужна абстрактност или невъзможност за изпълнение. Като е взет предвид фактът, че това е единствен методически и дидактически наръчник на учителите по български език и литература, учебният материал е представен достатъчно подробно и нагледно, систематизиран е по области за всички класове. Например за 1. клас: Обучение по начално четене и писане - обща подготовка и обучение с буквара (100 часа); Четене и тълкуване на текстове (40 часа); Домашни упражнения - извънкласно четене (10 часа); Обобщения за езика (20 часа); Устно и писмено изразяване (35 часа); общо - 204 часа (Просветни известия, Б., 1978: 10-11). Тази учебна програма - със своята представителност и конкретност на учебния материал - е върхово постижение в учебното дело на българите в Сърбия. За материала по литература в 6. клас, съдържащ посочените по-долу заглавия, са предвидени 46 часа: „Хайдути“ - Хр. Ботев; „Елате ни вижте“ - Ив. Вазов; „Другари“ - А. Каралийчев; „Брадва и търнокоп“ - Ст. Михайловски; „Пази, Боже, сляпо да прогледа“ - Ал. Константинов; „По жътва“ - Елин Пелин; „Завод“ - Н. Вапцаров; „Млади космонавти“ - Е. Йончева; „В старото гнездо“ - П. Тодоров; „Песен за мъртвите пролетарии“ - Б. Чопич; „В партизанския лагер“ - Р. Чолакович; „Беглецът“ - Дж. Лондон; „Сърцето на Данко“ - М. Горки; „Сърце“ - Е. де Амичис; „Песен за мира“ - Л. Арагон.

За извънкласно четене са предвидени подбрани разкази от Ив. Вазов, Елин Пелин, Н. Хайтов, Й. Йовков, както и „Бай Ганьо“ - Ал. Константинов; „Синът на полка“ - В. Катаев; „Белият зъб“ - Дж. Лондон; „Пътешествията на Гъливер“ - Дж. Суифт; „Момчетата от Павловата улица“ - Ф. Молнар; „Между Ерма и Стара планина“ - народни песни, а също и стихотворения, разкази и откъси от по-големи произведения в проза (Просветни известия, Б., 1978: 16-17).

В посочените „Просветни известия“ за пръв път се публикува „Програма за български език като немайчин език в основните училища, където живее население от сръбския народ и българската народност, а обучението става на сърбохърватски език“, в която се регламентира изучаване на български език от 3. до 8. клас по 2 часа седмично (Просветни известия, Б., 1978: 21-27). Тази програма, както се вижда от заглавието, е била предназначена за ученици от сръбски произход. Понеже в Босилеградско, Димитровградско, Клисурско и Звонско коренно сръбско население няма, то тази програма е била предназначена за деца на родители, които са временно или постоянно командировани в тези райони - военнослужещи, полицаи и пр., или за деца от смесени бракове. В Босилеградско броят на учениците от посочените групи от 1. до 8. клас не е надминавал десет и може би затова тази програма никога не е прилагана, а децата от сръбски произход посещават училищата с обучение на български като майчин език. За отбелязване е, че повечето от тях са били отличници по български език. Загрижеността на републиканското министерство за ученици от сръбски произход, учещи в българска езикова среда, се проявява през 80-те години. Претекстът е, че тези деца са принуждавани да учат български и да се обучават на български, а законът ги освобождава от подобно задължение. В резултат на тази „загриженост“ обучението по български език се премахва от основните училища на българите в Сърбия, макар че съотношението на учениците от сръбски и от български произход е приблизително 10:1000.

По-нататък в „Просветни известия“ е публикувана програма „Сърбохърватски език като немайчин в основното училище с обучение на български език“ от 3. до 8. клас с 2 часа седмично (Просветни известия, Б., 1978: 27-38). Тази програма намира приложение в училищата на българите, при това учебният план е изменен и вместо с 2 тя е реализирана с 3 часа седмично - по аналогия с учебния план по сърбохърватски език от 1963 г. Макар че тази учебна програма не е задължителна за ученици от българската народност, а е свободноизбираема (факултативна) и се осъществява след предварително допитване до родителите и до общинската власт, българите никога не са поставяли под въпрос изучаването на сръбски език или пък са се отказвали от него. Напротив, добре са разбирали необходимостта от изучаването му, и то с разширени програмни съдържания (Просветни известия, Б., 1978: 3). Към тази програма не се създават съответни учебници, както през периода 1960-1976 г. Ползват се учебници, предназначени за малцинствата във Войводина, които се оказват неподходящи: те са издадени изключително на латиница, програмните им цели са ниски, липсва корелация с български език и пр. Поради това се увеличава употребата на учебници по сръбски език за сръбските училища, а това е предпоставка да се премахне обучението на български език.

През 1982 г. в димитровградското основно училище са премахнати обучението на български език и категорията майчин език, отнасяща се до българския език. Обучението започва да се провежда по т.нар. двуезичен модел. Според неговата първоначална концепция изучаването на български език в 1. и 2. клас не се предвижда като форма на редовна система, включваща писане и четене, а само като устни упражнения върху отделни теми, например за природата и обществото, музиката и изобразителното изкуство. Българският език престава да бъде определян като майчин език и е изхвърлен като „език на обучението“ от основното училище на българите в Сърбия. Българският език се запазва символично: в 1. и 2. клас - по 2 часа седмично; в 3. и 4. - по 3; в 5., 6. и 7. клас - по 4 часа, и в 8. клас - 3 часа. Този учебен план е публикуван под формата на „изменения и допълнения“ едва през 1991 г., когато българският език е изхвърлен и в Босилеград (Просветни известия, Б., 1991: 1). Именно в основните училища на Босилеградско „двуезичното“ обучение започва през учебната 1987/1988 г. Учебната програма по български език е публикувана за 1. и за 5. клас през 1990 г. (Просветни известия, Б., 1990: 28-29), а за 2., 3., 4., 6., 7. и 8. клас - през 1991 г. (Просветни известия, Б., 1991: 119-138).

Ще представя основните характеристики на „двуезичното“ обучение.

- Според учебния план и програмата българският език в началния курс (1.-4. клас) е загубил статута на майчин език и преподаването му е на по-ниско равнище и от чужд език.

- Концепцията на програмата по български език за 1.-4. клас е идентична с програмата по сръбски език като немайчин, което ще рече, че българският език става немайчин (Пак там, срв. с. 28-29 със с. 7-8 и с. 119-126 със с. 17-21.)

- Четенето по буквара от 100 часа е намалено на 10 часа.

- Пет букви от българската азбука се изучават без необходимия методически контекст.

- Според учебния план от 5. до 8. клас часовете в 5. и в 8. клас намаляват с един. На българския език формално се запазва статутът на майчин език, но и сръбският език е със същия хорариум, но с много по-богата програма.

- Учебната програма от 5. до 8. клас е направена по концепцията за майчин език (Пак там, срв. с. 126-131 със с. 91-96), но програмното съдържание е много опростено. Например в 6. клас е предвидено произведенията, посочени по-долу, да се изучат за 50 часа (според предходната програма - за 46 часа): „Цар Траян има магарешки уши“ - народна приказка; „Камъкът и коларите“ - А. Каралийчев; „Пролетни дни“ - Д. Дебелянов; „Пази, Боже, сляпо да прогледа“ - Ал. Константинов; „В старото гнездо“ - П. Тодоров; „Тихият пролетен дъжд“ - Н. Лилиев; „На нивата“ - П. Яворов; „Васко“ - П. Попов; „По жицата“ - Й. Йовков; народни басни.

За извънкласно четене са предвидени: стихотворение по избор - Хр. Ботев; разказ по избор - Ив. Вазов; „Старопланински легенди“ - Й. Йовков; по темата „Братство“ - разказ по избор.

- Броят на предвидените за изучаване художествени текстове е намален повече от два пъти.

- Методическите насоки за осъществяване на учебната програма по български език са идентични с методическите насоки по сръбски език като майчин и като език в „двуезично“ обучение (Пак там, срв. с. 132-139 със с. 10-16 и със с. 96-102).

- Учениците от 5. до 8. клас възприемат две учебни програми с концепции за майчин език, т.е. изучават два „майчини“ езика, което от педагогическо и психологическо гледище сериозно ги затруднява и обременява. При това и седмичният общ фонд от 8 часа в 6. и 7. клас е в противоречие със Закона за основното училище.

Накрая трябва да посочим, че програмата по сръбски език в двуезичното обучение е почти еднаква с програмата по сръбски език като майчин, а се създава заблудата, че в употреба е съвсем друга програма, различна от тази за майчин език! (Пак там, срв. с. 87-96 със с. 1-10.)

Със закриването на „българската“ гимназия в Босилеград през 1959 г. се слага край на обучението по български език в средното училище. Учебният план на новооткритото икономическо училище не предвижда да се изучава български език. Чрез молби и ходатайства на отделни лица административните и просветните органи във Врански окръг проявяват „милост“ и допускат изучаване на български език. Това става в късната есен на учебната 1959/1960 г. с два часа седмично. При възстановяването на гимназията през 1962 г. българският език не възвръща изцяло статута си на майчин език. Предвидените 4 учебни часа са редуцирани на три, а в математическите паралелки - на 2 часа. В общи линии учебната програма запазва приемственост с тази в гимназията до 1959 г. и българският език фигурира като майчин в учебната програма, но не и в ученическите книжки и свидетелства (Просветни гласник, Г: 160-165). Учебният материал е структуриран според хронологичния развой на българската литература, в тесни връзки със западноевропейската, руската и югославската литература („Хуманизъм и ренесанс“; „Рационализъм и просвещение“; „Романтизъм“, „Реализъм“, „Символизъм и индивидуализъм“, „Социалистически реализъм“). По тази учебна програма училищните библиотеки са снабдени с необходимата литература. В гимназията работят учители с добра професионална подготовка по български език. Те имат влечение към родния език и литература, проявяват се като автори на учебници, рецензии, литературна критика и пр.

През учебната 1976/1977 г. гимназиите отново са закрити. В началото на учебната 1977/1978 г. в Димитровград и Босилеград са открити средни профилирани училища с нов учебен план и програма по български език и литература. Те са публикувани в специално издание на Просветния съвет на Република Сърбия през 1979 г. под заглавие „Български език и литература за 1. и 2. (съответно 9. и 10.) клас“. С тази програма българският език отново има позицията на майчин: в 9. и 10. клас се изучава по 4 часа седмично. Литературното съдържание включва монографична разработка за Хр. Ботев, Ив. Вазов, Елин Пелин, П. Яворов и Й. Йовков. Но седмичният хорариум от 4 часа в димитровградското училище не се спазва. Той е намален на 3 часа в полза на сръбския език с „предварителна подготовка“ в учебния план, където колонките на двата езика са „празни“, а това позволява да се промени броят на часовете. Учебната програма по сръбски език за училищата на българите е като за немайчин език със седмичен хорариум от 2 часа.

Да бъде българският език със статут на майчин в средното училище, има всички основания, тъй като обучението по останалите предмети е на сръбски и учениците българи не могат да чуят българска реч. Проблемът с учебната литература обаче остава нерешен. Единственото помагало по българска литература - „Увод в художествената литература“ от Марин Младенов за 1. клас на гимназиите - е от 1967 г. То не само е морално остаряло, но и не съответства на учебната програма. Произведения от български автори се намират в училищните библиотеки, но преводи на български език от югославската и от световната литература няма. Учениците са принудени да четат тези литератури на сръбски, а да ги коментират в клас на български език. Това води до билингвизъм - за сметка на българския език.

През 1990 г. има трето „завръщане“ на гимназиите в учебното дело на българите в Сърбия. Българският език като учебен предмет е в незавидно положение: той е поставен на по-ниско равнище от чуждите езици. Седмичният хорариум е 2 часа, докато изучаването на чужд език е с хорариум от 3 часа, а на сръбския са отделени по 4 часа седмично. Учебната програма по български език е крайно опростена. Редица периоди от развитието на българската литература са представени обзорно, а други - само с един-двама автори. Например периодът на Възраждането предвижда изучаването на две стихотворения от Хр. Ботев - „Хайдути“ и „Борба“, а всичко останало се поднася като обобщена информация. През първите две години от поредното възстановяване на гимназиите българският език се изучава с часове колкото латински език и физическо възпитание, т.е. колкото единствените предмети, които не са застъпени в абитуриентските изпити. Напоследък след известни корекции в учебния план на учениците от българска народност се дава възможност да държат матура по български език.

Последните петнадесет години представляват пълна стагнация в развитието на учебното дело на българите в Сърбия по отношение на българския език и литература. Прекъснати са всички културни и просветни връзки с институциите от съседни - крайгранични, общини в България. Повече от двадесет и пет години училищните библиотеки не са попълвани с българска и чужда художествена литература на български език. За учители и преподаватели по български език и литература няма опреснителни семинари и курсове нито в Сърбия, нито в България. Часовете по български език и литература в основното училище в повечето случаи се провеждат непрофесионално, а училищните и административните власти са глухи, слепи и неми за това явление. Учебниците христоматии за почти всички класове са стари, отпреди десет години, със стари идеологически постановки, а христоматията за 7. клас е с портрета на Й. Б. Тито. Напоследък се правят опити за написване на „учебници наръчници за извънкласно четене“, но това се прави с цел да не се внесе нова художествена литература от България. Министерството на просветата на Сърбия няколко пъти (през 1993, 1995 и 1996 г.) проявява загриженост за учебния план и програма по български език „с цел да ги издигне на равнището на майчин език“. Създадени са групи от преподаватели и специалисти, които направиха проектопрограми според „поставените цели“. Но те до ден-днешен лежат в някое чекмедже на министерството. Това е лицемерна „загриженост“, която не дава никакви плодове!

ЛИТЕРАТУРА

Просветни гласник, Г., 1962: Просветни гласник, бр. 7, 8 и 9.

Просветни известия, Б., 1959: Просветни известия, бр. 7, 8, 9.

Просветни известия, Б., 1960: Просветни известия, бр. 6, 7, 8, 9.

Просветни известия, Б., 1978: Просветни известия, бр. 1.

Просветни известия, Б., 1990: Просветни известия, бр. 4.

Просветни известия, Б., 1991: Просветни известия, бр. 2.

© Пене Ив. Димитров, 2002
© сп. Български език и литература, 2002
© Издателство LiterNet, 25. 12. 2002
=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", кн. 1, 2002.