Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книжарница Книгосвят  Книжарница Книгосвят: нови книги  Книжарница Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИВАН БОГОРОВ

Стефан Младенов

web | Библиотека "Български писатели", т. I

Бащата на българския вестник. - Живот на Ив. Богоров. - Воля за издаване на “Цариградски вестник" - Между търговците на Бал-капан. - Българска черква в Цариград. География. - В Париж и Петербург. - В Букурещ и отново в Цариград. - Богоров като народен будител. - Граматически идеи в “Словницата". - “Наковалня"; грижи за чистота на езика. - Недостатъци и заслуги на Богоров.

Бащата на българския вестник. - Тоя новобългарски писател трябва да бъде най-напред оправдан от едно несправедливо набедяване, от една истинска "туня беда", именно от обвинението, че е бил само ковач на всякакви смешни нови думи и че, следователно, няма никакви заслуги за новата българска литература. Ако и да не е повлиял особено нито с "Първичката българска граматика", нито с разните си "Упътвания" или "Наковални" за "чистобългарско сладкодумство" и "за развъждане на чистобългарския говорни и писмовни език", нито дори и с повечето от речниците си, все пак Богоров е баща на българския вестник и като списвач на първи български вестници, особено на "Цариградски вестник", е въздействувал върху ума и волята на стотини и хиляди българи в средата на миналия век. Принесъл е Богоров известна полза на българското образование и с някои от своите учебници, и с превода си на "Робинзон Крузо". Богоров е извършил и доста други книжовни дела, значението на някои от които прекрачва границите на България. Така, издадените от него български народни песни (още в 1842 г.) и френско-българският му речник са служили и на чужденци да се запознаят с българската народна поезия и с българския език, та дори и прочутият на времето си словенски учен Ф. Миклошич, основател на сравнителното славянско езикознание, нерядко се ползува от трудове на Богоров и ги сочи ("цитува") като извори, от които се е поучавал относно до българския език.

Животът на Богоров (1818 - 1892) не е съвсем безинтересен. За едно само има да жалим, а то е, че Богоров не е описал по-нашироко живота си, с повече подробности из нашия литературен, културен и обществен живот по негово време и с повече дати. Но и в сегашния си вид Богоровата автобиография: "Живота ми описан от мене (Извод от "Наковалня", издадена през 1879 г.) Софiя, Образвалня Кушлева 1887" [така, без името на автора, въз корицата на отделния отпечатък от 1887 г. - 8 години след спирането на "Наковалня"]* е любопитна книжка, от която също би могли да се извадят страници за напечатване в средношколски христоматии, както що се прави с откъслеци из автобиографичния предговор на Петко Р. Славейкова към "Български Притчи". Ако се направеше това, не щеше и да се шири толкова кривата мисъл, че Богоров има да се споменува едва ли не само за "крайностите и абсурдите на един краен пуризъм". Не, не! И "Живота" си, и много други страници от съчиненията си, особено "Няколко дена разходка по българските места", Богоров е писал на доста хубав и чист български език, с някои редки неологизми, та и днес някои Богорови работи заслужват да се четат от всички, що боравят с перо. Ето защо и тука по-долу ще се остави да говори за живота си сам Богоров, като разбира се, вместо форми за 1. лице един. число се поставят форми за 3 л. един. число, па и вместо определени глаголни форми - неопределени.

Живот на Ив. Богоров. - Богоров е роден на 1818 г. в Карлово. Откак свършил [у прочутия тогава елинист Райно Попович] отреденото тогава гръцко учение, което изтощавало човека до там, щото да познава, че в света се намира философски камък, та да го найде, потеглил за в Цариград, дето застанал в Кору-Чешме при голямото черковно школо. Там били дошли няколко нашенчета да се учат, един от които да бил станалият прочут Раковски, та при вечерните си разходки край лъскавото море у Мега-Ревма [гръц., по турски Биюк-Дере "Голяма река"], при свирните от цигулките из Султановия сарай, бленували заради заспалата Българска народност, която по то време едвам се пробуждала. Един ден между сдушената дружина се разчуло, че някой си френец по име Бланки [срв Blanqui, Voyage en Bulgarie, 1843], придружен от едного превождача българин, пътувал из България. Така с неколцина от другарите си се наканили, та отишли и здрависали него превождач, "който беше днешния войвода в Пловдив Александър Екзарх, и при нашите за народ разговори, пълни с ожиданье", той прибавил за "оставайте сбогом", че след два дни три дни ще тръгне във "Вета Загора" да навиди бащиното си огнище и сетне ще се завърне пак в Париж, дето е определен в голяма служба: това било първото Богорово запознаване с учен българин. Да се извърши гръцкото прорекание: че "требува да направим първом Българи и сетне България", хрумнало му в ума да тръгне за Русия да учи Славянски, което и извършил след някой ден.

Откак влязъл веке живо и здраво в Одеса, наредил се да следува науките в тогавашната Ришелевска гимназия. "Пободен от слободия за Българска народност" и откак се намирал веке далеч от виторожния месец [сега неточно "полумесец" турски], поръчал да литографисали Българския царски беляз [сега по руски "герб"], "растланя" [по турски арслан, "лъв"], изваден от пряпорчната Жефаричева книга, що носел със себе си и я вардил както очите си. Това било първото му издание (1840) за свестяване Българи. Сетне, откак се понахрапал с малко учение, заминал през Букурещ за Свищов. Търново, Габрово, "Изворник" [= Казанлък], "Вета Загора", и вредом се мъчел да предума Българите да се не учат веке гръцки, а само български. По таз причина в последния град го поканили да им бъде български "училник" [учител], което и приел на драго сърце, но тук не можал да остане повече [така! "повече", но "веке"] от една година, че имал опорник [= противник] гръцкия "училник", който можал тогава да раздели учениците, щото едни да се учат само български, а други само гръцки, че българите откак знаяли български, не им трябувало да се учат пак български, кога от Богорова страна се искало през един и същи ден всичките ученици да учат български и гръцки.

През една година даскалуване можал да спише една българска граматика, та "след напуснуванье Вета-Загора" тръгнал за Букурещ, дето я дал, та се "потиснала" [напечатала] тя книжка с презиме: "Първичка Българска граматика". По него време българите мислели, както и днес някои от тях мислят, че всичкото езикознание стои в граматиката, и "при едно млого търсенье подобни книжя", сполучил да продаде изведнъж всичките книги. От книжната печалба и щото бил "спистил" от даскалуваньето, можал да отиде в Липиска [сега "Лайпциг"], за да продължава науките, според настаняването от някои българи търговци в "Букурещ, наречени Липискани", които и му обрекли една малка помощ, докле се учи в Немско, дето се опитал да основе един политически вестник, "от когото" издал три броя по име "Български орел". Достойно за "съгледванье" е и това, че колкото се затичвал да напреднува със своите работи, толкова повече срещал спънки, и откак поживял три години в Липиска, случил се тогава в Букурещ голям пожар, който направил прах и пепел "млого лавици" [= тур. дюкяни] и къщи, та Богоровите познайници, ако и да не загубили всичкото си имане, тии били жални и умилни и не можали веке да му подадат помощна ръка.

От нямане що да се стори, напуснал Липиска (1847) и потеглил пак право за Цариград, гдето в Балкапан хан, всред "Еничерския полог" основал “българска типография и журнал" по име "Цариградски Вестник", "когото" издавал три години...

Воля за издаване на "Цариградски вестник". - Откак се завърнал пак в Цариград, застанал в Балкапан, дето живеели повечето търговци българи и най-вече калоферци. Сега първата му грижа била да поиска воля от "Бляскавата Вратня" [Високата порта] за издаване [на] български вестник и разпитал тук-там, как може да "сполучи помисъльта" си, че тогава нямало още определено "Достойничество Просветни-Народ" [министерство за народна просвета]. По него време там бил дошъл от Париж един момък търновец, професор Пиколов унук, по име Пиколо бей, който "боравел подумничество" и сполучвал в много съдби [сега чуждински "процеси"!], че бил познат, види се още от Париж, с везира Решид паша, първия преобразовач за Империя Отоманска. Без да губи време, Богоров отишъл тутакси при него и му приказал за своята работа и той, Пиколо бей, не само се обрекъл, че отгоре за няколко дена ще залегне да се извърши искането му, но и се показал най-горещ ревнувач за нашето народно просветение, още и добавил, че наскоро е взел ферман за воля да изкопава от анадолските рудници сребро. От това сребро, казвал той, колкото и да се паднел нему дял, всичкото ще го разнесял [похарчил] за българско добро, и не само за вестник, но и за издаване всякоя българска книга ще бъдел готов да спомага, за да не ходят българските списувачи да просят по десет гроша как спомоществование. Един такъв бейски обрек го зарадвал, че гледал що скоро ще може да найде философския камик, "по български да го кажем разковничето", който се намирал в ръцете у двамина любовници за българския княжески престол - Пиколо бей и Александър Екзарх "Бейолу", "последният от които не беше друго освен един патриаршески подлизник".

Помамен от тлъстите им думи, Богоров бил понуден да клати шапка и пред двоицата, без да гледа прорекание: "не надейтеся на големци на сыни человеческыя, в них же нест спасенье". Така "много дни видели" се изминали да ходи при едногото и при другия, без да види някоя подпорка от тях, и най-сетне един ден усетил, че обричванията повече от първия не били друго освен подмятане, което го направило да бъде жален и тъжен.

През същия ден надвечер, за да му отмине тъгата, Богоров се качил на една ладийка, та излязъл право при Мега-Ревма, дето по случка срещнал едного ученика от своите вехти познайници, който го поканил, та седнали в едно кафене край морето. И при вонещия дим, що смучели из барбониците [наргилета], Богоров му приказал всичко за своето дохождане в Цариград и го помолил да го упъти що-годе. Така той, познайникът, на другия ден го запознал с едного върбичанец [Турко-Василаки], който му написал потребния харзувал, както прилича, и го насочил, кому да го подаде и в кое отделение трябвало да ходи "за търсене отсека" [решение]. Тъй не се минало млого време, според тогавашния обичай Богоров получил от управника над Царствената типография една писмовна воля за изваждане български журнал по име "Цариградски вестник".

Станал веднъж вестникар, Богоров можал да се представи пред млозина големци, както: Светейшия Вселенски Патриарх, Ст[ефанаки] Богориди-бей и пред граф Титова и княз "Вяжемски", и"водевах", каже сам, "пръта за народните наши работи, ако имаше някой да ми помага за вестника", чието издаване не му давало яко слободно време.

Между търговците на Балкапан. - От друга страна Богоровата вестникарска писачница [сега "редакция"] била "прибягванье и настаняванье" за всичките български ученици, които се учели или желаели да идат нейде на учение; един от които го навиждал ["посещавал"] и бивалият екзарх Антим, що се учел тогава в Халки.

Любовта за наука била потеглила едно калугерче от Мъглишкия манастир към Цариград с помисъл да изпроси нещо там, за да иде да се учи. Патриаршеският "евтаксия" го съгледал при една българска лавица в Галата, че се разговаря с българи, улавя го и го закарва в тъмницата у Фенер. Това откак се разчуло в Балкапан, Богоров тутакси помолил протосингела, та се пуснало реченото калугерче, предрешил го, извадил му "мини-брод" [по-долу сам Богоров пише "пашапорт"!], събрал му пътни разноски между балкапанци и го изпратил за Одеса да се учи. Такова обнасянье смаяло някои от нашенци, че тогава не било простено да иде духовно лице в Русия без по-отнапрешно даване воля от Св. Синод.

В Балкапан Богоров живеел в една стаичка :заедно с едного калофереца, и всяка вечер, откак се затваряла ханската вратня, те се разговаряли помежду им за търговия и за просветение. Малко по малко се запознал с всичките там търговци и сявгаш гледал да им посгорещи изстиналите за народност сърца. Много пъти вечер се събирали в една стая по пет-шест души за преминуванье време. Богоров приказвал за Европа, за търговски компании за железни пътища, "за чиито отговор тии" му казвали: "Варди се да не падне тавана отгоре ви", и по между подхвърлял по някоя дума за Българска черква и владици в Цариград.

И защото едина път, без да се предвардва, в Комсиовата стая направо им напомнил подобна реч, и тии тутакси го изпъдили, откак му забележили, че нямат потреба от черни раса...

Българска черква в Цариград. География. - По него време Папата с общо писмо призовавал всичките християни за черковно единство ["уния"]. Тъкмо "тогава изпъкнал и Екзарх "Бейолу" в Цариград, та кога му отишъл Богоров за добре дошъл, намерил то полегнал болнав в канапето. Подал Богорову познайническа ръка и го помолил да му помогне да се изправи седнал, че не можел от болест да се поклати. Екзархът започнал да се оплаква, че има няколко дена откак е веке в Цариград и никой не бил дошъл да го навиди от българите, кога той повече от другиго им мисли за доброто. След няколко дена Богоров склонил Хр. Тъпчилещов, та отишли заедно при добрия българин, дето станал и пълен тогава с премеждие разговор за направа на българска черква в Цариград. "Аз, казвал Екзарх Бейолу, имам всичко приготвено, вие стига само да направите една писмовна молба до патриаршията и да я подадете там, а за другото ще се затека да се извърши, за това няма да се боите от никого, нито да давате помощ за сгражданье черква." - "Късо да речем, продължава Богоров, след малко речената молба се написа и се даде мене, и поканих всичките българи търговци, та я подписаха, сетне се отредиха двама души, та я подадоха в патриаршията, и така. биде начало за сгражданье Българска черкова в Цариград, което после извършваха други" (с. 8).

Без да гледа големите мъчнотии за вестника си, следвал да го издава, ако и да нямал повече от 180 спомощника [сега "абонати" !], докле най-сетне [1851] година му дотегнало до толкова, щото не можал да се стърпи, и, без да му размисли, напуснал всичко и тръгнал за Влашко. Докле поседял там няколко недели, случило се Белиградчишкото [тъй! не "Белогр.: народът изговаря "Белиградчик"!] клане Българи и една депутация била отишла да се оплаква в Цариград, та Бляскавата Вратня им обричала Самоуправа, Self government. Вредом българите у Влашко се разговаряли за тази жаловита случка и никой не знаел същността й. Затò Богоров се завърнал в Цариград, застанал в истия хотел, дето била и депутацията, стоял между тях около петнайсет дена, и откак се научил за всичко и видял, че Бляскавата Вратня ги залъгва с пуста надежда, завърнал се в Букурещ, и приказвал всекиму, който желаел да знае за тò нещо.

За да не седи без работа и да се създадат вразумливи прочетници за политически вестник, Богоров се заловил та издал една “География", дето описал дълго и широко Европско Турско и най-вече съща България. "Друго подобно дълго и широко описание за България няма и до днес", пише Богоров в 1887 година. От как имал сявгаш географическата карта пред очите си, делял "с чеперика" цяло Турско кому коя страна се пада, както го правели и тогавашните вестникари, и задържал съща България за назе си, за която имал набраздена една харта, чиито предели били Дунав и Стара Планина, която харта останала не литографисана, "че, каже, Българите не даваха тогава бабки за подобни драсколии".

По няколко книги от нея "География" Богоров разпратил по всичките градове и чакал да му внесат "стойността" им. А защото много дни се изминали и от никъде го не огряло нищо, понудил се да иде сам си да прибере своята зиманка, дето стигнал до Шумен. Шумненци, откак му платили добре за всичките книги, опрели го да им бъде "училник". През първата година учениците му, откак имали общи познания от география, най-добре отговорили в изпитаньето [на изпита] за местата по България, от което Шуменци останали много благодарни.

Избухва Кримската война, по време на която Богоров преподава български език на един чужденец, вестникарски дописник.

В Париж и в Петербург. - С помисъл да продължава науките си той бил "спистил няколко жълтички и тръгнал за Париж, дето се записал да следва лекарство [медицина], от което имал някои познания още от Липиска. Подир година време дошли там от Монпелие двама българи да си довършат науките, едногото от които запознал с Министерството над Външните работи, та го улеснили според искането му с 500 франка. Вторият отгоре за няколко месеца задлъжнял дотолкова, че и той сам-си се смаял що да прави. За да се не зачерни българското име в един град, който е столище за просветеньето, Богоров отишъл в турската Амбасада, измолил за поменатия българин "миниброд", да му се плати железницата до Виена и трийсет франка за пътни разноски...

Между това настанало време да се събира в Париж конгрес. От Влашко дошли осемтина учени румъни, обръжени не с бодливи пушки, а с жълти жълтици, за да измолват нещо от Европа за своята татковина. Без да губи време, Богоров писал завчас до един свой познайник в Букурещ [може би Евлогий или Христо Георгиев] да му изпрати хилядо жълтици, за да може през Министерството над Външните работи да се вмъкне някоя правдина в Парижкия конгрес и за Българите; инак оставаме пак според султановата добра воля. От Букурещкия му познайник "писачът" [секретарят] му бил после в София и в разговора си напомнил, че тогавашното Богорово искане от Париж било прекалено, за това и останало без отговор.

Откак свършил науката си, Богоров потеглил право в Цариград, дето намерил що-годе работица ради занаята си. Там българите били основали "Книжовна дружина" и започнали да издават периодическо, списание ["Български книжици"], чиято редакция била напусната и нямало кой да го продължава. "При поканването от някои си негови вехти познайници Богоров написал за три месеца колкото книжки не достигали и тъй се дотъкмило изданието за цяла година.

От Цариград отишъл в Пловдив, дето стоял около три години като градски лекар, но там честта му не помогнала яко, че тогава изпъкнало и черковното питане [между] българи и гърци и направило гражданите две отделни страни ["партии"]. При навъртването си в Пловдив съгледал, че народът "има потреба повеке от майстория (индустрия)" отколкото от лекарство, та основал едно списание "Журнал за наука, занаят и търговия", от което излезли само три броя.

Сетне се наел да направи писаното си и работа, та наредил една търговска дружина с акции, за да направи в Пловдив една фабрика да се тъкат американски платна, за която [се] лутал тъкмо две години. Най-сетне се завърнал в Цариград, предал сметките си за поменатото предприемане, което не можало да сполучи, че акциите му не се изпродали.

Тогава според вестниците се научил, че в Москва ще стане Народно изложенье и там щели да отидат от всичките славянски народи по няколко души. Откак поизпитал, ако има някой от българите да отиде там, и видял, че тии, за да не станат лоши пред Турската царщина, не ще никой нито да поговори за подобна работа, Богоров тръгнал за Одеса и след няколко време потеглил за Москва. При стигваньето му в Петербург, председачът над тъй наречените Славянски гости го посрещнал толкова радостливо и милкаво, щото Богоров се смаял за почестта, що му направил, за която не се надеял никогаж.

През същия ден след обед се оттеглил в определената му стая, за да позаспи малко според своя обичай и едвам бил полегнал, ето че иде негова милост [председ.] и след здрависването му казал: "Утре славянските гости ще се представят пред Негово Величество. Имайте добрината да се приготвите и вие да се явите заедно с тях." "Как да се приготвя, му отговорил, ето ме още и сега съм готов." "Тук е потребна някоя формалност, казал му той, и за да се извърши, ще отидете при Отоманския Изпратеник да го помолите да ви даде приличната воля за това. Ето един човек, който ще ви покаже къщата, за останалото погрижете се."

По причина за памучната фабрика Богоров бил се явявал в Цариград пред няколко паши и няколко пъти пред самия султанов зет, та никак не му се видело мъчно да се представи и в Петербург пред Отоманския Изпратеник, и завчас отишъл в показаната му къща и си явил името.

И тутакси вратата му се отворила, та излязъл пред "Негова Екселенция", и след приличното здрависване, разтворил пред него турския си "пашапорт" [срв. по-горе "миниброд"] и го помолил да му дадат воля да се представи като гостенин пред Негово Величество, инак ще му бъдело жално да се отдели от своите другари австрийци. И, след късия разговор, казал му: "Оставайте сбогом".

Тоя ден се изминал като едно мигнуванье око, и през нощта, щом се пробудил, Богоров мислел, що ще го налети. Вутром рано по дрънкането от звънеца излязъл в гостилнята да пие чай и не се минал половина час, кога се представил един службаш с писмо в ръка: за Д. Богоров, дето му определял часа, кога да тръгне от Петербург за Царское Село и по което писмо бил добавил същият Отомански Изпратеник с ръката си това: "avec mes complements" [тъй! с печатна грешка вместо compliments].

През другия ден сутринта тръгнали за Царское Село по железния път, при чийто застан [днес "станция, гара"!] ги чакали царски каляски, та ги занесли до Императорския Летни Дворец; там застояли в черква, докле се свършила литургията. След отпус влезли вътре в Двореца да го разгледват, и ги поканили да се поспрат в един голям салон, та се наредили редом двайсет души. Не се минал четирик час и ето че се задал Негово Величество, Всеросийският Император Александър II, придружен от дванайсетте свои големци, облечени най-светликаво, здрависал ги общо всички и сетне отделно се поразговорил с всекиго от тях. След "Негово Величествено заминуванье" дошла и Н. В. Императрицата и поговорила всекиму и най-вече с Палацки и Ригер [чешки представители], па си отишла.

Откак се свършило това царско навижданье, влезли в друг "салон (пруст)"; там имало приготвено малък обед, та "захапнали" и след яденето се поразходили из градината, докле дошло време да тръгне железницата, по която се завърнали в Петербург.

"Достойно ради забележванье е, пише Богоров, що през петстотин години робуване само един Българин, турски поданик, се е представил официално пред Всеросийския Император".

Подир два дни пътували и до Кронщад, дето в тамкашната сборна черква оставили за спомен славянския наш общ пряпор с изобразенье Св. Кирила и Методия.

Настанало време, та отишли и в Москва; там откак разгледвали три дни Народното Изложенье, призовали ги в Московския университет, дето били събрани настойниците от всички тамкашни Дружини (Общества), от които всякой приказвал по едно слово. Сетне поканили и славянските гости да прикажат нещичко по своя бащин език, дето между всичките славянски езици се разчул и българския.

В Букурещ и отново в Цариград. - При завръщането си Богоров през Виена достигнал в Букурещ. Там някои българи го поканили за издаване вестник, "когото" списувал няколко месеца по име "Народност" [1867]. Но и с тоя вестник съгледал, че малко облага ще има за нас, защото не можел да се прочита свободно в съща България, затова го напуснал и се завърнал във Виена, дето издал за българските момци "най-потребната и най-скъпата книга" "Френско-българскыа и българско-френскыа Речник", за "когото" се пръснали около хилядо наполеона, които, ако ги имал друг, щял да бъде доста редовен търговец; "кажи още, че никогаж никой от нашите богатыри [вм. богаташи!] не е разнесъл подобен куп жълтици за издаванье Българска книга". (с. 12-13). Научен веке да работи речници, наел се да издаде и "Голямото доброутро: "Академически Български Речник", от когото излезе само един листак, от А до В, за другото ми преседна, не можа да провърви; защото нащенци знаяха, още и днес при Българско Княжество знаят, само да се оплакуват, че няма книги за народно просветенье, а пак щом се покаже човек да издава някое книжле и поиска спомагането им, тогава зъмя се свива в тяхната вулпийка и сякой се грижи за своята бедност, без да помисли, че има и една обща бедност, от която се поражда и неговата" (с. 13).

Там, дето търсил разковничето в издаване книги, Богоров съгледал, че може някой го намери по-лесно в "Борсата", та се опитал няколко време и за такова вършенье, дето неговото зимане-даване напреднувадо и му обричало отгоре за малко време да придобие голямо богатство. Заради това всичко, що имал, вложил го за "купи-продай сговор". Но и тук хе "оричницата" му се подиграла, та в станалия кризис през 1873 г. загинало всичко, освен един златен часовник, от “когото" взел пътни разноски и потеглил право за в Цариград. Тук се хванал да помага за българския вестник "Турция" и не се “заминал месец, кога един от вехтите Богорови познайници пошепнува в Харжието, че някой си ренегат списувал за него лист, и тутакси излезло, "без никаква друга причина, спираньето на вестниковото издаванье" (13).

Откак изгубил всякоя надежда за поминуванье в Цариград, потеглил право за Пловдив, дето издавал "Книговище за прочитанье" [1875] и между това приготвил "Селскыа Лекар", за да могат селяните да се церят сами, кога се разболеят... Откак изработил шест книжки от "Книговище за прочитанье", приготвил веке за издаване и "Селскыа Лекар", която книга "средством" спомощници се издала във Виена [1875]

За да се разправят по-скоро речените книги, пътувал из всичките градове по България и най-сетне през Варна слязъл пак в Цариград. Тъкмо тогава била избухнала и сръбско-турската война [1876], и от там заедно с други доброволници българи през Одеса достигнал Белград, от дето го назначили в служба като военни лекар при гара Явор. След петмесечното му "слугуванье" станал мир между Сърбия и Турция, та се завърнал в Букурещ, кога руските войски се приготвювали да навлязат в Румъния [1877] и от там - в Турско. Подир няколко време навъртане в Букурещ, Русия преминала славно Дунава и започнала боя по край Дунавските страни, дето млозина българи се потърсили за превождачи, от които Богоров бил един такъв. Докле стоял няколко месеца в Свищов и тичал тук-там по службата си, "плузнал" се една вечер и паднал, та си навехнал крака, та едвам се влачел из пътя и не можал да следва службата си. Затова я напуснал и тръгнал да се цери за у Виена, дето стоял около два месеца, докле оздравял.

По него време станал веке мир между Русия и Турция и се подписал Св. Стефанския Сговор. Един ден откак "бъркал" вестниците в кафенето, погледнал описването за Св. Стефанския Сговор заедно с географическата му харта. Голямото простиране за определена България го зарадвало толкова много, щото завчас поръчал да му литографисали 500 харти и при завръщането си от Виена разнесъл ги по всичките крайдунавски градове, докле най-сетне през "Изворник" [Казанлък] стигнал и в Пловдив, дето имало наредено Руско Началство и се чакало да дойде Импер. Рос. Комисар.

Между това "Тесноземския [= Английски, England = "тясна земя"!] корытан" пристигнал у Мраморно море и се мълвило, че ще бъде в Берлин конгрес да разгледва Св. Стефанския Сговор. Откак имал пред очи случката за Парижкия конгрес, един ден споменал J. Груеву, че не би било зле, ако се проводят двама-трима от българска страна, за да се намерят в Берлин, и да подадат някоя молба или да разправят някои работи от народна страна. Той, Богоров, бил първи да отиде и не щял за разноски повече от 15 наполеона в месец. А той [Груев] му отговорил: "И аз порекох някому си за това същото, но тям се не ще, че тук са потребни да се дадат жълтици".

Най-сетне Берлинският Сговор се подписал и Българите отвъд Стара Планина откак видели, че се отделят от своите братя, тогава от Пловдив се спуснали двоица и отишли в Европа да търсят събранието за Берлинския Сговор, което било се веке разотишло, та залудо тичали от "едно столище" в друго, дано го намерят нейде, и най-после се завърнали също така, както и отишли, защото "кога превали дъжда, качулка не е потребна".

Откак достигнал в Пловдив Им. Рос. Комисаря, Богоров му подал молба, та го назначили пак превождач. За да се не забрави и да се "уработева" българския език, започнал в Пловдив (1878) да издава едно списание по име "Наковалня", "което издавам с мои разноски и до днес, без да имам нито един спомощник от нейде".

С тия думи завършва Богоров "Живота" си. С податките в тази автобиография той се характеризува доста добре. На първо место той е човек от времето на Българското възраждане и прави, каквото може и смята за полезно, за да усили народностното чувство и съзнание на заспалите българи (ликовете на Ивана Асеня II и Шишмана из "Стематографията" на Жефарович - по Богоровски "пряпорчната Жефаровичева книга"), па не по-малко заляга да издава български народни песни (още през 1842 г. в Будапеща с пословици, после през 1879 г. в София) и да даде в ръцете на българската школска младеж учебни книги, написани на български, та да се не мъчат с учебници на чужди езици и да не загрозяват българската реч с всякакви чуждици, възприети из тия чужди учебници. Така през 1842 г. той издава в Одеса “Математическа география" (72 стр, 8-на), преведена от руски, както и "Всеобща география за децата" (Белград 1843), а след 8 години (Букурещ 1851) се явява "Кратка географiа, математическа, физическа и политическа" (320 страници!). В предговора се казва: "А зачтото ся вижда, че всякому е прилично да познава своите места, на които живее, по-харно от другы, затова и в тая книга ся попродлъжи колко ся може за Турската царщина, описанiето на която може с время да ся умножи повече..." Богоров добре е разбирал ползата от познанието на родната земя, та е тъкмял да "умножи" с време описанието на турската царщина, понеже в нея главно живеят българите.

Така Богоров изпълнява Паисиевия завет: "Знай свой род и язык." И тъкмо на българския език са посветени повечето от Богоровите книжовни трудове. Веднага след “Всеобщата география", преди "кратката" география с пространното описание на Турция и на българските земи, Богоров издаде в Букурещ любопитната "Първичка българска грамматика" с авторско име Иванчо Андреов (130 стр.) В първия отдел (“страна първа") се занимава с букви, звукове и части на речта (3-94); 5 страници образуват втория дял: управа (= синтаксис); на стр. 101-13 е "страна третя: Равнописание" (т.е. правопис), дето се говори за разделението на сричките и за "бележките на почиванiето", т. н. сега "препинателни знакове", а след това иде (с. 114-130) любопитен "словарник, или няколко думи, които на места говорят Турски и Гръцки, а пък на други места Български." Още тук вече личи бъдният чистач на езика от непотребни чуждици, само че тогава младият (2б-годишен) Иванчо Андреов показва истинско и правилно разбиране на въпроса, а именно, че на първо време и най-главно трябва да се махнат ония непотребни чужди думи, за които си имаме наши.

Граматически идеи в "Словницата". - Богоров не ще да е бил доволен от себе си, че е нарекъл своята книга за изучване на българския език не по чисто български, та само след 4 години второто издание се явява с надслов: “Първичка българска словница. Написал И. Андреов. Изважданье второ" (Стамбол 1848 г "В Тискарницята на Таддея Дивичiан"). От предговора се узнава, как "Словница за бащинат ни язык основана на народен изговор... нащампамы втори път." "Членът" тук се нарича "ставица" по-сетне Богоров пише пък "став" и за "ставица" -о погрешно се казва, че я "говорят само там онiя Българе, дето са билè или са близо до Сърбыте" и добре се тълкува, че "тва не е Гръцкото άρυρον, ΰ крайнiят еров глас -о", и, по нататък криво: "защо и до днес сърбите изговарят на места на край думите слово -ъ, как -о; както: пишемо, можемо нам. пишем, можем." В същност вярно е, че българският член -от или съкратен -о няма нищо общо с гръцкия член о, както добре забелязва и Богоров, вярно е също, че в тоя член имаме изяснение на ъ в о, както и в зап. бълг. песок "наместо чистобългарското пïасък", но това българско о наместо ъ не може да се тълкува като последица от никакво сръбско влияние и да се привеждат за доказателство "сръбските" глаголни форми пишемо, можемо вместо "българските" пишем, можем: първите форми не са само сръбски и хърватски, но и словенски, и малоруски и западно-(северозападно)-български, а последните не са само български, но и руски (великоруски и белоруски).

Не само в тоя случай, но и в много други отсетне, Богоров е изпадал в големи грешки досежно нашия език, историята и говорите му, понеже не е имал никаква подготовка по езикознание. Ако той бе добил такава подготовка, то, с несъмнените си езикови дарби и при голямата си работливост, щеше да създаде много по-ценни работи в областта на българското езикознание.

След 31 година Богоров издаде съвсем кратка: "Словница за изучванье народныа наш язык “ (София 1879 г., 16 стр.), а през 1880 г. "третьо издаванье" - 48 стр., София - "в Янко С. Ковачевыя бързо-потисник" [скоропечатница], 4-о издание в Русе през 1882 г. - 36 страници.

Съкращаването на "Първичката българска граматика" и "Първичката българска словница" от стотина и 20-30 страници на 1-3 печатни коли (16-48 стр.) не е могло да се не отрази пакостно върху научната страна на "Словницата", която и в третото си по-голямко "издаванье" от 1880 г. е съвсем незадоволителна. Така, напр. на стр. 9 (точка 22) Богоров учи: "Едносричните имена с краище -ъ, -ь, -й имат в множественыа брой -ове, -: праг, прагове; лек, лекове; рой, ройеве; край, крайове [тъй! крайове но ройеве]; цар, царiе; кон, конье; освен брат, братiе, прът, прътiе; глист, глистiе; трьн, трьнiе, рак, раци; влък, вълци: а път, пътища и бройното: пъти; ден, дни и денье." Това, не ще съмнение, като наука за образуване на формите от "мложествения брой" далеч не стига за "изучванье народныа наш язык", особено за да се знае поне приблизително, как са разпределени споменатите от Богоров окончания за множ. число (-ове и редом с -и и -ищ).

Граматическата терминология в "Словниците" е обогатена с малко чисто-български и множество чисто-Богоровски думи, които не можаха да хванат корен. Вместо "едносложни имена" Богоров добре пише едносрични имена, понеже за руския слог в българската граматика трябва да се предпочете на български сричка, щом слог в езика на българските селяни значи граница, межда на нива и подобни. Но докато в "Първичката българска граматика" Богоров търпи названието съществително име, което и ден днешен се пази в българските граматики, ето че в "Словницата" и това название се оказва премахнато и се заменява с чисто-Богоровската кованица быватно име! Според "Словницата" "быватните имена быват същи и наричатни", т.е. собствени и нарицателни; събирателните имена са тук събиратни, умалителните - смаляватни или галени. Увеличителните са: "уголемяватни, които показват предметите големански или по-големи, от колкото им е истата големина: детище, столище, градище, коняга" (стр. 8, изд. 1880).

Последният пример показва, че Богоровата "Словница" съдържа и по някое ценно посочване, същинско бисерно зърно в купище пясък.

"Наковалня": грижи за чистота на езика. - Когато в 1878 г. се освободи България и руското влияние в езика стана още по-силно, отколкото в 60-те и 70-те години, когато се явиха Богоровите "Упътвания" и "Книговища", Богоров започна да издава своята прочута "Чистобългарска наковалня за сладкодумство. Тя обнима сякое упътване за изучване по нея Българския народен язык, който са говори по селата из цяло Българско и са намира от памтивека в народните Български песни. Цяла книга от седем броя и две притурки (1878-1879). Правилник [съставител, който я правил] И. Богоров." И "Наковалнята" съдържа немалко хубави бележки и поуки, напр. още в 1-вия брой за разни български наставки; -ец в "смалителни" (хлебец, бобец, градец), -ище, -яга "уголемителни" (женище, детище, коняга, синчага), -ица в грънчарница, свещарница, -льо в плачльо, лъжльо, пикльо и т. н., за "сглобени" думи като гроздобер, самораслек, бори-мечка, лапни-муха, и т. н., и т. н. Вестник "Марица" бил употребил руския глагол грози (вм. плаши или сплашева), та Бог. поучава (№ 1, 10) че грози "на български значи: стои грозно, не хубаво: Ганка е хубавелка, но тая дреха я грози. Грозна жена казваме за оная, която не е хубавица." Вместо русизмите семейство, щастлив и бъдущи и др. Бог. препоръчва на в. "Марица" българските думи челяд, честит, бъдни н т. н. И в един "Людскодумник" [речник, думник на людски, чужди думи] Бог. хубаво учи, че вместо тур. гюмрук от κομμέρκιον, λат. commercium, трябва да се казва мито, вместо зарар - загуба, вместо кабахат - кривда, грешка, вилвит", вместо касапница - месарница, вместо кеар - печалба, придобивка, вместо кеоше - кът, вместо сайбия - стопан вместо санър [или синор] слог, межда, вместо харч - разноски и т.н., и т.н. Срещу русизма той или тя се старае Бог. подмята "сè стара е, ако пък не е?". Вм. да се старае - да са затича, или да залита [или още да заляга, да се грижи и подобни. В "Зорница" пише: че ще го покровителствува, а Бог. сполучливо бележи: "Тая дума е млого дълга за ваши уста"; вм. че ще го закрыля (№ 2, 9).

И вместо рус. не се занимава с Богоров поучава писачите на в. "Марица" да казват не борави с еди-що.

Но с "Наковалнята", както сочи самото нейно име, Богоров искаше да "искове" чистобългарски думи вместо разни чуждици. Така още в 2-ия брой за съставните елементи (“основници") на водата Бог. предлага водник и кислиник [вместо дословно преведените водород и кислород, по гр. лат. Hydrogenium и Oxygenium]: "Водиник Химическыа основник на водата, която е от водиник и от кислиник Водиника, пуснат прилича на ветриник [газ], 14,5 пъти по-лек от въздуха, а "Кислиник, оксиген [!], кислиничен ветриник" (№2, 21). Пък "Въгленик. Едно от химическите начела [= основници], което чисто се намира най-млого във въглищата и в бесценыа камык" [= въглерод]. При тези три имена на "основници" Богоров няма успех, защото предлаганите от него думи имаха едно не толкова съществено предимство, че не бяха "сглобени" (composita). Но цялата работа е в това, че на българския език не са чужди и "сглобени" думи, някои от които Богоров бе вече разглеждал в "Наковалнята"; па по образец на тия тъкмо "сглобени" думи и той сам се опита да замести паспорт с мини-брод или бакалница с лавица погледни-земи [Богоров мислеше погрешно, че бакал е от турските корени бак "виж" и ал "вземи"!] и мн. подобни. И тъкмо с тия преусърдно ковани думи Богоров отиде много далеч и попречи сам на делото, що бе започнал толкова навреме. Като излиза от небивалица, Богоров предлага и започва да заместя редовно гръцката и общоевропейска дума история с бивалица, па нататък покрай стотините добри днес общоприети заместници на чужди думи от рода на гореспоменатите и други като почет за тур. икрам, тъмница за хапсана, верига за синджир, книга за кетаб; кеат, гумно за харман, делва за кюп, въглища за кюмюр, вратня за порта, смет за боклук, кълка за бут и други, Богоров заместя акциз с чинка [понеже акциз иде от корена на лат. аgо чиня, правя], поща със сновалка, защото на български, "казвам поща детето, кога с ноктьето от двата си палца стиснуват гадинките, дето са намерват в косата му", па и вместо музика Богоров пише в "Людскодумнка" свирня (№ 2, 23), при все че във френско-българския речник за френ. misique дава бълг. музика, "изкуство за нагласянiе гласове" и в бълг.-френ. речник свнрнiя е l’air, le toucher la fanfare, а не la musique; пашапорт е пътулка (№ 2, 23) или мини-брод (№ 3, стр, 4, 16), протестувам е по Богоровски преисповядам, протест е преисповед, а пък ракията е - бела рада! (№ 3, стр, 16); телеграма е самобьрза (както самодива)" телеграф - самобърз (както самоков), телеграфчiя - самобьрзар (както грънчар), фотография е самосвет, а фотограф - самосветар; хайвер (чер) е според Бог. жабиник. Щом хайверът за Бог. е жабиник, лесно е да се разбере, че за него и член в закона и параграф е - яз, но [на край!] "яз се казва и едно заприщено изоколо место, извътре пълно с вода". Всички тия думи не хванаха корен, както дори и химията съвременниците не пожелаха да я прекръстят с Богоров на лъчитба" (както коситба), при все че у чехите тя отдавна се нарича lučba, понеже разлъчва веществата на техните елементи...

Недостатъци и заслуги на Богоров. - Българското общество не се отнесе, както приличаше към Богоровите трудове, с които той залягаше да очисти литературния български език от всички непотребни чуждици.

Право казва Ив. Д. Шишманов в “Български Преглед" (г. VI кн, II с. 186-127: "Руското влияние в езика и Богоровата реакция"): "Непредпазлив, наивен, не особено бляскав стилист, без специално филологическо образование, Богоров не можеше, за жалост, да не изложи тук-там своята босота, а тъй като светът е тъй направен, щото от целия Ахил вижда само петата му, едничкото място, дето той е нараняем, - ревностният реформатор не можеше да не стане предмет на подигравки. Думата Богоровщина стана техничен термин." (120)

Когато се свика в София народното събрание на втора сесия ("седянка") Богоров го посреща с няколко броя "Бранилник", за да каже, че бъдните закони на България трябва да се напишат на български народен език, а не на развален руски език, препълнен с непотребни чуждици. Тогава Богоров "сам-самичък", стои пред държавната врата, като някакъв пророк, неразбран от никого, тикан и тласкан от всички. Тия важни законодатели, тия високи "достойници" [министри] где имат време да се занимават със смешните предложения на изумелия Дон Кихот...?" Тям им остава най-много време, като се съберат около пивото и таблата, да се посмеят на Богоровиге шеги, без да подозират тяхната дълбока горчивина и сериозност... Богоров предлага на народното събрание, както касирва избора на чужденци, тъй да касира и следните думи: ре-дак-тор, кон-сол, губер-на-тор и други.

"Можем се представи омерическия смях не само на господа депутатите, но и на широката публика, която още по-малко от своите [божем] най-интелигентни представители можеше да разбере, че под тия клоунски глуми, под тия често сполучливо и още по-често несполучливо изковани думи се крие една благородна, чиста идея... Публиката съгледа в тях фантазиите на един маниак и го предаде на общо поругание!" (стр. 124).

За несправедливата преценка на Богоров не малко са допринесли и суровите критики на Богоровото "Книговище" в Каравеловото "Знание", год. I, бр. 17, стр. 271 (15 септ. 1875) и в Ботевото "Знаме" (I, 8 от 2. ІІ. 1875; І, 13 от 4.IV.1875; вж. Паскалевото изд. на Ботйовите "Съчинения" стр. 324, 330). - Пак "Знание (I, 22-23 с. 357-360 от 30.Х.1875) и "Знаме", особено първото, се изказаха съвсем отрицателно и за Богоровия "Селски лекар," прогласен в дългата критика на "Знание" за шарлатанска книга...

Богоровите съвременници не ценяха ни "френско-българския речник", който е принесъл полза, въпреки някои грешки, напр. френ. bouleau от лат. betula (alba) "бреза" (бяла), тур. ак agač у Богоров се превежда на български погрешно "бряст", когато брястът се нарича на френски orme от лат. ulmus (в турски е karaagač "черно дърво"!). Тая Богорова грешка послужи сетне на един славянски учен да твърди, че в България не растяла бреза!...

Не ценяха Богоровите съвременници и доста хубавия език на Богоров в "Чюдосiите на Робенсына Крусо, побългарени от И. Андреов" (Цариград 1849). От тая книга е взел български думи с хубави примъри и руският професор А. Л. Дювернуа в "Словарь болгарскаго языка" (Москва 1885-1889); напр.: "Робенсын не ся смисли никога да ся пита, с кой начин трябва да сготви месото на тва ламче [малка америк. лама] до часа докле го уби. Искаше му се да упече тва ламче, но нито эсъдиха имаше, нито шиш, нито огън..., а са смисли, че диваците обычат да тръкат две сухи дьрви едно на друго, доде ся запалят."

Още по-малко е оценена на времето Богоровата книжка: "Няколко дена расходка по българските места. Пътувал през 1865-1866 г. И. А. Богоров (Букурещ, 1868, стр, 60)." И чак след повече от 50 години подробно бе посочена в истинска светлина тая бележита книжка, спомената и в проф. А. Теодоровата "Българска литература" (1-о изд. Пловдив, 1896, стр.172) като писана "необикновено леко и с благ хумор".

Няколко месеца преди смъртта си проф. Боян Пенев обнародва в "Известия" на Народния Етнографски музей в София кн. VI (София 1926) стр. 48-58 едно късо, но проникновено изучване: "Пътните бележки на Богорова" (написано в София 1922 г.). Пенев подчертава, че с Богоровите "Няколко дена расходка, по бълг. места" започва същинския български пътепис. Преди Освобождението не срещаме в нашата литература друго произведение от тоя род, а от двамата главни представители на пътеписа след Освобождението (Вазов и Алеко) Богоров се доближава повече до последния, както с това, че описва не българската природа подобно на Вазова, а градовете, бита, характера и местните особености на жителите, тъй и с хумористичния стил и духовити подмятания. Езикът на Богоровия пътепис е разбран и прост, изложението увлекателно, въпреки някои синтактични неправилности. Тук-таме Богоров не е могъл да не вмъкне по някой неологизъм ("Ханът в Турско... за пътници гости или чужденци; Българскы може да го наречем гостилница или застанище".- Rendez-vous на български можело да бъде - "срещалище" и под.).

Богоров е имал дарба да се взира в живота и да забелязва същественото, та казаното за Русе, Свищов, Търново, Казанлък, Калофер, Сливен, Варна и др. се чете дори и днеска с интерес. "В Търново в женскыте както и в мъжкыте училища учат онова, което не им яко требува. В първыте наместо да ся учат да знаят да мясат хляб, да перат, да готвят, да шият, да предат, да плетът и да тъкат на късо да речем, за да бъдат добры майкы и харны къщовници, те ся учат да правят писма! Във вторыте - за търговия, заради занаят, за политическа или домашна икономия и реч не става. Учениците ся готвят да стават географици и историци... Училищата трябва да бъдат занятскы и търговскы." Богоров учи сънародниците си как могат да се издигнат стопански (Свищовци би трябвало да основат параходно дружество, в Чирпан може да се направят фабрики за бели паници и "фабрикы за шекер от цвекло, което става яко добре, една глава дохажда седем осем окы!" и т. н.); как да си строят къщи, как да се хранят и др. Книжката съдържа и ценни етнографски сведения: описва се облклото на българката и на българина, сватбени и други обичаи, напр. чирпанския "росен" срешу Спасовден със следи от езически култ на деторождението ("...налягват там през нощта размъсено, ала всякой от тях е длъжен по една побожност да мълчи, чтото и да види. На сутринта като станат, жените набират едно цвете, наречено и то росен, което само нея сутрене расте, и варят него цвете и с водата му ся поливат по три сутрене и, о, чюдеса чюдес, която чирпанка не е имувала дете, тутакси заченва и става трудна..."). В българските ханища човек "требува да прави бой нощем с дървеници и бълхы, а денем с мухы, и снагата му да заприлича на пестьрва риба"...

Богоровото езиково чистачество ("пуризъм") повлия пакостно и върху някои от речниците му, особено върху българско-френския 1872 г., върху по-късните издания на френско-българския (3-то изд. от 1884 г., формат 16-на има цена "З слободника и половина" [слободник е = франк, понеже старогерм. frank значи свободен], а най-много върху "Българския речник" ("I листак" А - Вдлъбнат, Виена 1871; ново изд. книжка първа А - Градство кн. П Град - Зиманье. Русе 1882).

В заключение трябва да се каже, че днес Богоровата дейност се цени по-справедливо отколкото преди Освобождението, когато Ботевото "Знаме" писа за "Книговище": "Ние са чудиме, защо и за кого са издава тоя боклук. Види са, че за просвещението на идиотите"... В Богоровите речници, както и в другите му книжки за "чисто български" език все има по нещо полезно, от което и сегашните наши писачи би могли да се поучат. За жалост, мнозина не могат да отделят малкото полезни поуки от многобройните Богорови кованици, па и от погрешните му схващания и незадоволителни знания за българските народни говори, та поради всичко това и несправедливо подценяват Богоров.

С "Чюдостите на Робенсына Крусо", "побългарени" в 1849 г., и с "Няколко дена разходка по българските места" Богоров е записал името си в историята на българската художествена литература, която не може да го не споменува както за простия и лек език, така и за безобидния хумор. С много свои издания Богоров е будил народностното съзнание на българите, помогнал е доста на българската просвета особено с книгите си по география, а с "Упътване за българскый язык," последвано от цяла редица подобни книжки, Богоров ни остави завет, който винаги ще се пази от всеки добър български писател: "нам е простено кога пишем или кога говорим да заемаме речи от друг язык, ала оныз, които гы няма народът".

 

 

БЕЛЕЖКИ:

* Всички обяснения и забележки от писача на тия редове тук и по-нататък са турени в ъглести скоби [ ] [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

Ив. Д. Шишманов. “Руското влияние и Богоровата реакция". Бълг. преглед VI, кн. 2.

Б. Пенев. “Път. бележки на Богорова". Известия на Етногр. музей VI (1926).

Б. Ангелов. Ист. на бълг. литература, част II, 65 стр., 1923 год.

 

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Д-р Иван Богоров. Материали, свързани със 150-годишния юбилей от рождението му. Пловдив, 1972.

 

 

© Иван Богоров
© Издателство LiterNet, 29. 10. 2003

=============================
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Под ред. на М. Арнаудов. Т. I, София: Факел, 1929.
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Т. I. Под ред. на Н. Аретов. Варна: LiterNet, 2003.
















Партньори