Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ОЩЕ ЕДИН НАУЧЕН ПРИНОС КЪМ ГОРЕЩАТА ЛИТЕРАТУРОВЕДСКА ТЕМА ЗА ВЪЗРОЖДЕНСКИТЕ МОДЕРНИ СВЕТОВЕ
(За някои акценти в изследването на Елена Гетова "Изобретяване на модерни светове през XIX век. Иван Богоров")

Мила Кръстева

web

Ако трябва само с едно изречение да опиша цялостната си представа за изследването на Гетова, то това изречение е: "Изобретяване на модерни светове през XIX век. Иван Богоров", което събира наедно главно предишни публикации от участия на авторката в научни конференции, е приносно предимно с онези му тълкувания, които досягат непопулярната (от гледна точка на съвременния масов български читател) книжовност на Българското възраждане и проблематизират модернистичните дирения на недотам известни днес фигури на възрожденски интелигенти.

Ако към горното изречение трябва да добавя и второ, то то отстоява, че: преди да се насочи към авторското си дирене, Гетова, с професионална коректност, е проучила вече казаното в българската наука по избраната от нея изследователска тема - една гореща тема, която активно се проблематизира у нас, особено от 90-те години на двадесетото столетие насам.

Ако към горните две изречения трябва да добавя още, и още изречения - то, преди сам да се запознаеш с детайлите им, любословни ми читателю, ще ти подскажа как и защо ги премислих такива.

За да се случи нататък преценката ми такава, каквато и сам ще я узнаеш наскоро, спомогна отчасти книгата на Марсиел Дьотиен "Изобретяването на митологията", която провокира последващите ми размисли с:

  • Твърденията на Дьотиен, че въпреки отлива на структуралната теория, не ще да е съвсем неуместно, да се състави "истинска граматика на митологичния език".
  • Образа на изобретяването, който се детайлизира теоретически, чрез очертаването на границите на функционирането на мита.
  • Тълкуването на (не)допустимото активизиране на устата, ухото и усмивките, възбудени от досега с митичната илюзия.

Всъщност книгата на Гетова не цитира "Изобретяването на митологията" на Дьотиен, а аналогията, която откривам, е по-скоро плод на теоретичното ми желание да премисля едно съвременно българско изследване, каквото е изследването на Гетова, с уроците, научени от Дьотиен. Вярвам, че аналогията, която предлагам, не е неуместна, най-малкото, защото и книгата на Дьотиен, и книгата на Гетова избират изобретяването като озаглавителен код, натоварен със смислови послания. Та, позовавайки се на твърденията в "Изобретяването на митологията", бих преценила "Изобретяване на модерни светове през XIX век. Иван Богоров", изследването на Гетова, като навременен опит за съставяне на същинската граматика на възрожденската българска модерност, в което се очертават някои от (не)възможните граници на изобретените от възрожденските интелигенти (учебникари, вестникари, пътеписци, лексикографи, книжовници, писатели) истински (или измислени), оригинални (или побългарени) модерни светове - онези модерни светове, които в преизподнята на теглото, белязано от игото, активизират окото и ухото на формиращата се през Възраждането (зрителска и читателска) аудитория и възбуждат първите възрожденски иронично-гротескни усмивки, отключени от илюзорната оптика, с която се о(б)глежда другата, кривата, Европа.

Всъщност същинската задача, такава, каквато самата Гетова я формулира в изследването си, е:

"Книгата провокира идеи за възможната приложимост на представи за "модерността", огледани в широкия хоризонт на българския ХIХ век. Без да задават категоричността на параметрите на "българската модерност", текстовете тук търсят някои представи на вътрешни движения към легитимиране на "модерни": институции, социални и културни практики, начини на мислене, на избор и поведение.

Наративите на "модерното време" са мислени като сложна синкретична система, която обхваща, без да обединява, различни културни "светове" (с. 2).

Така избраната авторска стратегия, прицелена в опита да се търсят и откриват модерни светове, без да бъдат обединявани, има и това предимството, че освобождава и мен, тълкувателя на оригиналните авторски послания, от задължението да проследя страница по страница вписаното в "Изобретяване на модерни светове през XIX век. Иван Богоров". Водена от съзнанието за легитимността на моя критико-оценъчен избор, предопределен от авторския избор, нататък ще откроя писмовно главно два изследователски акцента, които досягат микросюжета, който условно назовавам "Иван Богоров" и макросюжета, който условно титулувам "Пътят и пътуването".

Както е видно, още в заглавието фигурата на Иван Богоров е синтактично курсивирана, а изследователската логика предсказва, че писането за него целенасочено ще преминава като "червена" нишка през страниците. И това наистина се случва: изследването отново, и отново подема Иван-Богоровата "история" - една недотам позната на съвременния читател възрожденска съдбовност. От страница на страница животът на "изобретателя Богоров", с многостранните му енциклопедични изяви, е изучаван поетапно, за да се открои Богоровото присъствие в модерната направа на Възраждането. На Богоровите дирения са посветени повече от половината от страниците на "Изобретяване на модерни светове през XIX век. Иван Богоров" и бих казала - това са най-любопитните страници. Тези "Богорови" страници, в които частните му пътешествия са отразени на фона на големите новаторски възрожденски процеси, открояват:

  • "Изобретателя" Иван Богоров" (с. 18-23), където Богоровият път към модерността, е разчетен като: 1) общуване, спастрило следи от отминалото, документиращо настоящето, предсказващо бъдещето; 2) топографско описание; 3) проблематизация на личностната и обществената идентичност; 4) конструиране на "индустриален проект на бъдещата преуспяваща нравствена нация". (с. 18)
  • "Европа". Иван-Богоровия журналистически проект" (с. 57-62), където Европа, конституирана в журналистическите визии на Богоров, е остойностена като "постижима, диалогично толерантна към търсещите своето място българи". (с. 61)
  • "Вътрешните пространства. Версии на Иван Богоров" (с. 89-99), където Иван-Богоровото изследователско любопитство е пресъздадено чрез опитите му да надникне във "вътрешните национални пространства", за да разкаже за пороците в бита, нравите, облеклото и да подскаже възможното им излекуване по пътя на икономическото и културно възмогване на българите. Пътувайки през Османската империя, пътешественикът-пътеписец Богоров, отстоява Гетова, "носи новини - от света, от сърцето на империята, от съседното селище. Нещо повече, самият той се превръща в новина, в събитие, защото носи белези на различието, на чужди светове, на далечни традиции, културни практики, бит, поведение, облекло." (с. 91). В проникновените анализи на пътните Иван-Богорови бележки са откроени и детайлизирани и местата на ориенталската памет (хана, кафенето, банята).
  • "Богоровата робинзониада и вариантите на другите" (с. 122-134), където преводачеството на романа на Даниел Дефо в Богоровата възрожденска версия е съпоставено с другите възрожденски робинзониади, за да се предложи наблюдението, че специфичното в Богоровото преводачество досяга опита му да открои съдържателната обусловеност между познание и пътешествие, от една страна, и да премисли пътешествието чрез икономическите "чудосии на модерното знание", от друга. (с. 128).
  • "Иван Богоров - модернизатор на манталитети", "Журнал за наука, занаят и търговия", "Богоров - Русо. (Не)възможни паралели." (с. 135-158), където Богоровото новаторство е прицелено в "майсторията", "т.е. в икономическото преуспяване на българите" (с. 135). Детайлното проучване на икономическите планове на Богоров, осъществено с новаторския изследователски срез на текстовете от "Журнал за наука, занаят и търговия", описващи различни индустриални изобретения, земеделски машини, европейското банково дело, правомерно налага представата, че списанието е уникално явление в българската възрожденска култура, защото няма продължение и в тази му самостоятелност и изолираност то се откроява като "завършено събитие" (с. 136). Мисля, че с основание Гетова отстоява, че паралелът Богоров-Русо е недотам възможен, а мисля така, защото аргументите, които привежда като доказателства, звучат логично и убедително.

Изключително интересни и провокативни с научите си трактовки са и онези раздели и параграфи, които тълкуват свои и чужди съдби, с оглед на модерните потреби на онова време от пътешествия (мислени и като авантюра на тялото, и като духовен блян). В тази изследователска визия са обгледани по-цялостно и усилията на непопулярните днес възрожденци (Константин Фотинов, Неофит Рилски), а също и на оставените следи от чуждите пътешественици, преминавали през поробена България и пътеписвали памет за нея .

Като научно стойностни бих посочила и страниците, които:

  • Тълкуват институционализацията на възрожденската библиотека. Тази тема, подхваната научно за пръв път още през миналия век от "класика" Иван Шишманов, в изследването на Гетова се тълкува плодоносно и поновому. Като прилага опита на Борхес, Гетова описва библиотеката многостранно (и като недосегаема интимно-духовна "Светая Светих"; и като пътешествие на телесното и духовното през непознатите световни селения; и като място на (не)присъстващата памет, досягаща възрожденския феномен на "изчезналите библиотеки"). Наблюденията върху оставените библиотечни дири от Неофит Рилски и Петко Славейков ("Библиотечното пространство. Пространство във вселената", "Библиотечни каталози. Концепции за света", "Библиотеки и мистерии", "Разговарящият с книгата. Чарът на познанието", с. 24-39) са възможност да се предложи изводът, че възрожденската библиотека е "идеологически макромодел на една модернизираща се нация. Модел, който съзнателно търси и определя приоритетите на новата българска литература като институция и като идеологически проект" (с. 39).
  • Остойностяват модернистични вписвания на възрожденския вестник. Възрожденският вестник, любимата тема на Гетова още от докторантските й години, тук-и-сега се коментира като модернистична територия, в която окото на любомъдрия възрожденски читател и ухото на безкнижния възрожденски слушател свещенодействат, защото, пътешествайки по и със страниците на възрожденския вестник, възрожденската читателска (слушателска) аудитория прави първите си стъпки за и към другите култури и още, защото, пътешествайки по и със страниците на възрожденския вестник, възрожденската читателска (слушателска) аудитория подхваща, в общонационален аспект, голямото говорене за значимите национални сюжети.
  • Проблематизират малко коментирания в науката възрожденски пътепис ("Възрожденски пространства на видимото. Пътеписът", с. 80 - 88). Приемам за научно обещаваща и подлежаща на дописване и теоретично прецизиране оценката на възрожденския пътепис, премислен като "отворен жанр" и дефиниран така, заради: 1) появата му в процеса на кризисното търсене на родни параметри; 2) функционирането му в режима на удовлетворяващото слово; 3) функционалността му на журналистически жанр, със статута да бъде средоточие за комуникативни възможности (с. 80).

Поради сериозността на избраната от Гетова тема и сполуките на диалогичното й изследване, си позволявам да не се съглася с една констатация, която не мога да подмина "без думи". Отнася се до моето сериозно съмнение по повод отразеното твърдение:

"Богоров тръгва към географията, за да може да институционализира посоките и нагледите на българското пространство. Това все още не са описания, които разгръщат белетристични умения и собствена емоционална визия, а и нямат тази мисия. Защото, както е известно, Вазов е този, който открива за литературата естетиката на родното, на подвига, на смъртта, както и на визиите на българското" (с. 20).

Доколкото познавам културата на Българското възраждане, и в частност Богоровите изяви, смея да вярвам, че тази постановка е методологически невярна. Защото, какво би била цяла една културна епоха на криза, каквото е Българското възраждане, без СВОЯ естетика и на:

  • Родното (спомнете си например: "История славянобългарска" на отец Паисий, в която родното, остойностено с идолите на историята, рода, езика, вярата, е свещенодействено. Или "Хубава си, моя горо,/ миришеш на младост" на Каравелов. Или каква по-висша възрожденска литературна естетика на родното от интимно споделеното: "Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори! Обичам те, мой мили краю! Обичам те от сичката си душа и сърце, ако ти и да си обречен на тежки страдания и неволи. Сичко, което е остало досега в моята осиротяла душа добро и свето - сичко е твое! Ти си оная благословена земя, която цъфти, която е пълна с нежности, със сияние и величие, следователно ти си ме научило да обичам и да плача над всяко едно нещастие, - а това е вече много за един човек...". Или от Герганината "мала градинка" от Дядо-Славейковата поема. Или от любовно-екстазните признания за обичта на Иван Селимински към неговата България, съкровено споделени по страниците на историческата му мемоаристика и т.н.).
  • Подвига (прочетете отново, да кажем "Хаджи Димитър" на Ботев. Или онзи епизод от "Нещастна фамилия" на Друмев, когато се самоубива "хубавата българка", Ивановата съпруга и т.н.).
  • Смъртта (чуйте например как звучи високата литературна естетика на смъртта в литературния шедьовър на Възраждането "Обесването на Васил Левски" на Ботев).
  • Визиите за българското (вземете който и да е възрожденски текст - те всичките отварят-множат-предават памет за визиите на сакралното-и-профанното възрожденско българско).

И бих казала, че голямата провокация на нашия занаят, може би дори най-голямата, е да се открият културноестетическите знаци на градивното-и-деструктивното на тази точно възрожденска литературна естетика на родното, подвига, смъртта и визиите за българското. Тази естетика е създадена от самите възрожденци, в това число и от Богоров, и не ще да е откритие на Вазов. Защото Българското възраждане, когато дедите-бащите-синовете-внуците са били, са и ще бъдат все несвободни българи, не може да не се естетизира литературно и:

  • Родното, което трябва да се спастри и предаде.
  • Подвига, сътворен от и в чутовната битка, в която България зачева свободата си.
  • Смъртта, която поголовно затрива чедата на скърбящата Мати Болгарии.
  • И градивните визии на българското, когато Н. Бозвели, Дядо Иларион, Георги Раковски, Дядо Славейков, Стоян Чомаков..., с достойнството на българското име, отстояват българската вяра. Но и деструктивните визии на българското, когато Стефанаки бей, денационализираният внук на Софроний Врачански, използва високия си държавнически имперски сан и всичките си дипломатически контакти, за да бъдат заточени Бозвели и Иларион Макариополски. Тези национални възрожденски събития намират подобаващо отражение, пречупено през законите на възрожденската литературна естетика, както в личното творчество на възрожденците (Раковски, Каравелов, Ботев, Тодор Икономов...), така и в тогавашната преса (и в еволюционистката, и в революционната). И драсвам само бегъл щрих, все към същите възрожденски литературноестетически визии на българското, за да напомня и за турските протоколи, отразяващи процеса на Васил Левски, според които своите са го предавали, предавали, предавали..., пък сетне, след беселото, пак своите го титулуваха като Апостол. А Каравелов, все по това време, и все заради възрожденските визии на българското, покосили Апостола, създаде уникалния възрожденски литературен образ на черното слънце.
    •  

Темата е сложна и пространна, а краткото писане рискува да пропусне същностното. Затова спирам дотук, а преди да приключа, обобщавам: бидейки епоха на дълбока криза (културноисторическа, политическа, духовна, религиозна), поробената възрожденска България разказва Големите си разкази, като естетизира литературно и родното, и смъртта, и подвига, и визиите за българското - с героичните, но и с пораженческите им вписвания.

Вазовата литературна естетика пък, за която пише Гетова, е нещо твърде друго. Вазовата литературна естетика на родното, подвига, смъртта и визиите за българското е следосвобожденски феномен, който аксиологизира националните идоли с друга естетическа мяра и с друг литературно-художествен апарат, белязани символно от дистанцията на преминалата история1 и от следосвобожденската философскоисторическа оценка за антитеза на робството, каквато е свободата.

Изследването на Гетова "Изобретяване на модерни светове през XIX век. Иван Богоров" породи у мен и съмнение. Когато затворих страниците му, се запитах толкова ли крайно модерен всъщност е Иван Богоров. И дали думата е за все същия Богоров, който системно и натрапливо пише и говори за необходимостта "да се почисти" българският ни език?

Бих препоръчала да се цитират своевременно и значително по-пълно всички ползвани библиографски източници, за да се проследи коректно вътрешната логика, определила посоката на изследователския процес у Гегова. В книгата, вероятно заради "сглобата" на многобройните публикации от конферентни участия, посветени на теми, които са различни от темата за модерните възрожденски светове, са допуснати чести повторения (напр. в трактовките, посветени на Богоров, и Славейков). Понякога се повтарят дословно дори цели параграфи (напр. на с. 37 и с. 47).

Грапавините, присъщи на всяко писане, не омаловажават факта, че новопубликуваното изследване на Гетова "Изобретяване на модерни светове през XIX век. Иван Богоров" вече има свое място в литературната наука за Възраждането. Вярвам, че то тепърва ще бъде предмет на критикооценъчни прочити.

26 януари 2010 г.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Интересно и плодоносно в тази визия е изследването на В. Стефанов "Херменевтика на робското пространство" (1994). [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Дьотиен 2004: Дьотиен, М. Изобретяването на мита. София: Лик, 2004.

Каравелов 1984: Каравелов, Л. Събрани съчинения в дванадесет тома. Т. 1. София, 1984.

Стефанов 1994: Стефанов, В. Херменевтика на робското пространство. // "Под игото" на Иван Вазов. Критически прочити. Шумен: Глаукс, с. 15-27.

 

 


Елена Гетова. Изобретяване на модерни светове през XIX век. Иван Богоров. Велико Търново: Фабер, 2009, 167 с.

 

 

© Мила Кръстева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.04.2010, № 4 (125)

 

 

 

 

 

 

 

 

 
















Партньори