СЪВРЕМЕННИЯТ БЪЛГАРИН ЗА СВОЯ ЕЗИК

Красимира Алексова

web

1. За спецификата на езиковите атитюди.

Въпросът, какво мисли днешният българин за родния си език, често има предрешен отговор: на единия полюс стоят възмущението от навлизането на много чужди думи, най-вече в езика на масмедиите, и негодуванието от наглия език на младите, водещи до идеята за закон за българския език; на другия полюс е индиферентността към проблемите на родния език, продиктувана от оценката, че не българският език е гарантът за успешна, бърза, стремглава кариера, по възможност задгранична. Оценките, които дават хората, са показателни за ценностната ориентация на различните социални, професионални и възрастови групи и в крайна сметка опират до генералния за всяко общество проблем за формирането на общественото мнение. То има регулативна функция спрямо поведението на членовете на общността. Именно на един от най-важните конструкти в социализационния процес, определящи поведението на личността и обвързани с процеса на формиране на общественото мнение - езиковите атитюди, е посветена настоящата работа.

Атитюдите представляват обективно-субективни същности, които детерминират поведението на личността, обединявайки социалното и психологическото. Понятието атитюд идва от лат. “aptitudo” - готовност, склонност, и от лат. “actus” през итал. “atto” - действие, поведение, т.е. значението му е склонност, нагласа на поведението (Олпорт 1954:19, цит. по Депрез, Персон 1987:132). В българската социална психология като синоним се използва понятието “нагласа”: “относително усойчива привична вътрешна насоченост или предразположение на човека към определен тип реагиране, която определя действията и преживяванията и най-общо може да се тълкува като звено посредник между стимула и реакцията” (Речник по психология 1989:300). Атитюдът най-често се определя като ментално явление, притежаващо 3 компонента: познавателен (знания за обекта), афективен (оценка на обекта), поведенчески (предразположение към действие спрямо обекта, но не и самото действие) (Джонев 1996:213).

Езиковите атитюди се определят най-често като взаимни ”поведенчески и оценъчни нагласи и предразположения на носителите на различни езици (или различни форми на съществуване на езика) както към чуждите, така и към техните собствени езици или езикови варианти” (Пачев 1993:81). Въпреки значимостта на атитюдите за живота на индивида, нито българските социални психолози, нито българските лингвисти са разработили собствени процедури за измерване на атитюдите, били те социални или езикови, не са приложили съществуващото море от методи и техники в западната социална психология (Скот 1969:204-273; Джайлс, Купланд, Купланд 1991).

Социалната психология на езика е силно развито направление в западната лингвистика. Освен изследванията на акомодационните речеви процеси в междуличностното общуване, неговите представители изучават езиковите атитюди към множество конкретни обекти: от нагласата към собствения и чуждите езици, през билингвизма и диглосията, през груповите атитюди до езиковите атитюди на индивидуалните речеви особености (вж. Раян, Джайлс, Нюстоун 1987:1068-1082, сп. Language and Communication 1994, N13; Раян, Джайлс 1980). Най-често прилаганите методи за измерване на езиковите атитюди са заети от социалната психология, като са съобразени със спецификата на лингвистичните феномени: контент анализ на емпиричните данни, директно измерване на езиковите атитюди чрез интервюта и анкети; индиректно изследване на езиковите нагласи чрез т.нар. парадигма на оценката на говорещия (“speaker evaluation paradigm”) (вж. още Раян, Джайлс, Нюстоун 1987:1068-1072); разнообразни конкретни приложения на семантичния диференциал на Ч. Осгуд, както и изследване на реакциите на слушащите към езикови варианти, възпроизведени от един и същ човек (“matched-guise technique”) (освен цит. прегледи вж. още Ланс 1993:290-302).

За нас е от особено значение обаче не само да изследваме езиковите атитюди на съвременния българин, но и да открием обвързаността им със социалнодемографските характеристики на индивидите. Атитюдите са резултат от социализацията на човека и е естествено полът, възрастта, социалният статус, образованието, професията, етническата или груповата принадлежност, както и други релевантни за съответната общност фактори да детерминират формирането им.

2. За избора на лингвистичните обекти на настоящето изследване.

Когато си поставихме задачата да изследваме мнението на съвременния българин за собствения му език, решихме да представим езиковите атитюди към три важни лингвистични обекта: към т.нар. учтиво говорене на ВИЕ, към престижността на българския език сред другите езици и към статуса на по-важните западно- и източнобългарски социолингивстични маркери. Избрахме тези обекти, поради няколко причини. На първо място поради тяхната актуалност, на второ - поради възможността чрез тях да представим съществуващите методи за измерване на езиковите атитюди и връзката им със социалнодемографските характеристики на индивида или пък предопределеността им от социалногруповите атитюди. Тук представяме резултатите от измерванията на езиковите атитюди само на първите два обекта.

За да открием и изследваме езиковите атитюди на съвременниците ни към избраните лингвистични обекти, проведохме анкета. В нея участваха 43 (+16) студенти от II курс на спец. “Българска филология” на СУ “Св. Кл. Охридски” и 23 а.л., които не са студенти (на възраст от 30 до 75 години). Анкетната карта се състои от три основни въпроса, като последният има пет подточки, и идентифицираща част. Атитюдите се измерват по метода на семантичния диференциал на Ч. Осгуд (Осгуд 1957), като се изисква избор от седембална скала. Последният въпрос е изпълнен според т.нар. “matched-guise technique”.

3. Атитюдите на съвременния българин към неучтивото ТИ-обръщение в разговор с непознат.

Учтивите ВИЕ-форми са обект на лингвистичен интерес и от страна на социолингвистиката (Виденов 1982, Виденов 1995), и на речевия етикет (Цанков 1994), и на нормативната граматика и езиковата култура (Андрейчин 1967, Пашов 1978, Пантелеева 1994 и др.), и на прагматиката (Иванова, Ницолова 1995), и на историята на българския книжовен език (Русинов 1984). Тази многопосочност говори, че учтивото говорене е част не само от българския речев етикет, но и от националното езиково възпитание. Затова предварителната ни изследователска хипотеза включваше твърдението, че у слушащия се формират негативни атитюди към човека, който говори на ТИ в ситуация, изискваща ВИЕ-форми.

Първият въпрос към анкетираните изисква оценка за качествата на човек, говорещ на ТИ, когато ситуацията (“В автобуса Ви заговаря непознат човек, който се обръща към Вас на ТИ”) е маркирана по признака “непознатост на общуващите” и предполага учтиво множествено число. Отговорите си анкетираните избират от седембална скала, движеща се между 1 - положителното качество в неговата най-висока степен, и 7 - отрицателното качество в най-висока степен (4-тата степен е нулевата - колкото/ толкова).

1 - млад/ стар; 2 - добър/ лош; 3 - възпитан/ невъзпитан; 4 - спокоен/ нервен; 5 - общителен/ затворен; 6 - любезен/ нелюбезен; 7 - спонтанен/ изкуствен; 8 - интелигентен/ прост; 9 - благонастроен/ враждебен; 10 - умен/ глупав; 11 - симпатичен/ несимпатичен; 12 - учтив/ неучтив; 13 - внимателен/ груб; 14 - образован/ необразован.

Фигура 1. Средни оценки на въпрос N1: “В автобуса Ви заговаря непознат човек, който се обръща към Вас на ТИ. Какъв е той според Вас?”.

Съзнателно не посочихме във въпроса каква е възрастта на непознатия, тъй като смятаме, че тя е значим фактор за говоренето на ВИЕ, изискващ атитюдно измерване. Посочените отговори говорят за формирани у анкетираните слаби негативни атитюди, които са близо до нулевата хипотеза с изключение на невъзпитан и донякъде нелюбезен. Анкетираните смятат, че неспазващият учтивата формула на речевия етикет е в малка степен невъзпитан (средна оценка 5.20 на граф.2), малко неучтив (средна оценка 5.02) и в малка степен: нелюбезен (средна оценка 4.66), неинтелигентен (4.38), груб (средна оценка 4.31) и необразован - 4.26. Фактът, че средните оценки на тези шест личностни характеристики качества са близки по стойност, не е случаен. Между повечето от тях съществува статистическа зависимост: възпитан:любезен (a =0.0008), любезен:учтив (a =0.014), любезен:внимателен (a =0.044), образован: интелигентен (a =0.037), внимателен:образован (a = 0.037), учтив:внимателен (a = 0.00003), внимателен:възпитан (a = 0.002), но липсва зависимост между учтив и образован (a =0.10). Зависимостта между качествата учтив и любезен е естествена последица от синонимия им (посочени са като синоними на вежлив в “Речник на българския език” на БАН). Освен това и двете качества са свързани с възпитанието като негов продукт. Другите взаимообвързани според резултатите от анкетата качества са резултат на образованието (интелигентен/ прост, образован/ необразован). Можем следователно да кажем, че негативно се оценяват качествата, придобити вследствие на възпитанието и образованието. А един от основните постулати на педагогиката ни убеждава в силната обвързаност на образованието и възпитанието, което ясно проличава в близките нагласи на анкетираните спрямо шестте качества.

Обработката на данните от анкетата посочва, че изборът на степен от скалите възпитан/ невъзпитан (ниво на значимост a =0.02), общителен/ затворен (a = 0.03), интелигентен/ прост (a =0.034), образован/ необразован (a = 0.03) е статистически зависим от принадлежността на оценяващия към едно от трите основни поколения в социума: младо (нашите анкетирани студенти), средно (икономически активно), възрастно (в пенсионна възраст). Силата на връзката между възрастта и избрания отговор в случая е средна според коефициента на Пирсън (сила на връзката около 0.4). Посочените цифри говорят, че с растежа на възрастта хората стават все по-склонни да изберат негативното качество като характерно за говорещия им на ТИ, т.е. при по-възрастните е по-вероятна появата на средни или силни негативни атитюди към неучтивото говорене, отколкото при по-младите поколения.

Анкетираните лица посочват чрез отговорите си, че неучтивото ТИ обръщение не е показателно за цяла група качества, чиято средна оценка е близо до 4 (толкова-колкото): умен/ глупав (средната оценка - 4.1), симпатичен/ несимпатичен (4.06), спокоен/ нервен (3.98), добър/ лош (3.83). Това са личностни характеристики, несвързани пряко с образованието и възпитанието.

Според оценките на анкетираните става ясно, че говоренето на ТИ с непознати е слабо обвързано с възрастта на човек - средната оценка е 3.32, т.е. между “по-скоро млад, отколкото стар” и “колкото млад, толкова и стар”. Същото важи и за двойката благонастроен/ враждебен (3.35), като има лек превес на благонастроеността. В едно обаче анкетираните са категорични, показвайки общност на формираните социални атитюди - непознатият в автобуса, който ме заговаря на ТИ, е общителен (средна оценка 2.32) и спонтанен ( средна оценка 2.34).

Получените данни ни дават основание да направим извода, че у анкетираните има оформени слаби по сила негативни нагласи към говоренето на ТИ с непознат, нарастващи с възрастта. Тези атитюди се изразяват в слаба негативна оценка за личностните качества, формирани на база на образованието и възпитанието, неутралност към другите характерологични особености, при наличие обаче на положителни атитюди към поведенческите качества “общителност” и “спонтанност”. Наличието на негативни атитюди у българина (макар и слаби) към възпитанието и образоваността на непознатия, говорещ на ТИ, е близко до резултатите от експериментите, провеждани сред други европейски народи, за разлика от липсата на скрити или открити негативни атитюди към неспазването на системата от уважителни форми (т.нар. keigo) от съвременните японци (Уетзъл 1995).

Фактът, че при младите негативната оценка за неспазващия етикета на учтивото говорене е по-слаба и че по-често могат да се срещнат лица, които одобряват говоренето с непознат на ТИ, е значим не само за възпитанието в семейството, за училищното обучение по езикова култура, за изследователите на динамиката на речевия етикет, но и за всеки, който се стреми да въздейства или да се интегрира с младежката общност, акомодирайки поведението и речта си.

4. Мястото на българския език в езиковата йерархия.

Във всяко общество съществуват формирани атитюди за престижността на различни езици, независимо дали всички се говорят на неговата територия. Езиковата йерархия е резултат от езиковата диференциация (Тау-Кнудсен 1999:52), тя има и своите икономически, политически и социални основания. Хегемонията на определени езици е зависима още от исторически и времеви фактори. Освен това езиковата йерархия е специфична подредба за всяка конкретна национална общност, макар че съществуват общи междуетнически тенденции, продиктувани от все по-нарастващата глобализация на човешките контакти. Езиковите атитюди относно престижността на различните езици зависят и от социално-демографските характеристики на индивидите, обвързани са и с формираното обществено мнение.

Вторият въпрос от анкетата включваше молбата да бъде оценена престижността на 22 езика по седембална скала (вж. анкетната карта). Резултатите от изследваните нагласи са важни за лингвистите, защото поведенческият аспект на атитюдите предопределя готовността на хората да изучават този език, скрито е обвързано с ролята на този език в професионалната реализация, а не на последно място - резултатите от ранжирането на езиците по престижност показва на изследователите важни черти от народопсихологията, свързани с националното самочувствие или нихилизъм.

Двадесет и двата езика от анкетата не са избрани произволно: 1) английският, френският и немският са езиците, които традиционно се изучават в програмата на средното училище, като в последно време към тях се включват и испанският, а донякъде и италианският; 2) българският, албанският, сръбският, гръцкият и румънският са част от балканския езиков съюз, като към тази група прибавихме и турският, защото в съзнанието на анкетираните (нефилолози) той е също език от Балканския полуостров; 3) руският, украинският, чешкият, полският са славянски езици като българския; 4) шведският, норвежкият и финският са скандинавски езици, а унгарският е угрофински език като финския; 5) арабският и виетнамският са езиците, най-интензивно говорещи се на столичния мегапазар - “Илиенци”, а японският е езикът на електронно-техническата нация.

Фигура 2: Езиковата йерархия според оценката на анкетираните.

Легенда: Захриховани са стълбчетата със средната оценка на студентите, а незащриховани - на а.л. от средното и възрастното поколение заедно.

На фигура N2 са нанесени средните оценки на езиците, ранжирани според степента им на престижност между оценка 1 - “много престижен” и оценка 7 - “много непрестижен”. За всеки език има по две стълбчета в хистограмата: първото е средната оценка на студентите, а второто на средното и възрастното поколение заедно, а точката сочи средната за двете групи стойност.

За престижни могат да се приемат езиците, които имат оценка до 4 (толкова престижен, колкото и непрестижен). В тази първа група на престижните езици могат да се очертаят 3 подгрупи:

В първата подгрупа най-престижен е английският език, което напълно отговаря на хегемонията му в икономическото и културно взаимодействие между нациите (ср.оценка 1.34), като студентите дават по-високо степен на престижност от възрастните. Следват немският (1.66) и френският (1.69) с почти еднакви оценки за престижност. Този факт се разминава с предварителната ни хипотеза, че немският в момента е по-високо в езиковата йерархия - повече ученици го избират в училищното обучение, повече немски фирми работят в България и т.н. Студентите дават отново по-високи оценки.

Във втората подгрупа на престижните езици прави впечатление, че италианският (1.98) е ранжиран малко по-високо от испанския (2.42), което не отговаря нито на разпространението им, нито на изучаването им в училище (в момента има повече паралелки с ранно езиково обучение по испански език - от I клас, отколкото с италиански). По престижност руският език (2.49 средна оценка) е поставен от анкетираните до испанския. След големия отлив в изучаването на руски език в училищата и университетите преди 10 години, днес анкетираните явно преценяват, че това продължава да бъде език на междунационално общуване, макар и не в предишните мащаби. Прави силно впечатление фактът, че са много близки оценките за престижността на руския, дадени от студентите и от другите две поколения.

В третата подгрупа са езиците, със средна оценка между 3 (малко престижен) и 4 (колкото престижен, толкова и непрестижен). Всички са езици, които не се използват в международните контакти, т.е. ограничени са в националната си територия. В тази подгрупа на първо място е поставен японският, като анкетираните са ранжирали не самия език, а икономическия ръст на нацията. Гръцкият (3.52) и българският (3.53) език имат почти еднакви средни оценки на малко престижни езици. За разлика от други нации, чиито езикови йерархии познаваме (вж. Тау-Кнудсен 1999:54-55), българите са много по-големи нихилисти. Датчаните поставят националния си език на второ място в скалата на престижността след английският със средна оценка 8.5 по десетбална нарастваща скала, а българите поставят своя език на 9-то място, при това с оценка “малко престижен”. При това и двата езика се говорят от сравнително неголеми нации и не са разпространени в световен мащаб. Явно икономическият просперитет на нацията оказва силно въздействие при формирането на езиковите атитюди на съвременния българин относно престижността на даден език. Освен това графиката ясно личи, че студентите дават значително по-ниска средна оценка на родния си език - 4.1, в сравнение с другите а.л. - 5.1. Явно при младите са по-слаби патриотичните подбуди при формирането на атитюда “престижност на родния език”.

След първата група (на престижните езици - със средна оценка до 4) на фигура 2 ясно може да се отделят няколко езика, чиято средна оценка е около 4 - “колкото престижен, толкова и непрестижен” (втора група). Малко преди оценка 4, с уклон към малко престижен, са полският (средна оценка 3.78), чешкият (3.80), норвежкият (3.84), шведският (3.97), а малко след оценка 4 (в посока към 5 - малко непрестижен) са арабският (4.08), финският (4.46) и унгарския (4.49). В тази група с неутрална оценка по престижност според езиковите атитюди на анкетираните влизат трите скандинавски езика от анкетната карта, заедно с националните езици на 3 от нациите, наречени от масмедиите отличници в прехода сред бившите социалистически страни - полският, чешкият и унгарският. Студентите според своите атитюди дават по-висока оценка на арабския и унгарския отколкото останалите а.л.

Третата група езици с близка средна оценка - около 5, т.е. малко непрестижен, са говорещите се на Балканския полуостров сръбски (4.91), турски (4.94) и румънски език (5.00) заедно с езика на още една славянска държава, изоставаща от отличниците - украинския (4.92). Последният от балканските езици - албанският (средна оценка 5.89), е в четвъртата група (последната) от езици, оценени като средно непрестижни (близо до оценка 6), заедно с виетнамския (5.72).

Представените резултати от анкетата показват сравнително стабилно формиран атитюд: съвременният българин ранжира по престижност езиците според икономическия растеж и просперитет на техните носители. Изключение не се прави дори и за родния език (за разлика от други нации). Близкородствените езици (напр. славянските) се разпределят в различни по престижност групи според напредъка на нацията, носител на езика. Наблюдава се известно регионално групиране по престижност - напр. при скандинавските и при езиците от Балканския полуостров, което също има икономическа, а и донякъде историческа основа.

5. Заключение.

Изследването на езиковите атитюди на съвременния българин все още прохожда, но от приложението на методите на социалната психология в лингвистиката се получават данни, които са не само теоретично необходими, но и с важно практическо приложение. Атитюдите посочват на лингвистите спецификата и на познанието на езиковите обекти, и на оценките им за тези обекти, и най-важното - поведенческата предразположеност на хората към тези езиковите феномени.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА:

Андрейчин 1967: Андрейин, Л. Начини на изразяване на учтивост при обръщение. В: Български език.1967, кн.4, с.266-268.

Виденов 1982: Виденов, М. Социолингвистика. София: Наука и изкуство. 1982.

Виденов 1995: Виденов, М. Софийският език. Книга за всеки столичанин. София: Университетско издателство “Св. Кл. Охридски”, 1995.

Депрез, Персон 1987:Deprez, K., Persson, Y. Attitudes. In: Sociolinguistics. An international Handbook of thr Science of Language and Society. Ed. Ammom, U., Dittmar, N., Mattheire, K., Berlin, New York: Walter de Gruyter, 1987,125-133.

Джайлс, Купланд, Купланд 1991: Giles, H., Coupland, J., Coupland, N. Contexts of Accomodation: Developements in Applied Sociolinguistics. Cambridge, 1991.

Джонев 1996: Джонев, С. Социална психология. т.I, т. II., София: Софи-Р 99, 1996.

Иванова, Ницолова 1995: Иванова, К., Ницолова, Р. Ние, говорещите хора. София: Университетско издателство “Св. Кл. Охридски”, 1995.

Ланс 1993: Lance, Donald, M. Attitudes toward Language Variayion. In: Language Variation in North American English, (eds. Glonka, A.W., Lance, D.), New York: The Modern Language Association of America, 1993, 290-302.

Осгуд 1957: Osgood, Ch., Suci, C., Tannenbaum, P. Measurement of Meaning. Urbana, 1957.

Пантелеева 1994: Пантелеева, Хр., Граматика на вежливата реч. София: Наука и изкуство, 1994.

Пачев 1993: Пачев, А. Малка енциклопедия по социолингвистика. Плевен: Евразия-Абагар, 1993.

Пашов 1978: Пашов, П. “Авторската” и “учтивата” форма на множествено число. В: Помагало по българска морфология. Имена. С.,1978, с.445-455.

Раян, Джайлс 1980: Ryan, E., Giles, H., Reasearch on Language Attitudes. In: Sociolinguistics. An international Handbook of thr Science of Language and Society. Ed. Ammom, U., Dittmar, N., Mattheire, K., Berlin, New York: Walter de Gruyter, 1987,585-598.

Раян, Джайлс, Нюстоун 1987: Ryan, E., Giles, H., Newstone, M. The Measurement of Language Attitudes. In: Sociolinguistics. An international Handbook of thr Science of Language and Society. Ed. Ammom, U., Dittmar, N., Mattheire, K., Berlin, New York: Walter de Gruyter, 1987,1068-1082.

Речник по психология 1989: Peчник по психология, София: Наука и изкуство, 1989.

Русинов 1984: Русинов, Р. История на новобългарския книжовен език. София: Наука и изкуство.

Скот 1969: Scott, W. Attitude Measurement. In: The Handbook of Social Psychology, II edition, (eds. Linzey, G., Aronson, E.), 1969, 204-273.

Тау-Кнудсен 1999: Thau-Knudsen, Erik, Language Hierarhies and Multilingual Societies Situation in North-East Siberia and Europe. In: Проблеми на социолингвистиката. Т.VI. Езикът и съвременността. София:Международно социолингвистическо дружество, 1999, с.52-57.

Уетзъл 1995: Wetzel, P. Contemporary Japanese Attitudes toward honorifics (keigo). In: Language Variation and Change. 1995, 113-140.

Цанков 1994: Цанков, К. Социолингвистика и речев етикет. Велико Търново: Знак 94, 1994.

Language and Communication 1994, N13.

© Красимира Алексова, 1999
© Издателство LiterNet, 24. 10. 2002
=============================
Публикация в сб. "Материали от конференцията в памет на Ст. Стойков "Българският език през ХХ век", 3-4 декември 1999 г., София, (под печат).