Добринка Kорчева

web

Вглеждането и вслушването, разчитането и пренаписването на 60-те години в руската култура с техния неокончателен край и крах - агресията срещу Чехословакия, налагат схемата-схизмата на Кръга. Един от първите литературни обобщители на повея на новото замразяване - Александър Галич, пише в поемата си "Кадиш": "Господи Боже, как я устал повторять бесконечно все то же и то же, Падатъ и вновь на своя возвращаться круги...". Мемоарите на Владимир Буковски за арестите и "наказателната медицина" - съветската псхиатрия, са озаглавени "И возвращается ветер... (финалът на пословицата се подразбира - "на круги своя"). Дори лиричната "соматичност" на поета Вадим Делоне, участник в демонстрацията на Червения площад срещу съветските танкове в Чехословакия, е затворена в овала на предсмъртно излязлата в Лондон стихосбирка "Портрети в рамка от бодлива тел". Номинализмът на словесното се реализира във "вербалните ноти" и "призиви" на онези 200 души, които поставят началото на 1968-а три години по-рано: на първата демонстрация пред паметника на Пушкин в Москва. Този първи "кръг" от инакомислещи и инакопишещи, получил названието "Гражданско движение", се е формирал текстово чрез предаваните от ръка на ръка листовки в Московския университет. (До 1968 г. Текстът ще се разширява, за да стигне до прочутите "2000 думи" на чешкия публицист и политик Лудвиг Вацулик.)

Процесът на "естетизация на идеологическия текст" намира своя пик в "Юридическите симфонии" на участниците в Движението за връщане на евреите в Израел - проф. Цукерман и "принца на самиздата" Юлиус Телесин. Техните петиции правят въртеливи, кръгови движения до всички инстанции на Властта - от горе до долу, а ответното мълчание на тези инстанции блестящо доказва липсата на законност в СССР. В своите "Записки диссидента" (Амстердам, фонд Герцена, 1977 г.) заточеният в Сибир правозащитник, колекционер, историк и публицист Андрей Амалрик съвсем резонно отбелязва, че обръщенията с петиции са характерни за авторитарните общества. Той напомня, че с петиции към краля започва френската революция от 1830 г. и движението, свалило етиопската монархия през 1975-а. Тези кампании свидетелстват, че към средата на 60-те съветското общество е направило кръгов поврат и от тоталитарно е станало авторитарно.

Английският политолог Дейвид Коут, автор на изследването "Годината на барикадите: 1968-а", стига до извода, че "вожд" на чешката демократична революция е Кафка. Името му след дълги години мълчание е произнесено от новия председател на Съюза на чешките писатели Едуард Голдщукер, бивш посланик в Израел, професор-литературовед и "либерален марксист", който призовава властта да включи Кафка в "пантеона на прогресивните писатели". След 1964-а, годината на идването на Брежнев на власт, съветската интелигенция е проникната от духа на една глобална "кафкиана". Изразите "усещането за кафкиана нарастваше", "името на прокурора - Гапон, предизвика горчива усмивка по посока на Кафка" педалират темпа в спомените на украинския правозащитник и политзатворник Леонид Плюшч (вж. неговата книга "На карнавале истории", Лондон, ОРI, 1979 г.). Кръговата схема-схизма се слива с топоса на Червения площад, където на 25 август 1968 г. излизат на седяща демонстрация с плакати "Долу ръцете от свободна Чехословакия" "седемте" - Павел Литвинов, Лариса Богораз, Владимир Дремлюга, Виктор Файнберг, Константин Бабицкий, Вадим Делоне, Наталия Горбаневская.

Неофициалната съветска литература от средата на 60-те години разкъсва и още един кръг - на местното, на тукашното, на "разговора между свои", и се обогатява с нов жанр - Обръщението навън. То преодолява както табуто "да не изнасяме навън кирливите ризи", така и "свещената територия": авторите на първото "Обръщение към световната общественост" Лариса Богораз и Павел Литвинов съвсем точно определят новия адресат и новите потребители на "жанра". И вече западните медии са тези, които започват да го институционализират благодарение на неговата устойчива риторичност и ексхибиционистична подривност. Според митологичния субстрат на съветското художествено съзнание, от друга страна, напускането на "свещената територия", на "парадиза по съветски" е равносилно на изгнание от Рая. Лишаването от гражданство - новата наказателна стратегия на властта след 1968 г., която тя започва да упражнява спрямо инакомислещите и инакопишещите, е възможно най-страшната космогонична беда. След 1968 г. започва процесът на активно прехвърляне на "другата култура" в емиграция. Измеренията на това алтернативно изкуство в "антипространството" са толкова впечатляващи, че напълно сриват мита за тоталния застой на 70-те.

В Текста на Властта борбата за утопия стихва към 1968 г., но преди това, а и преди демонстрацията на седемте на Червения площад, в неофициалната литература се разпалва борба за антиутопия. В повестта на Николай Аржак (Юлий Даниел) "Говори Москва" (публикувана още през 1962 г. на Запад като първи представител на "тамиздата") през обявения от властта Ден на откритите убийства се разиграва и първото антиутопично сражение на Червения площад. През 1965 г. властта става литературнорепресивна - за пръв път, както пише Андрей Синявски, тя започва да съди не за помисъл, убеждения или изказване, както по времето на сталинизма, а за изказ, за Словесност. При това такава, която се оттласква от голата скорост на реализма и се стреми да "присади модернистичния кълн към ствола на руската литература". Съдебният процес срещу "упадъчно-модернистичните пасквили на Николай Аржак (ЮлийДаниел) и Абрам Терц (Андрей Синявски) е по същество "литературна агресия", а защитниците и обвинителите са професионални писатели и литературоведи. Тази параболична ситуация е описана в романа на Синявски "Суд идет", който чак до епохата на Горбачов задава поетиката на самиздатските съчинения и на мемоарната литература на Третата вълна на емиграцията, като само леко намеква за другия, библейския текст - на Страшния съд. От иносказателността на ситуацията се възползват изцяло Солженицин и самиздатските автори на т.нар. Трета правда (Владимир Осипов с неговото есе-манифест "Три отношения к родине", Генадий Шиманов - "Слово нации", Леонид Бородин), които я откриват в рускостта като единствен изход от комунистическата съветизация, и я прилагат в качеството й на санкционирано от Божия промисъл и замисъл ино-сказание.

Кръгът Солженицин от 1967-а до 1968 г. е особено интересен, едновременно красноречив, велеречив и... лаконичен. "Чехословакия започна от моето писмо до писателския конгрес", пише Солженицин в спомените си за литературния живот през 60-те и началото на 70-те години "Бодался теленок с дубом" (Париж, ИМКА-ПРЕС, 1976 г.). Паралел наистина съществува доколкото, подобно на самия Солж, от още казионния чешки Съюз на писателите след паметния му конгрес през 1967 г. е изключен Милан Кундера, а вестник "Литерарни новини" е закрит. (През 1970 г. е напълно сменен и редакционният състав на най-либералното руско списание "Новый мир": на неговите страници главният редактор Ал. Твардовски публикува през 1962 г. повестта на Солженицин "Един ден на Иван Денисович".) Озовалото се веднага, още съвсем топло, в самиздат Писмо до Четвъртия всесъюзен конгрес на Съюза на съветските писатели на Солженицин, се сторило на правозащитниците почти като "гръмокипяща смес". "Никога не бях чел такава блестяща смесица от логика и страст. Тя ме впечатли повече, отколкото художествена творба", пише в спомените си Л. Плюшч. Но самият пророк приживе се въздържа от преки действия срещу Системата в знак на солидарност с Чехословакия: той е възприел тактиката да се запази за Литературата, нали точно през 1968 г. започва да пише романа си "В кругу первом". Самият писател е неофициалният Епос на Русия, еволюирал постепенно и кръгово до "минус-портрета" - антисъветската многотомна Епопея "Красное колесо". На агресията срещу Чехословакия той реагира с "лозунг", но за вътрешна употреба: "Стыдно быть советским!". След 1968 г. неговият кръг навечно се отделя от кръга на либералния болшевик Твардовски. Причината: "Изведнъж разбрах. че пред мен стои не руснак, а комунист!", възкликва Солж в "Бодался теленок с дубом" няколко месеца след "пражката пролет". Официалната власт, колкото и да е странно, също прави завой към Текста на русификацията. През сьщата паметна 1968-а се появява първият манифест на литературния и идеологическия русоцентризъм - статията на В.Чалмаев в сп. "Молодая гвардия". Отхвърляйки нейните "глупави недомислия", Солженицин изброява тезите й, които "звучат разумно и не могат да се оспорят". В това начално задаване на типа на руската националнолитературна идентичност Солженицин отново заема, макар и неофициално, аванпоста. Истинският руски писател, според него, е длъжен да отговаря на модела на идиосинкразията, сиреч да поставя Душата над Тялото и Страданието над Успеха (вж. K. Partey, "Dangerous Texts: The Russian Canon in Paraliterary Space", Prinseton, 1998.)

Схемата-схизма на кръга подължава да действа през цялото десетилетие от 1960-а до 1970-а. Инициаторът на първата конституционно-защитна демонстрация пред паметника на Пушкин през 1965 г. е физик-лирик (тук иронията на съветския манихейски мит на 60-те се е о-кръглила блестящо). Името му е Александър Есенин-Волпин. Той е син на С. Есенин и не може да не е знаел, че траурната процесия с ковчега на баща му е направила няколко кръга около паметника на Пушкин. "Бащите и децата" се срещат чрез "кръговата поръка" на кръвта и Идеологията - пресечната точка е Словесността като Предизвикателство. Две култови имена за средата на 60-те са Евгения Гинзбург, авторка на самиздатските лагерни мемоари "Крутой маршрут", и синът й Василий Аксьонов, официален лидер (макар и за кратко) на неоентусиастката младежка проза. В правозащитното движение и самиздата участват дори внуците на сталинските комисари - Виктор Красин, Павел Литвинов, Пьотр Якир. Детето и Дядото се срещат в инфантилната съветска култура на шестдесетническия официален и неофициален романтизъм. Те се раз-познават и раз-читат взаимно: духовен наставник на самиздатския автор Л. Плюшч е старата есерка и политзатворничка в сталинските лагери Екатерина Олицкая, а негов "наркотик" ръкописът й "Мои воспоминания" (публикуван в началото на 70-те години във Франкфурт на Майн).

Митът за бащите и децата обаче е един от основните в съветското художествено съзнание. Самиздатските и иеофциалните автори са в изключително сложно положение - от една страна, те се самовъзприемат като идеолози, които водят борба за налагането на Диалектиката на мястото на манихейския съветски мит за абсолютното Добро и абсолютното Зло, а от друга - подлагат на смехова преоценка и отхвърляне официалните "младежки" митове на 60-те: за ентусиазма и искреността, за бохемата и властта, за любовта и приятелството, за физиците и лириците, за правдата и правдотърсачеството, за музата на странстванията в далечни страни и новата магия на Сибир, бъдещата "родина на комунизма"... (вж. П. Вайль, А. Генис, "60-е. Мир советского человека", Ж. Грани", Франкфурт/М, кн.137/1985, и Михаил Геллер, "Машина и винтики. История формирования советского человека", ОРI, Лондон, 1985 г.)

Интелигенцията придобива статуса на нов, нонконформистки колектив именно в "подписантството" - протестните петиции до властта срещу арестите, съдебните процеси, принудителното "лечение" в лудници и другите репресии срещу инакомислещите и инакопишещите. След близо три десетилетия тази "естетизация на идеологическия текст" като контекст на живота ще получи постомодерен завършек и деконструкция в повестта на Владимир Сорокин "Заседание райкома". Персонажите - пазач и чистачка, почти буквално повтарят думите на реалните си "колеги от московски научен институт, които поискали през 1968 г. подписантите-сътрудници да бъдат... разстреляни, "щото, видите ли, по цял ден само седят и пишат ли, пишат, нищо друго не правят!".

Но битуването на съветското неофициално изкуство в самиздат поражда друг кръгов диапазон от въпроси и констатации, най-важната от която е може би коренното различие от диалога с книгата на Запад. Там тя съществува в общественото пространство и съзнание като сума от репродукции - тираж, а не като манускрипт. (вж. Борис Гройс, "Москивский романтический концептуализм", алманах "А-Я", Париж, 1981 г.). Съветската неофициална литература през този период се намира като че ли в Средновековието - тогава, за да прочетеш една книга, е трябвало да отидеш при преписвача или притежателя и да се запознаеш с нея "на място". В спомените на дисидентите общо място са непрекъснатите пътувания до един или друг град, за да прочетат или се сдобият с копие на новите самиздатски произведения. До 1968 г. неофициалното съветско изкуство вече се е вместило между масовия кич и "високия" модернизъм и връзката му с обществеността, с публиката, с масата се осъществява благодарение на неговата "идентичност", т.е. на идеологическия коментар. Точно обратното е на Запад, където теоретичността е знак за елитарност и за критична позиция по отношение на неотрефлектираната масова култура. Тези закономерни парадокси пораждат не само соц-арта, но и предопределят изключителната му устойчивост, която надживя "застоя", перестройката и още се изживява в забавен каданс дори в наши дни. Най-показателният пример за ранен, аутсайдерски соц-арт, разпрострял се на цели 700 страници, е твореното от края на 60-те и завършено едва в емиграция съчинение на Аркадий Белинков "Юрий Олеша: сдача и гибель советского интелигента". Един гигантски коментар, чиято многозначителна точка е поставена от гибелта на самия Белинков. За какво говори всичко това? За невъзможността да се преодолее и разкъса затвореният кръг на господстващата съветска идеология. Всеки път, когато някой дисидент се е опитвал да го стори с риск за живота си, той отново се е озовавал в пределите му. И това потвърждава, първо, манихейството на тази идеология, която предварително съзира място за своя "враг" в собствената си структура, и второ, факта, че дисидентът възпроизвежда ситуационно-освободителния жест, който я е инспирирал и вече е намерил ниша в нея.

Най-ранната реакция на кръгово-героичните пробиви-сраствания от 68-а е ...смехът. Тогавашните правдострадалци и правдотърсачи предпочитат библейския му вариант. Но в Библията има само една усмивка - на Сара. До нея се стига след игра. Авраам в Библията "играл" със Сара, а тя се засмяла, узнавайки, че ще роди син. Затова и синът им бил наречен Ицхак (Исаак) - от глагола "смея се". Кръгът или по-скоро кръговете отново се затварят един след друг. "Бащата на народите", на нацията, т.е. създателят на културата, е играл с живота и животът е преодолявал страданията чрез смях. Тези основни самиздатски теми - играта, смехът, културата и страданието, определят есхатологичната перспектива на съветската неофициална култура от края на 60-те години.

© Добринка Корчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.06.2004, № 6 (55)

Други публикации:
Литературен вестник, № 39, 2-8.12.1998.