СТОЯН МИХАЙЛОВСКИ

Васил Пундев

web | Библиотека "Български писатели". Т. IV.

Живот и книги. - Чуждо влияние. - Време и призвание. - Сатирик: политич. идеи, вестникари и писатели, обществен живот; патос и стил. - Философия и поезия. - Песимизъм: етическа и религиозна мисъл; сентенциозна форма. - Поема на злото. - Боян магьосникът. - Обща оценка на поета. - Борчески дух.

Живот и книги. - Като писател от поколение, чиито младини живяха с борбата и стремежите на предосвободителната епоха, а зрялата възраст - с колебанията си при новите условия в наши дни, Стоян Михайловски свидетелствува особено интересни моменти в духовното ни развитие. Връстник на Вазов и Величков, дълбоко отделен от тях, той, макар в рязко различни форми, все пак носи техните рани на времето и е третият в тройката на българската литература в първите десетилетия след Освобождението. Роден е в Елена, 1856, син на известния тогава учител и книжовник Никола Михайловски и племенник на големия деец в черковната борба Иларион Макариополски. Произхождащ от едно просветено и със запазени традиции средище, той има предимството на една вродена интелигентност, културно съзнание и напрегнат дух. Отначало е учил в Елена и Търново, после в цариградския френски лицей, който завършва в 1872. За времето си това е много добро средно образование, което дава още в младини на Михайловски изворите на френската култура и го отправя към книжовна работа. Пръв път той печати тази година - една сказка под заглавие "За нравствеността на един народ" в цариградското списание "Читалище" (г.II, кн. 19 от 1.VII.1872). "От Цариград - казва той в автобиографичните си бележки - в съгласие с някои народни дейци, се отправих за Македония по школски и културни дела". Оттам изпращал дописки до цариградските вестници. Учителствувал е около две години в Дойран и тия впечатления от Македония навярно са основата на неговото участие по-късно в македонското освободително движение. През 1874 заминава за Франция, дето е следвал в Université Bouches de Rhône право до 1879. "През време на Освобождението и окупацията - казва той - се върнах в България и станах адвокат в Търново, дето пледирах някои шумни дела, а после поех съдийска длъжност в Свищов, София и другаде". След това наново заминава за Франция да завърши висшето си образование, прекъснато от Освободителната война. Слушал лекции и в историко-филологическия факултет. Отново в България е заемал сетне високи длъжности в Министерството на правосъдието, бивал е учител, преподавател във Висшето училище, няколко пъти народен представител и почти непрекъснато се е занимавал с обществена и литературна работа. Никоя кариера не го е задържала продължително.

Като общественик, вън от участието му в политическия живот, заемащ в него особено място с публицистиката си, той прояви отговорна дейност у нас в македонското движение около Илинденското въстание. По-късно, пенсиониран като заслужил книжовник, той се оттегли, с известни прекъсвания, от обществения живот и в старческо усамотение почина през 1927 [3.VІІІ.] в София. Книжовната му работа откъм края на седемдесетте години до смъртта му е дала голям брой книги, брошури, статии и литературни творби; от последните не всички влизат в книгите му, останали в периодичните издания¹. А непубликувани са множество ръкописи², между които и пиесата "Когато боговете се смеят", играна в Народния театър през 1922. Отделни издания от Михайловски са:

"Поема на злото" (1889), "Novissima verba³. Стихотворения. Том първи [Вопли и пропеви]" (Русе, 1889)⁴, Част втора. "Currente calamo⁵, краевековни стихотворения" (Русе, 1890), "Железни струни. Novissima verba, ч. ІІІ" (Русе, 1890), "Философически и сатирически сонети" (1895), "Книга за българския народ" (1897), "Македонското дело". (Мемоар до министерския съвет, подписан от Ст. Михайловски, Ив. Цончев и Ст. Николов, Русе, 1901), "По прекия друм. Бележки и размишления" (1901), "Пробуда и възход" (Реч от 20. IX. 1902), "Сатири. Нашите писачи и газетари [1893], Сказката на Ст. Михайловски по Македонския въпрос" (Държана на 15.IX.1903), "Книга за оскърбените и онеправданите" (1903), "Източни легенди" (Кюстендил 1904), "От развала към провала. Диалогирани очерки" (1905), "Днес чук, утре наковалня" (1905), "Словоборците станаха богоборци" Поема (1908), "Позив към българския народ и българската интелигенция..." (1911), "Исторически, социални и религиозни твърдения в християнския социализъм" - в кн. "Социалният въпрос и християнството", (Свищов, 1913), "Съчинения. Том първи" (1928⁶).

Чуждо влияние. - Френският лицей в Цариград и после образованието във Франция дават на Михайловски една широка начетеност, която, изглежда, той непрекъснато е увеличавал. Тази начетеност, на времето си тъй учудваща не само обикновения четец, все пак не бива да се надценява. От нея иде едно повърхностно отбелязване на очевидни идеи от чужди автори, и тя сякаш се превръща в някакъв склад за цитати. Не бихме могли да я определим като френска култура у него. Той наистина е познавал добре езика и литературата на Франция, влиянията от тях са явни, но всъщност вън от едно общо влияние, той не би можал да се смята в пълната смисъл на думата френски възпитаник, нито да се посочи по-конкретно въздействие върху него от предпочитани френски автори. В своето дело като писател и общественик Михайловски остава твърде много българин. Към чуждите поети отношението му е произволно - не затова, че ги покрива със своя поетическа индивидуалност, а защото не търси собствено тяхното и не може да го изживее. Монологът "Воплите на френския поет Андре Шение" (Съч., с. 178 сл.) приписва на тоя поет думи чужди на неговата поезия, претенции и стремежи. Знае се, например, че Шение не е смятал своя "родна земя" Франция - както го учи да скърби авторът. Речта на Шение по-скоро е оплакване на някой български интелигент, минал през борбите за освобождението ни и затворен като политически престъпник в Стамболово време, разочарован от свободата. Нищо общо няма тоя монолог с поета, освен факта, че Шение е бил арестуван и гилотиниран през време на Революцията. И всъщност този монолог, за който ямбите на Шение биха дали по-съответно лирическо и идейно съдържание, изглежда психологически невъзможен като такъв от последните минути на човек, чакащ смъртното наказание. Така произволно е отношението и към други чужди поети. Погрешно е да се смята Франция за духовна родина на Михайловски. Неговата духовна родина е България. От тук се определят главно посоките и качествата на неговата дейност, непропита от чужд културен дух. Михайловски остава изцяло в течението на нашата литература, колкото и малка да е тя преди него в сравнение с това, което му е давала Франция и Русия. Като нашите писатели преди Освобождението, като Вазов също, той още не отделя литературата от обществеността и в стиховете си напряга тенденциозността сякаш по-далече от степента на Каравелов. Стихът му има обществена служба - да буди, стряска, напътва социалното съзнание. Важно е съдържанието, идеята; формата в практиката на Михайловски е останала назад от съвременните му наши поети. А тази тенденциозност, тъй груба в повечето стихове, теоретически добива европеизиран вид в признания като това: "да посява благота в човешкия дух е цел единствена на всякакво изкуство" (Съч. с. 14). Изобщо, чуждото влияние у Михайловски не бива да се преувеличава, особено докато не са дадени конкретни посочвания. Той трябва да бъде потърсен най-напред у нас.

Време и призвание. - Стоян Михайловски е ярък израз на духовната неопределеност в първите години след Освобождението. Неговата дейност заслужава в това отношение внимателен поглед: и той преди всичко вижда една необикновена пъстрота, сбор от противоречия, често пъти груби до непонятност, вижда един разхвърлян, бунтуващ се дух, който не може да намери никъде трайна почва, лута се, надува фанфарите на словото, отпада от умората в религиозно примирение или се понася, пак временно, в самодоволството на бичувана по-рано еснафщина. Тия противоречия са отдавнашни и отдавна спират учудването към Михайловски, разрешавано понякога в рязко противоположни оценки за него. Величан отначало като голям поет, мислител и общественик, като някакъв възможен "цар на българската литература, писател и политически мъж от първа величина" (Д-р Кръстев), пренебрегван по-късно с досада или дори непозволено принизяван, той остава една различно осветлявана фигура. За ония, които живееха с нравствено-политическите настроения на неговото време, той беше внушителна личност, но когато при нашето бързо развитие го отминавахме, бяха му отправени и неоправдани огорчения. Днес отношението към него може обективно да установява посоките и ценностите на неговата дейност.

Какъв беше собствено Михайловски? В каква дейност се изрази неговата господствуваща духовна сила? Ако се обърнем пряко към него за отговор и припомним първата му печатна работа, безспорно бихме посочили като такава сила неговия нравствен патос. Едно стихотворение свидетелствува:

В духа ми още от детинство блянове безбройни
гостуват: смел борец да стана и за своя род
кръвта си да пролея; гръмовит трибун да стана,
чрез мощна реч да ускоря културния възход;
да стана властник, да всадя ред траен в обществото -
та името ми в летопис народен да блести...

Това е, разбира се, общо намерение с думи, които напомнят хероизма на предосвободителната епоха. В действителност тоя нравствен патос струеше в различни посоки, които оставят открит въпроса, в коя е същината на Михайловски и като какъв предимно трябва да го ценим: общественик, философ или поет. Може би и в трите заедно. Привидно - да. Но зад външното разнообразие на интересите и дейността му няма основи, достатъчни за развитие в никоя от тия посоки. Сравнително по-добре е той в областта на поезията, понеже там се минава без особена прецизност на мисълта, конкретност на идеите и трайност на идеала. В политиката и философията на Михайловски тия липси дават едно зрелище от забърканост, самоотричания и реторика, интересно като психологически материал за личност, наистина характерна за времето си. Време, когато напредничавата интелигенция с будна съвест и съзнание за дълг сякаш не можеше да изнесе друго, освен протест, без да посочва определен културен стремеж. Един шумен протест срещу нравствено-политическия живот на времето е цялото безпокойство на Михайловски.

Сатирик. - Неговите философско-политически разсъждения не можаха да намерят траен път в нашата действителност. За нея Михайловски няма значение като политик. Няма почва под него. Незакрепени в един светоглед, и без да бъдат много теоретични, те се лутат роптаещи из нашия обществен живот и сами подравят основите си. Понякога в разсъжденията му има интересна или интересно перифразирана мисъл, но те изобщо са познати вариации на един демократизъм, който стои в съществено противоречие с натурата на самия автор - човек заповядващ, със желания на аристократичност. Като изключение за политическата му характеристика стои неговото участие в македонското движение. Тук той има положителна мисъл и заслуги. Може би затова, че движението по същина и цели продължава националния живот преди Освобождението. Тук е твърд и ясен. Неговата сказка по македонския въпрос⁷ и речта му от 20.IX.1902⁸ биха могли да се посочат и днес за пример, как трябва да се чувствува и съзнава дългът ни на освободени към българите под робство. Но в общите си политически разсъждения по вътрешните работи на България Михайловски остана любител политик, моралист под френско влияние, неустановен, с грешки и зигзаги. Политическите му възгледи, често изключващи се, нямат дисциплина. Необвързваем и незадържим, той имаше сякаш неприязън към партиите изобщо, макар и да призоваваше към такива практически безплодни групирания като "концентрацията на антикамарилните елементи за реализиране на същинско народовластие" или партията на християнския социализъм, доволно заявявайки, че у нас той е неин единствен член. Разсъжденията му са речи писани с патос, разчитащи на реториката. Когато слязат в конкретни посочвания, учудва ни просто залисията на бунтуващия се политик из подробности, незначителни факти и злободневия. И като явна несъобразност звучат тогава такива обобщения: "Колкото и чудовищно да се вижда следното заключение - то е израз на една жизнена същина - самозаробените сегашни българи са сто пъти по-разнебитени и погазени от турската рая преди тридесет и три години!" (Позив към бълг. народ [и българската интелигенция. Ч. І. Въведение. Общо очъртание на личното владичество в България] София, 1911, с. 9). За да бъде чут, той имаше нужда от подобни провиквания.

А все пак това не е случайна мисъл. Върху нея е сложена цялата обществена сатира на Михайловски, по-голямата част от която е отправена срещу тогавашния наш печат.

Преди години двайсет твърде ясна
бе нашата задача всенародна -
"Поганщината да отритнем бясна,
да създадем България свободна."

За умове най-скромни таз задача
достъпна бе тогава... Градинаря,
бакалина, готвача и шивача,
кълняха грозний ярем всред пазаря...

В училището даже и децата
разбрали бяха, че дошло бе време
да се развият гордо знамената
за правата на българското племе.

Да! Турска ний рая догдето бяхме,
съзнавахме си дългът превъзходно.
"Борба! Борба!" вседневно ний гласяхме
и ратоборствувахме благородно...

Заплетоха се днеска веч нещата!
Младци отидоха да учат в странство
и с хиляди теории в главата
се върнаха!... Научно окаянство!

И хиляди проекти за управа,
и хиляди догмати и доктрини
принесоха се в нашата държава
и неразбранщина зла задуши ни...

Съветници, наставници - стотина!
От тях по пътя веч не се минува!
И всичките за нашите съдбини
се грижат, всекий мисли, критикува...

И всякой има свое частно мнение,
и труди се - дано да го прокара...
И нескончаемото словопренье
хаос в неща и в умове докара!

Но ако сега е по-лошо, отколкото в турско време - какво да се прави? Очевидно няма смисъл да се вика нов султан, а друг отговор Михайловски не дава. Собствено и той отговаря, както Вазов, с общи думи: свестете се, не бива така, необходимо е съзнание за дълг, чест, необходим е идеализъм. Такъв отговор не стига, и цялата дейност на Михайловски не сочи пример за духовна устойчивост, логика и плодоносна светлина. Не само в сатирите, в собственото сисъдържание той беше рожба на епохата, която бичуваше -

Епоха на разкапалост! Век на душевно тление!
Ни Идеал - ни Идол! Свяст,блян, всичко е разбито!
В духа пресищане и скръб, а в разума съмнение!
Което беше светло, днес е в тъмнота обвито!

Горчив анализ подкопа догмати и начала!
Прибежище - във никакви учения - няма трайно!
Морал, предание, правда, ред - са мода отживяла!
Във лабиринт от знания загина всичко знайно!

... О, като жалко купище от черни развалини
пред нас стоят идеите на тисяща години!...
Духовната - издигната от рой народи - сграда

върху ни сякаш с пъклен шум и разгромение пада!
И сякаш че - от смрадност всесветовна задушени -
в нас воля и желание са вече умъртвени!

(Философически и сатирически сонети, № 21 ["Краевековно тление"], с. 25 [1895]).

Върху това общо разочарование стоят сатирите на Михайловски. Те изцяло спадат към неговата обществена дейност - лишени от поетически патос - и тук няма да се спираме върху ясните обекти из нашия живот, върху които се отправя негодуването на автора, като отбележим най-силните му прояви. Те са към българския вестник; към нашата преса той беше особено безпощаден. За него тя е свърталище на всички лични и обществени низости: подкупничество, разврат, лицемерие, тъпост умствена и морална, подлост и т.н. И може би до известна степен на него се дължи това, че неотдавна интелигентни люде, които не се занимават с политика, обичаха да се отнасят с пълно пренебрежение към вестника.

Българският вестник беше охулен в няколко книги на Михайловски със същия език, от който сатирикът се отвращаваше. Може нашите вестници през 90-те и 900-те години⁹ да са били обществено зло, но във всеки случай походът на сатирика, въпреки оправдани причини за протест, сега прави впечатление за нещо недотам позволено. За общото дискредитиране на вестника той има явна вина. Много недопустима острота носи тая сатира, непозволени изрази и сцени. Днес едва изтрайваме книгата "От развала към провала", тия диалогизирани очерки върху българската журналистика, в които няма никаква творческа инвенция, нито капка остроумие, въпреки игрословията, в които авторът дава един невъзможен диалог под вида, че така навярно би говорил, ако би бил искрен, - един всецяло покварен и всецяло зле измислен вестникар. И не може да не се припомни, че авторът на книгата сам беше публицист, който за себе си не презираше лошия вестникарски език.

От вестникарите сатирата се простира със същата не за пример усърдност към нашите писачи, едва ли не общо към нашата книжнина. Амбицията на бездарния, грешките на неукия, повърхностното отношение към книга, книжовно призвание, самовъзвеличаването, литературната котерийност, особено развращаващото влияние на популярна книжнина, пръскана от некултурни и често безграмотни ръце - всичко това е гонено от Михайловски с явно ожесточение, а на места и с твърде своеобразни художествени и книжовни преценки, диктувани от краен морализъм. Дързък в думите и съчетанията им, Михайловски често не се спира пред сериозността на тяхното значение или невъзпитаността в тона. Има и някаква книжна жестокост в тия сатири. Има понякога лекомислено безчовечие, за което не бихме искали да държим точна сметка. Има дразнещо непостоянство - дори възмущаващи факти като този, че някога славения от сатирика Пенчо Славейков, след смъртта си получи една непростима за автора епиграма. Така сатирите му разкриваха не само художествени, но и морални слабости, поради които авторът става тъй много оспорим. В отрицателното си отношение той не знаеше мярка на позволеното, нито ограничение в областта на нашата действителност. Където погледне - лошо. И в тоя поглед намираше оправдание за книгите си. Дори настояваше, че те имат фактическа достоверност, "документална стойност", като че фактите извиняват зломислието и литературната недъгавост.

Обществено-политическият ни живот също беше широка арена за сатирическо подвизание на Михайловски. Той без изключение не виждаше в него опорни точки, надеждни прояви. От горе до долу покварата трови соковете и ражда един свят от лекомислие, подлост, хищничество, организирана безнравственост. "Кадрилът на смъртта" е един сатирически опит над нашия нов градски семеен живот - опит горчив; оказва се, че при всяка съпружеска двойка пълзи измяната, пошлостта, цинизмът на плътското и вятърничавото, а зад тях - неизменно смъртта. Всички опити на Михайловски бяха горчиви. Колкото по-нагоре се взира в обществената йерархия, толкова по-отрицателни са изгледите и по-силно възмущението. Изобличаващ партиите, Михайловски беше особено безпощаден към техните водачи. Българският държавник за него е смес от нищедушие, сервилност, алчност, престъпна демагогия, къс ум, счупен гръбнак пред по-силния и владетеля... "Господи всемоглий и всеблагий - се провиква Михайловски - защо си поставил такава атлантическа грамада от подлост, такава Хималайя от коварство в душите на онези, които предвождат и уреждат шест царски партии в България" (Позив... с. 10). По-нататък от тая хипербола очевидно не може да се отиде. А подробностите на характеристиката за нашата управляваща интелигенция са дадени в сто и четирите стихотворни страници на "Книга за българския народ", която развива ироничната поука, че държавникът трябва да развращава и развратените да взима за свои служители, като държи масата в невежество. Книгата е непрекъснат монолог от политическа софистика върху горната тема - разсъждения и изобличения, безкрайни и безинтересни. Времето е отвяло много от чертите на тогавашната управляваща интелигенция, и днес тази подробна сатира е мъчно поносима. А разочарованията на сатирика, както споменах, са и по-общи. Не само държавници, управляваща интелигенция, - цялата интелигенция у нас е недостойна за името си, паплач. "Сган - подчертава той - време е да се каже тая истина - сган има само една в България: интелигентната сган" (От развала към провала, с. Х). И още: "под гнета на вродените инстинкти, под натиска на неизгладимото наследствено хищничество, новото, псевдокултурното българско поколение удиви Европа със своя нравствен упадък" (там. с. V). Така всички области на нашия живот са разчистени за изобличението на Михайловски. Сърдит и остроумничещ той открива свобода на генерализациите.

Той се чувствува господар на едно незавидно царство и раздава понякога откъслечни благоволения в афоризми, епиграми, басни. А те с практическата си смисъл имат това измамно предимство, че лесно стават проводник на всяка мъдрост. Малък и жалък изглежда човекът в погледа на Михайловски. В страниците му се чувствува никакво тъсногърдие, задуха от дребнавост и поквара, от щедростта на многословието, което го изнася. Може би и той се измъчваше от него, та често се стреми да обхване "с една думица", в "пет думи" дадена характеристика, а се увлича в потока на подробностите и го завлича, по неговия израз, в някакъв delirium literarium [литературно бълнуване], в какъвто изобличава други.

Тук е съществената грешка на Михайловски като поет. Ония, които изпитваха нравствено задоволство от сатирите на Михайловски, споделяйки неговото възмущение, възхитени от неговия борчески дух, смесваха впечатленията си с факта, че той пише в стихове и така се създаде името на един голям поет - сатирик. Като такъв го сочеше и д-р Кръстев: "Силата на неговата реч няма равна на себе си в нашата литература. Това не са вече думи. това не са вече фрази, а някакви гръмотевични удари, които зашеметяват читателя и го правят да настръхва". (Цит. кн. с. 125). Тогавашната преценка не трябва да ни учудва. Тъй лоша се е виждала действителността за тогавашното поколение на нашите първи люде, че под този изглед стиховете на Михайловски са добивали едно неочаквано за нас значение. А доколко преживелицата на действителността у тях е заслъщала изкуството, личи и от факта, че изобличаващото вдъхновение на сатирика обземаше и онези, които се смятаха тогава за чисти естети. Сатирата на Пенчо Славейков често пъти не е много по-далеч в художествено отношение от тази на Михайловски. Нему, все пак, сатирата беше предоставена по право като поетическо царство. Той сам беше съблазняван от славата на български поет сатирик и духовен водач. Повечето от книгите му имат амбицията да бичуват нашите пороци, човешките пороци, и да сочат тържествено върховете, към които трябва да се стреми духовният ни живот. По намеренията си сатирата на Михайловски напомня Ювенал. Но по изпълнение сатирите на нашия поет далеч отстъпват от образеца, недостигащи неговата изразителност и сила, прозаични като стиховете на Боало, груби до цинизъм, каквито не са познати в чуждите примери от тоя вид. Ако Ювенал казва, сякаш за да се оправдае: si natura negat, facit indignatio versum (макар че природата му беше дала дарбата на поет), у Михайловски възмущението става единствен водач на стиха в сатирата. Или - да продължим - ако за Ювенал difficile est satiram non scribere¹⁰ - за Михайловски това беше някак твърде лесно. Ювенал намира щастливи обрати, които блестят с остроумие, дава на сатирата гъвкавост и понякога тъй стяга характеристиката, че завещава известни изрази в паметта на поколенията. У Михайловски няма нито патоса на Ювенал, нито тая негова дарба на поетически изразително слово. Сатирик-философ, великодушно груб, щедър на цитати и остроти, игрословия и сентенции, той се увлече в бичуването като забрави необходимостта от поетическа форма и убедителност, забрави и съществения въпрос: в името на що е размахнат сатиричният бич? Големите сатирици в историята на литературата са художници. Изобразяват това, към което е безпощадно отричането им, оживяват нещата и хората. Колкото по-висока е степента на художника-сатирик, толкова по-широка е картината на неговата сатира. Аристофан, Лукиан, Еразъм Ротердамски, Джонатан Суифт, Хайне, Гогол творят в сатирата си нов свят. А сатирите на Михайловски - ясно е днес и без особени доказателства - нямат по същина общност с художествената сатира на последните. Той спада към друг дял сатирици - Боало, Лесинг, Кантемир; сатирата му принадлежи към оная стихотворна форма на обществен и културен протест, която във времена на упадък или възраждане се явява поради противоречие между това, което е, и което трябва да бъде в отделни, ясни сами по себе си примери. Пришита към дадена действителност, суха, дидактична, словоохотлива и отегчаваща на другия ден, тая сатира се раздробява на отделни възмущения, които често си противоречат и стигат до дребнавост. При нея естествено се явява въпросът за нравственото оправдание. Той може да бъде отстранен за големите сатирици, защото не пред нас, а пред Бога ще отговарят за дързостта да подиграят и зачернят неговото творение. (Тази отговорност не може да понесе Гогол). У тях има бунт против всичко не в името на определен идеал. И който така отрича, стои вън от отговорността на нашата етика. Тя сякаш няма мярка за тяхната вина и чистота. И затова може би у големите сатирици се съчетава тъй поразително груб реализъм с чудна фантастика. Но който отрича на части, не отстранява въпроса: в името на що и защо той именно? Тоя въпрос остава почти винаги пред нашата сатира, защото, с известни изключения у Ботев и Алеко Константинов, тя е всъщност ренесансова сатира, лишена от художествена дълбочина и стойност. Но докато сатирата ни преди има един здрав отговор - свободен живот и западна култура, Михайловски стига на кръстопът, отричайки свободата и ненамирайки културна опора, когато бичува нашата действителност. Сатирата на Паисий, Бозвели, Раковски, Славейков, Каравелов, Ботев, макар и твърде рядко поетична, има обществена и културна убедителност. А над всички обществени и културни идеи у Михайловски той сам е поставил въпросителни. Сатиричният му патос е явно продължение на недоволството у споменатите наши общественици и особено напомня патоса на Неофит Бозвели, заедно с когото се задъхва в натрупването и в сложни съчетания на думите, но съдържанието на сатирата се люшка в една идейна неустановеност, която сякаш трябваше да доведе литературата ни до катастрофа с напрежението да бъде в пълна служба на обществеността и която поставя за Михайловски мъчително въпроса за културното и етическо оправдание на неговата сатира. Един въпрос, който Михайловски все пак издържа, общо взето, като човек и културен работник, въпреки всичките му лутания. Той не беше само сатирик - и това спасява днес неговата сатира.

Философия и поезия. - Спасява го неговата борба за идеал, вярата му в хубостта на идеите. Зает тъй много и страстно да отрича, Михайловски чувствуваше нуждата от положителен идеал, от сграда след събарянето. Но сякаш всеки опит да посочи положителното, му напомня веднага контраста на действителността и го тласка отново към разправия с лошото. Положителната работа, основите й дори оставаха само добро намерение. Михайловски е давал колкото прибързани, толкова и характерни обещания. В края на "Железни струни" той обявява готови за печат книги, между които една в проза: "Книга за Българските Господари и Първенци (метаполитически студии: Теория на Охранителното Правление, Философия на Самодържавието; Феноменология на Анархията)" като прибавя, че тя ще бъде неговото капитално съчинение. Още по-щедри са обещанията в първия (единствен) том от неговите съчинения, дето отбелязва следните томове на български и френски: втори - Социософия, Как умират държавите, Психофизиология на свободата у безкултурните народи; трети - На път към съвършенство. Литературни и политически апофнегми¹¹; четвърти - La vie a deux, Le pain de la vie; пети - Dans la sphère sereine des volontés divines; шести - A la conquête de l’infini. Михайловски търсеше своето Credo¹² и констатираше разочарованията си. Търсеше културна опора, макар че отношението му към културата беше несигурно, дилетантско. У него нямаше пиетет към културата. В нея той е новак. От книгите иска да узнае пряко тайните на живота и света; от изкуството търси такова облагородяване на човека. Но понеже досегашните книги не са разкрили тайните, книгите са безполезни, изкуството е суета, писателството - нищожество.

Недейте писа никога, мислителю, поете!
Не виждате ли колко са книжата безполезни?
С грамаден склад словесен ни дариха вековете,
и пак човещината се търкаля в черни бездни!

Правдолюбивий Тукидит, догатливий Тит Ливий
показаха световните злини от где извират;
дълбокомислений Тацит, всеведущий Поливий
разказаха народите как падат и умират;
какво от туй?... Яви ли се що годе оправия
между човеците?... И днес палачи, мъченици
пак няма ли?... Пак няма ли войни между кръвници?

Утихна ли ужасната човешка олелия
ден само?... Книгата е дим, писатели клетници,
догде царува грозната таз сила - Орисия!

(Фил. и сат. сонети, № 25 ["Писателско нищожество"], с. 29)

И в напредъка не вярва:

Човещината все в един орисан кръг върти се;
ту скок безсилен, ту полет без цел: в бездънни ями

пропада всичко, най-подир, и пепел образува!...
Прогрес! Реч звучна, със която школникът се мами,
светулчица, която за съзвездие минува.

Понякога тия обобщени отчаяния са интересни:

Мнозина питат днес - кой път към избавление води...
Той се зове Безсилие: по него който ходи
отхвърлил е завинаги на всяко чувство гнета!...

На голий просек както се харизва дреха вета -
отдавна ви харизах аз на гладните поети,
възторг, дух, воля, страсти, яд - о дрипи мои клети!

(Там, [№ 33 "Безмислие"], с. 37)

Така, все пак, от теснотата на сатирата се явяват по-общите мотиви у Михайловски, неговите философски копнежи, които не са лишени от поетически израз и дават по-дълбокия изглед на вътрешната му несигурност. Това са религиозно-етични проблеми, подкрепващи обществените му проповеди. Песимистичният поглед над българската действителност расте, до общо песимистично настроение над света, в което плува мисълта на поета. Той обича тия широки траури с латински надписи. Fugit irreparabile tempus! Ad nihilum omnia recidunt!¹³ - е мото, например, на следния сонет:

Не трае нищо!... Всеки час по нещо ни отнема!
Летата на живота са видения скоротечни!
Във хода към нищожество минутен отдих няма,
едни окови само на човешкий дух са вечни!

Тъга без име!... Времето да чувствуваш как бяга,
как преобръща в спомен чер най-лучезарно дело,
как смазва всеки чист възторг и всяка воля блага,
и, против времето безсилен, да навеждаш чело!

Не трае нищо!... Тоз припев в три думи е ужасен
кат майчин рев пред хладний труп на детенце любимо!...
В безцелни схватки, в подвиги безплодни, в труд
                                                                                    напразен
лют вятър сякаш лист по лист оголва ни душата!...
О, разрушението в света е сал неразрушимо,
и род на род един завет предава - мъртвината!

(Фил. и сат. сонети, № 16 ["Не трае нищо"], с. 20)

Но пълна вяра и на тия настроения не може да се даде. Те дори са в противоречие с общественика Михайловски и напомнят резигнацията на Петко Славейков, далеч неприсъща на обществената му дейност. В такива настроения сякаш си отпочива умората от жизнената напрегнатост. С тях във всеки случай Михайловски минава от социална сатира във философия за живота, и заедно тръгват неговите философически и сатирически сонети. А спрем ли се да установим неговата нравствена философия, неговата религиозна мисъл - намираме и тук разнообразие, граничещо с анархия, и тук разпокъсаност. "Varia" [разнообразни] е заглавието на ред стихотворни афоризми, а то би могло да се вземе като общо заглавие на съчиненията му и специално на религиозно-етическите му възгледи. Необвързана от философска система, мисълта на Михайловски обича да философствува по примера на френските мислители. Той се възхищаваше от Паскал, търпеше в културния си песимизъм внушения от Русо (както в някои по-общи мотиви и от Шопенхауер). Но тя не можа да попадне изцяло във френските примери, няма тяхната подвижност и струя. Влиянието от френските pensées¹⁴ на толкова автори след Монтен и Паскал се състои при Михайловски в това, че философствуването му е не само далеч от система, но и че е предимно върху жизнени теми, от които е отстранена почти всека гносеология и метафизика. Негово любимо занятие беше социософията - едно съчетание, което искаше да покрие размишленията за обществения живот. Върху тия теми мисълта на Михайловски не дава яснота и точност, свободно движение на духа, с каквито се отличава дългата традиция на френските мислители. Тяхното влияние се пресича тук от една още първобитна коравина, от която иде афористичният характер на мисълта у нашия философствуващ поет. Разбита на части, тя е разностойна и с мъчно проверима оригиналност; при това с не особено дълбок жизнен опит. Между сентенциите се срещат понякога интересни мисли, но всички правят впечатление да са повече плод на комбиниращ разсъдък, начетеност и езиков апарат, който обича да си играе с антитезата, отколкото на проживяна мъдрост. И все пак това, за щастие, не го задоволява. Той търси поздрава, широка философска почва. Носител, като Вазов, на "онези висши истини, що вековете предават на човешкия род като залог за щастие" (Съч. с. 13), Михайловски в своя еклектизъм представя един етап на нашата философска мисъл в поезията. Опърничав към действителността, особено българската, към която отправя епиграми и афоризми, той благоговее всъщност пред светлото и безкрайното. Не са случайни думите му: "Аз вярвам в светло свръхсветовно битие, чист идеал не е за мене сън лъжовен" (там, с. 13), макар този идеал да се мени или по-право да не е определен в страниците на поета и общественика. Характеризира го и един стремеж към нещо изчерпващо, върховно, за приближаването към което така пресилено се напряга неговият език в сложни нови думи. На такова напрежение се дължат обилните свръхлюбов, свръхбитие, свръхблаженство, всевековни съдбини и т.н. Вътрешното безредие и мрачните впечатления естествено копнееха за спокойни висоти, към които понякога така забързано се качваше неговата мисъл ("с абсолютното, с безконечното, с идеалното") към някаква "първовърховна уредба и правота".

Слезе ли от тия философски мечти към действителността, Михайловски изгубва връзката, и неговите мисли за живота се пръсват, отразяват разни етически системи - от епикурейство до християнска добродетел, от груб индивидуализъм до себеотрицание пред правдата на колектива. При тази етическа неустановеност е несигурно и религиозното съзнание на Михайловски, който е все пак единствен в своето време писател у нас, смутен, понякога завладян от религиозна мисъл и чувство. Те не успяха да внесат ред у него. Дори сякаш религиозната мисъл улеснява противоречията му - да приема едни и да отхвърля други отрицателни прояви. Едни са от Бога, а други от човека. Разграничението е произволно; случаят определя кое е Божие постановление и кое наш грях. -

О, Господи, войната често бива дело
потребно, мъдро, чисто и благословено;
макар да сломва същества разумни, често
оръжието бива сечиво свещено...

(Съчинения, І, [№ 36 "Молитва"] с. 16)

Злото е първородно, божествено; хаосът е първото условие да има ред, "и туй, което в нашия говор безсмислен зовеме зло, е част съставна от доброто" (там, с. 16). До по-дълбоките причини на това противоречие Михайловски не стига, не търси свой изглед на богомилския въпрос, защо Бог е дал човека на дявола - и така остава произволът на примирението и бунта, вътрешната им неубедителност. Или мисълта за върховно право се залутва безпомощна, като дава отвор на един непосреден протест срещу Бога -

Пред страшните обществени трагедии бледнее
мислителят... И в жал дълбока, в жал неизразима,
из устните му блика зов към Небесний Съдник:
"Дръж сметка, Правдо Всеобемна и Непогрешима!"

(Там, [№ 34 "Бежанци"] с. 15)

Но и в друго отношение християнството на Михайловски е неиздържано етически. Той е готов да го брани със средства, с каквито някога християните са преследвани. Ожесточаван при вида на отрицателното, той защищава и идеята за Спасителя със сатира, сарказъм, безсърдечие, омраза, едва ли не с човеконенавистничество. Духът му не знае мярка, прекрачва границите в своите случайни увличания. Страстен полемист, той се отправя към противното със заслепение от истината и целта, за които ратува. И така често ги отрича. Такова е неговото борческо християнство. Книгата му "Словоборците станаха богоборци" показва, че той рядко може да обича ближния. А противоречивостта на неговото християнство бие на очи в тези редове:

И ако трябваше да избера от двете
едно: или да сгазя вяра християнска,
или от роден край да бягам - и да ида
в незнайна някаква пустиня африканска -

не бих се двоумил нито една минута,
бих казал сбогом и спокойно бих заминал,
за всяка българщина бих загинал духом -
а телом между людоеди бих загинал. ...

Няма тук не само родолюбие, няма и християнство; - непреодолим дух към противоречие може да даде тъй невъзможно по същина противопоставяне. Външен вид на философската и религиозна неустановеност у Михайловски е фрагментарността в израза на неговата мисъл: сентенции, афоризми, апофтегми, недомлъвки, епиграми, къси баснички - изобщо израз, който е повече фраза, отколкото изглед за дълбочина. Нищо завършено Михайловски не можа да създаде. Книгите му освен с многословие се отличават с разпокъсаност, външна пъстрота, липса на композиция. В това отношение последната му книга ("Съчинения")¹⁵ е особено характерна. Със своите уводи, предговори, поправки, добавки, пропуснати грешки, разно съдържание, със своята всякаква несигурност тя е единствена в своя род и ясно свидетелствува общата неиздръжливост на съзнанието у Михайловски. А тъкмо тази обща духовна неиздръжливост води към търсене на вътрешно спасение в мисълта за Бога, в отдаване на неговата власт, в религиозно успокоение, всеприемане, умора, вечен отдих. Такова съдържание имат най-хубавите сравнително религиозни стихотворения на Михайловски и преди всичко известната "Лама Сабахтани!¹⁶"

Тежи ми, Боже, кръстът на живота...
Духът ми скръб обхваща, гина веч...
И виждам Те на Твоята Голгота,
и шепна твоята безсмъртна реч...

Живях в тълпите сам - не ме разбраха.
В мен всичко светло, всичко в мен добро -
раздадох го. Душата ми обраха,
оставиха ми черното тегло...

Посях любов, пожънах срам, вражди.
Напущам веч световните стъгди -
И в теб подирям, Господи, подслона...

Тъй ястреб, от ловеца повален,
издъхва в някой кът усамотен,
с очи обърнати към небосклона!

Но Бог не е постоянна или последна станция за Михайловски, а момент от неговото духовно скитничество.

Поема на злото. - С такива стихотворения из философско-религиозните му търсения стигаме до неговата поетическа творба - до ония стихотворни произведения, които могат да бъдат разглеждани като по-чиста проява на поетическа дарба, защото и груба проза той е обличал в редена реч. Той почна с поезия, с нея и завърши. Все пак остана предимно поет, и в поетическите му творби - като оставим несполучливите драматически опити - е сравнително най-ценното негово наследство. Тяхно начало е "Поема на злото"¹⁷, третираща вечния сюжет за изгонването на Адам и Ева от рая. Въпреки несъвършенствата си, тази поема изненадва за своето време с дълбочина и сложност, в която проблемът за познанието се свързва с проблема за богоборчеството. Има нещо внушително в замисъла на поемата, и, като се има предвид каква е нашата поезия преди тази поема, трябва да се изтъкне нейното историко-литературно значение като етап за по дълбока, общочовешка поезия. Думите на Архангел Гавраил, изгонващ с меч в ръка Адам и Ева, запазват и днес силата на един поетически патос и интересна, съответно тържествена широта, разкриваща участта на човека след грехопадението.

От името на всемогъщий
и всевековний Йехова,
излезте вън от тук, идете
далеч от Райските полета,
о непокорни същества!
......................................

Търсете покрив за срама си,
търсете бездни, пещери,
в змиярниците се хвърлете,
о вий, поклонници на злото,
на вероломний вожд слуги!
......................................

Предавам ви, Адаме, Ево,
на вечни язви и беди!
на вечни нужди и лишения,
на вечни грижи и мечтания,
на раздирателни борби!
......................................

Вървете!... С всичките стихии
почнете яростни войни -
война за жилища и пища,
и за земя, и за отбрана...
вървете в гибел и злини!

Пръстта копайте денонощно
и напоявайте я с пот!
прегърбени все, работете,
и бурите да разпиляват
труда на вашия живот!

Сражавайте се с времената,
търпете мраз, търпете пек, -
и нека в всичките творения
най-окаяно и нищожно
да бъде умний человек!

Търпете болести безбройни -
проказа върла, люта, мор,
навред кракът ви дето стъпи,
пред ваший глед да се почернят
и небеса, и кръгозор!

Под вас земята да трепери,
и огън да опустоши
каквото и да съградите,
и щом от немощ заридайте -
гръм ревът ви да заглуши!
......................................

Вървете!... Вдън земя ровете,
злато търсете за кумир,
търсете руди за оръжие -
и за веригите, с които
ще обковете грешний мир!
......................................

Видения грозни и плашила
да стряскат жалостний ви сън,
и да си спомвате, че бяхте
в блаженний рай, и за греха си
изхвърлени от Рая вън!

Боян магьосникът. - От по-големите и ценни работи на Михайловски бих споменал баладата "Боян Магьосникът"¹⁸, която е първото самостойно поетическо възпроизвеждане на Бояновия образ у нас. Привлечен от неговите поетически внушения, авторът дава една хубава характеристика в духа на Лиудпрандовото свидетелство.

Той вечер се преправя на вълк, на лъв, на куче!
Той знае да предсказва, кога ще вали дъжд;
той знай да предусеща, каквото ще да се случи;
той в книгите все рови и търси все да учи,
но туй което учи погубва всеки мъж!...

Всезнаещ, продал душата си на дявола, магьосник с думи и дела, Боян е представен наистина в обаяние и тайна, които оправдават чудната легенда за него; знанията и проповедта му за злото го правят непонятен за съвременниците и отразяват днешни домогвания на мисълта за вечните тайни. Ясновидец, той предрича съсипването на България, а погледът му назад възкресява езичеството. Най-интересни са, вън от тая историко-философска основа, преображенията на Боян в баладата - живописни, тайнствени, с хубаво движение в своята външност, създаваща баладно настроение, което усеща присъствието на дявола. -

Той сред нощ в пещерите с демоните съдружно
пирува и ликува, върлува и бесней...
Той езди на пържина¹⁹ и тича, припка буйно,
върти се из въздуха, реве и лае шумно,
и после се изгубва, петелът щом пропей.
......................................

Кога е бурно време, низ гъстата дъбрава
селачите²⁰ го срещат под вид на колело,
което се търкаля и пушек чер издава,
дърветата събаря, водите пресушава,
пропъжда всяко живо и мъртво същество.
......................................

Когато есен силно студений вятър духа,
когато се покрива небето със тъми,
когато се изпълва със призраци въздуха,
тогаз Боян, о чада! обръща се на бухал,
и който го съгледа умира в същий миг!

С тия качества баладата, макар композиционно неиздържана, е една от най-хубавите ни балади. Нейно влияние се долавя и във всички по-сетнешни поетически възпроизвеждания на Бояновия образ, даден тук за пръв път с поетически внушения.

Лириката на Михайловски и доколкото не е заета от публициста, представя днес твърде слаб интерес. Възпитана от френските лирици, предимно романтиците, тя потъва в онова, което Вазов даде, и губи почти изцяло поетическа стойност. Любовните й песни, с които обичаше да кокетничи сърдитата муза на сатирика, и които неочаквано бяха подзети на старини, са една игра на увлечение, която бледнее далеч зад не особено интересните френски образци. Но както посочих, религиозните мотиви у Михайловски носят лирически движения и само те дават в лириката му хубави стихове. Такива са например следните:

Ти бе на смъртния си одър, друже,
тъй свръхчовешки тих и мил, тъй личен,
щото, като те гледах, мен се стори,
че през очите ти склопени гледам
простори преизпълнени с омайна
виделина - свръхземните простори...

И смислих, че ти падаш с чисто знаме
в ръка, на дълга роб - и глас тайнствен
внезапно чух - на твоя глас подобен:
"За праведник смъртта е майска вечер;
засмян той си отива и отнася
сърце обрадвано във свят задгробен!"

Обща оценка. - Общата оценка на Михайловски като поет може да бъде естетически твърде отрицателна. Всичко в неговите стихове може да се постави под съмнение с изобилни доказателства за отричания. Не бих се спирал тук на тях поради характера на тоя очерк и поради това, че са общодостъпни. Но вън от тях Михайловски остава в нашата памет и като поет; навярно и ще остане. Разбира се, не тъй както го виждаха неговите връстници. И той подлежи на значителна промяна за нас. Един отбор на негови стихове с днешна оценка за тяхната художествена стойност би го дал преобразен и траен, свободен от всичко прозаично, наложено от времето. А от историко-литературна гледна точка трябва да се изтъкне, че той внесе нови съдържания в нашата поезия. Пръв път се явиха у нас поетически въпросите за човешкото битие, проблемите за злото, за смъртта, за смисъла на човешката участ; явиха се религиозни и философски мотиви, чието разрешение остана у Михайловски художествено несъвладяно, но които, като материал вече след Вазовата простота и идилия, имат съществено значение. Те са стъпката към Пенчо-Славейковите общочовешки теми и по-нататък към задълбоченото развитие на нашата поезия изобщо.

Борчески дух. - Още веднъж: какъв беше всъщност Михайловски? Отгде идат, към какво могат да се сведат неговите противоречия? - Около тридесет години преди смъртта си той написа едно стихотворение, в което казваше, че отдавна слуша в себе си двойната песен на противоречието между ума и сърцето. Умът наблюдава, чете, съди, строи обяснения, преценки; той е сатирик, песимист, с абсолютически наклонности. Сърцето е чисто, просто и добро; то е оптимист, вярващ и утешаващ. В нашето закъсняло развитие това противоречие има историческо място и значение, проявени тъй ярко в борческия дух на Михайловски. Той беше характерен представител на нашата следосвободителна интелигенция, с несигурна култура и вътрешен строеж, с добра сравнително начетеност, с духовна неустойчивост при бунтовническа будност, богомилски протест и типична упоритост, дадени в толкова примери на нашето Възраждане. Над цялата пъстрота, смесица от противоречия, у него остава тоя дух на стремеж към по-добро и високо. Затова от поетическите му работи най-много се знае стихотворението "Напред!" Девизът, че животът е битка, в която непрекъснато трябва да се върви напред, че и поразен трябва да бъдеш прав и пръв; устремът в името на вечния идеал, подеман от борците с вярата, че делото им ще бъде продължено и че веднъж създаденото не може да загине; тая бодрост на духа, чувствуващ да бди над човешкия труд святата Божия десница - окриля изобщо делото на Михайловски и го прави в нашия спомен едно хубаво призоваване към подвиг. И ако с неустойчивостта си Михайловски е характерна личност за времето, с тоя борчески дух, алчущ за безкрайност, с присъщата му жажда за идеал и върховен ред, за висота и суверенна бодрост, той е безспорно наш национален писател.

БЕЛЕЖКИ:

1. Михайловски активно сътрудничи на "Периодическо списание", сп. "Денница", сп. "Мисъл". Публикува в СбНУ, "Демократически преглед" и др. Член е на редколегията на списанието за литература, критика и театър "Наш живот" (1901-1912). [обратно]

2. През 1940-1941 година Иван Богданов издава "Неиздадени съчинения" (в два тома) на Стоян Михайловски, в които влизат част от тях. Том І: Метаполитика, Въведение във философията на новобългарската история. Как западат и се провалят държавите. Том ІІ: Бог, възход, живи идеи в светлите висини на истината. Религиозни и философски размишления. Съставителство, предговор и бележки - Иван Богданов. [обратно]

3. Novissima verba. (лат.) - последни слова. [обратно]

4. В том ІІ на Сборник за народни умотворения, наука и книжнина през 1890 г. се публикува цикъл от 8 стихотворения "Novissima verba", част ІІ: Отломки, невключени в издадената по-рано стихосбирка. [обратно]

5. Currente calamo (лат.) - следвайки перото. [обратно]

6. Годината на издаване е 1918. [обратно]

7. Сказката е държана на 15.ІХ.1903 и е публикувана в самостоятелно издание същата година. [обратно]

8. Речта е публикувана в самостоятелно издание под заглавие "Пробуда и възход". София: Просвещение, 1902. [обратно]

9. Има се предвид двадесетилетието 1890-1910. [обратно]

10. Difficile est satiram non scribere - не е трудно да се пише сатира. Сентенция на латинския поет-сатирик Ювенал (ок. 60-130 г.). [обратно]

11. В случая вероятно е допусната печатна грешка. Става дума за апофтегми (от гр.άπόφθεγμα през фр. apophthegme и рус. апофтегма) - Кратко, остроумно поучително изречение; сентенция, афоризъм. [обратно]

12. Credo е едно от включените във втори том "Currente calamo" на "Novissima verba" стихотворения. [обратно]

13. "Лети невъзвратимото време! До нищо всичко се свежда!" [обратно]

14. Pensees (фр.) - мисли. В литературознанието - мисъл, разсъждение или коментар, представено под формата на кратко изречение, афоризъм или в по-разширено изложение. [обратно]

15. В. Пундев има предвид издадения през 1918 г. том І "Съчинения". [обратно]

16. Лама сабахтани! - Защо ме остави! - Обръщение на Исус към Бог. [обратно]

17. Първоначално тази поема излиза през 1888-89 (година VІ) в бр. 25-26 и 28-30 на "Периодическо списание на Българското книжовно дружество" под заглавие "Ева". Това се счита за нейно първо издание. Със заглавие "Поема на злото" тя е публикувана през 1890 г. (София: Кушлев), като самостоятелно (второ) издание, с предговор от Стоян Михайловски. През същата година в СбНУ са публикувани "Из неиздадените страници на "Поема на злото". Трето издание на "Поема на злото" е направено от Иван Богданов през 1939, София: Хемус. В изданието "Божествен размирник" от 1987 г. поемата се печата (с. 101-146) по второто издание - от 1889 г. [обратно]

18. "Боян Магьосникът" е публикуван заедно с "Поп Богумил" за първи път в "Периодическо списание на БКД" (1884, год. ІІІ, кн. 10) под общото заглавие "Нашите деди". Михайловски се подписва Profundis или De Profundis. [обратно]

19. Пържина (диал.) - дълъг прът. [обратно]

20. Селачи (диал.) - селяни. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

Д-р К. Кръстев. Литературни и философски студии. Пловдив, 1898, с. 109-137.

В. Миролюбов. [Д-р Кръстьо Кръстев] Млади и стари. Тутракан, 1907, с. 29-45.

Б. Ангелов. Българска литература, г. II. София, 1924, с. 282-290.

М. Николов. Литературни характеристики. София, 19.7, с. 33-45.

К. Константинов. Пред прага на нощта. - в сп. "Българска сбирка", г. XV (1903), кн. 9, с. 572-581.

Хр. Тодоров. Кога се смеят боговете... - в сп. "Съвременник", г. ІІ (1922-1923), кн. 3-4, с. 212-220.

Ст. П. Василев. Характерни особености в езика и стила на Ст. Михайловски - в сп. "Уч. преглед", г. XXVI (1927), кн. 7, с. 1090-1104.

Проф. М. Арнаудов. Наченките на Ст. Михайловски - в сп. "Листопад", г. Х (1929), кн. 1-2, с. 13-16.

Ив. Кепов. Кратка автобиография на Стоян Михайловски - в сп. "Българска мисъл", г. ІІІ (1923) кн, 2. с. 83 и сл.

М. Арнаудов. Две глави из истор. на бълг. лит. II. Ст. Михайловски - в сп. "Учил. преглед", 1929, кн. VII.

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Стоян Михайловски. Избрани съчинения (в два тома). Редактор: А. Тодоров. София: Български писател, 1960.

Стоян Михайловски. Божествен размирник. Философска поезия и проза. Атанас Натев, Румяна Койчева, Йосиф Каменов, Александър Кьосев - съставители и редакция. София: Български писател, 1987.

Политически и философско-религиозни размишления. Увод, състав. и бележки: Иван Богданов, предговор - Георги Марков. София: Кама, 1999.

Богданов, Ив. Стоян Михайловски. 1856-1927. Поет, трибун и мислител. Културно-исторически анализ и системна библиография. С., 1947.

Гуляшка-Балканска, С. Стоян Михайловски и френската философска мисъл и литература. С., 1987.

Кьосев, А. Съдбата на едно творчество. // Стоян Михайловски. Божествен размирник. Философска поезия и проза. С., 1987.

Натев, А. Неприспособимият. // Стоян Михайловски. Божествен размирник. Философска поезия и проза. С., 1987.

© Васил Пундев
© Издателство LiterNet, 22. 11. 2003
=============================
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Под ред. на М. Арнаудов. Т. IV, София: Факел, 1929.
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Т. IV. Под ред. на А. Вачева. Варна: LiterNet, 2003.