ПОЕТИЧЕСКОТО "ШАМАНСТВО" НА ГЕНАДИЙ АЙГИ

Магдалена Костова-Панайотова

web

В литературата пътят на Генадий Айги продължи повече от половин век. И мястото му днес е уникално - не само поради двуезичната природа на творчеството му (пишеше на руски и чувашки) и невероятно интензивната преводаческа дейност, плод на която са десетки преведени книги, но и поради странната смесица на традиции, на които се опира неговата философска по същината си, търсеща живото ядро на словото поезия.

“Синът на хуните”, както се превежда името му от чувашки, е автор на спорно и трудно за четене творчество¹. Тази лирика и днес има своите горещи привърженици и също толкова горещи отрицатели (вж. Куприянов 2004; Колкер, Костиная 1995). Безспорно обаче е, че досега стиховете на неизвестния през 60-те години чувашки поет от също толкова неизвестното селце Шаймурзино са преведени на 45 езика, а авторът им е носител на десетки международни награди за поезия - френски, италиански, унгарски, английски, македонски, немски... Международен комитет от писатели и професори от цял свят го номинира за Нобелова награда. Заснети са 6 документални филма за него. През 2000 година Айги става първият носител на наградата “Борис Пастернак” в Русия. Но първите му книги излизат на запад. През 1975 година Волфганг Казак издава в Кьолн събрани стихотворения на поета, а през 1982 година в Париж е публикувано пълно събрание на стихотворенията му под заглавие “Отбелязана зима”.

В Русия първата му самостоятелна книга излиза едва през 1991 година (с показателното заглавие “Здесь”). След 1964 година, когато във вестник “Литературная газета” са публикувани няколко стихотворения, за Айги пътят към печатане на собствено творчество е затворен. До 1987, когато в приложение към списанието “Млад комунист” излиза подборка стихове със заглавие “Хълмове двойници”.

От друга страна, съдбата явно е по-благосклонна към Айги, в сравнение с поети като Хенрих Сапгир и Игор Холин, които макар да са се превърнали в класици за съвременната руска литература, си отиват от живота, преди да дочакат монография за творчеството си. Същото се отнася и за такива живи класици като Евгений Рейн, Белла Ахмадулина, Виктор Соснора.

Генадий Айги още през 70-те години среща бъдещия си биограф - професорът от Парижкия институт по източни езици - Леон Робел, който през 1993 година издава на френски първата монография за творчеството на този своеобразен руски и чувашки поет и до голяма степен способства за популяризацията на лириката му на запад. (Монографията е преведена, допълнена и издадена на руски през 2003 г.).

По отношение на литературните влияния творчеството на Айги представлява кръстопътен полигон - изпитание на различни културни идеи. Може би това е една от причините Айги да бъде възприеман по-трудно от руския читател, отколкото от европееца. Известно е, че върху поезията му оказва влияние както чувашката литературна традиция и фолклор, така и татарската културна среда. Айги борави постоянно с архетипни и митически представи, със заклинателната сила на словото, със символични и табуирани образи. Заедно с това осезаемо е присъствието на руския авангард от началото на века, на европейски влияния като това на френския символизъм и немския романтизъм. Творчеството на Айги създава смислово поле, в което се пресичат традиции и идеи на Ницше, Кафка, Киркегор, на чеха Иржи Волкер, на поляка Норвид, унгарците Петьофи и Ади, французина Елюар, немеца Рилке и чувашите Мита и Хузангай - една наистина пъстра смесица, чиито елементи се сплавят в синтетично цяло. Но това цяло звучи “заумно”, подобно на йергоглиф, защото самите творения са плод на своеобразна философия - Вл. Новиков ги нарича “фундаментална поезия”, а В. Куприянов твърди, че стиховете на Айги напомнят “будийский коан” (Куприянов 2004).

Когато в интервю питат Айги за това как разбира понятието “комуникация”, той отговаря, че ако в течение на всички тези години, когато е имал десетина читатели, е мислел за комуникативните аспекти на лириката си, то би престанал да пише (Робел 2003: 91). Заедно с това именно комуникативността на поезията е сред централните теми за този поет, който вижда задачата на поезията в това да възстанови разкъсаните връзки между хората и света, да оживи езика, припомняйки, че на латински religio е означавало връзка помежду хората и между тях и света. Но предавайки трудностите на общуването, Айги изработва особен синтаксис на поезията си. Думите в стиховете му често не се съгласуват или се съгласуват неточно, което поражда двусмислица и неяснота. Препинателните знаци като правило не спомагат за членението на фразата, а указват своеобразните интонационни или смислови паузи, насочват към нови възможности за връзка между частите на стиха. Постоянните елипси създават усещане за пропадане на смисъла, за разтваряне на бездна, в която просветва безмълвието. Особеното използване на препинателните знаци позволява създаването на словесни съчетания, които са опит за нов тип възприятие на света.

Генезисът на поетиката на Айги е пряко свързан с поетиката на руските футуристи. Интересът към тяхното творчество датира от средата на 50-те, когато той има възможност да общува лично с Пастернак, а в началото на 60-те години, Айги влиза в неофициалната московска група на Александър Василиев, син на единият от братята Василиеви, режисьорите на прословутия филм “Чапаев”. Групата е близка до лианозовци, душата на обединението е художникът Владимир Яковлев. Тези творци смятат себе си за последователи на Хлебников и преписват на машина събраните съчинения на своя предшественик (вж. Робел 2003: 38).

По-късно, през 1985 по повод стогодишният юбилей на Хлебников, Айги пише своите “Листове във вятъра на празника”, където отбелязва: “Как понякога му се иска на поета да не говори с неотменната дума-логос, а да зазвучи със “самата” красота на прекрасното! - като в музиката. Хлебниковското словотворчество е първият порив към “абсолюта на красотата”, който непрекъснато изисква почти свръхчовешки усилия, “Абсолютът остава непостижим, но поезията се нажежава именно по силата на тази - все по-явна - недостижимост” (цит. по Робел 2003: 41). В същия текст Айги твърди, че “татарските набези” на авангарда са завоювали нови територии за руската поезия за сто години напред и за съвременните поети остава неблагодарната задача упорито и търпеливо да ги усвояват и да ги изпълват с ново “духовно съдържание” (цит. по Робел 2003: 41).

Айги е автор и на изследвания за поетите на авангарда от началото на XX век. През 1988 г. в предисловие към серия публикации за сп. “В мире книг” под название “Руският поетичен авангард” пише за пряката връзка на “Лианозово” и “барачната” поезия с търсенията на авангарда от началото на века. А по отношение на поетичните реформи, които въвеждат в руската поезия неговите предшественици, говори за приноса им при въвеждането на “ново ритмично мислене” (Айги 1989: 121) В началото на 60-те сред групата на Ал. Василиев Айги участва в обсъждането на картини и изкуствоведчески трудове. Като уредник в музея на Маяковски той организира изложби на Малевич, Гончарова, Ларионов, Татлин, Шагал...

Върху разбиранията му за поезията огромно значение изиграва творчеството на Малевич, чийто последовател Айги се смята и на когото той години подред посвещава стихотворения (“Ноемврийска градина - на Малевич”, 1961; “Казимир Малевич”, 1962; “Утро: Малевич: Немчиновка”, 1974). В стихотворението “Ноемврийска градина - на Малевич” се забелязват някои от характерните особености, които трайно ще присъстват нататък в поетиката на Айги: смисловите елипси, предаване на поетичната идея не само чрез думите, но и чрез паузите, особеното графично разположение на стиха върху страницата, извънсинтактичната употреба на препинателни знаци, липса на главни букви, съвместяване на интимно-личното и баналното наблюдение. Тук се появява и една от ключовите думи за този поет - “градина”, конструктивна част от поетическите възприятия на Айги.

Свободният стих дава възможност за проява на вътрешната свобода на твореца. Асоциативен е начинът на свързване на думите в текстовете на Айги, при което отделните стихотворения се градят като части от единно смислово поле. За този начин на четене способства и “библейското” начало на някои творби: с “и” (както звучи заглавието на една творба: “И - една от последните зими”) или “отново”, вариативното нанизване на заглавията, при което едно заглавие включва предишно с вариации или го продължава “отмествайки” определен акцент: “Посвещава се на детството” и “Към посвещението на детството: чистене на орехи”, “Полета - Двойници” и “Хълмове - двойници” и пр.

Прави впечатление последователното и постоянно словотворчество (“чашеобразие”, “ветроподобие”, “богоогън”, “предзрение” и др.), част от което са съчетанията от думи, съединени с тире “Гласове-Места”, “Тишина-Предупреждение”, “Шум-Свят”, “Сън-и-Поезия”, “Поезията-като-Мълчание” и т.н. Обилието от скоби, кавички, служебни думи нарушава линейното четене на тези творби, “вклинява” бариери, които като че ли ограждат с няколко черупки текста.

Повторенията и възгласите, характерни за молитвения и заклинателния дискурс, у Айги се свързват с представата за поезията като свещенодействие, изкуство, което нищо не съобщава, защото не информативността е неговата функция, а внушението. Затова и поетът за Айги в интервюто “Разговор на разстояние” (1985) е страж, който пази даровете на света, без да ги пропуска покрай своите възприятия, предавайки ги на другите в словесен образ (Айги 2001: 130). Към подобен тип прочит насочва и своеобразният автопортрет на Айги, където се рисува образът на шамана-поет, улавящ най-“древните” багри и гласове:

В абсолютной белизне
                                      Краски
Самые древние слышатся вдруг
В абсолютной тишине
                                      Самые древние
Голоса
Шаман “младо-красный” подписывается
Своим знаком * : ”овес”; где
Узнается язык: поэзия.

(Робел 2003: 75)

(В абсолютната белота
                                      Багри
Най-древните се чуват наоколо
В абослютната тишина
                                      Най-древните
Гласове
Шаман - Червено-млад се подписва
със знака си * : “овес”; където
се разпознава езикът: поезия).

Текстовете на Айги, за които е от голямо значение цялостната визуална форма, активизират връзката между означаващо и означаемо, превръщат знаците в образи. В това отношение се чувства влиянието на “абсолютната живопис” на Малевич. В стихотворението “Без название” Айги включва червени квадратчета, като прибавя страница с ноти и указания за дължината на паузите. В други стихотворения има редове, които се свеждат до двоеточие или до група от тирета. Многократно е отбелязвано в критиката, че у Айги графически “просветва” фигурата на кръста, но според нас този кръст има по-скоро езически характеристики. Във финала на поемата “Дванадесет паралелa към Игор Вулох” светата троица е очертана по следния начин: “птица”, “мама”, “приятел” - триединство, което представлява “конкретното” въплъщаване на абстрактните понятия надежда, любов и вяра.

Творенията на Айги включват и цветни изображения, указания за четене и ремарки, разтеглени и деформирани гласни. Стихотворението “Спокойствието на гласния” от книгата “Тетрадката на Вероника” например съдържа само звука “а”; звукът “и” в стихотворението “И: като бял лист” се асоциира с белотата. Не са малко предметните и цветовите “съответствия” на звукове в лириката на Айги, както е в “Песен на звуците”.

Характерно за поетиката на Айги е заглавието, което винаги присъства дори когато творбата е озаглавена “стихотворение без название” или “стихотворение-название”. Второто - “Стихотворение-название: бяла пеперуда, прелитаща през свито поле” - съдържа само заглавието и празен лист и по този начин се превръща в отпратка към “Поема за края” на Василиск Гнедов, поет, който несъмнено също оказва влияние върху поезията на Айги по отношение на идеите за изкуството, призвано не да отразява смисъл, а да се бори активно с него, пробивайки си път към сферите на мълчанието.

Оттук темата за мълчанието, което е ключова категория у Айги, стихотворенията празни листа, минимализмът, тежненията към афористичност (“Болезнь - младенца. Беспокойство - деревьев”, “Видение. Операция - “на” духе - глазами”), стремежът за творението-тишина. (В интервю от 1985 година Айги заявява: “Сега все повече ми се иска едно цяло стихотворение да представлява по някакъв начин “самата” тишина... същността на човека в света - е словото в него, а още по-вярно, в света човекът-като-Слово” (Робел 2003: 64-65).

Темата за мълчанието е концептуално изведена в есето “Поезията-като-мълчание” - където поетът в 50-ти фрагмент разграничава тишината и мълчанието (“Мълчанието - тишина със «съдържание») и едновременно с това полага общността им: “и мълчанието, и тишината може да се творят само от Словото” (Айги 1996: 150).

Не са малко “безмълвните” творби на Айги, стихове, които се градят само върху междуметие или възглас, както е в стихотворението “Тишина” от 1973 г., съпътствано от няколко пояснителни уточнения: “стихотворението се изпълнява на два гласа”, “Първият и последният ред се изпълняват от мъжки глас, останалите от женски (трябва да се получи впечатление за непрекъснатост на мъжкия глас” (Робел 2003: 65).

Свързана с темата за мълчанието е темата за съня. Често думата сън е част от заглавието на стихотворения “Сън-Бягство-Действителност”, “Сън-Любов-към-Себе си”, “Сън-и-Поезия” или от типичните съчетания на този поет - “роза-сън”, “стихове-сънища” и други. У Айги самото творчество е проява на Съня, оттук отъждествяването на съня и поезията.

Сред най-често употребимите думи в лириката на Айги са сън, градина, роза, белота, сняг, светлина, цвете, дърво, мама, небе, поле - един абстрактен свят на поетичното и детското, съхранени във виденията на твореца. В този свят дивата ябълка може да бъде “божествен метроном”, а полето “Бог-огън”. При това полето например е и конкретен образ, но и символ на свободата и щастието, възхождащ към чувашката фолклорна култура, подобно на повечето повтарящи се образи в поетическата система на Айги². Наситените, населени с неочаквани образи стихове, са изпълнени с хармонично усещане на пространството. В калейдоскопично градящите се творби се таи неомистична сила. За мистиката и тайнството на този поетичен свят пише Дж. Янечек:

"За поетическия свят, за духовния облик на поета Айги е трудно да се говори разумно, макар това да е най-главното за неговото творчество. Мнозина са указвали тази духовност, но на кого му се е удало да я изрази или охаракетризира?... Все едно вътрешната причина на тези сложни похвати остава тайнствена и неизяснена” (Янечек 1998: 41).

Трудната поезия на този творец, в която причудливи са не само образите, които създава, а и отношенията език-съзнание, още през 1975 година в “Писмото си за Малевич” Роман Якобсон определя като част от съвременния авангард. Но и днес тя поражда коренно различни квалификации. Ако за Вл. Новиков творчеството на Айги е “уникално” и е опит да се надникне в стиховото слово на новия век (Новиков 2003: 7), то за Куприянов е “неоформена словесно-безсловесна купчина” (Куприянов 2004).

Самият Айги не се смята за експериментатор, макар по отношение на визуалните ефекти, особения синтаксис, ритмика и музикалност на свободния стих, ролята на паузите за изграждане на смисловото поле на текста той да изпреварва някои от опитите на по-късните арт-поети. Преди всичко обаче поезията му се стреми да изгради своя философска концепция за битието и човека и композицията на творбите му, които се градят като единен асоциативен текст, създаващ свое смислово поле, може да се разчете като опит за достигане на единството на света. Мащабите на задачата, с която се е заел този творец, са грандиозни. Но в крайна сметка може би в това е предназначението на поета, ако перифразираме един от любимите писатели на Айги - Ницше: да бъде мост, а не цел.

БЕЛЕЖКИ

1. “Гуннадий”, както е на чувашки името му - означава син на хуните, а Айги - “самият той”. Вж. Робел (2003: 11). [обратно]

2. В изследването си за Айги Робел цитира разказ на поета, в който като малко момче Генадий Айги чува посред нощ майка му да повтаря заклинание, в което многократно се повтаря думата поле на чувашки. Вж. Робел (2003: 50). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Айги 1989: Айги, Геннадий. [Предисловие]. // В мире книг, 1989, № 1.

Айги 1996: Айги, Геннадий. Поэзия-как-Молчание. // Дружба народов, № 3, 1996 <http://magazines.russ.ru/druzhba/1996/3/aigi.html> (01.05.2006).

Айги 2001: Айги, Геннадий. Разговор на расстоянии. Санкт-Петербург: Лимбус пресс, 2001.

Колкер, Костиная 1995: Колкер, Ю., Костиная, Т. Белый квадрат Генадия Айги. // Русская мысль (Париж), 22 май 1995.

Куприянов 2004: Куприянов, Вячеслав. Спящий Айги или Миф заморских славистов сегодня. // Литературная газета, 23 июни 2004.

Новиков 2003: Новиков, Вл. Большое видится на расстоянье. // Робель, Л. Айги. Москва: Аграф, 2003.

Робел 2003: Робель, Леон. Айги. Москва: Аграф, 2003.

Янечек 1998: Янечек, Дж. Геннадий Айги. // Литературное обозрение, 1998, № 5/6.

© Магдалена Костова-Панайотова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.05.2006, № 5 (78)

Други публикации:
Магдалена Костова-Панайотова. В полето на авангарда. Руската поезия: 50-90-те г. на ХХ век. София, 2005.