Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МОМИНСТВОТО НА ВОЙНИЦИТЕ

Иван Динков

web | Моминството на войниците

ПЪРВА КНИГА : Пета глава

Сигурно дните се правят като монетите, но къде се намира техният монетен двор, това никой не знае. Tочно когато Генчо Персата заби един ръждив копач в гърдите на лейтенант Ханс Волфганг Мюлер, над Тракия пристигна един такъв ужасен облак и друсна едни такива ледени камъни, че от местните жита и варива не остана нищо. Българският народ излезе на полето и се хвана за главата. Трябваше да се хване за корема, защото го очакваше глад, но всеки народ е свободен сам да си подбира място за хващане.

Беше наистина много тъжно. Ледените камъни блещукаха на дълги разстояния, овошките стърчеха като сакати призраци, навсякъде бълбукаше студена вода. Пред такива картини е за предпочитане малкият ум , защото може да се напъха и в торбичка за тютюн.

- Мале ма, майчице! - проплака внезапно някакво глупаво българче от най-високото място на Стара планина. - На кого ме оставяш ма, майчице!... Ах ти сребърна, ах ти, златничка, ах ти, никаква!...

Много плачат българските деца. Никакви ги няма да седнат, пък да си скрият лицето в шепите и така да поплачат - мълчаливо. Ритат за свидетели! И никак не разбират, че който може сам да плаче, може и сам да умира.

Българите не издържаха на детската скръб и се втурнаха към Стара планина. Много национална мъка имаше в това бягане през ледената вода, през калта по стръмното. Следващият пейзаж обаче не може да се опише дори и с чехословашки молив, въпреки че тия славяни са големи майстори на писателски сечива. Под шатрата на вековен дъб, поразително тихи и странно поцинковани, лежаха седем българи и българки, поразени от небесен гръм. Само момчето на Стефана Фърцова беше оцеляло, за да лапа от мармалада на сирашкия живот.

- Ами сега?! - изхлипа Стоянчо Църката.

Думите паднаха като дисаги с орехи. Главата на Стефана Фърцова плуваше в котел с вода. Небесната пепелянка я беше клъцнала в момент на върховна жажда. До нея лежеше мъжът на Рада Карамихова. Викаха му мандраджийски толум, труп за бичене, но на лобното си място Димо Карамихов приличаше на красив и добър великан, напуснал живота с насмешка. Върху яката му гръд се мотаеха косите на Стойка Голомеева, куца и бездетна шивачка, намерила препитание в селището. Другите също си имаха на.плевателски пози.

- Казвайте какво да правим - изхлипа повторно Стоянчо Църката. - Мъртвият човек тежи и пречи на земята.

Българите направиха това, което вече бяха правили: награбиха мъртвите и ги понесоха към селището. Жените се превърнаха в манастирски чешми, запяха и зашуртяха, а мъжката половина потъна в мълчание. Най-високо плачеше Рада Карамихова. Тя се удряше под гърдите и разказваше, че Димо Карамихов обичал петровденски ябълки, питомни зайци и козя пастърма. Малкият вестител на голямата трагедия стискаше престилката на майка си и шляпаше през калните и студени ниви. Той оставаше кръгъл и закръглен сирак. Носеха се слухове, че през есента на 1938 година баща му изпял парастаса на някакъв богат търговец, но при опит да мине границата потънал в безграничното битие.

Шествието се влачеше нормално, но когато има да стават, страшните работи стават и в присъствието на покойници. Точно при големия остров великата рекд Марица беше намерила за необходимо да отмъкж единствения мост. Дълбоко под водата камъните гърмоляха и сричаха знаменитата песен: "Циганинът сви ри, кюрдът играе, аз такава игра не съм видял!"

- Ами сега?! - изхлипа за трети път Стоянчо Цъката. - Сега я втасахме напълно!

Стоянчо Църката си живееше много добре с това "Ами сега?" Стане нещо лошо в човешкия живот, природата изиграе някакъв номер, той си го изплаче пред публиката за облекчение, а после чака другите да се борят с мечките. Всички бяха свикнали с тоя негов навик, някои дори му подмятаха, че се прави на ударен, но той се оправдаваше, като казваше, че природата му била такава. "Не мога бе, братя - казваше Стоянчо Църката, - не мога да живея по чужд образец!" Така се случи и сега. Стоянчо Църката зададе вечния си въпрос и благоразумно преотстъпи бъркотията на другите. Българите се разшаваха, размениха полезни мисли, но никой не посочи изход от тежкото положение. Тогава кметът повика Станойчо Мършата на строго поверителен разговор. Никой не разбра какво му каза, но след малко общинският полицай потръпна зиморничаво й полетя с униформата си в придошлата река. Всички се облещиха, стреснати от жеста на държавата.

Станойчо Мършата разбута мътните талази, стъпи на отсрещния бряг и запраши към селището. Мал ко не го биваше в тичането - доста смешно забиваш петите си в задника, - но тежкият момент го оправдаваше. Пък и много други българи бяха тичали по същия начин, тласнати от държавата в погрешна посока.

Мъртвите изчезнаха от паметта на живите. Възрастни и невръстни потънаха в копнеж по Станойчо Мършата. Никой не знаеше каква задача му е възложена. На всички въпроси кметът отговаряше с държавническо мълчание.

_ Той понякога откача - първа направи изявление баба Гроздена Джангърска. - Сигурно кметът е забелязал, че отново му се размътва главата, и го напъди да си почива. Власт представлява Станойчо Мършата, не бива да се излага.

_ Никак не ми се вярва - поклати глава Георги Рашов. - По е за вярване, че бърза да свърши някаква важна държавна работа. Кой скача за нищо в студена вода!

- В никакъв случаи! - отсече Радко Белоземски. - Държавата никога не бърза. Държавата е капан - стои и си кротува, докато сам нахълташ в него. Я си помислете - потупа се по челото поетът, - всички казваме, че из нашенско е пълно с куци и сакати, а никой не си дава сметка, че тоя факт се дължи на капана, за който сега случайно отворих дума.

Станойчо Мършата също изчезна от паметта на живия народ. Начена се дълго разсъждение за характера и значението на съществуващата българска държава. Всеки си припомни по нещо от собствения си живот и го изтърси в подкрепа на твърдението, че българската държава се прави на умряла, докато налапа добрия човек.

- Как да ви кажа - подхвана срамежливо Матейко Пандурски. - Дълги години правех каруци без разрешително от държавата. Имах я тая книга с окръжен печат, но нарочно не я представях на съответните органи. Исках да не плащам данък ...

- Ти ще плащаш! - прекъсна го язвително баба Гроздена, без да се срамува, че прекъсва един човек, от когото са вдигнали ръце и българските манастири. - Ти за една мръвка до остров Тасос отиваш, та данък на държавата ще плащаш!

- А ти защо укриваш вълната от властите, а? - озъби се Матейко.

- Ей, червей! - изсъска мъжът на баба Гроздена. - Тихо, че ще чуе кметът! - Нека чуе! - провикна се от далечния гръцки остров бащата на Хитлер Втори. - Нека чуе и нека си запише в тефтера това грозно престъпление!

- То и Гана Персона трябва да запишат в тоя тефтертер - обади се дядо Харалампи Донков. - Тая хубостница капка мляко не дава на държавата.

Гана Персова присви зеници:

- За мен ли се отнася това, а? За мен ли? - И както питаше, дръпна и отвори бархетната си блузка. Гърдите й рипнаха като две неопитомени зайкини. - Аз съм ялова бе, пергиш такъв! Семката ми е такава! Ами я ти погледни хората и разкажи защо налиташ на бозките на снаха си! Хайде де, отваряй уста и разказвай за себе си, а не за хората!

Нацията отново се превърна в тълпа. Гана Персова измъкна някакво дърво от Марица и тръгна към дядо Харалампи Донков, решена да сложи кръст на живота му. Сигурно и щеше да го направи, но точно когато замахна, в избуялата, папрат пронизително изсвириха и рязко спряха немски камиони. Млади и весели, войниците наскачаха в дълбоката кал, смъкнаха някакви зелени лодки и се заеха да правят понтонен мост.

- Брей! - възкликна Макавея Бобчев. - Бяло море да се изпречи пред тия хора, и през него ще направят мост!

Мостът обаче се оказа трудна работа. Живите и мъртвите преминаха на отсрещния бряг едва на разсъмване. Всички бяха еднакво зеленикави и еднакво поцинковани. Под знойните очи на Рада Карамихова лежаха два чувала, образувани от скръбта. Макар и със закъснение, мъртвият Димо й беше възвърнал чувството за женска преданост.

Тъмен и разкалян, пътят се извиваше през полето, смачкано от пролетната градушка. По едно време, както си шляпаше заедно с народа, момчето на Стефана Фърцова започна да подхвърля през кратки интервали някакво златно колело. Както се разбра, това колело било някакъв венчален златен накит на майка му. Малкият Фрънко обаче не разбираше от венчални накити и продължаваше да отрича наследствените влечения към благородния метал. Жените отново се превърнаха в манастирски чешми, потресени от чувствената връзка между поколенията.

Грозен, страшен и непоносим се оказа тоя ден. Точно когато шествието влезе в селището, общинското радио изтърси новината, че немците са нахлули в Русия. Съобщението завършваше с думите на Хитлер, че той отваря една огромна врата, без да знае каква ламя лежи зад нея. Историята е свидетелка, че това немско съобщение наистина приключваше така - с един банален образ, набъбнал от първичен страх.

Дълго се мълча след тая новина. Обществената температура е в пълен разрез с температурата на природата: по високите места е топло, в низините - студено. По едно време Радко Белоземски извика:

- Братя! Да вървим при дядо Минчо Яламурски! Там е славянската истина!

Участник в шипченската епопея и близък приятел на генерал Гурко, дядо Минчо Яламурски я беше докарал дотам, че нямаше никакъв авторитет пред снаха си и внуците си. Последните му дни миришеха на разни плевели, защото живееше в плевнята. Там го бяха положили - да диша чист въздух и да не разваля въздуха на другите.

Народът завари дядо Минчо в първия следобеден сън. Радко Белоземски направи няколко стъпки по сухата трева, приведе се и помилва дядо Минчо по лицето. Легендарният старец разтърка очите си с юмручета, усмихна се като дете и бавно посегна към черната си чибучка. Получи се картина за около един държавен бюджет.

- Дядо Минчо - подхвана отдалече Радко Белоземски. - Бил си при Плевен, на Шипка, при Стара Загора... Къде ли не си бил! Виждал си Столетов, Гурко, Тотлебен... Какви ли руски генерали не си виждал! Тя, твоята биография, на параход да я возиш и народът да ръкопляска от бреговете! - Радко направи една подходяща парламентарна почивка и продължи: - Дядо Минчо, кажи, ако имаш желание: русите могат ли да се бият с германците? После засегни н тоя въпрос: защо германците налитат на братския славянски народ, след като той кротко и мирно си плува по реката Волга?

Легендата се изтърси от плевелите, смръщи вежди, изостри поглед и зейна:

~ Че какви са германците, та ще се мерят с наши- те славни освободители?! Братушките влизат в атака, както влизат в нивите си за оран и жътва, а тия мизерници - швабите - отделят войната от другите работи, правят я зверска! Немците са убийци, мародери, изнасилници! Тоя народ отглежда само семе за железни паметници, ама после няма кой да им се покланя...

Народното изумление кипна като вар, залята с кладенчова вода.

- Няма какво да ме гледате по тоя недостоен начин! - сопна се легендата. - Тия работи съм ги виждал от чоперек!

- То си е така - потвърди от народно име Радко Белоземски, - както вече го чухме и разбрахме, но ние си имаме нещо наум, затова сме дошли по никое време.

- Беля е станала, така ли да разбирам?

- Дядо Минчо - отприщи бента на народното страдание Радко, - германците са нападнали Русия! Преди малко съобщиха по радиото.

- Не е вярно! - надигна се от тревата дядо Минчо Яламурски. - Това не може да бъде! Та Бисмарк ги закле пред гроба си да не влизат в устата на мечката! Как така ще влизат?! Наполеон Бонапарт също влезе, ама скъпо му излезе! Там са издъхвали монголи, татари, шведи...

Историята влезе в българската плевня, разтвори твърди и кървави страници и ред по ред - Москва, Бородино, тая и оная руска твърдина - задръсти народното съзнание с горди примери на руската военна доблест и слава.

- Ами сега?! - възкликна Стоянчо Църката. - То това не е живот, а запалена фурна!

- Няма сега! - кипна легендата. - Който се е кюскал с дядо Иван, все му е излизала цицина на чедото!

Образът се оказа фатален. Баба Гроздена плесна с ръце като самодива и първа падна в сухата трева. Старите запасни чинове на майката родина запазиха стоицизъм за известно време, но в последна сметка и те се предадоха пред страшния образ. Дядо Минчо се преобрази. Злобата го превърна в млад и непокорен бунтовник.

- Братя! - провикна се дядо Минчо към спящите. - Тая война е втората тръба за българите! Немското гюбре трябва да се изчисти от славянските обори! Братя!...

Тресна изстрел. Легендарният старец се свлече, -главата му се удари в близката каруца и тихо изхърка в сухата трева. Русия - неговата пожизнена и посмъртна любов - беше още далече и не можеше да му помогне с огромната си медицинска чанта. Нейните войници щяха да му се поклонят много по-късно, заставайки мирно пред белия надгробен камък. Тогава над същия камък щяха да треснат и руски траурни залпове.

Пръв изплува от басейна на фаталния образ Радко Белоземски. Той единствен зърна димящия пистолет на Станойчо Мършата. В следващия миг се пробудиха всички българи. Баба Гроздена се приведе над дядо Минчо и започна да му разказва дългата повест на живите, която трябва да се прочете от мъртвите.

- Ние сме добре - съзнателно лъжеше баба Гроздена, - лозята са пуснали езици, още малко, и ще скъсат телените мрежи, биволиците са наедрели, няма вече къде да дяваме млякото, мулето на дядо Златан Басмаджиев е на кирия към Гюмюрджина, всеки ден предем и пеем. Вие гледайте да сте добре, спогаждайте се, спестявайте, на седейки се събирайте, а Стойка Голомеева да отиде при наш Петраки, че светкавицата й беше ожулила доста лявата буза...

Баба Гроздена не мислеше да свършва с тъмния си припев, а и много други бабички чакаха ред да се надвесят над ухото на дядо Минчо. Радко Белоземски махна отчаяно с ръка, отпусна се в тревата до каруцата, извади молив и гневно записа в бележника си: "Трябва да пише само оня, за когото реалността не е нещо, което се разбира от само себе си."

>>>

 

© Иван Динков, 1983
© Издателство LiterNet, 01. 07. 2002
=============================
Иван Динков "Моминството на войниците", С., 1983.