Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МОМИНСТВОТО НА ВОЙНИЦИТЕ

Иван Динков

web | Моминството на войниците

ПЪРВА КНИГА : Първа глава

Немците спряха на площада пред общината, пооправиха се от дългия международен път и сякаш бяха пропуснали всички юбилеи на Германия, силно и отсечено излаяха, че който падне за свободата й, той не умира и на чужда земя.

Българският народ изтръпна. Смъртта отново се въздигаше като единствено условие за безсмъртие. Матейко Пандурски падна на колене пред лактите си и благоразумно нахълта в двора на Стефан Яламурски. Жена му го последва, а след нея се посипаха седем момчета и пет невръстни момичета. Просено зърно из оризова нива, отдавна изгубен от погледа на всевишния, но нали си беше българин, Матейко Пандурски умееше да прави и деца. Само че от тия изтощителни работи жена му тръгваше на изток, а продължаваше да върви на запад.

- Как да ви кажа - изплува от дълбочината на бръчките си баба Гроздена Джангърска. - Бива си ги тия германци, ама много лаят.

Баба Гроздена имаше тяло на мечка и глава на жаба. Тромава и креслива, тя единствена от жените беше възпитала мъжа си да бели платно на голямата чешма. Старецът се гърчеше от срам, понякога наричаше жестоката си бабичка бракуван дявол, но вече нямаше сърце за бунтове и въстания. "Не знам как е направен тоя свят - обичаше да казва дядо Вергил, - но непрекъснато ми се струва, че зад хоризонта плаче човек."

- Доколкото мога да виждам през мъглите на живота - разбуди мозъка си и Стоянчо Църката, - сигурно овчарството е силно развито в тая Германия.

- Та като е развито, нямат ли кучета! - изрази пълно недоумение Генчо Персата.

Бедните са такива: питат и разпитват. На особена почит е подритването. Познанието е също колосално: парите се получават, като от живота се очуква всичко, което не прилича на тях.

- Всичко е много просто - намери за необходимо да обясни Радко Белоземски, доброволен общински бикогледач, бакар при изключителни национални бедствия и автор на около три хиляди първокачествени стихотворения. - Немците са овчарските кучета на Европа.

Намекът блестеше и ослепяваше, но има хора, които се препъват и в северното сияние. Стоянчо Църката поиска разяснение.

- Пречиш ми! - изсъска Радко. - Гледай войската и сам си прави изводи!

Силен и независим дух, Радко Белоземски се държеше като пиратски кораб в открито море. В трюмовете на неговото самочувствие влизаше по всяко време само медицинската сестра Бисквитка. Тая щастлива пасажерка сигурно беше медена и сусамена, защото единствена от всички негови сънародници си позволяваше да му казва: "Хайде сега гони глигана и подавай лапа!"

Немското началство изръмжа няколко думи, които кметът преведе.

- Население! - провикна се кметът. - Господин обергрупенфюрерът казва на войниците, че българската държава е съюзник на Германия, което ще рече, че германските войници трябва да се държат приятелски с народа на България...

Последва още едно германско бау-бау. Предните зъби на кмета, набутани в огромни сиви гилзи, отново припламнаха от слънцето, но в тоя миг избухна страхотна експлозия. Българският народ забрави, че посреща войници па велика европейска държава, и най-безсрамно легна върху старото си гостоприемство. Преводът остана за по-добри времена.

Трудно се възкръсва сред живи, особено когато са чужденци. По заповед на обергрупенфюрера тръбачите засвириха отбой. Дълго надуваха жълтите инструменти, поеха си великолепен въздух от Балканския полуостров и пак ги надуха, но България не беше лъгана само един-единствен път от Германия, за да се хваща на такива евтини войнишки звуци.

Немците се видяха в чудо. Много земя бяха пребродили, познаваха и дъното на морето, но още не бяха срещали хора, способни да живеят като мъртви. Пръв се хвана за корема господин обергрупенфюрерът, после неговият помощник, после помощниците на неговия помощник... йерархия! Последни изгрухтяха войниците.

Вярата също се приема на доверие. Мръсният тевтонски смях изправи българите на крака. Всъщност постигна това, което не успяха да постигнат жълтите инструменти. Обергрупенфюрерът вторачи поглед в бившите покойници, откри измачканото лице на кмета и го повика с пръст. Точно така го повика - нагледно. Общинската глава приведе глава и тръгна към съюзническия пръст.

Както и трябваше да се очаква, право на говор имаше само господин обергрупенфюрерът. Той подчертаваше думите си със същия вълшебен пръст, с който повика кмета, а господин кметът потвърждаваше с кимане на глава синтаксиса на немския език. "С една дума, въобразете си, че вие сте паднали на добро място, че Тунджа в това време е имала доста вода и доста сили и че вие сте се търкаляли от Калофер до Казанлък без никакви препятствия и без трудове."

Най-после съюзническият разговор приключи. Един от тръбачите призова за внимание. Преводът на думите-обергрупенфюрерки беше задължителен.

- Население! - отново се провикна кметът. - Население! Господин обергрупенфюрерът обяснява накратко, че експлозията била някакъв негов номер. Господин обергрупенфюрерът казва, че такива германски номера известявали на приятелските народи...

- Малък му е номерът на главата! - избухна баба Гроздена Джангърска. - Ние господ на живо видяхме, а тоя европейски хаймана ще ни будалосва с някакви си германски номера!

- Хайде, не го взимайте навътре - махна с ръка кметът. - Всеки народ си има традиции, предпочитания, видове експлозии...

- Затова всеки народ трябва да си седи вкъщи - не мислеше да се предава упоритата бабичка. - Аз ли съм ги викала в България!

- Ей, бабо Гроздено - озъби се общинският полицай Станойчо Мършата, - я си затваряй вратата, че можеш и годеницата на господ да видиш на живо! Правителството ги е поканило. Гости...

Номерът на господин обергрупенфюрера явно разбутваше минералите в българската душа. Кметът пръв забеляза началните мехури на опасната реакция и побърза да ги спука.

- Население, разотивай се! - развика се кметът. - Прибирай се по домовете! Хайде, че добитъкът се връща от паша!

Тоя път изгрухтяха българите. Искаха да кажат на кмета: "Пак ли бе, господин кмете! Пак ли с тая скотовъдна басня!" Немците, както винаги, нямаха ум да преценят положението и продължаваха да показват средноевропейско недоумение. Възникна реална опасност двата съюзнически народа да се разминат на дълги светлини.

- Гюро! - изкрещя кметът. - Намерете глашатая Гюро Кошничарски!

"Така е с човека. Най-напред случаят му дава малко, това малко довежда при себе си друго малко, двете малки се съединяват с трето множко, третото множко се жени за четвъртото много, четвъртото много ражда множество малки много." Стар и заслужил строител на българската държава, с оранжева пенсионна книжка от близо едно десетилетие, Гюро Кошничарски отново подложи корем под общинския барабан. Явно си беше запазил навика да казва по нещо и от свое име, защото, преди да слезе от балкона, извика заканително:

- Който не изпълни държавната повеля, ще бъде глобен натурално с крина жито!

Повече не беше нужно. Българите благославят старата задруга, сричат и повтарят "Башка печелили, заедно пили и ручали", но тая сладка песенна демокрация продължава до появата на бирника. Нахълта ли червената квитанция в къщата, българите запяват "Само хоризонтът ни спира, но ние ще го ударим в тил", отварят безшумно прозорците и мълчаливо политат към далечните гори. И всичко това се дължи на жестокия закон за малките числа, който непрекъснато разиграва коня си из приходната част на личния им бюджет.

Пръв си тръгна Матейко Пандурски. Някой трябваше да даде пример, а пример обикновено дават малките хора. Матейко Пандурски не мислеше за нищо, защото дванадесет деца се превеждат с едно изречение: "Човече, смири гордостта си!" Беззащитен се усещаше и Макавея Бобчев. Рада Карамихова се усмихваше като насън, открила в сините очи на немските войници ненаситна жажда за любовни безсъници. С дървен крак и доста отпусната долна челюст, Игнат магазинерът гледаше право в хоризонта, без да подозира, че френските поети го наричат кастратор. В тоя незабравим ден на 1941 година всеки мислеше със собствената си глава, за да може по тоя начин да е полезен за собствената си държава.

Сладка и ненаситна е всяка мисъл за отечеството, но амбалажна хартия за вечност все още няма. Точно при къщата на Радко Белоземски, където се намираше и жилището на общинското биче Баязид, Генчо Персата реши да се възползва от присъствието на германската военна мощ, за да се освободи от игото на жена и жилището на общинското биче Баязид, Генчо Персата, защото люсна доста силно жена си по предните зъби.

- Божичко! - изпищя жената-монархия. - Тоя човек ще ме убие за едната хубост!

- Убивам те за твойта хубост! - отряза с македонска бичкия българинът Генчо Персата. - Нека ти държи влага!

Нацията се превърна в тълпа. Пламналото преди малко патриотично чувство отиде, та се не видя. Пристигнаха и немци. Бяха съюзници и придирчиво спазваха клаузата да помагат при нужда. Всеки искаше да знае как е станала тая работа, защо е станала, кой пръв е започнал и кой последен ще отговаря пред законите. Игнат магазинерът произнесе мрачно:

- Докато пеем "Жив е той, жив е", половин народ ще погребем!

Генчо Персата нямаше никакво желание да става разказвач на собствената си мъка, но любопитството на тълпата запъна крак и не искаше да отстъпи. Неволният сънародник и близък приятел на Радко Белоземски се видя принуден да направи някакво изявление. Стана ясно, че прелестната яловица Гана Персова, тоест неговата съпруга, е използувала номера на господин обергрупенфюрера, за да покаже цялата си телесна красота. Тая срамна голота засегнала неговата семейна чест и той си позволил да я покрие с подходяща съпружеска плесница.

- Лъже! - извика бездетната Гана. - Нека посочи свидетели!

Всички вярваха на Генчо Персата, някои дори го и обичаха, но никой не можеше да му помогне с показания от първа ръка. Срамният акт беше извършен в необичайни бойни условия. Генчо Персата остана сам, неподкрепен дори и от Радко Белоземски. И като остана сам, потъмня като чугун и заплака от безсилие.

- Аз ше ти тегля ножа! - плачеше и нареждаше Генчо Персата. - До кокала ще ти го забия, пък после ще те излежа в Централния затвор!...

Тъжните думи на Генчо Персата преобразиха целокупното местно население. На няколко крачки от жилището на общинското биче вече нямаше тълпа, а чистокръвен български народ. „И българският народ се стекъл като един човек в Търново в помощ на Асен. Събрала се войска и от Влахия."

- Господи! - разпери ръце и облещи очи към небесата баба Гроздена Джангърска. - Ти ли си фан-тасмагория, ние ли сме много малки, та не можеш да ни видиш! Слез, господи, слез от високия си трон и донеси на Гана Персова едни шарени гащи, че върти опашка като магарица на поляна!

Господ е като голямото изкуство: тръгне ли към него добитък, веднага се покрива с трева. Георги Рашов въздъхна:

- Бива си го небенцето, но мокро място не виждам по него! Пак няма да вали.

В тоя незабравим момент църковната камбана официално извести на целокупното местно население, че на господ е било угодно да отпише от общинския регистър фелдшера Петраки Басмаджиев, мъж на една жена, баща на три деца и кавалер на боен сребърен медал от Първата световна война. Траурната камбана можеше да направи обществено достояние и други факти от живота на Петраки Басмаджиев, но старият общински прислужник Манчо Воденичаров вече нямаше сили за дълго дърпане на въжето.

Общо взето, животът и смъртта са вечни, защото не си възразяват. Жените потъмняха и се прекръстиха, а мъжката половина смачка шапка под мишница. Общинският полицай Станойчо Мършата изпъна гръб, кюсна държавните чизми и разпери четири пръста до назъбената мукавена козирка. Немците го последваха - също замръзнаха по местата си.

Получи се екстра скръб, но цялото количество остана за вътрешния пазар. Точно когато баба Гроздена зяпна като квачка срещу смъртта, отнякъде изникна общинското биче и налетя с надървен врат на опечаленото българско население. Добре, че немците бяха обиграни в бойната стрелба. Извади един капитан пистолета си и - дан, дан - повали разплодното добиче. Баязид зарови глава в пясъка и захърка. Малко преди да издъхне, едното му око се отвори и доста продължително изгледа офицера-убиец.

Слънцето също умираше. Около зидовете се появиха първите сенки на свечеряването, а заедно с тях се появиха и първите прилепи. Старопланинският вятър слезе в равнината и тръсна от студената си пазва вечерния звън на черепишкото клепало. „Да спим, братя, за да растем!" - Тоя вик от Българското възраждане беше още жив, а след като такива викове не умират, българите не само трябва да ги слушат в захлас, но и трябва да им се подчиняват.

Разбудено от немците на разсъмване, селището най-после утихна. Буден и на мястото си остана единствен поетът. Радко Белоземски приседна до голямата чешма, извади прословутия си бележник и бавно записа: „Силата на фарса е в неговата привидна анархия."

>>>

 

© Иван Динков, 1983
© Издателство LiterNet, 01. 07. 2002
=============================
Иван Динков "Моминството на войниците", С., 1983.