 |
Издателство |
:. Издателство
LiterNet  |
Медии |
| :. Електронно списание LiterNet |
| :. Електронно списание БЕЛ |
:. Културни
новини    |
Каталози |
| :. По
дати : Март |
| :. Електронни книги |
| :. Раздели / Рубрики |
| :. Автори |
| :. Критика за авторите |
Книжарници |
| :. Книжен
пазар |
:. Книгосвят: сравни цени  |
Ресурси |
| :. Каталог за култура |
| :. Артзона |
| :. Писмена реч |
За
нас |
| :. Всичко за LiterNet |
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Величко Тодоров
Българинът е бил винаги духовно трезвен. Негли образът на бай Ганя иска да ни каже тъкмо това. Да бъде здраво привързан към земното, да се стреми към материалното, към осезаемото е основна черта на нашия народ. Неговият хоризонт никога не загубва ясните очертания на трезвите "земни" цели и идеали. В това е неговото различие от руския, па и от сръбския народ, който ако не е също твърде склонен към мистицизма, е твърде податлив на един вид национална романтика, която го прави способен на твърде големи увлечения - често скъпо заплащани (подч. - В. Т.). Сърбинът лесно се увлича и, от гледището на трезво практичния човек, губи мярката на полезното и постижимото. При което е уместна тази забележка: че той собствено не търси при подобни случаи нито първото, нито второто. Може би, именно в това отношение към действителността е неговият мистичен порив - в стремежа да прескочи отвъд всекидневието, както е при всяка романтика.
Александър Николов
Дали българските образи на сръбскостта от 90-те години на XX в. се вместват в хоризонта на "ясните очертания на трезвите "земни" цели и идеали", е много спорен въпрос, чийто отговор би следвало да бъде предмет на друго изследване, а не само в рамките на едно "заключение". По-малко спорен от "заключителна" гледна точка според нас изглежда отговорът на въпроса, дали в своите "Философски етюди" от 1947 г. А. Николов1 включва в съдържанието на сръбския "мистичен порив" такива разпознавателни белези на сръбската психофизическа идентичност като висок дух, силна воля, пословичен инат, смелост, решителност в отстояването на "самозаконността"? Тези характерни черти на сръбския народ, както е известно отпреди 90-те години на XX в., особено се изострят в условията на война, когато небезизвестната сръбска нарцисоидност диктува вживяването на сърбите в своеобразна епическа етика, намерила израз в поговорката "Силата не моли Бога!", вживяването им в своеобразни епически деяния, следващи логиката на мита за "борбата на целия свят срещу Сърбия", както и логиката на сръбската националистична митология - вълчия мит, хайдушкия мит, мита за Крали Марко, Косовския мит. Според нас А. Николов включва, макар и дискретно, почти по български - неохотно, тези характерни особености на сръбския народ в представите си за неговия "мистичен порив", вследствие на което този народ е "способен на твърде големи увлечения - често скъпо заплащани".
Едно подобно увлечение - разпадането на Югославия във военни условия - поставя на сериозни изпитания както българските модели на представимост за сръбскостта, така и българските образотворни механизми спрямо Сърбия и сърбите. Изпитанията са много сериозни не само поради обстоятелството, че тези модели и механизми в една или друга степен стават подвластни на "един фундаментално погрешен образ на сърбите", който "позволи те да бъдат демонизирани"2, на формулираната на Запад и в САЩ и утвърдена "в общественото мнение аксиома за сръбската вина"3, но и защото през 90-те години въпросните модели и механизми се опитват сякаш веднъж завинаги да довършват българския разказ за сръбскостта - било като му притурят "щастлив край", било като го катурнат в трагическата развръзка. Опитите, разбира се, са безуспешни, но не може да се оспори обстоятелството, че обогатяват въпросния разказ.
Най-напред те се провеждат в лабораторията за "фабрикуване на мнения", "фалшифициране на предисторията на конфликта" или - казано чрез определението на Ноам Чомски в "Медиите под контрол" - чрез "пропагандната сопа". В началото на 90-те - плахо, в средата - чевръсто, в края - настървено. Замахът на "сопата" е обрамчен от две вербализации на проблема - от "Обръщението" на 89 български литературни дейци "към правителствата на страните-членки на Организацията на обединените нации, до политиците и интелектуалците от целия свят", подписано през ноември 1991 г. "по повод агресията на СР Югославия срещу Република Хърватско"4; и от "Декларация на български интелектуалци за войната в Югославия, подписана през април 1999 г.5 Тук, разбира се, не можем ни най-малко с оглед целите на изследването да се впуснем в анализиране на масираните медийни атаки от типа "на нож" срещу сърбите или от типа "Браво на сърбите!". Убедени сме обаче, че масовото размахване на "пропагандната сопа" и от двете страни - антисръбската и просръбската - ще намерят място и в историята, и в теорията на модерните комуникации. Кътче в това място ще имат и българските манипулативни, регулативни и интерпретативни техники, използвани през 90-те години за охулване или ослава на сръбскостта. Обстоен анализ на това пропагандистко кътче прави Румен Яновски в статията от 1998 г. "Балканските народи в българската преса"6:
Четиригодишният период не може да се смята за особено подходящ за изграждане на "нормален" образ на сърбите. Основен фактор за формирането на този образ бяха въоръжените конфликти. Те измъкнаха от историческите скринове старите представи за свръхнационалисти, арогантни, храбри и твърди, "народ във война", и то не жертва.
Изолираните опити да бъдат разграничени сърбите от държавата се оказаха недостатъчни и "сърбите" продължават да бъдат описвани "удобно", т.е. колективно.
Сърбите непрекъснато са в конфликт с някого - мюсюлмани, хървати, черногорци, ЕС, САЩ, НАТО, Албания, България и т.н. Ако може да се говори за тенденция, тя е по-скоро в запазването на парадоксалния начин, по който сърбите нямат неутрален образ. Те са или добри, или лоши, в зависимост от две глобални геополитически, идеологически и народопсихологически концепции (ислям-славянство, ляво-дясно като добро-лошо и братя, нанасяйки ни удари в гърба).
Изглежда невероятно как този образ остава години наред в устойчиво равновесие.
До подобен извод още през 1992 г. стига Румен Димитров в статията "Другата Сърбия", публикувана във в. "Култура", по страниците на който през посочения период последователно се изграждат алтернативни, ненатовски образи на сръбскостта7:
Удивителна е приемствеността в стереотипите на държавните и партийните медии по отношение на западните ни съседи. Тук няма 10 ноември, няма 13 октомври. Всичко си е от памтивека същото, само понякога се мяркат "Разни форми, актуално запълвани с политическия жаргон на деня. Например "ревизионизъмът " на Тито бе клишето от времето на Живковия съветизъм. Безнадеждният "югославизъм" на Анте Маркович бе разглеждан от висотата на нашето преориентиране към Америка. А "сърбокомунизмът"на Милошевич е днес любимата формула в устата на нашите "българо-демократи". [...] И действително, едва ли има друг момент от външната ни политика, където различията между политическите противници да са толкова малки. Антисръбската политика като темел на националното ни съгласие? Не, слава Богу - не. Моята теза е по-друга. В случая ние нямаме антисръбска политика, ние нямаме политика.
Обратното становище заема Андрей Пантев в статията от 1999 г. "Мразим се като братя"8:
Повече от столетие тест за патриотизъм в България често ставаше сърбофобията. Да мразиш коварните "бугараши", играеше същата роля в психологическия бит на сърбите. За да уязвят строителя на Велика Сърбия Никола Пашич, го наричаха "бугараш". И в най-непоносимите години на тоталитарния триумф у нас да хвалиш Югославия, бе по-опасно, отколкото да кажеш нещо хубаво за омразния империализъм. Официално казвахме "братски Алжир и съседна Югославия". Дори и често забраняваният ни македонски въпрос бе набързо повдиган при влошаване на съветско югославските отношения и тихомълком смъкван след посещение на Брежнев в Белград. Чудно ли е, че повечето професори по БКП станаха сетне експерти по същия въпрос? Но пък кой ще отрече, че въпреки Голи Оток Югославия ни бе прозорец за Европа - от мачовете на Касиус Клей и забранената олимпиада в Лос Анжелис, рокконцертите и американските филми до книгите на Солженицин и драмите на Хавел?
Какво е това? Историческа патология в резултат на коварства, преминали мобилните граници на морала в политиката. От походите на хан Пресиян насетне имаме 7 войни - 4 през средновековието и 3 в ново време, които са влезли във фолклора и на двата етноса.
Ние с агресивна гордост съобщаваме за победата си над сръбското вероломство в 1885 г. и то, когато имахме общ изконен враг. Но никой у нас не си даваше труд да разбере колко непопулярна в самата Сърбия бе тази война. По-късно никой пък в Сърбия не разбра истинските мотиви за идиотската атака на българската армия през юни 1913 г. - безумие, за което българите бяха достатъчно жестоко наказани. Лейди Дърам пък се възмутила от радостта на сърбите при разгрома на Илинденското въстание. По-късно Иля Еренбург бе погнусен от смеха на София над развалините на Белград от германските бомбардировачи.
После идваше великата сила на незнанието (подч. - В. Т.), която също ни засипваше със злоба. Малцина у нас признават, че не всички в българската армия в Сърбия и в двете войни бяха ангели. Кой дори и сред историците знае нещо за Топлице? Него не можем да го оправдаем само със Сливница. А удобството на победителя да твърдиш в Париж: през 1919 г., че във Видинско живеят "прави сърби". А плесницата, лепната от сръбския крал на невръстен негов поданик, решил, че е българин. Те не са забравени.
Но защо забравяме тъкмо днес, че от всички взети от България земи само в Западните покрайнини още се чува българска реч? А нима през 1915 г. в Народното събрание нямаше аргументи, че Сърбия не трябва да съществува? А това са народи, свързани с един културноисторически универсализъм, който е почти без паралел в света (подч. - В. Т.).
Донесло ли ни е нещо истинско добро нашето взаимно злорадство в часове на самотни изпитания? Да оставим баналния въпрос кой кому е сторил зло. В географски план Сърбия и България са същинските балкански държави днес. Може ли да има стабилност при анормални отношения между тях? Докато историческата емоция надделява над разума, дотогава балканските съдби ще се решават извън Балканите. Мистичните племенни идеи за братство, контрирани с комични закани, могат да се върнат като закъсняла, но осъзната взаимна потребност.
Спомням си епизод от спомените на Георги Марков, в който нашенски бабаити спорят дали за 24 или за 48 часа ще прегазим ревизионистична Югославия. Отвъд границата вероятно е имало същите препирни. Но винаги е имало друга България и друга Сърбия - дори и в най-умопомрачителните години на ненавист и злорадо веселие. Нейните изразители бяха еднакво мразени в своите страни. Затова е смешен днешният възторг от сърбите у ония, които само преди 15 години се заканваха на югославския ревизионизъм.
Всъщност в репертоара на "пропагандната сопа" през 90-те и особено през 1999 г. се съдържат редица повече или по-малко полезни данни за неизвестни, по-малко познати, погрешно назовани и тълкувани страни на сръбскостта. В този репертоар, както е известно, има най-различни лични или колективни вербализации и постъпки, изповеди, публични протести, събрания, митинги, обсади, лозунги, анекдоти, подписки, отворени писма, декларации, листовки и др. Има и дадзибао, посветено на десетте причини, поради които трябва да мразим сърбите (лепени и по стените на Софийския университет), има и какви ли не графити и изображения, присъщи на пронатовския или на просръбския изказ. Според привържениците на първия изказ вторият е много по-шумно огласяван, при която шумотевица пацифистките нагласи не се отличават от левоцентристките или комунистическите. Според привържениците на втория изказ първият злоупотребява със сатанизирането на сърбите като чужд и враждебен нам народ, като синоним на лош съсед, който при всяка война гледа да ни удари в гръб и който пие кръвчицата на братята и сестрите ни от Западните покрайнини. Разбира се, акуализира се с пълна сила етикетът "сръбско мекере, шпионин на Белград". На бурния обществен дебат в България по повод войната на НАТО срещу Югославия съвсем логично, особено ако имаме предвид горепосоченото уточнение на Р.Димитров, се поглежда и като на "продължение на нерешени за формулирането на българския национален интерес, който да обедини нацията и политическия елит "9. За репертоара на "пропагандната сопа" са твърде показателни думите на Въло Радев10:
Както и по-рано се е случвало, висим между небето и земята. Вглждам се и в очите на нашите политици, и виждам в тях тревога и искрена загриженост. Левицата обаче не може да се обяви срещу НАТО за пълен неутралитет на страната, защото, когато беше на власт, не направи нищо за осъществяането на тази идея. А какъв оазис на спокойствието би 6ила България днес, уважавана и ухажвана от малки и големи. Десницата пък не може да застане решително в подкрепа на бомбардировките, защото разбира, че народът няма да я подкрепи. Не може и да посъчувствува на съседите ни, защото трябва да се съобразява с ангажимента пред нападащите. Затова всички интервюта, изказвания, обяснения, и т.н. и на едните, и на другите са половинчати, неубедителни, неточни.
Има обаче и сред тази разколебаност на днешното познаване и назоваване немалко разкрити тайни на българо-сръбския диалог в цялост. Първата от тях откриваме в изповедта на "вещия по Македонския въпрос" Михаил Огнянов, родом от Битоля, с "неприемлив за сръбската власт" баща и семейство, на два пъти бягало от Македония11:
През Първата световна война сръбският народ се отнасял към събитията така, както го прави и сега. Тогава мало и голямо хуква да се спасява от "шваби"и "бугари ". Обхваща ги едно колективно чувство на омраза. Действието се развива в края на октомври 1915 г. В Охрид пристигат бежанци. Говоря за "Сръбската Голгота". [...] Сега сърбите изживяват криза на своя национален идентитет. Те трябва да приемат, че не са това, което са смятали, че са. Тоест, че не са божественият и небесен народ, че не са предназначени да владеят югоизтока, а са едни от балканските народи, равен на другите(подч. - В. Т). [...] Все пак трябва да се има предвид, че Сърбия не е силна, но сръбският инат е силен. И грешката на натовските психолози е, че са подценили сръбския инат. [...] Сърбите са силни в издръжливостта и ината, силни са в някои партизански действия. Но в организирани битки досега не са показвали някакви качества.
Третата от 50-те причини, "поради които пактът се проваля в Косово на своята 50-годишнина", изтъкната от американското списание "Игзайл" напълно потвърждава извода на проф. Огнянов за подценената сръбска психика12:
Опитът сърбите да се поставят на колене чрез страдания е обречен. Този народ е свикнал да страда. След като войската му бе разбита от турците на Косово поле през 1389 г., той понесе сурови изпитания. През Първата световна война загина 1/4 от населението. Втората световна война бе още по-тежка. Германия сломи сърбите с блицкриг и ги остави в лапите на хърватските усташи. Те избиха над 1 милион души в лагери на смъртта, отвратили дори и есесовците. И в тази война загина 1/4 от населението на Сърбия. Като добавим и жертвите в Хърватия и Босна напоследък, и става ясно - бомбите няма да уплашат тези хора.
Втората тайна е разкрита в пътеписно-политологическите бележки за Югославия на Христо Буцев "Части от разни въпроси". Още през 1992 г. той е един от първите, който бие тревога по повод българското "поразяващо незнание" и "нежеланието да се знае, да се разбере какво става там"13:
В Белград се чувстваш като при роднини, с които си имал проблеми преди години. Въпросът е как недоразумения и обиди от миналото да се извадят от безсъзнателното и като в психоаналитичен сеанс да се екстериоризират (подч. - В. Т.), когато психоаналитикът липсва и двете страни трябва да се вглеждат една в друга с всички рискове подсъзнателното на едната да й попречи да види ясно една или друга постъпка на другата. [...] Не бива да премълчаваме, тук човек може да срещне и известна доза злорадство за ставащото там. Трябва ясно и силно да кажем: ако в Сърбия има трупани с години предубеждения срещу България, то и в България има трупани с години предубеждения срещу Сърбия. [...] Кога ще престанем на Балканите да търсим опора в митическата или реалната древност? И докога по този начин на Балканите ще се опитваме да си вдъхнем самочувствие, като всъщност си самонасаждаме комплекса за малоценност на изостаналите народи? [...] Това, което най-много се запомня от Сърбия, е отношението й към миналото. Зловещото минало, човек има чувството, че настоящето се храни изключително с миналото. "Втората световна война още не е завършила", каза ми един обикновен човек. "Не можем да забравим, че устатите са си устройвали състезание кой повече сърби да убие и го е спечелил един, който е успял да убие 1750 души за един час."
Не знам дали това присъствие на миналото не се дължи на някаква традиционна патриархалност на сръбското общество. Може би за запазването на тази патриархалност е изиграл роля и Титовият режим, със запазването на сръбското село (в много по-голяма степен от българското). Може би фактът, че Сърбия е и в последните 40 години еднакво оталечена от полюсите (Запада и Русия), както е била отдалечена от полюсите в сравнение с нас през цялата история (подч. - В. Т.). Но наистина е учудващо да видиш до каква степен са запазени традициите, до каква степен е живо православието. До каква степен е живо тотемното, вярата в символи (светът признава Босна в деня, когато Белград е бил бомбардиран от хитлеристите, това е знак за отъждествявания...). Понякога човек има усещането, че някои слоеве от обществото живеят някакво предишно, колективистично (тактилно, казахме) състояние. [...] Едно изречение-виц запомних от Белград- "Аз може и да съм параноик, но това не значи, че не ме преследват." То достатъчно се саморазголва състоянието на духовете в сръбската интелигенция Чувството за вина за войната, но и убеждението за извършвани несправедливости срещу Сърбия. Мъчителното търсене да се съвместят правата на човека и ислямския фундаментализъм. Стремежът към установените в съвременния свят ценности, но без загубване на националните идеали. [...] Не знам как ще стане.
Но знам, че не само в Сърбия има динозаври, които сънуват велики държави, защото смятат, че трябва да се живее само с идеала за великостта на народа, а великостта на народа означава големина на територията му; знам такива и български динозаври, които, ако им дойде сгода, ще изпълзят, за да се хвърлят на бойно поле, а поети с арфи да им пеят бойни химни ще се намерят веднага. Искам да кажа, да призова, да извикам:
"Не позволявайте на медиите да ни настройват срещу братските нам балкански народи. Полуистините, с които ни информират, се нарича пропаганда. Това е в услуга на чужди политики и на чужди интереси."
Ние трябва да помагаме, а не да гледаме сеир.
Не иска да гледа сеир и не разчита на медийните внушения Любен Дилов-син14:
Обичаме ли сърбите, или ги мразим? Те братя по кръв и вяра ли са ни, или са онези, които избиха и преследваха българите в Македония повече от 30 години?
В духа на Ботевската традиция - ако не ни мъчат подобни въпроси, ако нямаме млада жена или стар ревматизъм - можем да заспим на топличко под юргана и да сънуваме бъдещи европейски щати...
Сърбите, все едно врагове или братя, също сигурно искат да заспят под юргана и да сънуват европейски щати. И те сигурно си задават въпроси като горните, само че на сръбски. Разликата между нас и тях е, че докато падат бомби на главата ти, е трудно да размишляваш и да вземаш решения. В крайна сметка - ако някой трябва да сваля Милошевич - да си го свалят сърбите, както ние си свалихме Жан Виденов. [...]
Мечки, мечешки услуги, мечешки прегръдки и една поука от балканския мечешки фолклор, която не трябва да забравяме, защото я има и на сръбски, и на български, и на турски:
За това, дето мечката накарала дърваря да я удря с брадвата и после - лошата рана заздравяла, но споменът за лошата дума - не.
Докато синът говори за проклятието на лошата дума, бащата Дилов с касапски хъс сравнява удара на НАТО срещу сръбската телевизия с удар срещу сръбска кланица и е готов на всичко, само и само "да се свърши с великосръбския шовинизъм", главният виновник за отсъствие на мир на Балканите15. Иска ни се да вярваме, че "ското-бойното" уподобяване на телевизията в Белград едва ли съдържа мек за сръбските страдания през XX в. "Сръбската нация - посочва с известно преувеличение руският историк Рой Медведев - е загубила във войните на XX век повече хора от която и да било друга нация в Европа. Сърбия е живяла под иго повече време, отколкото свободна. Тази малка нация на Балканите не може да бъде победена - може само да бъде унищожена."16 Според историка и политолога Григор Велев достатъчно ще бъде тя да бъде умалена. Достатъчно, разбира се, най-вече за нас, българите: "Създаването на т. нар. Малка Сърбия е часът на историческото възмездие. По западната ни граница най-сетне ще настъпи спокойствие."17 Тук е мястото да кажем, че срещу срамното сравнение на писателя Л. Дилов остро реагира един от най-активните, ако не най-активният в нашата антивоенна кампания български писател Виктор Пасков18:
А единственият "кристален интелектуалец" у нас се яви в лицето на Любен Дилов-отец, който не прави разлика между телевизия и месокомбинат. Дали защото е немски възпитаник, и то от 1943 г., както сам се хвали? В българския печат досега такава лумпениада като неговите дрънканици не се бе появявала. Ако той е идеологът на 200-те новоаприлски сърца, не виждам как ще влезем в Европа...
За друга една "лумпениада" говори във връзка с войната в Югославия от пролетта на 1999 г. Огнян Сапарев, за резкия водораздел в нашата интелигенция19:
Едни дипломатично се спотаиха, други с готовност хукнаха да си заслужат грошовете и заповтаряха, че Милошевич е кретен... Някои побързаха да се яхнат веднага на колесницата на победителя, други, по-малодушни, заизчакаха да видят какво ще стане. Всъщност реагираха според заплащането. Или според надеждицата за някакъв хипотетичен бъдещ дивидент. Веднага стана ясно кой получава пари от западни фондации. Човек може да си състави списък на подмазвачите. Не че всички получават, но някои очакват да получат, а. някои по навик гледат да услужат...
По свой начин осмисля трагедията в Югославия Никола Георгиев, но възгледите му имат допирни точки с тези на О. Сапарев20:
Мисля, че научихме, и то доста неща. Югославската трагедия е изпитание за духа и нравствеността на всеки народ. Така, както навремето погромите във Виетнам бяха изпитание за мислещите човеци по цял свят. Сега сме в същото положение. Ако пожелаем да потърсим добрите страни от това безобразие, можем да ги намерим в няколко неща. Ние се самоопознахме що за народ сме. България с право беше сочена с пръст като най-раболепният член на Варшавския договор и най-покорният член на Съветския блок. Лошата слава оттогава, си я носим и досега. [...] Много се опасявам, че не се поучихме от най-важния урок: капитулацията, живеенето на парче, ден за ден, са много глупава, развращаваща политика. [.. ] Разбира се кой какъв е сред българската интелигенция. Имахме нужда от такова самопознание. Интелигенцията се дели на три - едни, които казват "да" други, които казват "не" и трети, които благоразумно си мълчат. Сега е много по-ясно какво става в българската интелигенция, кои са ценностите на различните части от нея. Като наивен човек допускам, че някои от колегите, които подписаха обръщението в подкрепа на НАТО, вече съжаляват за това. Защото простата истина е очевидна - пред очите ни дванайсеттина милиона души биват изтезавани, построеното от тях се руши, земят им се трови. Това са жестоките факти, върху които се кълбят облаци от риторически политикански пушек. Стана ясно и каква част от интелигенцията е способна да състрадава заедно с другите и каква част не е. Много страшно, но и много полезно познание.
Обратно на Н. Георгиев и О. Сапарев политолгьт Огнян Минчев остава оптимистично настроен спрямо диференциацията в средите на интелигенцията, при това без да му се налага - както на Г Велев - да натиква Сърбия в "Прокрустовото ложе"21:
България показа, че може да бъде предсказуем партньор на международната общност. Стабилизирахме позициите си в НАТО. Друг е въпросът как ще бъде отчетено поведението ни.
България спечели и от факта, че за първи път се проведе важен дебат, който не бе партийно доминиран. За първи път в общественото мнение се появи лявопацифистка тенденция, която не застана под червените знамена. Същевременно и общественици, и политици, и интелектуалци доказаха, че са в състояние да направят другия, непопулярния избор, който обаче обслужва националните интереси.
Скептичното виждане и оптимистичното гледане кръстосаха вежди в организирания от Пловдивския университет на 19 май 1999 г. диспут между Иван Кръстев и Андрей Райчев на тема "Войната, НАТО, България, Сърбия, Балканите". В тази твърде интересна и може би най-плодотворна за 90-те години подиумна дискусия Иван Кръстев обвързва "възродителния процес" в България със срама от него, с конструктивното му премълчаване като нерешен проблем на прехода, но веднага след това прецизно потвърждава валидността на една от вече споменатите разкрити тайни на българо-сръбския диалог до 1989 г.22:
България можеше много да прилича на Сърбия. Между другото, ако през 1989 г. имаше страна, която да изглеждаше добре, това беше Федеративна република Югославия - тя имаше либерални университети, свободни медии, активно гражданство и т.н. За българина Западът никога не е бил Париж; за средния българин идеята за постижимия Запад винаги е била Белград (подч. - В. Т.). Между другото, като изключим насилията и убийствата, България от 1989 г. много напомня Сърбия от 1999 г. [...] Ако България е завиждала във външнополитически план на някого, това пак не е била Франция, а винаги е била Югославия (подч. - В. Т.); тя успяваше да изтъргува своето геополитическо място, като играеше и с Изтока, и със Запада; Белград беше лидер на необвързаните, Белград вземаше пари от Запада, за да купува сега танкове от Изтока. Идеята за добрата политика като търговия е нещото, което през последните 40 години видяхме да се случва с Югославия и много искахме да бъдем като нея (подч. - В. Т.). И сега изведнъж за първи път България се изправи пред изумителната ситуация - за първи път тя си помисли, че този път ние ще сме Югославия, че сега ние ще търгуваме.
Всъщност войната в Югославия стана повод в политическото семейство всеки да си каже това, което досега беше премълчавал... Ваденето на мръсни ризи стана възможно, защото за първи път всички се оказаха еднакво виновни. Тук обаче изникна въпросът за езика. Ако има нещо, в което управляващите сгрешиха, то е, че още от самото начало на конфликта започнаха да използват ценностен език, сведен до десет думи, превърнали се в свещените крави на българския преход [...]
Ето го и РАЗКОВНИЧЕТО за българо-сръбския диалог - ЗАВИСТТА. Завиждане от най-висшите етажи до най-ниските пластове на българското общество. От елитите до дъното. Неслучайно социалният антрополог Харалан Александров намира за уместно да дефинира явлението23:
Мисля, че много трудно може да се говори за любов на българите към сърбите. По-скоро може да се говори за някакъв вид завист (подч. - В. Т.). Тя датира от ерата Югославия, която си бе извоювала статута на много привилегирована група нации между Изтока и Запада и печелеше от двете посоки. Българинът завижда на сръбския просперитет и по линия на чалгата, на кафанската култура, на удоволствията (подч. - В. Т.). Идеята за някаква славянска солидарност според мен е спекулация и неубедителен мит. Българинът естествено е солидарен в чисто етичен план - състрадание към всеки, който е в беда. Обратното би било неестествено.
Както вече отбелязахме, говоренето за сръбскостта извън пронатовския изказ през 1999 г. става повод за "възкресението" на ругателното съчетание "сръбско мекере". Едва ли е необходимо тук да посочваме кой е инициаторът на това "възкресение" и кои са най-новите носители на това обидно прозвище. Съвсем излишно е също така да се стремим да разкриваме за какво точно тези хора са омаскарени по този начин. По-уместно ни се струва, ако се позовем на статията "Сръбски агенти вършеят у нас" от Добромир Гешев, в която - въпреки жунралистическата неглижираност - откриваме сравнително малко известявани данни за шпиономанския мотив в българо-сръбския диалог от междувоенния период24:
След деветоюнския преврат през 1923 г. над 3500 земеделци в Югославия, спасявайки се от погромите на Александър Цанков. За сърбите това е дюшеш - те вербуват голяма част от тях и създават 15 нелегални канала, по които у нас се внася оръжие за бъдещ бунт. След Септемврийското въстание лично Георги Димитров също избира Югославия за първото си убежище, като знае, че там ще бъде на сигурно.
Пак по тия времена става и едно от най-големите предателства в родната история - продажбата на Егея. Докато са в Белград, четирима лидери на земеделците - Коста Тодоров, Александър Оббов, Христо Стоянов и Недялко Атанасов, с посредничеството на сърбите се свързват с Атина. "За да продължат борбата", те вземат от гръцкото правителство 6 милиона драхми срещу задължението, "ако Земеделският съюз отново дойде на власт в името на добросъседските отношения да се откаже от претенциите си за териториален излаз на Егея (случаят е описан в мемоарите на Оббов, стр 273-280). От получените пари 5 милиона отиват по предназначение - т. е за подривна дейност срещу българската власт в момента, а останалия милион си го разделят четиримата...
Има в статията на същия автор и податки за помощта, оказана на Тито от Г. Димитров, който издава имената на български агенти и симпатизанти на територията на Югославия, за внедряването на нови шпиони у нас от средите на т.нар. коминформовци, има и примери за агресивен сръбски "лобизъм" и днес у нас, но всички тези данни подлежат на проверка, която не би могла да намери място в заключението.
Има място в него обаче отговорът на Петър Стефанов на въпроса "Защо в България не върви параноята?" - "Защото Живков забрани да научаваме какво пишат за нас съсъдите"25:
Тито обаче сглоби федерация от много народи. Нямаше как да я задържи, без да раздухва страха от външни врагове. Съседофобията се използваше като лепило за една държава, която рано или късно трябваше да се разлепи. За да приеме ограничената независимост в СФРЮ, македонецът трябваше да знае, че другата възможност е в тежкото българско робство. Затова официалната пропаганда в Белград и Скопие винаги раздуваше престъпните великобългарски кроежи.
У нас бе обратното. Цялата македонско-съседска тема бе табу. На журналистите бе забранено да я споменават дори. Наказанията бяха безмилостни [...] А най-голямото табу бе какво западните ни съседи пишат по наш адрес. Секретен отдел в БТА вкарваше тази информация в секретен булетин.Той пък отиваше при шепа специални хора, които трябваше да го изядат след прочитане.
Така и ние, и западните ни съседи, сме в две противоположни състояния на невежеството. Там се налагаха измислени страхове, тук - пълно неведение (подч. - В. Т.).
Неведението обаче води до едно невинно добродушие. Ние просто забравихме, че трябваше да мразим сърбите. Започнахме дори да ги харесваме.
Когато дойде НАТО и започна да бомбардира Сърбия, много българи изпитаха сериозно състрадание. Ние не приемаме сърбина за исторически враг.
Но по никакъв начин не бихме могли да приемем сръбския мироглед (подч. - В. Т.).
Що се отнася до включването на Македонския въпрос в българското говерене, писане, мислене и държане спрямо сръбскостта в края на XX в. сред най-интересните, ако не и най-интересната от гледна точка на проблематизирането, е дискусията по страниците на в. "Сега" на тема "Македонците са последните югославяни", водена от А. Пантев, И. Кръстев и А. Райчев. В нея на едно място А. Пантев прави следното провокативно заключение26:
Просто няма държави-сестри на Балканите. Балканските държавни различия са толкова свирепо манифестирани, дори и когато са комично минимални и незабележими. И трябва най-сетне да се каже истината - таксуваме ли все още Македония като част от нашето историческо и културно наследство, или срамежливо, поетапно, дискретно, приемаме, че това е друга държава, пък макар и братска?
В обновяващите преоткривания и преназовавания на политическата идентичност на балканските страни в хода на т.нар. Косовска пролет от 1999 г., а и много отпреди, успоредно със съизмерването на различните национализми и геноциди наново се провежда своеобразна индексация на Балканите, било "като място без онтология", било като "шемет", било като сцена за "ренесансови персонажи", заместващи соцалните разлики с етнически, било като "шарения" и "вечна хетерогенност", било като "балкански душманлък" и "балканско проклятие". Да не говорим за клишето "барутен погреб" и за не по-малко клиширането възторгване от бурния разцвет на балканското добросъседство на най-ниското, битово-спекулантското, чейнчаджийското, контрабандното равнище на контактност. Не се пропуска и Щаблонизирането на извънмерния сръбски национализъм - обвързването му с "шинела" на Гарашанин, с неговото "Начертание" за разширяването на сърбите в несръбски земи. Многократно се употоебява и фразата "Косово - люлка на сръбскостта". Даже "скорострелно" излиза книгата на Ива Николова и Николина Севдева "Косово" (1999), проследяваща (покрай всичко друго) и рефлексиите на войната върху обществения и политическия живот у нас.
Активните български намеси в Косовския тематичен кръг от последното десетилетие и особено през 1999 г. са твърде показателно явление за нашата прилежност в една дейност, имаща всички шансове да остане национално хоби и през настоящото столетие - "забавено-ускореното" развитие (казано с "формулата" на Г. Гачев). До 90-те години у нас Косовският етос има - както вече посочихме - сякаш статуквото на reservatiomentalis, подложен е като че ли на образотворен мораториум, обгърнат е от семантична глухота и слепота. Югославският разпад постепенно разчупва това статукво, вдига забраната и предизвиква - първоначално постепенно, по-късно бурно - появата на поредица български опити върху косовската тематика. През 1999 г. тези опити придобиват характера на масовки, съответно със сърбофилски или сърбофобски нюанси, на фона на които Косово и Косовската битка се стереотипизират било като "театър на моралните действия", било като "светиня" и "висша ценност", "изконна сръбска земя" и "най-свято място на сръбското православие", "символ на сръбския патриотизъм" и "висша изява на сръбския дух". "За сръбския народ - сочи Христофор Тзавела - Косово и Метохия са техният Небесен храм, в който живее Духът на предците. Следователно всеки, дръзнал дори да си помисли за отделянето на тези земи от Сърбия, не е нищо освен Юда."27 Появяват се обаче и текстове, в които се доказва, че изконната сръбска земя Косово е и "люлка на Албанското национално възраждане"28, или пък се проследява докъде е стигнала силната вражда между сърби и албанци29.
Няма как да не се появи и фигурата на Крали Марко в българското обговаряне на Косовския етос. Величка Настрадинова го обвързва с фолклорния мотив за срещата му с Филип Маджарина на Босненска земя в разказа "В Босна бие чума сипаница"30. На въпроса "Как си представяте да язди Крали Марко из косовското землище днес?" Вили Цанков отговаря31:
Това ще бъде двоен парадокс: Крали Марко на бял кон! Едно, защото изскача от нереален филм отпреди 600 години, и друго, защото е една неосъществена мечта. Всъщност той е бил само верен васал на турците. Когато ислямското море се оттегли от Балканите, остави много парадокси и митове в душите ни. Но аз мисля, че са дошли времената на реалностите. Митовете, мечтаните герои са част от балканската култура, не можем и не трябва да се отказваме от тях.
Митът за избавителя Крали Марко, за "героя, който ще се върне, за да ни освободи"32, бегло и плакатно е щрихиран от Димитър Христов в "Крали Марко предупреждава враговете си"33:
Не ни делете и не се месете
в живота ни, познат от древността,
когато сме оплаквали новородените
и сме празнували пред прага на смъртта.Пазете се от тъмните Балкани,
те лобно място са за всеки враг,
не се присмивайте на бедността ни,
ний по-богати сме от сития простак.
Същинската българска поетизация на Косовския етос откриваме в краткия цикъл "Хероика Косово" от Радко Радков, издаден още 1991 г.34. В него авторът включва и стихотворението "Черноменският бой", с което интуитивно загатва за нещо, което редица историци изследват от доста време35, за по-сериозните последици от битката край Марица в сравнение с последиците от Косовската битка за балканските славяни:
И като птици по въздуха,
сякаш надушили леш,
тъмни орди се пръснаха,
плъпнаха в хищен грабеж.В пушек селата и в писъци.
Нужда света оплени.
Тъй и Исай Летописецът
писа за страшните дни.Жали за туй разорение
в пустоша кучешки вой
и като зли привидения
след Черноменския бой
кървави духове бродници
в нощните скитат мъгли.
Майко, света Богородице,
виж и над нас се смили!
Пищна батална картина Р. Радков рисува в стихотворението "Косовската битка", поставяйки в центъра подвига на Милош Обилич и убийството на Мурад:
Ех, хванали Милош, заклали го,
но мъртъв султанът бил дваж...
Не стой, църно пиле, на каменот,
юнашка плът, гарване яж!Тя стеле полето и бърдото...
Ех, младост, ти в битки изтля!
Ех, горест, ти сърби и българи
с кръвта им за братство тук сля!И много лета гъдуларите
все горки слова ще редят.
Те гледат към нас, към България,
главите, побити на прът!Помилуй ни, Боже, помилуй ни,
славянската рат окрили!
И воина, Милоша Обилича,
в лика на светиите всели!
Цикълът "Хероика Косово" завършва със стихотворението "Мерзостта на запустението":
Заглъхна битката при Черномен.
Над Косово поле се вият врани.
Издъхва Полуостровът, ранен
от кривите османски ятагани.По ридовете - трупове и леш.
По друмищата - вълци остървени.
Като момците в огнената пещ
ще бъдем ли и ние пощадени?
Никак, ама никак не са пощадени читателите на поредния "вулгарен роман" на Христо Калчев "Кървавият път на коприната" (1999), в който с много лош език и стил, с простовато до умиление художествено неможене и със спекулативни употреби на фактоидността се прави напълно неуспешен опит да се обговорят литературно събитията в Югославия и Косово през първата половина на 1999 г. "Кървавият път на коприната" може би е най-погрешният български път към злободневната сръбскост - пътят на графоманската злоупотреба. Романът издъхва буквално по всичките си тропоски, а авторът му дори не се старае от малко малко да излови драстичните бримки. Колкото безпомощен в литературно отношение да е в тази "ВУЛГАРИКА КОСОВО", толкова по-състоятелен е Христо Калчев в битността си на гражданин36:
Навремето Хитлер като на разходка отиде да помага на Мусолини в Гърция заедно с прословутата си дивизия "Принц Ойген", а после се наложи да въведе на югославска територия още 38 дивизии. И пак си счупи зъбите в костеливото сръбско племе. Сърбинът е горд, костелив човек. Особено когато брани земята си. А Косово е първопрестолницата на Сърбия. [...] Ние изпуснахме историческия шанс да се сдобрим ако не с братята, то с първите си братовчеди - сърбите. Те водят трета война за десет години, две загубиха, ще загубят и тази. Но няма да загубят достойнството и честта си! И съм сигурен, че българинът си дава сметка какво преживява този народ, как живи стени от млади хора бранят малкото останали мостове над Сава и Дунав. [...]Ако зависеше от мен съдбата на България, веднага щях да покажа среден пръст на НАТО. Идва ми на ум един стар полски виц за мечтата на истинския поляк за известно време да го превземат китайците. Когато го запитали "Защо?", той отговорил - "Защото два пъти ще минат през Съветския съюз". Да не стане и нашата такава. Сега ни искат небето, после ще ни поискат земята и накрая да не се сбъдне сръбската мечта - турците два пъти да минат през България...
На друго място Х. Калчев допълва схващането си за нашата "страхотна историческа грешка" - зарязването на сърбите на Косово поле37:
От войната в Косово ние, българите, можем да извлечем голяма полза - да се сближим с братския нам народ, но едва ли ще стане така. Ако бяхме единни още във времето, когато крал Лазар се бил срещу Мурад на Косово поле, кьорав турски крак нямаше да стъпи на тази територия во веки веков.
Косовската пролет от 1999 г. дава повод за появата на редица документални и художествени текстове, в които малко или повече прозират български образи на сръбскостта. Сред спомените бихме отличили тези на актрисата Лили Попиванова, чийто бъдещ съпруг, световноизвестен журналист, черногорецът Момчило Йоич, пристига в София през 1941 г. като кореспондент на белградския в. "Политика"38.
През 1941 г. мъжът ми ме заведе в Белград да ме представи на семейството си. Случи се на 27 март - точно когато югославяните отказаха да влязат в тристранния пакт. Гледах от балкона демонстрациите. Носеха плакати: "По-добре война, отколкото пакт" и "По-добре гроб, отколкото роб". Казах на зълва си: "Драгице, немците ще ви унищожат!" А тя ми отвърна: "Знаем, така е, но ние пишем история".
Никога не съм мислила, че ще доживея да видя как историята се повтаря. Пак агресия, пак наказание, пак война... Може много хора да не обичат сърбите, но никой не може да им отрече достойнството като народ Те пишат история!
"Истинска история" за българо-сръбски побратимявания, за уважителното отношение на сърби към български пленници разказва Герчо Камбуров39, а в изповедта на Благой Димитров "Свидетелства на сърцето" с вещина и проникновеност се обрисуват последици от етнокултурната презумпция "Ние сме братя. Ми смо брача"40. В епистоларния жанр изпъква Отвореното писмо на Лиляна Стефанова до сръбската поетеса Мира Алечкович41:
Мъката, твоята и моята, е за сръбските, за албанските и за всички дечица, за които войната излезе "на живо" от учебниците по История. И прегази човешките права за диалог, за разумни дипломатически решения и мирен изход.
Преди три години за първи път се видяхме в София. Помолихме те да прочетеш свои нови стихове. Залата беше пълна с приятелство - гъркини, румънки, албанки, македонки, туркини, сръбкини и ние българките. Ти излезе на импровизираната сцена и издекламира на чист български изцяло "Хаджи Димитър". Беше шеметно. Декламираше моя Ботев като свой. Други народи трудно могат да разберат това. Цялата ваша и наша поезия и литература гъмжат от скъпи приятелства, спомени, богатства на духа. Други народи трудно могат да го разберат.
Ето какво пък на свой ред не разбира Валери Петров в стихотворението "Нима може за друго"42:
На някаква пресконференция вчера
чух във смях да избухват петдесет репортера.
- Какво можел е - рекох си - този Шей да им каже,
та в тез дни да се смеят така весело даже?
Мижитурка на вид,
а пък тъй духовит?
Но и те що за хора са, когато е ясно.
че сме очни свидетели на нещо ужасно,
на нещо
зловещо,
на нещо, каквото от пещерно време
до днес не е виждало човешкото племе?
Докато В. Петров е изумен от цинизма на униформения медиатор Джейми Шей, Недялко Йорданов открито протестира срещу един президент "със сексуални проблеми", срещу чинно козируващите му европейски държавници, срещу "нашите управляващи зайци" в "Свят без илюзии", както и срещу поредното унизяване на отечеството в "Българио, майко!"42 Шоуменът Слави Трифонов пише песента "Вавилон" и предлага тя да стане химн на българските поддръжници на сръбската кауза43:
Как си забравил днес,
че бяхме братя?
С тебе
не водехме войни.
Влизахме само в бой за любовта си!Припев:
Нека да говорим пак
общ един език
като някога там - във
Вавилон!
Нека да сме си сами и
съдба, и Бог!
Към поетиката на ножа ни връща Десислава Неделчева в стихотворението "Как Кучалович се погрижи"44:
[...] накрая се зачете в свидетелските показания
за престъпленията в Босна през май деветдест и втора
ужасните подробности зачете вечните вени насечените органи
Кучалович дошъл човека в лагера кървящ с дясната ръка . ч,; ,
държал си дясното отрязано ухо и си го носел паралелно
ако го питат къде го е забравил на място да го подаде
прибрал го бързо и не го оставил на разпиляната земя
така интимно си го носел както само майка му ще може
да го разбере твойто си да прибереш съвсем не е излишно
ако остане да лежи ухото сред почвата ще бъде аномалия
Кучалович почти веднага щом прибрал ухото го разстреляли
парчето да беше оставил язък за жеста мил към себе си
Кучалович умрял ухото сигурно изхвръкнало на разстояние.
Сред сравнително малкото стихотворни усилия за проникване в сръбскостта в края на XX в., към които отнасяме и стихотворението "Балканите, посяти от бащите им" на Николай Тончев45, и "Стихотворение от чужди думи" на Татяна Явашева46, ще си позволим да откроим "Кърваво плагиатство" от Николай Василев47:
Хубаво го казаха от НАТО.
Трябваше да го повторят пак.
Удряме зловещия диктатор.
Сръбският народ не ни е враг.Точно той. Тиранинът злокобен
рони сълзи над ракетен гроб.
От химическите жълти облаци
е отровен неговият дроб.Той мизерства. Той е безработен
в рухнала от бомбите страна.
Той ще носи на гърба теглото
покрай най-моралната война.Своя скъп приятел на Балканите
от любов изтребвайки до крак,
някой пренаписва Дебелянов -
"Мъртвият народ не ни е враг!"
Своеобразна кулминация на българските литературни образи на злободневната сръбскост представлява книгата "Балканиада-ада" (1999), стихове и есета от Блага Димитрова. В първия цикъл стихотворения "Босно, болко моя" е включена "Балканиада", един успешен художествен опит да се разкрие злосъседската енергия на балканския "Космо-Психо-Логос":
Юмрук,
кама,
куршум в гърба -
проклятие-триклятие
на вековната орис-горест
върху гърбиците
на балканските канари.Съзаклятие,
разделяй и владей,
зони на влияние -
трояката закрила
от великите сили,
заупокойна тризна
над злочестите
непокорни Балкани.
Амин.
Във втория цикъл ключовата творба е "Вятър от Косово" и дава неговото название:
Страшна коситба коси Косово.
Чума ли с черни чумбери зачерня
стари майки и млади невести?
Трус ли земята издъно тресе?
Де да бе чума - мори и отмира.
Де да бе трус - тресе и спира.
А то брат на брата е вдигнал ръка.
Вятър от Косово съска с косата,
зъл възел затяга около нас...
Цикълът "Балкански кръст" съдържа тристишия. Едно от тях е посветено на Данило Киш:
Черногорецът Данило Киш постигна невъзможното:
разплете сам балканския си възел зъл
и се въззе - освободен от пъклени вражди Човек.
В цикъла "Триптих - есета" е включен текстът "Балканско хоро с хороводец Данило Киш", спомен за срещата на поетесата със световноизвестния югославски автор през есента на 1986 г. в датския град Орхус по повод провеждането на Балканска литературна вечер. Като най-характерен разпознавателен белег на балканските народи Данило Киш представя по забележителен начин хорото:
Ще се хванем първо за ръце, ще тропнем и ще се провикнем: "Иху-ху!" Удрям с крак и вие след мене. Удрянето с крак е нашият туземен символ: означава инат, най-гордата балканска черта. Дай им на европейците символи, архитипове! У нас с лопата да ги ринеш! Втори многозначен символ: приклякане, ей така! Останал ни е от турско иго, дълбок символ! Ниско приклякане с наведена глава като на дръвник и пак скачане с крак Размахването на кърпата е трети символ: байрак се вее над Балканите, юнашки бой кипи. Ритъмът се ускорява. Все по-бързо! Пущаме си ръцете и - внимание! Хващаме се за косите! Иху-ху! Вие се хорото все по-буйно, все по-лудо. Изскубваме си цели фандъци от гривите. И накрая вдигаме такава тупупурдия-олелия, завихряме такава вихрушка, тепане, ритане, ръгане, че тези кротки датчани изгубват и ума, и дума. И най-сетне обявяваме в един глас като агитка: - Те това е Балканско хоро! Иху-ху!
Прибавих към символиката и наш, шопски принос:
- Дръж се, земьо, шоп те гази!
ДанилоКиш, хороводецът, сви "байрака", прибра го в джоба си и рече:
-Друг път ще им покажем и още по-щуро хоро с хващане за гушите! Да се зверят! Нагледен урок по история на Балканите. Гуша за гуша, яка ни душа!
Самата Блага Димитрова в книгата "Разногласици. Есета (1989-1995)" (1996) става - подобно на Данило Киш - имаготворец в желанието си да назове първите представи, "които нахлуват в балканското съзнание" под неизтребимото влияние на злосъседството ("Око на тила"):
Куршум в тила.
Вълчи дъх в тила.
Шепа сняг в тила.
Камък в тила.
Лош поглед в тила.
Зла дума в тила.
В началото на 90-те години българските първи представи за литературната сръбскост продължават да се свързват с творчеството и личността на Иво Андрич. За това особено допринася инициираният и съставен от С. Игов извънреден тематичен брой на в. "Литературен форум", посветен на 100-годишнината от рождението на писателя (1992). През 1999 г. любимият образ на Иво Андрич - мостът - придобива зловеща актуалност. В рамките на юбилейната андричевска употреба и злободневната "експлоатация" на Андричевата емблема, разбира се, стават и други неща, разнообразяващи и обогатяващи модела на представимост за сръбската литература. В постмодерната българска ситуация особено значение придобива "Хазарски речник" на Милорад Павич, чиято книга, макар и издадена през 1989 г., тъкмо в следващото десетилетие със своята сюрреалистичност48 привлича младото поколение български литератори. През 1998 г. на български излиза и неговият роман "Последна любов в Цариград", а през 2000 г. - сборникът с разкази "Стъкленият охлюв". Благодарение инициативността на С. Игов в посочения период на български се конкретизира за пръв път и "живия класик" на сръбската литература Йован Христич, поет, драматург, критик, есеист, философ49. В предговора към неговата стихосбирка "Александрийската школа" (1996) С. Игов отбелязва в себерефлексивен план50:
Сред хората, с които общувах по време на своя престой в Белград през 1967-1968 г. - от ИвоАндрич иДушан Матич до Васко Попа и Миодраг Павлович - най-близък почувствах именно Йован Христич. Как ли съм му изглеждал тогава със своята - юношеска и неофитска - запаленост по екзистенциализма и структурализма, на него - човека, преминал отвъд модните теории към едно по-автентично и глъбинно познание за човека, света и съдбата? Трябваше да минат години - не без подтика и на неговото творчество - за да съзра отвъд шумотевицата от философии, теории и "изми" на нашия болен век светлинки от оная житейска мъдрост, която сякаш винаги е носел в себе си Йован Христич.
През 1989 година, след двадесет и една годишна забрана да пътувам в Белград (подч. - В. Т.), отново се видяхме. Аз вече не бях онова жизнерадостно момче от пролетта на 1968 година. Той ми изглеждаше непроменен - човекът, чиито книги, долитащи през забранени граници, четях, препрочитах и превеждах през целите тези години. Толкова много бях чел, че дори не изпитвах нужда да си говорим. Сякаш всичко си бяхме казали. Поне той - на мен.
Самонаблюдаващият се изказ на С. Игов се усилва при представянето на три есета от Й. Ристич година по-късно, този път във връзка с темата "Критика и превод"51:
Когато превеждах романа на Иво Андрич "Омер паша Латос", правих това не за да попълня представянето на първия балкански лауреат на български език с една непреведена негова творба, а за да кажа това, което е казал Андрич в романа си - че живеем в един свят на лъжа и насилие. [...] Когато сега представям изповедта на Христич за театралната критика, правя го, защото това е и моята поетика на критиката.
След издаването на стихосбирки на Десанка Максимович, Васко Попа и Йован Христич в поредицата "ars poetika" на ИК "Христо Ботев" друго събитие в представянето на литературната сръбскост е южнославянският брой на сп. "Ах, Мария" (1996). Вероятно събитиен характер ще има и съставеният от К. Йорданова и И. Христова андричевски сборник със статии, който вече години залежава по "технологични" причини. Ни най-малко обаче "не залежават" оперативният хъс и славистичната начетеност на Никола Георгиев, който в статията "Дами канят" дарява Бранислав-Нушичевата комедия "Госпожа министершата" с ново, злободневно и сериозно българско лице52:
Така е било според Бранислав Нушич в някогашния Белград. Просташка работа. Комедията му, мисля, сега не се играе в България. Пък и защо ли след като в българския "театрон политикон" действащите лица са вече толкова различни. Да вземем например "Господжите". Какво общо имат с простачката от Кале мегдан тези изтънчени и бляскави дами, украшение на всеки салон? Трябва ли им щатен наставник по министершо изящество, след като самите те могат да поучават в изящество България и света?
И още важни разлики между просташкото сръбско минало и цивилизованото българско настояще. Госпожа Живка си седи в кухнята, където хока непрокопсания си син и вуйчо си Васо, "пиандурата", а нейната далечна българска колежка блести с цялото си сияние в благотворителни фондации, балетни и кларинетни журита, меценатски матинета и файвоклокти. Ово йе прогрес, бога ми. И още по-голяма разлика между Нушичевата и българската министерша. Българската има тънък вкус към литература и когато се наложи, майчински смъмря разни недозрели хлапаци като Стефан Цанев и Недялко Йорданов. И още една вече главоломна разлика. Може ли госпожа Живка да увлече смотания си, както тя го определя, мъж да се изказва и той за поети и театрали? Къде ти! А българската министерша може и при това може да го вдъхнови да говори не просто какво да е и как да е, а дълбокомислия, в които поети и философи тепърва има да търсят дълбинните значения. Ето например какво казва мъжът й за поета интелектуалец Недялко Йорданов: "Няма по-нелепа поза от син съветващ интелектуалец критик".
Е как, бога ми, "край такве жене" да не станеш и да не останеш министър поне още пет мандата?
Друга "главоломна" разлика, този път между българския и сръбския език, открива Мартин Карбовски в статията "Република Сръбска Майна"53:
В нормалния сръбски език всеки втори израз е "пичку материну" или подобен. И това е единственото неунищожимо славянско оръжие, с което "брача"-та в наше ляво могат да отвърнат на дъжда от ракети [...]. Една от многото псувни, които в момента сърбите употребяват, е "метеорологичната псувня". Тя винаги е съществувала като проклятие над този свят, но по време на бомбардировките има друго измерение. Когато чуете "Йеbем ти сунце!", това чисто и просто е едно лошо отношение към слънчевото време, което помага на авионите да летят и да изпълняват "мисиите" си. [...] Другото заклинание, което употребяват сърбите, не съществува в нито един друг език. В класациите на нациите-богоборци сърбите имат значителна преднина - дори само ако вземеш предвид ултра-нерелигиозната фраза "Йеbем бога у тебе!" [...] Балканската латентна хомосексуалност произлиза от желанието през цялото време да отмъщаваш по полов начин на някой по-силен от тебе. И докато сърбите са уверени в отмъщението си - ние сме срамежливи и потайни. В сръбския тип отмъщение може да се включат и да бъдат поканени всички желаещи, роднини, приятели, едноверци. Сърбите затова имат Кустурица, защото не се срамуват поне да псуват като свободни хора. Ние пък ще си останем само с еротичната поезия на Илинда Маркова и Йожени Бел. Вижте какво казва дете на баща си по повод НАТО: "Айде тато да йеbемо НАТО!" [...] Педер, монструм, америчка, шваби. Това са индивидуалните обиди и заклинания. Означават педераст, чудовище, американец и шваба. В този ред ги отнасят: Клинтън, Милошевич, цяла Европа и Шрьодер / Фишер. [...] Сърбите са близки на българите и разбираеми за нас, само когато псуват (подч. - В. Т.). А всъщност сърбите имат думи, които са абсолютно неразбираеми за нас. Такава е думата "промашени". Тая дума означава сутрин да се събудиш и да не си уцелен. Означава приблизително и българската дума "пропуснат". Но също така означава и човек, "който не е в час".
Сърбите нямат друга възможност освен да бъдат промашени. Да лягат, да се събуждат и да се чувстват пропуснати. Леко да не са в час със събитията около тях. И тихо да псуват всичко и всички. Предполагам, че заради това ги харесваме и заради това ще оцелеят.
По повод честата употреба на псувни, вулгаризми, мръсни думи и изобщо ругатни в сръбския език и частичното им навлизане в българския през 90-те години Хачо Бояджиев обобщава: "Когато закъсат творчески, момчетата (от първото "Каналето" - бел. В. Т.) започват псувните. Друго е сърбин да псува - това е красиво, почти литература (подч. - В. Т.). Когато напсуваш българин, той вади нож и убива."54 Друго мнение обаче по повод на тази сръбска езикова особеност изказва "гуру"-то, християнският учител Ваклуш Толев, който ни призовава да изгоним "славянската си мекушавост"55:
Сърбите са, може би, най-нравствено принизените. Ще изходя от една тяхна псувня. Псуват ви на Бог и 300 метра около къщата. Що за нравственост е това? Вашият Бог да бъде омърсен и вашата родова защита - "300 метра окол куки" - той го поругава. Така при тях връх взема жестокостта. Причината е в низшия мисловен свят, който е достатъчно смутителен за извращение. А когато имате подтик от низшия ум и вибрациите му, то пък има устойчивост и се манифестира в живия живот. Тогава престъпността не е само престъпност на ръката.
Не може да не намери място в нашата публичност през 1999 г. и хетеротопията (М. Фуко), наречена Белградска гара, която като топос на зловещността в европейски мащаб е напълно измерима със Софийската централна гара56. В "Пътешествие под заплаха от въздущн удари" Капка Георгиева прави следното описание57:
В Белград сме през нощта. Няма го лустрото от времето на Тито. "За бугарске паре немамо динаре", се майтапеха някога те, а сега гледат под вежди и мълчат. "Как е положението в Югославия?", заговарям млад съпбин. Той ме заглежда, после вика: "Абре, лепотице, даю чу ти 100 марки да правимо секс." Успявам да промърморя, че влакът ми тръгва след 2 часа и се изнасям с пълна газ. Единственият що-годе приличен ресторант на гарата е пълен с тъмни балкански субекти. Пият вино, ядат " чебапчици " от неидентифицирано месо, пушат. Цигарите миришат на евтино и много се връзват с очуканите чугунени пепелници. Сега вече ме обзема истински страх. Сред тези мъже в черно аз изглеждам идиотски с бледожълтата си фланелка, на която със златни букви е извезано "Кан ". Плащам и хуквам към влака. Той е в унисон с пейзажа. Плюшът по седалките е протрит и прогорен с цигари, перденца липсват. При всяко движение вратата се отваря с едно мощно "Хрррът". Из купетата са се натръшкали и спят хора с увити в найлони крака. [...] Пристигаме в ранни зори на софийската гара. Не мога да я позная. Нито нея, нито града. Да. Това не е Рио де Женейро. Не е и Кан, Ница, Венеция. Слава Богу, не е и Белград.
Разбира се, централно място през 1999 т. заема, както вече констатирахме, военната топика. Неслучайно с оглед на това центриране А. Бенбасат намира за необходимо да коментира в кратката, но проблемна статия "Войни и литература" опитите върху тази топика и в синхронен, и в диахронен план58:
Войната в Югославия наточи перата и развърза езиците на мнозина пишещи - историци, политолози, социолози и пр. В скоби ще кажа, че някои направо обърнаха трагедията в Косово на доходоносен бизнес, включително и политически, та няма да е изненадващо ако на гърба на жертвите и разрушенията си осигурят я депутатско, я кметско кресло. Келепир има в тая работа, както казваше досещате се кой.
Покрай добре отработените с писане и екранно явяване партийни и лични интереси станаха обаче публично достояние и някои важни поуки от общата балканска история. Поуки, преди всичко за нашето си, българското страдание, което неизменно съпътства войните, метежите, етническите и религиозните сблъсъци, ставащи през вековете на полуострова, населен с толкова много разделени от границите българи. Така чрез страданието именно, общо и индивидуално, историята се смесва с литературата, потвърждавайки древногръцкия принцип за единството им.
Само че българският писател, критик, въобще литератор, сега не е особено адекватен на ставащото. Изказване, антрефиле - да, виждаме ги тук-там. И толкоз. Ала представете си какво щеше да бъде, ако войната у съседите бе тръгнала преди 10-15 години. Партийно-държавната машина моментално щеше да мобилизира най-именитите си гласове, щеше да препълни ежедневници и литературни издания със стихове, разкази, очерци, открити писма и прочие литературни и паралитературни съчинителства. За да демонстрира участие, активност, позиция. Да, ама манипулативна - ще възразите веднага. Съгласявам се, ала бих добавил и друго.
То е, че българският писател - доказано е от литературния летопис - винаги е бил особено чувствителен към събитията, засягащи националната ни кауза, свързвайки я с общата и индивидуалната съдба. От Освобождението насам балканските и световните въоръжени конфликти никога не са били отминавани от изящната ни словесност. [...] Пренасяйки се в днешния ден май трябва да проговоря на друг език. Войната на стъпка от нас ни се представя като събитие от друг, постмодерен ред - малко нещо телевизионна, техническа, виртуална. [...] И ни се внушава сякаш, че тази война изисква по-инакъв дискурс на литературна интерпретация. Не знаем какъв обаче. И стоим малко стъписани.
Не е ли вече време да натиснем клавишите...
Всъщност клавишите са натиснати, при това на "по-инакъв" дискурс и то от чужденец - от Йоланта Суйецка в проникновената статия, посветена на Сабина Беляева, "Времепространство на експанзията и рефлексията. Опит за типология на българските патриотизми в периода 1912-1923"59. Малко след призива на А. Бенбасат други клавиши натискат и други дискурси изстискват, разбира се, изобщо нестъписани от нищо, участниците (П. Дойнов, Д. Камбуров, М. Неделчев, Й. Ефтимов, Б. Пенчев, Н. Александрова, Б. Златанов и др.) в многофункционалната кръгла маса на тема "Образът на войната в българската култура - днес и вчера" (4 май 1999 г.). В своето експозе Михаил Неделчев говори от позицията на български интелектуалец, чиито главни задачи спрямо обвързаността със сръбскостта в конкретния случай са две60:
Първо, смятам, че трябва да бъде рационализирана тази, както я наричам, балканска субкултурна идентичност, свързана с феномени като чалгата и т.н. Още Иво Андрич в "Безсъници" отправи предупреждението, казвайки, че не е безвредно кафанско забавление да слушаш сръбска песен. В Целия корпус от текстове - говоря за сръбските кафански текстове - е закодирана тази агресия, агресията на Аркан и Шешел. Не е без последствия това, че и в България младите хора са готови да сменят културния код, сменяйки късно през нощта рокмузиката с чалга. Значи рокът е бил за загрявка, а след това им става готино и скачат на масата, за да играят маанета.
Второ, не можем да се отнасяме към сръбската общност като към хора, чиито индивидуални права трябва да защитим, защото самата сръбска общност настоява, и то изключително мощно - най-мощно от общности по света - върху своята колективна идентичност. Не мога аз да се обърна към човек, който е обладан от демони и да му твърдя: ти си обладан от демони, ти си невинен, ти си без тази натовареност. Това, което трябва да рационализираме ние като български интелектуалци, съседни на сръбската общност, която непрекъснато ни предлага разни модели, е, че тази общност е обзета, тя е обладана (подч. - В. Т.).
Като красноречив пример за подобно зомбиране, за подобна "обзетост" М. Неделчев дава "милошевизацията" на Милорад Павич, която нашият учен и политик забелзва при срещата им през 1990 г. в Бордо. А в статията "Несъвместимите образи" М. Неделчев, след като прецизно анализира "крайните идеолигизации" в българското образотворчество спрямо Първата световна война, след като на свой ред остро идеологизира труда на Петър Джаджич за усташката хърватска държава и след като с основание подчертава значението на книгата "Боеве" от Й. Вълчев като "най- добрата, писана за Втората световна война", прави следния извод, който НАНОВО ни отпраща, ще не ще, пак към Паисиевата схема61:
Един от големите дефекти на сръбската историография е липсата на етногенетическа приказка. Защото - ако я има - етногенетическата приказка трябва да бъде същата като българската етногенетическа приказка. Затова се измисля компенсаторен косовски мит. Затова се правят идеологизации от по-късно време, защото не може да се влезе в коловоза на прабългърско-славянската етногенетическа приказка, която охотно се възприема и идеологизира в Хърватско.
Българският аналог на новаторската статия на Йоланта Суйецка, новаторска с оглед изследователския изказ на военната тема, според нас представлява статията на Благовест Златанов "Вазовата визия за войната", в която са направени следните важни изводи62:
Родната литература предпочита да гради вторични митологии около Априлското въстание и не проявява почти никакъв интерес към Руско-турската освободителна война. Тук отчасти прозира странността на Сръбско-българската война, върху която се спират първите следосвобожденски визии, тъй като тя се оказва съчетание на елементите от въстанието през 1876 година и Освободителната война. В себе си Сръбско-българската война като че ли сумира Руско-турската война и Априлското въстание. Тя едновременно е самомотивирано, общонародно дело, каквото е Априлското въстание, но от друга страна, има типичната форма на осъществяване на междудържавна война, каквато е Руско-турската война. [...] През Сръбско-българската война българската държавност се самоосъзнава като политически субект, принуден да се изгражда по новите идеи. Така за първи път в кратката история на българската държава се появява нуждата от вторична митология, от символи и идентификационни схеми, впръскването на социално-психологически стереотипи и т.н., свързани с войната. С тази задача се нагърбва новата българска литература и вездесъщият Вазов. [...] Войната е провокация спрямо историята, спрямо историческите традиции на българите, но същевременно тя е и преутвърждаване на всепобедността на българина в историята. Войната е провокация към хералдиката, към символиката на българите, но и преутвърждаване. Вазов работи в този особен двоичен механизъм на подриване и на утвърждаване (подч. - В. Т.). По този начин той се стреми да създаде около войната комплекс от трайни топоси, в които тази война се мисли. Това са: свободата, славянската идея, държавността, историята, природата.
ПОДКОПАВАНЕТО И ВЪЗДИГАНЕТО - ето ги двата образотворни механизма на българската литература спрямо сръбскостта. По всяка вероятност това е някаква версия на черно-белите представи за даден народ. Но версията има уникални реалии и случвалия, герои и деяния, които ни дават невероятната възможност през новия век да се приучим - както казва в "Езикът на желанията" Пол Рикьор - да говорим за своите национални и етнически памети, "да се упражняваме едни спрямо други да не забравяме, но да прощаваме, т.е. да освободим паметта на другите от вината, която носят". Да развенчаем идеологемата "съюзници-разбойници" и да не я използваме като мотивация за бъдещи постъпки. "Ако някога сме се били със сърбите - обобщава А. Пантев, - това не значи, че днес трябва да търсим реванш."63 Ако на някои от читателите на нашата книга, която и с последните си изречения изразява надеждата, че не иска да води война на епитети, както и опасението, че вероятно авторът й не е успял напълно да се взре в проблематиката като трети участник - не като сърбофил или като сърбофоб, а просто като имагинист, изводът на Андрей Пантев или самият А. Пантев не се понравят по една или друга причина, предлагаме извода на Ноам Чомски, направен, разбира се, по друг повод64:
Ние правилно подчертаваме необходимостта да се разбере Съветският съюз, като се преодолеят илюзиите на пропагандата и идеологическите построения. Но пък по-рядко се подчертава, че ние също така трябва да се заемем с една още по-неотложна задача: да разберем себе си, нашите собствени институции, нашето собствено поведение и неговите подбуди - което винаги е най-трудният проблем(подч. - В. Т.).
Или пък конкретните наблюдения на анализатора на югославск разпад през 90-те години, на проникновения тълкувател на българск възторг и покруса, надежда и разочарование в периода 1912-1918 българо-югославските културни връзки в периода септември 1944 - февруари 1947 Милчо Лалков65:
Сърбите са упорити, последователни, обичат хайдушките пози. 5 пъти са тръгвали срещу Великата сила със самочувствието, че имат месианска роля. Те са с по-открита душевност поради факта, че са по-близо до Европа, по-рано са се освободили. Хора на живота, на авантюрите - в сръбския фолклор има една песен - "Добил съм банку,/сто динара стари,/ потрошил съм две "А традиционният български фолклор е все за оран, за копан, за мъка и страдание.
Те се предхождат от един негов имагинистичен извод, който е сред основните за конкретната проблематика и на нашето изследване66:
Имаме неприятно настояще и неизвестно бъдеще, затова търсим упование в миналото. То ни сблъсква със съседите, защото и те са били велики. На Балканите разиграваме в езоповски стил баснята, в която вълкът среща агнето и му казва: " Ти не си ме обидил, но твоят баща ме е обидил и поради това ще си отмъстя." Нито един от нас не иска да приеме другия като равностоен и ползваме историята като реванш за минали поражения и стари рани. Когато другите комшии ни изпреварват, гледаме ги завистливо и злобно. Когато ние ги изпреварваме - фиксираме ги с пренебрежение. Всеки от нас смята, че в настоящето си има да взема от историята по отношение на съседите, а няма да дава.
Този извод ни отпраща 103 години назад, към проникновенията на Тодор Икономов в книгата "Писма за Сърбия". В нея пребивавалият само два месеца в Сърбия през 1882 г. автор изрично обръща внимание върху това, че българи и сърби трябва да познават недостатъците си, за да се предпазят от разочарования и взаимни обвинения. Посочва той още и това, че по онова време ние сме в "срамно неведение" спрямо сърбите и Сърбия. Заради това се наема със задачата да направи един кратък справочник от типа "Върви с мен..." и ДА НИ ПРЕДПАЗИ от крилатата фраза на бай Ганьо "Знам ги аз тях!". Още през 1883 г. Т. Икономов казва, че повечето сърби гледат на живота "твърде лекомислено, почти като на карнавал, гдето всеки трябва да се весели и да прави глупости, колкото може по-много"67. Вихърът на удоволствията, надпреварата във веселбите Т. Икономов свързва с "нравствената разпуснатост" на сърбите, които не обръщат много-много внимание върху нравственото възпитание. Открива още тогава Т. Икономов и друго: докато сърбинът е "общителен, говорлив, весел върл любител на увеселенията", у българина има "мълчалива и мрачна недоверчивост" която го превръща в "тежък събеседник и невесел другар". Не пропуска да отбележи авторът на "Писма за Сърбия", че многословието на сърбите често се превръща в нелепост и фантазьорството им прелива в "болничавий патриотизъм", в преувеличени представи за сръбското минало, все неща, които правят сърбина много самоуверен68:
Той счита себе си за нещо, за човек, годен за какво да е, и показва повече доверие и към силите и намеренията на другите хора. Той е далеч от онова мрачно недоверие на българина към себе си и към другите. Сърбина се държи пред чужденеца с достойнство и не се счита пред него по-долен, както това се съгледва у руси и българи(подч. - В. Т.). [...] Сърбина обича Сърбия от всичката си душа, защото гледа на нея през своите идеали и защото фантазията му я украшава с всякакви величия. Той съзира отечеството си не толкози в настоящето, колкото в преминалото и бъдещето. [...] Сърбина обича своето огнище не заради самото него, а за това, че то се намира в милото му отечество, върху обичната нему обстановка. Семейството и къщата си той напуща без големи съжаления и лесно ги забравя. Отечеството си, езика му, обичаите му, начина да гледа на живота той никога не забравя. [...] В това отношение между българина и сърбина има твърде голяма разлика. Българина обича огнището си повече от отечеството си, защото от преминалото на последното не е запазил освен възпоменания за страдания, настоящето не го весели, а бъдещето му е неизвестно, когато огнището му, напротив, му е било всякога утехата и радостта. То е неговото царство, онзи мирен ъгъл, гдето редко са го стигали външните горчивини, външните страдания. Тука, посред семейството си той е намирал утешение от претърпяното зло, услаждение от настоящето и черпал е сила за бъдещото. [...] От това всред семейството си той често е забравял и забравя отечеството си, езика му и обичаите му.
Говори в "Писма за Сърбия" Т. Икономов и за сръбската "слава" (тържественото празнуване деня на светеца, който всяко семейство си избра за домашен покровител - бел. - В. Т), и за годежа, и за сватбата, и за "поминките" за мъртвите.
Споменава за по-голямото богатството на сръбския народнопесенен фолклор в сравнение с нашия, помества откъс от поема за Косовския етос, прилага кратък речник на сръбски думи, различаващи се ярко от българските, информира за съдебната система, за пътната мрежа, за училищните проблеми. Отваря дума и за политическите партии69:
В отзивите си към България и у трите партии (либерална, напреднячка или консерваторска, радикална - бел. - В. Т.) проглеждат същите чувства: високомерие, малозачитане и едно прикрито ревнувание (касканджилък).
Във взаимната небрежност, неохота и досада, "която не е далеч от чувството на завистта", в това, че българи и сърби си вредят взаимно, Т. Икономов вижда някакво БЕЗУМИЕ.
Какво виждаме ние сега вследствие на това безумие? Не би трябвало - според нас - днешното българско литературознание (а далече не само то) да говори с думите на Антон Страшимиров, който две години след Илинденско-Преображенското въстание посещава Белград и, без да се съобразява с казаното му от българския студент негов тогавашен гид, че сърбите обичат и ценят своето и че "уж не са като нас", издава сръбската си обсесия70:
Но мен дълбоко в душата е залегнало съзнание, че съм в страна с проиграно вече бъдеще, че и хубавото, доброто, ценното, което тук мога да срещна и в съществуването на което мога да се убедя, е..., т.е., не може да не е само мираж от минали градежи и устреми; само силуети от минали полети и блянове.
Не би трябвало днес у нас да се уповаваме на извода, че "в повечето случаи, ако не и изключителни виновни за несъгласието между българи и сърби са последните", направен от С. Чилингиров в книгата "Сърбите и ние" (1930). Не бива да се уповаваме и на един друг негов извод, този път от издадената през 1942 г. книга "През Македония"71:
Ние, просто-напросто сме един овчарски народ, който тогава ще има право на съществуване, когато попадне напълно под влиянието на сръбската култура и политика.
Просто-напросто не би трябвало сега и в бъдеще да казваме "Знаем ги ние сърбите!"...
С прискърбие трябва да заключим, че горепосочената налудничавост, подклаждана по различно време с различна сила и от двете страни оттогава, та до днес, по всяка вероятност ще бъде подклаждана и утре... Дано чрез настоящия имагинистичен опит от малко малко спомогнем за намаляване на нейното неблагоприятно въздействие и за неутрализиране на последиците от близо 150-годишната "студена война" между българи и сърби, тъй като литературознанието не би следвало да се срамува, както твърди Хуго Дизеринк, "ако то със своите изследвания допринесе евентуално за по-доброто разбирателство между народите."72
БЕЛЕЖКИ
1. Николов, А. Философски етюди. Есе върху славянския дух. С., 1947, с. 113. [обратно]
2. Пинтър, Х. Ние станахме бандити, убийци и лицемери. - Сега, 6. V. 1999, с. 10. [обратно]
3. Чивиков, Ж. Новината каквато трябва да бъде. - Култура, № 8, 24. П. 1995, с. 8. [обратно]
4. Подробно по този въпрос вж. в Литературен вестник, № 15, 21-27. IV. 1999, с. 3. [обратно]
5. Подробно по този въпрос вж. в Литературен вестник, № 16, 28. IV - 4. V 1999, с.3. [обратно]
6. Сега, 29. XII. 1998, с. 10. [обратно]
7. Култура, бр. 46, 13. XI. 1992, с. 1. [обратно]
8. 24 часа, 1. IV 1999, с. 9. [обратно]
9. Бъчварова, Е Обществото следва победителите. - Капитал, 8-14. V. 1999, с. 34. [обратно]
10. Монитор, 8. IV 1999, с. 14. [обратно]
11. Монитор, 11. V. 1999, с. 22. [обратно]
12. 24 часа, 24. IV 1999, с. 22. [обратно]
13. Култура, №47, 20. XI. 1992. [обратно]
14. Сега, 26. III. 1999, с. 15. [обратно]
15. Труд, 1.V. 1999, с. 9. [обратно]
16. Дума, 1.Ш.1999, с.12. [обратно]
17. 24часа, 7.V.1999, с. 9. [обратно]
18. Сега, 6. V. 1999, с. 15. [обратно]
19. Сега, 14. VI. 1999, с. 9. [обратно]
20. Монитор, 21. V.1999, с. 19. [обратно]
21. 24 часа, 12. VI. 1999, с. 11. [обратно]
22. Култура (Приложение), №22, 1999, ХХ-ХХШ. [обратно]
23. Сега, 25. V. 1999, с. 8. [обратно]
24. Труд, 28. IX. 1996, с. 32. [обратно]
25. 24часа, 2. Х. 1999, с. 11,14. [обратно]
26. Сега, 17. VI. 1999, с. 12. [обратно]
27. Стандарт, 21. IV 1999, с. 7. [обратно]
28. Труд, 16. IV 1999, с. 8. [обратно]
29. 24часа, 13. IV. 1999, с. 11. [обратно]
30. Страница (Пловдив), 1997, № 3, 13-19. [обратно]
31. Труд, 11. IV 1999, с. 5. [обратно]
32. Пенчев, В. Още веднъж за "Дядо Иван". - Български фолклор, 1993, № 1, с. 40. [обратно]
33. Дума, 1. V. 1999, с. 20. [обратно]
34. Летописи, 1991, № 8-9, 30-35. [обратно]
35. Вж. подробно по този въпрос у Malcolm, N. Koslvo. A Short History. MACMILLAN. 1998, рр. 58-92. [обратно]
36. Монитор, 21. IV. 1999, с. 14. [обратно]
37. Вестник за жената, 13-18. IV 1999, с. 6. [обратно]
38. Сега, 1.V.1999, с. 30. [обратно]
39. Дума, 27.III.1999, с. 21. [обратно]
40. Дума, 3. IV 1999, с. 22. [обратно]
41. Монитор, 3. IV 1999, с. 15. [обратно]
42. Труд, 3. V 1999, с. 14. [обратно]
43. 24 часа, 27. III. 1999, с. 32. [обратно]
44. Литературен вестник, № 4, 3-9. II. 1999, с. 15. [обратно]
45. Пак там, № 3, 27.1. - 2. II. 1999, с. 14. [обратно]
46. Пак там. [обратно]
47. Труд, 15. V.1999, с. 15. [обратно]
48. Вж. подробно по въпроса у Оруш, К. Солта, сънят на Милорад Павич. - В: Павич, М. Хазарски речник. Роман-лексикон в 100 000 думи. С., 1989, с. 11. [обратно]
49. Христич, Й. Елегия за антикварната. - АБВ, № 44, 31. Х. 1989, с. 8; Изкуството има бъдеще, ако се появи талант (Интервю на Л. Русева). - Дума, 7. Х. 1996, с. 9. [обратно]
50. Игов, С. Поет, мислител, театрален критик. В: Христич, Й. Александрийската школа. Съст. С. Игов. С, 1996, с. 7. [обратно]
51. Игов, С. Критика и превод. - Страница (Пловдив), 1997, кн. 4, с. 72; в същия брой са поместени и три есета на Христич, Й. Малка психология на театралната критика. Дневникът на капитан Скот. Свети Донат, 73-79. [обратно]
52. Георгиев, Н. Дами канят. - Култура, №46, 20. XI. 1998, с. 5. [обратно]
53. Егоист, 1999, № 6, 33-34. [обратно]
54.24часа, 13. П. 1997, с. 23. [обратно]
55. Нощен труд, 30-31.11. 1996, с.11. [обратно]
56. Вж. подробно по този въпрос у Карбовски, М. Пътят гьм Европа минава през Централна гара. - Труд, 19. XII. 1999, 9-10. [обратно]
57. Труд, 28. П. 1999, с. 6. [обратно]
58. Литературен форум ("Книжен свят"), № 15, 20-26. IV. 1999. [обратно]
59. Литературен вестник, № 27, 15-21. VII. 1998, 1, 9. [обратно]
60. Литературен вестник, № 18, 12. - 18. V 1999, с. 12. [обратно]
61. Литературен вестник, № 20, 26. V - 1. VI. 1999, с. 13. [обратно]
62. Пак там, с. 9, 12. [обратно]
63. 24 часа, 8. XII. 1999, с. 5. [обратно]
64. Чомски, Н. Представи за студената война. - Демократически преглед. 1996, № 1, с. 366. [обратно]
65. 168 часа, 3-9. III. 2000, с. 9. [обратно]
66. Пак там. [обратно]
67. Икономов, Т. Писма за Сърбия. Русе, 1883, с. 59. [обратно]
68. Пак там, 69-70. [обратно]
69. Пак там, с. 125. [обратно]
70. Страшимиров, А. Белград. Пътни бележки. - Ден, 6. III. 1905. [обратно]
71. Вж. подробно за българския официозен изказ за сръбскостта у Чилингиров, С. Поморавия по сръбски свидетелства. Исторически издирвания. С., 1917; Сръбско-българските отношения от най-старо време до днес. С., 1918; Причини за Сръбско-българската война, 1885. С., 1924. [обратно]
72. Цит. по: Менерт, Н. Образни светове - световни образи. Кратък пътеводител в имагинистиката. Голяма чешка библиотека, 1998, № 1, с. 107. [обратно]
© Величко Тодоров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература.
Варна: LiterNet, 2002
Други публикации:
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!"
Сърбия и сърбите в българската литература. София, 2000.