ТИ-ОБРАЗЪТ В "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАЯ"

Огняна Георгиева-Тенева

web

"История славяноболгарская" е комуникативна в своята дълбинна логико-езикова конципираност. Естествената ориентация на всяко слово към адресат, към някаква аудитория, към възприемател "по принцип" в Паисиевата творба е подчертана - тя е не само експлицирана и персонифицирана, но е и изведена в структуроопределящ принцип.

Ще започна наблюденията си върху образа на адресата в "История славяноболгарская" с неговите външно видими черти.

Според първия предговор на Паисиевата творба читателят е "любомъдър", или, ако си послужим с гръцката дума, той е философ, т.е. човек, който мисли; който има изградена система от възгледи и идеи за света и мястото на човека в него. С други думи, първата характеристика, която Историята прави на своя читател, води към неговата интелектуална развитост. Вторият предговор потвърждава "любомъдрието" в читателския образ, но този път то се представя като качество, което може да разшири обема си - като поле с незапълнени потенции: "желаете да разберете и знаете известното за делата на вашите бащи"¹ (с. 19).

Паисий обаче не се задоволява кръгът от читателите на неговата История да бъде ограничен до "любомъдрите" и желаещите да разберат и да знаят - вероятно техният брой е твърде малък. Своето послание хилендарецът отправя и до онези, които "не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език" (с. 20): "О, неразумни и юроде!". Това е открито обръщение към родоотстъпника, който се срамува от българския си произход - поради незнание! ("Или българите не са имали царство и държава?" - с. 20.) Така адресатът на Паисий всъщност се покрива с образа на всички българи - "роде български" - и тези, които са ученолюбиви и знаещи, и онези, които не знаят или мислят, че знаят, а всъщност тънат в заблуда ("глупави човече", "неразумни", "безумни" - с. 20). Хилендарецът определя тази част от сънародниците си като масова: "Аз видях, че много българи постъпват така и отиват по чужди език и обичай, а своя хулят" (с. 21); "...роде български" е не обикновен групов събеседник, а монументален адресат, какъвто българската и чуждите литератури имат само в изключителни, в сублимни исторически моменти. Впрочем смело може да се твърди (без да се навлиза в серпантините на философския проблем за личността и историята), че със своята творба Паисий е не просто "във" историческия процес, наречен Възраждане, а е деен негов субект. Неслучайно "История славяноболгарская" има не конкретно персонализиран адресат, каквито са разказите за миналото например на Христофор Жефарович и Партений Павлович, предназначени за техния архиепископ, или на Йован Раич, посвещавал трудовете си на влиятелни личности², а е създадена - не повече и не по-малко - за целия български народ. В този план твърдението на Владимир Трендафилов, че "органично разпространение (на "История славяноболгарская" - б.м., О.Г.-Т.) е неосъществимо"³, че преписите на Паисиевия текст "не предизвикват пренос, развитие и практическо въплъщение на идеите си, а заглъхват ... на някакво локално ниво"⁴, вън от догадките за истинността му, е без значение за стойността на хилендарската история като Книга, която по замисъл, първо, е ориентирана към целия български народ - и към образованите, и към необразованите му представители, и, второ, носи в себе си българската национална идея. Мисленият адресат - може да се обобщи - е възможно най-широкомащабният: пръснат из разнопосочни поселения на Турската империя, с различен образователен статус, с различни културни нагласи. Говорещото лице се обръща към разнолик събеседник, спрямо когото изпълнява центрираща роля.

Образът на читателя е поставен не само в културно-образователна, но и в още една парадигма, където отправна точка е обичта към българския род и отечество. Паисий вижда сънародниците си противопоставени по отношение на националното им чувство. Едните взимат "присърце своя род и своето българско отечество": "Написах я (историята - б.м., О.Г.-Т.) за вас, които обичате своя род и българското отечество" (с. 19). Другите "се обръщат към чужда култура и чужд език". И тук двете на пръв поглед различни парадигми, в които е положен Ти-образът, - на любомъдрието и на родолюбието - припокриват част от териториите си и образуват едно общо поле, в което родоотстъпникът се оказва глупав човек. Неговата неразумност и юродивост се обясняват с непознаването на историческата слава и достойнството на българите сред останалите народи. Срамът се оказва неоснователен, той е функция на невежеството.

Ще продължа вглежданията в образа на адресата на Историята с неговата "тоталност", с повсеместното му "присъствие", което включва и скрито кодирани - неявни негови черти; с натовареността му с изключителна значимост - предопределяща самата организация на текстовото послание. Нека проследим комуникативната наситеност в отделните текстови типове. (Типологизирането на текстовите единства правя според основните прагматични интенции, които текстолингвистиката е утвърдила като определящи - наративен, аргументативен, дескриптивен, апелативен.)

Най-разгърнатият в количествено отношение тип текст в "История славяноболгарская" е наративният: Паисий разказва. Сюжетният тип реч се въплъщава в разнообразни жанрови модификации: повествование, съобщение, елементи на легенда, предание, животоописание. Разказът е комуникативно целенасочен. Редом с експлицираното Ти от двата предговора на Историята стои събеседникът, на когото се разказва "същинската" история. Доколкото всеки акт на изразяване е диалогичен - тъй като, съзнателно или не, словото винаги влиза в диалог и с чужди слова⁵, образът на Ти придобива чертите на непосветения във въпросите на миналото на рода, който обаче има нагласата и способността да прочете/изслуша разказа за своите предци в неговата историческа хронология и библейска положеност.

Езикознанието сочи наративния модел като най-"естествен", поради това - и най-широко разпространен при представянето на света, с широки комуникативни възможности в различни ситуативни дадености. "Проводимостта" на наративното езиково съобщение е висока, процентът на неговата постижимост от страна на реципиента - голям. Видян в този план, наративният текст в "История славяноболгарская" - безспорно доминиращ над останалите типове текст - неявно носи в себе си образа на "средностатистическия" читател/слушател. Точно такъв ли е обаче имплицитният читател/слушател на Паисиевата творба?

В наративния тип текст по правило се представя съвкупност от действия. В конкретния случай това са събития, протекли в период от 4642 години (!): от Потопа, който според Православната църква е през 3246 г. пр. Хр., до падането на България под турско владичество през 1396 г. Времевият лъч, който Паисий "прокарва" през своя текст, е изключително дълъг. Проследяването на неговата смислова натовареност, на синкопа от протяжни отрязъци от време изисква голяма концентрация на реципиента. Без неговите съсредоточени възприемателски усилия фактологичното съобщение би останало нямо, непостигнато. Очевидно Паисий отчита сгъстеността и сложността на своето послание, поради което в хода на историческия си разказ постоянно се обръща към адресата с молба съзнанието му да бъде будно. Повикът от втория предговор: "Внимавайте, вие, читатели и слушатели" (с. 19), се подема неколкократно и по време на същинския исторически разказ. Неговата втора част е онасловена "Тук внимавай, читателю, ще кажем за сръбските крале" (с. 54) - допускането на автора за възможна читателска умора или разсеяност е експлицирано дори в заглавен текст, което е своеобразно негово подчертаване. "Внимавай тук добре, читателю, за да запомниш..." е колкото пореден, толкова и специален повик за мисловна съсредоточеност - представят се не просто едни от многото, а изключително важни за самочувствието ни на нация факти от българската история: "...българските царе поставили свой патриарх в Търново" и "...колко светии има от българския народ" (с. 79).

В смисловата парадигма на нуждата от любознателен, но и от концентриран читател стои и обръщението "...забележи, читателю" (с. 69), положено в контекста на непредвзетостта на историческия разказ: "Тук не се писа, за да се похвалят българите, а гърците да се похулят, но забележи, читателю, както се намериха техните деяния, така се и написа" (с. 69) - Паисий настоява текстът му да бъде четен в полето на обективността, а не на тенденциозността, на идеологическата обработеност.

Ти-образът от наративната част на "История славяноболгарская" се доизгражда чрез още едно обръщение: "Това се каза накратко, читателю, за сърбите и българите" (с. 58). Налага се следното обобщение: обръщенията към читателя се появяват преди всичко тогава, когато в разказа за българската история се включва образът на Съседа - със своите скрити или явни териториални агресии или с претенциите си върху историческото минало. Паисий очевидно съзнава конфликтната напрегнатост на тези откъси от своя разказ и именно при тях повишава глас с апел за концентрация на вниманието - т.е. за коректно разбиране и тълкуване на написаното. Читателят/слушателят настоятелно е притеглян в полето на рециптивната активност, която единствена ще му осигури конституирането на парадигматичен поглед спрямо българската история. В този смисъл апелативните обръщения на Паисий са израз не толкова на творчески патос, колкото на откритите му демиургически намерения да изгради и да представи като ясна епистема един свят на миналото, в който българинът има своето определено и неоспоримо място.

Наративният тип текст в "История славяноболгарская" най-тясно е обвързан с аргументативния. Неслучайно Надежда Драгова⁶ и Юлия Николова⁷ определят жанрово Паисиевата творба като учебник по история, а Божидар Райков⁸ - като историографско съчинение: все текстове, в които доминиращият речев продукт е разсъждението. Двата предговора носят чертите на дискусионността, която конфликтно среща две жизнени позиции - на пасивността и примиреността, в някои случаи съчетана с родоотстъпничество - от една страна, и на действения национализъм - от друга страна. За да убеди читателя/слушателя в правотата на националистичната позиция, Паисий включва в активна употреба различни аргументативни техники. Сред тях най-напред ще посоча тази, която се основава на принципа въпрос - отговор - с нея започва първият предговор на Историята: "Искаш ли да седиш у дома и да узнаеш без много трудно и опасно пътуване миналото на всички царства ... Искаш ли да видиш като на театър играта на тоя свят ... - чети историята ... научи се ..." (с. 17); тя организира изложението в главата "Историческо събрание за българския род": "Изпърво откъде са произлезли [българите]..., откъде са повели своето племе...". Следва пространен отговор, който започва, както е известно, чак от Ной и синовете му и приключва с Иван Шишман. Паисий прилага и техниката въпрос - възражение - отговор, позната от Античността и много популярна чрез риторическите текстове на Аврелий Августин⁹ ("Но, рече, гърците са по-мъдри и по-културни, а българите са прости и глупави и нямат изтънчени думи... Но виж, неразумни, от гърците има много народи по-мъдри и по-славни..." - с. 20). Най-широко застъпена е обаче, без съмнение, техниката на информативността: "...нашите български царе, патриарси и архиереи не са били без летописни книги и кондики..." - с. 21). На техниката на информативността разчита целият текстов корпус на "История славяноболгарская". Сведенията се подреждат в различни видове вериги - от просто изброяване (на имената на "българските крале и царе, колкото се намират и кой след кого е царувал" - с. 67-68), през подреждане в хронологичен ред с кратки осведомителни бележки (главата "Историческо събрание за българския род") - до подреждане по значимост (в главата "За славянските учители").

Диалогичността на аргументативния тип текст в Паисиевата история е кодирана в имплицитното съобразяване със събеседника - с неговото културнообразователно равнище. Комуникативно целенасоченото Ти според дискусионно-аргументативното Паисиево изложение прозира с чертите на минималната, дори нулева, или погрешна информираност. Първият български историограф на Новото време структурира сведенията за миналото на народа си в съответствие със своята представа за един читател/слушател, потънал в духовна немара, у когото обаче е възможно да се разпали интерес към историческата проблематика. Паисий подчинява текста си на идеята за максимална успешност на общуването със събеседника, в името на което аргументативните вериги в "История славяноболгарская" са строени с намерението за пригледност и логическа взаимовръзка. (Отстъпленията от логическата последователност, които подробно изследва Инна Пелева¹⁰, са резултат от привличането на различни и много на брой исторически извори, включвани всеки със своя собствен дискурс.)

Първият аргументативен текст - предговорът "Ползата от историята", поставя въпроса за ползата от историческото знание и му дава убедителен отговор: "случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живели на земята" (с. 17) трябва да се познават и за това Паисий привежда поредица от аргументи: знанието обогатява с разум; позволява да се отговаря на въпросите на малките деца и простите хора; спестява срама от липсата на отговор; разкрива нравствената страна на историята ("...ще узнаеш добродетелите на добрите и законопрестъпленията на злите" - с. 18); учи на диалектика ("ще познаеш превратностите на човешкия живот и обратите на благополучието в него, и непостоянството в тоя живот, и как велики държави клонят към падение" - с. 18) - с това би могло да се вдъхне историческа надежда на българите ("...да се узнае как много пъти ги предаваше (Бог евреите) в плен и запустение и пак ги събираше и закрепваше в тяхното царство" - с. 18).

Вторият предговор поставя с острота въпроса за срама на българина от самия себе си и привежда няколко аргумента срещу него: българите са имали свое царство и държава, били са "славни и прочути по цялата земя", "много пъти са взимали данък от силни римляни и от мъдри гърци", от целия славянски свят "първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели" (с. 20).

Ако тази кратка обосновка на тезата за историческата сила на българите може да се сравни с конспективен аргументативен "план", то главите "Историческо събрание за българския род", "Тук внимавай, читателю, ще кажем накратко за сръбските крале", "Пак завършваме разказа за Константин Шишман", "Тук е потребно да се съберат заедно имената на българските крале и царе, колкото се намират и кой след кого е царуваал", "Събрано на-кратко колко знаменити били българските крале и царе", "За славянските учители", "Тук събрахме накратко имената на българските светци, колкото са просияли от българския народ в последно време" представляват по-малко или повече разгърната мотивировка, солиден аргументативен базис на твърдението, че българинът не би трябвало да изпитва срам от себе си: бойната слава, високата книжовна култура и християнската нравственост му дават основания за това. Фактът, че цялото Паисиево повествование е не самоцел, не и просто положен в образователен дискурс разказ, а аргумент на теза със значимостта на жизнено основание за цяла една нация, индиректно разкрива Ти-образа в светлината на интелектуалната издигнатост, без която пледо-арията на Паисий би била безсмислена. Обосноваването на всяко логическо твърдение би потънало в небитието, ако не разчиташе на разсъдъчните способности на адресата. Без съмнение адресатът на Паисий имплицитно носи чертите на умния, схватлив, с интелектуални дадености читател/слушател. Неслучайно авторът определя възприемателя на своя текст като "любомъдри" (с. 18) и изрично подчертава: "Написах я (Историята - б.м., О.Г.-Т.) за вас, които ... обичате да знаете..." (с. 19). А онези "някои", които "не обичат да знаят", носят чертите не на културната немара, а на отвръщането от българското - те не са лишени въобще от културни интереси, а "се обръщат" към чужда култура и чужд език" (с. 20): става дума не за умствено неразвит, а за "обърнат" в културната си идентификация читател.

Дескриптивните текстове у Паисий поначало са рядкост. Описания на природа, на екстериор или интериор на исторически събития изобщо отсъстват. Предметният свят се конкретизира рядко и крайно пестеливо: "Съградил (Йоан-Калиман - б.м., О.Г.-Т.) голям и хубав манастир" (с. 51). Епизодични са описанията на външния вид: Константин Шишман е "хубав на лице и ръст" (с. 74), с "голям ръст" (с. 74). Ако наративният текст - поради високата си събитийна наситеност и сгъстената си информативност - моделира читателя като личност с голяма мисловна концентрация, способен да асимилира мощния поток историческа фактологичност, то дескриптивният текст - със своята рядка поява и изключителен лаконизъм - предполага читателят да има въображение, което самó да набавя отсъстващия исторически колорит, детайла, пространственото, материално-вещното и т.н. измерение на събитието от средновековната българска история. Ти-образът имплицитно се обогатява с чертите на образното мислене, без което почти изчистеното от описания историческо разказване би останало затворено в своята фактологичност.

В рамките на дескрипциите с най-висока честотност в "История славяноболгарская" е експозиторният текст, свързан с представянето на понятийни отношения: Батоя е "крал силен и храбър в битките" (с. 28); Тривелий е човек "отличен, великодушен, честит" (с. 30); Юстиниан е "лукав и неблагодарен" (с. 31); Кардам е "благополучен и непобедим" (с. 34), цар Добрица е "славен и непобедим в битките" (с. 72) и пр. Тези най-често двусъставни определения, отново пестеливи до възможния предел, поддържат изграждането на Ти-образа в светлината на голямата читателска активност, способна да реконструира образа на историческата личност при минимална описателска плътност.

Чертите на слушащото/четящото лице се конкретизират в най-голяма степен в апелативните текстове от "История славяноболгарская": защото подбудителните речеви продукти винаги имат реален адресат с определена физиономичност.

Предговорите "Ползата от историята" и "Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история" са наситени с апелативни речеви изяви.

За призивния характер на Паисиевото слово е писано много, като акцентът е поставян преди всичко върху смисъла на подбудителните и инструктивните текстове¹¹ - върху техния назидателен, пряко призивен, напътстващ и укоряващ характер. Апелациата без съмнение носи в себе си, при това в ясно диференциран план, и образа на събеседника.

Апелативните текстови пространства в "История славяноболгарская" са с различна степен на подбудителската си енергия.

Призивността от началото на първия предговор може да се определи като неявна, дискретно вложена в констатации с общовалиден характер, които "любомъдрият" читател ще се досети да разчете и като препоръка към самия него: "Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно..." (с. 17). Безличната глаголна форма на описателната форма за повелително наклонение от цитираното първо изречение от "Ползата от историята" в следващото изречение се заменя с второлична: "Ако навикнеш да прочиташ тия неща, ще се обогатиш с разум, не ще бъдеш неизкусен и ще отговаряш на малките деца и простите хора, когато при случай те запитат за станалите по-рано в света деяния от черковната и гражданската история..." (с. 17). По-нататък призивността "развързва" своите граматични възможности и от описателните форми за повелително наклонение, образувани с помощта на съюза да ("Да се познават..., "да прочиташ" - с. 17), се преминава към едносъставни, или прости, повелителни форми - формите за 2 л. ед. и мн. ч.: "чети" (2 пъти), "научи" (с. 17), "виж" (с. 18)... Риторично-диалогичната стратегия на първия предговор ползва последователно двата варианта на апелация - те се редуват, съчетавайки императивните си възможности: "да четеш" (с. 18); "от тях се пази" (с. 18); "да се узнае" (с. 18).

Вторият предговор прилага същия модел на апелация - с тази разлика, че темпераментното Паисиево слово тук значително по-често прибягва към откритата призивност на второличните глаголни форми: "внимавайте", "четете", "знайте", " преписвайте", "платете", "пазете" (с. 19), "виж", "не се мами", "знай", "учи" (с. 20), докато описателните повелителни конструкции са три пъти по-малко на брой: "е потребно и полезно", "да не бивате подигравани и укорявани", "нека ви я препишат" (с. 19).

Апелациите в "История славяноболгарская" полагат посланието в дискурса на засилената диалогичност. Доколкото повелителното наклонение "означава действие, чието извършване трябва да настъпи по волята на говорещото лице" (Любомир Андрейчин)¹² , обръщението към читателя/слушателя има открито призивен характер - форма на идеологичната риторика, обгръщаща цялата Паисиева творба и явяваща себе си като основна текстова интенция. Говорещото лице се обръща към читателя/слушателя фронтално, с откритото намерение да въздейства върху мисловно-емоционалния му свят, да го подтикне към определени действия и занимания, които ще променят не само културнообразователния му статус, но и неговите психични глъбини, където са корените на националния дискомфорт: за да бъде той преодолян, за да се изчисти понятието "българин" от негативния си ореол.

Може да се обобщи, че "История славяноболгарская" явява многообхватен Ти-образ на българския слушател/читател, който стъпва върху цялостен национален идентификационен проект, моделиращ едновременно и миналото, и бъдещето на монументалния адресат.

БЕЛЕЖКИ

1. Цитатите са по: Хилендарски, П. История славяноболгарская. В. Търново: Слово, 1999. [обратно]

2. Вж. Драгова, Н. Книга за Паисий. С., 1981, с. 101. [обратно]

3. Трендафилов, Вл. Паисий - не конструктор, а конструкт на Възраждането. // Култура, 1996, № 51-2/20 дек., с. 11. [обратно]

4. Пак там. [обратно]

5. Вж. Бахтин, М. Словото в романа. // Бахтин, М. Въпроси на литературата и естетиката. С., 1983, с. 125, 126. [обратно]

6. Драгова, Н. Към жанровата характеристика на "История славянобългарска". // За литературните жанрове през Българското възраждане. С., 1979, с. 41. [обратно]

7. Николова, Ю. За същностната характеристика на Паисиевата история. - В: Литература и Възраждане. Пловдив, 1994, с. 51. [обратно]

8. Райков, Б. Композиция и структура на Паисиевата "История славяноболгарская" 1762. // Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 11. С., 1987, с. 420. [обратно]

9. По-подробно по този въпрос вж. Ефендулов, Д. "История славянобългарска" и някои аспекти на проблема за междутекстовите връзки. // Българска литература и библейска традиция. Ловеч, 1994, с. 86. [обратно]

10. Пелева, И. Паисий. Началото и краят на разказването. // Възраждания. С., 1999, с. 7-34. [обратно]

11. Леков, Д. ...Написах я за вас, които любите своя народ... // Паисий Хилендарски. История славяноболгарская. С., 1995, с. 8; Станева, К. Паисий Хилендарски. // Литература на Българското възраждане. С., 2001, с. 36, и др. [обратно]

12. Цит. по: Речник на българската граматична терминология. Част І. С., 1988, с. 80. [обратно]

© Огняна Георгиева-Тенева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2003, № 2
© Електронно списание LiterNet, 23.11.2003, № 11 (48)

Други публикации:
Български език и литература, 2003, № 2.