"ИГРА"/"ПРАВИЛА"...

Морис Фадел

web

Д. З.: Един наш познат се учуди защо подготвяш за издаване книги, а не публикуваш повече свои неща. Как би обяснил този си избор? Само за година под твое съставителство и редакторство излязоха три книги - Исторически опит и литературна херменевтика на Яус, Как се пише дипломна работа на Еко и Густав Малер на Бруно Валтер. Но не си ли отреждаш така твърде неблагоприятна роля, особено в среда като академичната, където притеглянето да заявиш за себе си, да се подпишеш под свой текст (който може, в съответствие с някои модерни нагласи, да пледира за "онищостяването на аз-а", за това, че аз-ът е не повече от конструкт на социални и властови механизми), е твърде важно?

Д. Ж.: Добър въпрос, но той би ме отвел към говорене за себе си, което, знаеш, не предпочитам. Нали досега говорих чрез своето име, сега бива да се откажа от името или пък да си избера друго.

Д. З.: Зная, че не си човек, склонен към празните екстравагантности. Така че приемам идеята и ще те впиша в разговора ни с инициал, който не съответства на името ти. Същото ще направя и със себе си. Нека това бъде разговор, който се стреми да избяга от неприятните последствия (самонаслаждение от престижа, догадки за някакви прикрити намерения, включване в мрежата на междуличностните отношения и пр.), които често причиняват личните имена на текстовете ни. Един от парадоксите в нашите университети е разминаването между желанието на преподавателите (особено на по-младите от тях) по новото и окаяното състояние на онази съвкупност от културни умения на "по-ниско" ниво. Стремим се да познаваме и прилагаме авангардните тенденции в хуманитаристиката, бихме искали да бъдем разпознавани като модерни, без да сме достатъчно наясно с онова, което обикновено оценяваме като "елементарно"; например с "простия", но съвсем немаловажен въпрос за това, какво да отговорим на един студент, който ни попита как да подготви магистърската си теза. Не става ли нещо подобно и в т.нар. социална действителност, където въпреки че на идеологическо ниво се демонстрира готовност за приемане на актуалното, ежедневието продължава да е под знака на социалистическото наследство? Говори се например за европейски стандарти на институционална организация, за либерализация на отношенията ръководител-подчинен, а страхът от началника, клюкарството и интригантството май си остават водещи практики на отношенията в институциите. Мисля си, че ако се появяваха повече такива неинтересни за любителите на високата теория практически пособия като Как се пише дипломна работа нещата може би нямаше да изглеждат същите.

Д. Ж.: Ако ми предлагаш да говорим обобщаващо за социалната действителност или за университетската институция, няма да се справя; предпочитам да се придържам към придобит опит.

Дори когато курсът е от един семестър, предлагам на студент(к)ите да представят по два реферата преди изпита, за да се ограничи случайността на изпитната ситуация. Рефератите се включват при оформянето на крайната оценка. Курсовата работа създава малко по-големи затруднения, които все пак са преодолими, тя е по-важна тактически, отколкото в плана на стратегията. Дипломната работа обаче е решаваща при завършване на университетското образование. Написването й би могло да произведе и определена микросоциалност в отношението между дипломант(ка) и преподавател(ка). Накратко, чувствах известно задължение към студент(к)ите, на които преподавам, да им предложа, както ти казваш, умения от по-ниско ниво (върху които вярвам, се градят по-високите). Микросоциалността, възможна в един семинар, ми се струва целта на образованието, преподаването, взаимното обучение. В сравнение с нея взимането на изпита е лесно. Дали сме постигали тази цел, могат да (от)кажат студент(к)ите, с които мисля, се образова(х)ме заедно. Рефератите (или части от дипломна работа) на някои от тях бяха и публикувани.

Познавам няколко пособия за писане на дипломна работа на български. Не ме изправят пред норма, която да е изпитание, не ме подтикват да изпробвам ограниченията си и може би да ги надмогна. Твърде идеологични са или са твърде технически. По темата "как се пише дипломна работа", познавам, освен това на Еко, още две италиански пособия (на C. Di Girolamo, L. Toschi и на P. Melograni). Струва си да се издаде и пособието на Мелограни, което Татяна Джокова (тя е имала намерението да издаде Еко още през ‘92-’93) може да направи.

В пособието на Еко смятам за важно съчетанието на методика и възглед. Подчинявайки се на методиката, мога да напиша своята дипломна (докторска) работа. Успоредно ще съм усвоил и нещо от възгледа му. Да съм несъгласен също бива, но не просто като оспоря тази, а като предложа различна методика. Преди да отмахна нещо като прескрипция бих предпочел да се запитам какво е тя в ситуацията, в която я срещам, как реагирам на нея, защо със съпротива (съгласие), мога ли другояче. Трудното е да не реагирам с готов предварителен жест, чрез който да се самопотвърдя. Смисълът да се подчиня на подобна норма е по-малко в принудата, повече в изпитанието на себе си.

Писането на дипломна и/или докторска теза е усилие - наслада, дивертименто на отговорността. Защото дори да се композира или нарисува едно капричо са необходими някои познания и колкото техниката е по-овладяна, толкова насладата за възприемателя (резултат и от скриването на усилието за овладяването на техниката) е по-голяма. Може и наопаки - непрозрачна демонстративност на писмото срещу смисъла. И това бива, зависи от целта.

Д. З.: Методичността на книгата обаче, струва ми се, ще срещне съпротива. Сред мнозина от "моето поколение", хората, които започнахме да се интересуваме от хуманитаристика след 1990-та, се насели трайно негативно отношение към правилата. Може би в крайна сметка това бе форма на протест към времето, което бе отминало - времето на тоталните, стремящи се да обхванат всяка брънка от нашия живот предписания и санкции. Подигравахме се на професорите, които ни казваха как да направим нещо. "Деконструкцията" бе добре дошла като фон и оправдание на това поведение. Привлече ни най-вече нейната насоченост към "играта". По ирония на рецепцията тази дума влезе в речниците на много български деконструктивистки ориентирани литературоведи не със значенията, които Дерида влага в нея и в които личат определени ценностни и етични импликации, а в смисъла на Хьойзинха, който е далече от подобни импликации. "Играта" стана мярка за добро писане. Смятат се за добри текстовете без ясно формулирани тема и теза, създадени по скоро за удоволствие на пишещия, отколкото на четящия. "Играта" като че стана институция, както се институционализира и фукоисткото разбиране за правилата като репресивни.

Д. Ж.: Говориш за бунт срещу правилата и предписанията, срещу наличието на теза и дори на тема в текста като ограничения, вид власт. "Не сте Пруст", казва Еко. "А защо да не съм?", може да се отговори. "Кой определя? Кой ще ми налага граници?" Не е ли по-лесно да се бунтуваш, да си срещу и особено да си деструктор? Сценични са тези жестове, сглобени поради неудовлетвореност и заради аплаузите на публиката, копнежно звънтящи в ушите. Дали позицията, която разпознава всяка подредба като власт не се сговаря топло с битова нагласа, чийто жест е: "абе, ти ли ще ми кажеш?"

Само полицейско ли е питането кой се бунтува, как, с какви мотиви и какви са последствията? Можеш целенасочено да приемаш всичко като власт и репресия и да си убеден, че наистина си Пруст, сегашен и бъдещ. Но, за да си Пруст, се изисква наистина изпълнението на някои ограничения. Спомняш ли си публикация на един квазиелиасолог в Литературен вестник от началото на годината, предизвикала противоположни реакции?

Не зная коя употреба - социална или езикова е напълно свободна от правила, предписания и ограничения. Без тях дори непостижимото глобално диференциране би имало като своя обратна страна безкрайния произвол. Конюнктурата на търпимостта и аплодираната другост приключват в мига, в който станат (или бъдат въобразени като) заплаха за/от някого. Игровостта, забелязвам, остава в пределите на текста, отвъд които започва дива лична сериозност - например за завладяване на територии, което може да се отчете като една от характеристиките на промяната.

Д. З.: Да, онези, които пропагандират играта, нерядко я затварят само в текстовете си, извън които те с изненадваща сериозност се борят за институционални позиции. Прав си, това може да е и резултат от ситуацията, в която сме? През 1990-та възловите постове, от които е зависима интелектуалната продукция бяха ангажирани от номенклатурно-назначени през комунистическия режим хора. Те не можеха да предложат нищо ново, никаква промяна. Другите, "младите", можеха, но нямаха властта. Те трябваше, от една страна, да се борят за нея, а от друга - да въвеждат модерни интелектуални дискурси, които, както е известно, в повечето случаи са антиинституционални. Затова човек може да срещне фукоисти, които разобличават в текстовете си властта и същевременно я упражняват, заемайки отговорни длъжности. Така или иначе, за съжаление, у нас фигурата на свободния интелектуалец няма пространство. Слушат те, четат те, харесват те или те критикуват, ако си някъде, в някоя институция.

Д. Ж.: Допускам, че наистина няма свободни интелектуалци. Дори в най-общ план, ако ние с тебе не живеехме в София, щеше да ни бъде трудно да си купуваме, да четем, а и да публикуваме в Литературен вестник. Затруднението с думата "игра" е, че част от употребите й на български искат да я сведат до спомени от детството, когато играта е била радост и свобода от света на възрастните, от властта и необходимостта. Но нали играта, като смесва въображаемо и реално и изпитва граничността на действителното, наистина може да те освободи от всяка принуда, включително от принудата да живееш. Зависи от въображаемото ти - дали си се представяш в образите на велик победител и владетел на света или в образите на изчезването и отсъствието или пък в други. Игровостта, за която говориш, не утвърждава ли по-скоро присъствието, завладяването и чрез тях възможното маргинализиране на осъдени като неигрови текстове или пък - на игрови, но по различен начин? Навярно да те маргинализират / да маргинализираш игрово е за предпочитане, отколкото с мрачна сериозност. Не се ли основава играта и на правила, било предварителни, било ситуационни, стабилизиращи се в хода й? Може да следим както естетиката, така и етиката на игровостта.

Предписанието как да се напише дипломна / докторска работа може да се отхвърли като принуда; при смяна на нагласата обаче, може да се появи желание да узная границите си, какво не мога. Прилагам усилието си в следване на предписанието. За своя радост, виждам как започвам да го променям. В този смисъл нормата или предписанието се изработват в хода на писането, стават твои и ситуационни. Това не са ли букварни положения? Ако го възприемеш така, текстът на Еко не ти предписва нищо, но ти създава условия за самоизпитание. Не е метод, приложим от всекиго и навсякъде по еднакъв начин. Мисля, че тази книга е предложение за azione cooperativa, за градене на съвместност, защото има разлика в това ти да си по-важен от темата (проблема), и изобщо да си важен, или твоята субектност да се пита за изискването (очакването) на другия през говоренето / правенето на някаква тема.

Умберто Еко предлага в този наръчник (както и другаде) съчетаване на свободата с ограничението, което ми се представя като изпитание. ("...и този читател, винаги редом, винаги зад гърба, винаги по петите на текста, сега се разполага в текста. Дава му се кредит, но в същото време е ограничаван и контролиран. Ставаше дума за избор: или да се говори за насладата, която доставя текста или защо текстът може да доставя наслада. И беше избрана втората посока." Lector in fabula. Milano, 1988, р. 11), Процедурите, аскезата, изобщо упражняването в подражание на образеца може да бъде въодушевяващо предизвикателство. Мисля, че тъкмо от изравняването със самоналоженото правило се изпитва голяма наслада. Тя е и противоположна, и включва насладата от бунта; постигната е чрез преобразуване на агресията, на желанието за унищожение. Изборът не е голям - или моето усилие е простота за потенциалния читател, или безгрижието ми е усложнение за него. Разбира се, след десетилетия на ослепяващо демаскираща референциалност, махалото на желанието (бездруго поради сложни причини) се люшва към целенасочена непрозрачност. Навярно в Чикаго е било така и, ако чрез игрови преображения на референциалните съблазни, ще се преродим в чикагци, подписвам.

Наскоро ми попадна 7-то издание на пособието на Еко на немски (в обединените издателства UTW). Има приятни съвпадения между немския предговор и българския послеслов. Немското издание има пояснителни бележки - кой е Мандзони или Толиати, какво е "Фермо и Лучия" и т.н., но пък няма нашите под линия, нито изискано шеговитата корица, дело на Александър Панов, в която Хиеронимус се е превърнал в Хумбертус (Болонски). Затруднението с отнасящите се предимно до Италия примери и разсъждения (оставени без промяна на немски; ние също мислехме какво да ги правим), е разрешено чрез пояснението, че италианският академичен опит е ценен. Вярно, много студент(к)и от Германия следват в Италия. Усвояването на италиански академичен опит си заслужава - първокласни мислители, гражданска смелост и "плътна материална среда" (изобилие от пластове, образи, фрагменти) от поне 2000 години прекъсваща непрекъснатост.

Д. З.: Всъщност тази ситуационност на правилата, с която свързваш книгата на Еко, е исторически присъща на действителността ни. Днес е широко разпространена вярата, че не може да има общовалидност на нормите, а те трябва да се изработват спрямо някакви постижими цели. Пък и играта е именно игра, защото се определя от споделени правила. Без тях тя би се превърнала в произвол. Често "играещите текстове" не показват разбиране към тази граница. Те "играят", без да съобщават на четящия правилата на своята "игра". Не е ли това форма на самопотвърждаване, която пренебрегва другия?

Д. Ж.: Да, ако в употребата на правилата и съставянето на предписанията има някакво различие спрямо вече историческата модерност, то навярно е в ситуационното им изработване и прилагане, във валидността им само за една, не за много ситуации. И все пак, някакви общи правила, норми, ценности би трябвало да остават. Възможно ли е кодексът да е ситуационен и случаен, да не се влияе от регулативи, приложени спрямо предишни ситуации? Мисля, че подобно натоварване - да не искаш да се опреш на миналото, те изправя постоянно пред собствените ти граници и тяхното прекрачване-престъпване. Това начинание - да си собствената си законодателна и изпълнителна власт, е изкусително със своята невъзможност. Тя да е власт, отнасяща се до тебе, но да не е и за другите - твоят иск към себе си да не предявява претенция за валидност и върху Другия. Другият може да има друг закон и ти се решаваш как да действаш спрямо него. Занимават ме какви са условията за възможност и още повече - за невъзможност да се съставят ситуационни кодекси, но това е вече друго.

Предпочитам думата "различен" да беше представителна за нагласите (поне за хуманитарните) през 90-те години у нас. Изглежда обаче съчетанието "нови и радикални" е по-представително. Нови хора, нови нагласи, ново начало, радикални жестове, изобщо революционност - голяма битка. Новостта е преплетена с желание за агресия, с насладъчно причиняване на страдание - разчленяване и декапитация на текстове и други позиции като реакция срещу предишната принуда, изравнена за удобство с всяко правило и норма. Новата радикалност в желанието да е постмодерна, свободна от всяка норма и забрана, се оказва сродена с познати модернистки авангардни жестове. Новото се прояви едновременно като акт на агресивно различие и на агресивно инсцениране на субектността.

Д. З.: Така е, нашето желание по отделяне от модерното често се реализираше с модернистка напористост. Може би то бе желанието по един не(до)осъществил се исторически български модернизъм. Но как да се избяга от това?

Д. Ж.: Случва се, логистиката на отхвърляне на репресията се завръща като друга репресия - "историческо" / "етическо". Предишните исторически построения, сходни и различни, тълкуваха (усвояваха, присвояваха) миналото, но то оставаше там, все пак не беше тук, не беше съвременност, макар съвременността да имаше нужда от него. Сега сме в различна ситуация, времевостта е преобразувана в пространственост, историческите образи, текстове, събития са получили статус на присъстващи сега. Заниманието с историята е в нейното отелесяващо приближаване. Тя не е там, та да има нужда от сливане на историческите хоризонти (Horizontverschmelzung, ако следвахме Гадамер) или от открояването им (Horizontabhebung, както го критикува Яус); историята е тук, отелесена, осезаема. Тогава насилието, което се упражнява, е насилие върху едно тяло. То е манипулация в предметното значение на думата, на действие с манивели и манипули. Тази позиция не е твърде далечна от модерно-пролетарската авангардност, само дето онази рекогносцираше бъдещото. И значи, щом историята е престанала да е там и да има нужда от опосредяващ опит, херменевтика и далечина, а е близка непосредност, то нейното присъствие е телесно осезаемо и корпусът от текстове, образи, гласове и жестове е наистина корпус без метафорика. Свободната игра на сигнификантите е свободна да преодолява историческата дистанция, хронология и контекстуалност, но е започнала да произвежда (ние ги произвеждаме) телесности чрез жестове на упойваща демиургичност. Тази материалност и осезаване (на миризми, допири, образи, звуци) предполага, че разбирането, де/конструкцията или каквото и да е там, е преди всичко поведение и ако то не се основава на никакви забрани и ограничения, е всепозволеност и насилие. Допускам, че е за предпочитане да се излъчва известна топлина към това, с което се занимаваме, дори ако то не ни харесва, но това можем да отнесем към сферата на бленуванията.

Дали алтернативата на едно усилие за историчност (проявено като вяра, че историята може да се разкаже и най-вече, че историческите разкази са истина) може да бъде заменено от жестове на репрезентация на субектността? Питам се, дали това, което не е допустимо и е направо нежелано да се причини върху собственото тяло, може да се нанася върху конструирания и манипулиран исторически корпус. И то да се нанася с наслада. Тук наистина не са важни нито истината, нито тълкуването, а поведението, то е валидното.

Д. З.: Това си е направо "удар в сърцето" на много днешни текстове из областта на българската литературна история. Те виждат в миналото неизчерпаем източник на (нека си послужа с тази важна за деконструктивистите дума) "следи", които могат да бъдат комбинирани по разнообразни начини. Онова, което извършват, лежи върху убедеността, че така се разграждат идеологическите фундаменти на институцията Литературна история. Те се опират също и на авторитетното сред постмодернистките кръгове разбиране, че принципна разлика между литературознание и литература няма. Мисля, че у нас то се интерпретира по-скоро в смисъл, че литературознанието е форма на съществуване на литературата. Литературата пък се схваща като език, който осуетява референциалните си намерения. Следователно знаците на миналото не бива да ни задължават с нищо и текстовете, които работят с тях, трябва да се оценяват, както оценяваме литературните произведения, т.е. има ли някакви езикови и стилистични находки, изненадва ли ни с нещо прочетеното и пр.

Д. Ж.: Имам предвид текстове от различни области. Предпочитам онзи начин на писане, който не крие етическите си основания и не ги замества с херменевтични, декоструктивистки и всякакви други... Никак не е достатъчно да представиш своето мислене като нетелеологично, несубстанциалистко, херменевтично или всякакво. Може би те занимават възможностите на субектността, мене ме занимава докъде може да се простира неограничеността и къде следва да започне самоналожената забрана. Ако искаш, това е преформулиране на проблема за Ближния, за Другия. Така че тук репресията се завръща по различен начин, не е никак изчезнала. В този смисъл вярвам, че културата е усвоимост на поведения и избор на образци. Но пък причиняването и понасянето на страдание поне е гаранция за съществуването на историята, както е известно.

Д. З.: Ако книгата на Еко може да се стори наивно-предписваща, то сборникът с текстове на Яус Исторически опит и литературна херменевтика би могъл да изглежда някак ненужен. Да, Яус има у нас авторитета на значителен литературовед. Но е прекалено близо до ситуацията ни, за да бъде четен с насладата, с която се четат класиците. А, от друга страна, не е сред имената (например Дерида, Бодрияр или Фуко), които са в интересите на хората, занимаващи се с модерна хуманитаристика. Въобще - едно такова "никакво място"...

Д. Ж.: Забелязвам, че изброяваш само френскоезични автори, което навярно е представително за най-четените и въздействали ти (и на твоето поколение, както казваш) автори? Мисля, че у нас и преди 89-90 (вж. напр. в Теоретически спомени на Александър Кьосев - в. Култура, 7. ян. 1994, с. 1 и сл.), сега още повече, се четяха и прилагаха различни мисловни стратегии. Впечатлението, че активни групи с повече медийно присъствие през първата половина на 90-те са чели и приложили части от Дерида, Фуко, Бодрияр, с вариант Лиотар (на принципа на троицата) не бива да заблуждава, че това е било всичко или дори само главното. Поне Иван Младенов четеше, чете Пърс. Кои от тези четения са се превърнали в поведения и в какви точно е важен въпрос, но на него ти отговаряш, питайки ме. Има и четения, затворени, частни, без текстов израз, но впечатляващи като поведения. Нали не продължаваме да живеем с убеждението, че една посока на мислене е най-напредничава и че само един начин на мислене е валидният за каквото и да било?

Д. З.: В много случаи текстовете свидетелстват за наличието на такова убеждение. Може би причината е в обстоятелствата, при които работим. Книгите, от които се интересуваме, достигат трудно до нас. Четат се без контекст. Липсва ни не само контекста на самата книга, но и на социалната среда, в която е възникнала. Което ни кара, съзнателно или не, да привилегироваме авторите или направленията, които са ни близки. Това се пренася в текстовете ни и...

Д. Ж.: Дали не сме склонни да преувеличим значението на личния си опит или на средата, в която се движим? Затова те питам дали всички са били завладени от деконструкцията, това "всички" не е ли тотализиране на парциалния (личен или на една общност) опит? Изненадващо беше, че по едно време сякаш се знаеше точно какво е постмодерното и какви точно са ценностите на модерността, но най-вече с кои имена и личности се отъждествява.

Тъкмо защото текстът е елемент на дискурса (взаимодейства с други текстове, мотивира поведения, създава, променя налични светове, префокусира минали събития, смисли), когато попадне в друга среда може да изчезне или употребите му да се свържат с продуктивни недоразбирания. Предпочитам да зная повече неща за средата, в която възниква текстът, иначе съм склонен да не го чета. Но винаги ли е нужно един текст или мислител да се съотнася със средата, в която се е формирал и появил (все този стар въпрос)? Или иначе - когато се чете един превод какво точно се чете? И съответно - какво се прилага, как се употребява? Различна е задачата в прилагането на инструменти от нечий понятиен сандък и в усвояването му в и през някаква среда. Предпочитам утопията на целостта и усвояването, и двете неизбежно невъзможни, дори само защото разбирането за цялост е въпрос на определяне; така че понякога фрагментът може да функционира като цялост и най-накрая да чувстваме нужда изобщо да се откажем да мислим в тези категории. Ако живееш по-дълго време в една среда, не можеш да не видиш, че школите, центровете, начините на мислене са много, дори, казвам, и у нас е така, можеш да избираш. Употребите на Фуко, които познавах на български, преди да излезе книгата на Владимир Градев Силите на субекта, оставяха впечатлението за важен, но някак стеснен, монопрочит. Мисля, разликата е и в това, че Градев чете оригиналите, но още повече е резултат от верзираността му в средата, пораждаща (и сама пораждана от тях) съвременната френска хуманитарна мисъл, която той тълкува и преобразува на български. Споменавам книгата му за Фуко, защото тя е писана по времето на фукоянските апликативни екстази у нас, та съпоставката се налага от само себе си. Имал е смелостта да представи и класичността на Мишел Фуко, традицията, която френският мислител, макар радикално, но преобразува, а не излиза от нищото.

Д. З.: Интерпретацията на Фуко, която предлага Градев, проблематизира установилите се представи за традиционно и модерно. Но колко са текстовете, които правят това? Традиционалист и модерен, нов и остарял, консервативен и радикал продължават да бъдат понятия, в които мислим себе си и другите. Яус с лекота може да бъде квалифициран като демодиран и, следователно, безинтересен. Не само защото той не е в каноните на актуалните днес автори, но и затова, че в българското литературознание се прилагаше най-вече онова разбиране за рецептивната естетика, което е изведено в Литературната история като провокация към литературознанието. Късния Яус сме го пропуснали покрай улисията си по деконструкцията, завладяла ни през 90-те.

Д. Ж.: Първото съставителство на значим автор е изправено пред неизбежни затруднения: какво да включи. Опитах да се изплъзна от затруднението (отговорността) като изпратих съставителството на самия Яус, да го прецени той. Не можех да не включа двете статии, с които Яус става известен извън специалистите по романски литератури - за провокацията и за средновековните жанрове (свръхтрудна за превод) (вж. дебата около изследователския интерес на "Новата медиевистика" в New Literary History, 1979). В съставителството се опитах да включа текстове, които да са представителни за определени тенденции на мислене от 60-те до 90-те години, да са текстове, въвличащи контексти. Сега по-лесно бих съставил книга с работи, писани през последните десет години от живота му (посветени на херменевтичния морал, на моралната претенция на естетическото), тъкмо защото няма да е първата и не съм изложен на натиска да се съобразявам с рецепцията на определени текстове. Яус не е единен. Класически са текстовете му, неговите или на Изер, само в смисъла, че въздействието им е било мощно, мисловният им ход се е превърнал за определено време в разпространена практика, така че той е станал познат и на тези, които не са и вече няма нужда да ги четат. Класическо е онова, което се е натурализирало, превърналото се във вид научно несъзнавано. Яус е от няколкото автори, от които съм прочел (почти) всичко и препрочитал; последното не довежда непременно до по-дълбоко разбиране, но със сигурност до наизустяване, а в случая с Яус - и до синтактична изнемога. Текстовете, които не ми харесват, не препрочитам. Не зная възможно ли е да се изследват Просвещението и модерността, без да се проучат Яус и Старобински. Ако искаш, това е опит за живеене с определени автори, за критично възхищение от текстовете им, опит върху ограничаването, най-често неуспешен.

Д. З.: Практика е у нас едно явление да бъде критикувано преди задълбоченото му опознаване. Най-често това става под натиска на желанието да бъдем модерни, да не останем по-назад от актуалното. Така се случи и с "рецептивната естетика", която бе изхвърлена зад борда, преди да бъде по-внимателно осмислена. Въпросът ми е за онова, което сме недовидели у Яус и което може да проблематизира днешните авторитети.

Д. Ж.: Нали въпросът ти какво сме недовидели у Яус не предполага непременно, че трябва да приложа хватката "деплациране / гътване" на структурите на Яусовите текстове. Вече е правено в Германия и другаде. Когато чета такива анализи, се питам къде ще свърши безгрижието на анализатора, чиято голяма грижа обаче е по инсценирането на собствената субектност чрез всепозволеност. И за да не давам други примери, да кажа, че в изкуствознанието изглежда най-много го е отнесъл Ервин Панофски, впечаталението е, че като не можем да сме Панофски, не можем да сме му равностойни, поне да му гътнем иконоложката къща. Не е интересно. Съставителството на Яус беше повод за по-внимателно занимание - връщане към сборниците "Поетика и херменевтика", към опита да се създаде трансдисциплинарна среда от литературознание, изкуствознание, философия, теология, антропология и музикознание без строги разграничения. Като повечето обединяващи термини, рецептивната и естетиката на въздействието, са само ориентири. Нито Изер, нито Яус или Щийрле могат да бъдат мислени извън тази среда. Публикациите на Яус са често студии, писани за тези сборници. Те представят движение към/в постмодерността, различно от останалите, по-етическо, по-свързано с традицията, включително като образованост. Или - опората е върху Льовит, не непременно върху Хайдегер и т.н. Привързан съм към един вид дис/континуално мислене за историята, към критично ценене на традицията. Употребата на деконструкцията като помитаща революционност на пишещо/изписваната субектност ми е чужда. В този смисъл няма една постмодерност на всепозволеността и занимание единствено с властта. Някакъв опит за живеене, верзиране в традицията, в смисъл, че полагаш усилия да си й равностоен, без да си й подчинен.

Откритостта към бъдещето и миналото едновременно в тези текстове (Щийрле, Козелек, Блуменберг, Яус, М. Франк) ми се струва не само теоретично, а социално ценна. Темите, които са разработвани в сборниците, са пример за задаваща се актуалност (Memoria, Краят, Случайността); същевременно актуалността бива проблематизирана като историческа времевост. Включването на Яус в религиозния дебат чрез тълкуването му на "Книгата на пророк Йона" (на бълг. в сп. Демократически преглед, 4-5/1996, Лято) е публикувана за пръв път в 1984. Намирам, че мисленето/правенето за/на историята, преобразуването й чрез усвояване на другости, траенето/прекъсване, съхранението и разрушаването, паметта/заличаване, дебатите за историчността са много европейска характеристика, няма как да мислят историята хора, които я нямат и всичко им е сегашност.

Мисля, че живеенето в история също се възпитава и че сегашността не е плоска и съществува единствено ако й се придаде времевост, както и обратно - двете хиляди години християнска цивилизация са актуалност, историзирането е онтологизиране и т.н. Мрежа от понятия (опит и очакване, предел и обрат на епохите, да спомена само тези) е разработена в Поетика и херменевтика, за да се постига историчността, историите. Самият Яус се намира в ситуацията на праговост - когато в късните си работи защищава херменевтиката срещу деконструкцията и защитата му не е силна, от друга страна, пледира за постмодерна естетика върху етически основания. Занимава го как индивидуалността в Европа се превръща в личност (множествена, plurale tantum) чрез етически ценности/преживявания; как херменевтиката от теория за тълкуване на текстове да се превърне в тълкуване на поведения, в теория на една практика. Неговата херменевтика обаче не желае да включи опита на психоанализите, не съм убеден, че е възможно да се тълкуват поведения, без да се отчита въздействието на несъзнаваното върху тях. И по традиционен начин бих добавил, че ако човек иска с наслада да възприеме идеите и внушенията за/на/от следи, палимпсести, несъзнавания и др. бива да препрочита "Йосиф и неговите братя".

Д. З.: Другата книга, на която си съставител - Густав Малер на Бруно Валтер - също е свързана с историческото, но не в плана на теоретизирането, а на автобиографичното. Не е изключено апологетичното отношение но Валтер към Малер да бъде заподозряно в старомодно митологизиране, в утвърждаване на бащинската фигура на учителя в изкуството. Но в предговора ти към книгата четем: "Етическите основания на възгледа на Бруно Валтер обаче остават изцяло актуални". Отново говориш за етическото, като цитираното изречение не получава допълнително разясняване. Какво си имал предвид?

Д. Ж.: Една от причините Бруно Валтер да пише така може да се търси в дългата резервираност, извън неголемия кръг от почитатели, към творчеството на Малер. Намирам, че е важно да можеш да се възхищаваш по този начин, преобразувайки емоцията си в култура. Суверенното възхищение от фигурата на бащата е тъкмо отвъд несъзнаваната зависимост. Нямаше ли оплаквания у нас тъкмо през 90-те от липсата на духовни бащи? Но бързата употреба на психоаналитични термини води до лесни обяснения, които бих предпочел да избегна. Нека станалата (отдавна) проблематична връзка между класическото хуманистично мислене (чувствителност, убеждения) и етическото, върху което то се основава, останат за друг път.

Умберто Еко. Как се пише дипломна работа. София: ИК "Александър Панов", 1999.

Бруно Валтер. Густав Малер. Портрет. Съст. Ангел В. Ангелов. В. Търново: ПИК, 1999.

© Морис Фадел
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.11.2004, № 11 (60)

Други публикации:
Литературен вестник, № 32, 13.-19.10.1999, с. 6-7.