ДА ОТКРИЕШ СЕБЕ СИ

Мариета Цекова

web

В една бяла, бяла стая, в самия край на отиващия си ден лекари с бели престилки сновяха напред-назад. Присъстващите в стаята майки раждаха нови човечета. Те бяха нови за миниатюрния, изпълнен с еуфория свят на своите родители, и изобщо не си даваха сметка, че им предстои каквото и да било.

Растяха и виждаха същия този свят, мъничкия, в който всеки от тях е Бог. Но мина време и животът започна да доказва, че не е такъв, какъвто изглежда. И всеки един от тях се почувства не-бог, защото около него имаше стотици такива малки богообразни същества, които се бореха да запазят своята божественост.

Напредваха годините и някогашния червеникав, ревлив, сополив малък човек от голямата бяла стая не беше същият. Сега той вече не е Бог и дори не си спомня, че някога е бил. Отхвърля миниатюрния, еуфоричен свят на онези, които са го избрали за свой идол и малко в стила на идола решава, че ще стане по-велик от своя свят, ще докосне парливата тръпчивост на славата да бъде един от големите на своето време. Старае се, но и мисли, сравнява себе си със заобикалящия го свят и макар и рядко, но все по-често при някой неуспех си задава въпроса: Но, кой съм аз?

И така до 18-тата година се лута между Дон Кихот, Хамлет, Леонардо, Дон Жуан, Винету, Рокфелер и Бил Гейтс, т.е търси някого за спасяване, нещо за размисляне, нещо за измисляне, някого за побеждаване, пътища за забогатяване. И дефилира през живота като Клаудия Шифър или Антонио Бандерас със съзнанието, че може би ще успее да притегли като магнит люспички от славата на своето време.

С годините въпросът за образа в огледалото все повече се задълбочава. Сравнението с околните е и съревнование, но бадемовите очи, красивата усмивка, хубавата дреха някак не ни достигат да се самоопределим, защото визията за собсвеното аз е донякъде константна, анализирана всеки ден и известна по принцип, но онзи, който дава блясък на очите, спокойствие и радост, е непознатият, вечно търсеният истински "Аз". Сякаш някаква орисница е била там в бялата стая и с нежните си пръсти е издърпала от несъпротивляващата се ръчица почти невидимото огледало на душата.

Но, ах! Нещастие.

Огледалото пада, счупва се на милиони парченца, разпилява се в хиляди посоки и той - човекът - не може никога да ги събере до едно. Къде от заблуда, а и донякъде от нежелание и неискреност към самия себе си.

Когато намери някое от тези дребни огледални частици, се чувства щастлив и вярва, че ще открие още... Оптимистично.

Ден след ден, година след година, той открива по нещо от себе си и може да каже:

Че е победил няколко лоши...

Че книгите са го пообърквали...

Че честичко се е питал - дали на този да не му ...

Че си е лягал понякога с Мона Лиза на своето време ...

Че се е чувствал като Рокфелер...

И е искал да бъде някому подобен, но не е могъл нито да надмогне, нито да скрие собствената си индивидуалност, която е такава, каквато е - уникална.

И сред всичките въпроси, огледала, които ги провокират, хора, които ги задават, личности, които им отговарят, човекът не забравя, че той е Иван. Има свой живот, живее в сражения, но има и мигове на покой със самия себе си и знае, че не би могъл да разбере докрай кой е всъщност.

© Мариета Цекова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.11.2001, № 11 (24)