ДОПУСНАХ ТИШИНАТА
Боян Биолчев и “Белег”

Дияна Иванова

web

По мегдана и пътя, в прахта и усета към сънотворното, често прозираме истините - не винаги изстрадани, но оболени и някак прималели до забрава истини. В литературността търсим отклик на непознатото, оригиналното, новото и често забравяме да отбележим, че “нещото” се е получило, разказът е повлиял, а животът и литературата няма как да бъдат държани под примката на една или друга модерност, наричаща себе си “пост” (модерност) или по какъвто и да е начин. Защото всички видове (и типове) “съвременности” и течения отминават, но не и добре написаните и интересни истории, които могат да бъдат четени винаги. Предизвикателство е да откриеш книга с авторски поглед и почерк, с достъпен и непретенциозен разказ, с “питане”, което задава и “носи” след себе си и защо да не го кажем - с “лична” история, която е интересна и интригуваща. Личното като идея, измислица, нечия действителност, добре скроена “лъжа”, заради разказването (разбира се)...

Днес в рамките на своята (моята) глуповатост си въобразяваме, че книгите не трябва да излъчват емоция, а по-скоро да “вдървяват” и респектират съзнанието, държейки ни в страшното нещо, наречено дисекция на действителността и съвременността. Като че ли “дисекцията” е мъртвото говедо на пътя, на което случайно попадат студенти по медицина... и пожелават професионално да го разпорят отвсякъде, да му продупчат червата, да оригиналничат с черепа му и да го захвърлят в кофата със самодоволната реплика: “Готово”. Глупаци!

Праволинейно и неедностранчиво прочетох сборника с разкази “Белег” на Биолчев. Тази книга не излъчва суха литературност, не носи белега на недостъпността, не се заиграва с бедната ми фантазия, обявявайки я за “говедото” от пътя, казвайки й: “Ще издържиш още малко, ще понесеш и този товар, длъжна си, нали на това са те учили! Без сантимент”. Не издържах и се развълнувах. Не беше ми се случвало от години при прочетена книга да се “отнеса” (особено пък българска). Всъщност от времето, когато четях юношески романи и малко по-късно Виктор Пасков.

Истините (фикционални или не) вълнуват и те държат не по повърхността на учлененото и раздробеното, те впрягат в мисионерско откривателство. Не себеоткривателство - по-скоро Биолчев посява “семето” на изказа, в който човек може да се съмнява, да градира, да притихва и да си дава сметка, че човешкото е философия за живот, а не просто намерено “мъртво животно” и наречено по една случайност “литература”.

Проблематичността на Биолчев е издайническа, непримитивен усет да възприемаш света през ценностите и неметодологична грешка, която ти поставя диагноза: “човек” (а не “говедо”). Биолчев среща хора, вижда съдби, съблюдава характери, описва същности и... затова е писател (“Бях останал само аз. Някакво особено усещане за истинските неща, което след години щеше да ме направи писател, ме държеше неподвижно при тая сцена, когато каруцарят разбираше, че животът му се срива, а конят дишаше все по-пресекливо...” - “Белег”). Авторът се движи по амплитудата на “собственото”, а не на “общото” - оценностявайки ситуацията и заклеймявайки единствено коравосърдечието и “патериците в душата” (“Оста на живота”).“Истините са преболедувани и отмалели, тихи” - вероятно така би ми казал писателят Биолчев, разказвайки своята поредна история за “оста на живота” и неизбежните лъжи на “вестникопродавецът”. Почти пророчески звучат думите на продавача на вестници: “Но аз съм жив. А ти кой си? Всяка сутрин си все тука, при мене. Закъде си се разбързал, като цял живот все започваш от един и същи светофар. Всяка сутрин си на поправителен!”.

Разказаните истории поместват собствено “решение” на битието, което не ни усъмнява в “своето”, нито ни кара да дълбаем в посока на “нищото”, а по-скоро да погледнем на обикновените неща с подобаваща свежест и адекватност. Писателят не прави изводи, а вмята “впрегнато”, в няколко изречения, “видено и чуто”. Приятно е някой да не обобщава, заради теб (някогашната ми тийнейджърска съпротива е жива), а просто да изрече: “Всъщност той нямаше лице” (“Белег”). Тогава и категоричността е изключително жива (и приемлива). Жестокостта няма лице. Така е.

Биолчев не анализира явленията и живота - той разказва в динамични и кратки конструкции за случващото се. Случката е от различен порядък - от пребиваването на героя в Краков до пътуването му в Мичурин с Косьо Джелебов на осми март. Емоционалността на разказвача преминава през иронията, саркастичната оценка на случващото се, куриозното и сериозното отношение към “нещата от живота”... Това е и палитрата на самото съществуване - на бивалиците и небивалиците наоколо. Класическото и стегнато повествование в книгата доказва, че този свят е за живеене, че съществуването е като книжните цветя на замръзналия площад в Мичурин (тези цветя на Косьо Джелебов непрекъснато се опитвам да си ги представя).

Светът на Биолчев сякаш възстановява важни и съдбовни истини чрез липсата на остри конфликти, чрез отсъствието на философска инерция и неувличане в посока “битие и нищо”, чрез зависимостите от обикновените и семпли неща, които съществуват в порядъка. Посланието идва ненадейно: “Животът е приятен и смислен, ако намерим мястото си в него и се опитаме (поне) да вземем поправителния на проклетия светофар. Само днес”. Или ако съумеем да живеем, както и дишаме (естествено), тогава сякаш придобиваме нещо от дарбата на Еклесиаст да наблюдаваме, осмисляме, съзерцаваме и да не се самозатваряме, мислейки се за самодостатъчни. Живеем с други хора - това е истината.

Съвременната критика вижда в многозначността на ироничния подход специфично съчувствен отклик към човешкия опит. Иронията предлага средство за съвместяване на явните противоречия в човешкия опит, при Биолчев тя сякаш утвърждава многообразието и изненадата към света. Ами така си е, “пълно е с разкази за любов”. Любовите могат да са всякакви, а ситуациите комични и тъжни едновременно. Оживяваме, но и ставаме “по-бедни”, сред всяка пропусната любов... (”Цвята”). Същото е и с цененето на “винените обеми” - мъжете са лековерни, когато става дума за пиене... (“Бъчва”). Едно е ясно - духът на стареца е в бъчвата с вино, прогизнал и опиянен, подканя “да пийнем още по едно”...

Опитвам се да кажа, че Биолчев не създава просвещенско-просветителски, библейски, овчедушен, маргинален, сух, едностранчив или примитивно-нравоучителен и противопоставящ се (на нищото) разказ. Авторът на “Белег” е елегантен и тънък разказвач, който “върви” против инерцията и течението. Опърничав дори. Разказът му звучи “хард”, защото не успявам да го обвържа в парадигмата на “освирепялото” писане днес, което се счита за самодостатъчно. Биолчев е след тази “логика”, след еклектиката, след “засукаността” на посланията, след вметките, “че съм само аз”, че някой ми пречи, че трябва непременно да си намеря контрапункт, за да пиша и съществувам. От тук и перспективата на разказа, задаваща смисъла чрез ключа-спомен. (Хайтов е в друга парадигма, Биолчев не би могъл да попадне точно в неговото русло.) Биолчев е съвременен разказвач, нетенденциозно “отричащ” и оставащ зад гърба си разни дилеми и скуки от мнимата ни пост- и модерност, не защото ги разрешава, а именно защото се отказва от дисекционен изглед и натрапчиви “решения”. Разказаната история е с мирис и цвят - тя е спокойствие и уют. А когато е неподражателска и естествена, може да се превърне и в “крайъгълен камък”. Откривателство е да прочетеш интересна книга!

...

Умишлено “пропуснах” разказа “Тишина”. Вярата ми в литературността не е толкова голяма, за да си въобразя, че мога да говоря и през мълчанието... на автора Биолчев...

© Дияна Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.01.2007, № 1 (86)

Други публикации:
39 грама, № 31, 13.03.2007.