Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"УЧАСТ" И "СЪДБА" В ПОЕЗИЯТА НА АТАНАС ДАЛЧЕВ

Божидар Кунчев

web | Култура и критика. Ч. III.

Далчев пише за Емили Дикинсън, че у нея "поетът съжителствува с философа"1. И при него е същото. Тъкмо философът му помага да разбере още по-добре човека на едно конкретно време, но и въобще човека. И от друга страна пак философът помага на поета да стане творчеството му надвременно. Това съжителство на поета и философа наистина прави Далчев неизменно актуален. Други поети, които разкриват по-злободневно и фактологично човешките драми на времето, най-често си остават в него. Пристрастени идеологически, с обяснимата, но безполезна илюзия, че творчеството им трябва да бъде документ за текущите конфликти и страсти, те, дори и достатъчно даровити, плащат данък на тенденциозното. Творбите им, искащи да бъдат даже политически призив или отговор, бързо се забравят. Те са прекалено конюнктурни, да не говорим, че се разминават с истината, както беше и в тоталитарното време. Примерите са много, но ще посоча само Александър Геров. Като поет той заслужи високо признание не заради творчеството си, в което има "политика". За съжаление и Геров разбра късно това, което Далчев го е знаел винаги - че "Богатите на събития епохи са повърхностни. От много преживявания хората нямат тогава време да се вдълбочат". Една подобна мисъл, израз на горчиво съжаление, предпоставя появата на доста творби при Геров. Тя преминава и през страниците на неговия дневник. От тях се вижда как поетът изпитва болка заради похабените си творчески усилия. Съвестта го измъчва, че се е оставил да го манипулират и не е разбрал лъжата на времето, превърнала се и в лъжа на част от поезията му. Оттук и едва сдържаният вопъл в едно от кратките му стихотворения: "Забравяй! Забравяй! Забравяй!/ Иначе не можеш да съществуваш..." ("Към човека и човечеството"). Атанас Далчев, който за разлика от Геров винаги е знаел къде и как да търси истината, се намира във времето, но и далеч от него. Конкретните събития, каквито и да са те, както и да увличат, оставят незасегната част от човешката душа. Или пък, дори и да я обсебят изцяло, рано или късно тя иска да се отърве от спомена за тях. Човек, каквото и да е преживял, желае пак да се върне към себе си. Настойчиво го иска това и този поет, който един ден осъзнава увлеченията и заблудите си. Ето защо той ще побърза да припознае пак неизменното, което носи като нагласа, страст или метафизична надежда. Увлеченията и заблудите, през които е преминал, са го натоварили излишно. Тази психологическа истина, осъзната още от младия Далчев, го предпазва от подхлъзване. Затова той се различава от онези автори, които се обвързват с патоса на времето си, в повечето случаи напразен и далеч от същинските проблеми на човека. Далчев знае, че истината за човека не е там. Тази истина не се намира в ефимерните рецепти за спасяването на човека. Те, каквото и да обещават, премълчават истината, че човек няма да се справи никога напълно с конфликтите на живота и със собствените си противоречия. Те закриват с преднамерения си оптимизъм истината, че сам по себе си човек ще бъде винаги тайна, феномен, който често е непредсказуем за добро или лошо. Вярно е, че каквото и да става, човек ще продължи да се стреми към щастие. Но Далчев никак не е сигурен, че сме родени, за да бъдем единствено щастливи. И времето, през което живее, допълнително го убеждава, че няма гарантирано щастие. Далчев знае, че в най-потайните си дълбини човек е самотен, недостъпен за другите, а понякога дори и за собственото си съзнание. Навярно тази скрита самота е причина човек да стои отчуждено спрямо другите и света. Сигурно тя, примесена с вродения му егоизъм, го отдалечава от щастието. И пак тя го прави може би не особено чувствителен към болката на другия. Но Далчев е почувствал, че непременно трябва да се доближим до другия, иначе животът се оказва безсмислен. Средство за това е страданието, за което пише, че единствено то "открива достъпа до другите, само то ни солидаризира с хората". В Далчев живее не само философът, но и психологът, познаващ човешката душа. Психологът Далчев е открил, че "Най-значителни за нашето развитие се явяват ония преживелици, които не сме искали: войната, нещастията, болестите". Думите му означават всъщност, че участта ни е да сме винаги в гранична ситуация. Това ни прави нещастни, но без тази участ щяхме да бъдем още по-нещастни, защото нямаше да се развиваме и познаваме - поне донякъде. А без самопознанието как щяхме да се борим със себе си? Така че с думите си за преживелиците, които не сме поискали, той казва повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Това са думи за неизменното у нас и те обясняват защо поетът набляга толкова силно върху страданието. И въобще върху трагичното в живота. Но той, действително добър психолог, не би могъл да мисли иначе, защото страданието е в основата на човешката участ. До каквото и да се отнася, който и да го причинява, то е изначална и несвършваща гранична ситуация, заставяща човека да се примири или да се разбунтува.

За Албер Камю животът е "нечовешка игра, където абсурдът, надеждата и смъртта си разменят реплики"2. Споменавам името на френския писател, тъй като творчеството му е върху основата на една екзистенциална проблематика, каквато е по същество и Далчевата. Четейки сътвореното от поета, няма как да не си помислим, че въпросите, които го вълнуват, трайно привличат Камю и редица други писатели и философи, интересуващи се преди всичко от човешката участ в кризисния ХХ век. Възприема ли обаче Далчев човешката участ като Албер Камю? Мисля, че и той, въпреки че смята абсурдното за "релативно понятие"3, го прави реплика в своите размисли. За него абсурдът и смъртта, както и надеждата, са белязали човешкото съществуване. Животът не е само надежда, той не е само мисъл за смъртта, нежелателно и трагично преживяване на тази мисъл, далеч преди смъртта да настъпи. В живота има и много неразумност, прекалено много са страданията, които нищо не може да обясни и оправдае, а точно това е абсурдът. Така възниква усещането, че житейските неща са в основата си ирационални. Албер Камю, сътворил концепцията си за абсурдния човек, има предвид всичко това - и наличното безсмислие, и неотменимата смърт, и надеждата, която се оказва напразна. Далчев има трагично чувство за живота, каквото се изпитва и от Камю. Но Далчевият човек не е абсурден, в смисъл, че той не означава идеята, отстоявана от Камю в "Митът за Сизиф". Абсурден е само животът на унизения и подложен на страдания човек, разкрит от поета в редица стихотворения. При Албер Камю абсурдният човек проумява силно и завинаги безсмислието и безнадеждността на живота. Неговият Сизиф, чийто образ е зает от митологията, символизира трагичната участ в един непроницаем и враждебен свят. Сизиф е символ на човека, осъзнал се като абсурден, тъй като за него няма смисъл, надхвърлящ живота. За него няма смисъл, идващ от трансцендентното. Смисълът за него е да намери съдържание на живота си, въпреки осъзнатия абсурд. Подобен акт изисква мъжеството на едно гордо съзнание, приело да живее без надежда. Според Камю в този начин на живот има истинско величие. Гледката, каквато е Сизиф, приел съдбата си на "слепец, който желае да прогледне и който знае, че нощта е безкрайна..."4, действително излъчва нещо величаво. Сизиф, въпреки че е лишен от надежда, се опира на гордостта си. Той приема съдбата си като единствено възможната. В част от Далчевата поезия животът се разкрива като непрогледна нощ. В усилията на неговите клетници, чиято участ е безсмислие и страдание, нещо напомня за участта на обречения Сизиф, който тика напразно скалата нагоре.

Мълчим и денонощно работим,
и чакаме по-светли дни,
а дните си вървят и ние,
кога ще заживеем ний?

("44, Avenue du Mainе")

На въпроса, изразен в последния стих, няма да се даде положителен отговор. Далчев не го дава и в "Хижи", и в останалите творби, третиращи темата за страданието в един нечовешки свят. "Дните си вървят" безсмислено и нищо от очакваното няма да се сбъдне, освен смъртта, за която се говори в "Болница" и в толкова от по-ранните му творби. Страдащият човек на Далчев върви по безнадежден път, какъвто е животът в повечето случаи. Този човек е образ на мъката, жертва на свят, в който нищо не зависи от него. Посредством образа му поетът изразява съчувствието и състраданието си. Внушава ни и своята идея за реалност, която не иска да приеме, защото в нея няма човечност и справедливост. Това е абсурдна реалност, свят на злото. Поетът стига дотук. Той не натоварва съзнанието на онези нещастни хора, за които пише, с философското съзнание на Сизиф, тоест на абсурдния човек у Камю. Далчев разчита на внушеното чувство, на поетическите представи, които изгражда посредством езика. Творбите му съграждат свят на страданието, а това е дехуманизираният ХХ век, чиято същност се разкрива особено ярко в "Носачи на реклама". Колкото до лирическия субект в "Повест" и "Дяволско" например, а той удивително напомня за самия Далчев, него също не би могло да наречем абсурден човек. Защото той, осъзнал безсмислената си участ, живее с мисълта да я отхвърли. У него не умира надеждата. Той знае, че "нощта" му би могла да свърши, стига да приключи с тъжната "повест" на живота си. Това зависи от него. Той може да го направи, защото колкото и да е безсмислен животът му, отвъд него е исканият живот, в който има любов и събития. Абсурдният човек на Камю не може да отхвърли чувството си за безсмислието. За него то е окончателно. Но Далчевият субект, познаващ го добре, изпитва и други чувства. Той предусеща, че има някакво спасение. Абсурдният човек на Камю разполага с един живот, който винаги ще бъде лишен от надежда. Далчевият субект, изтерзан и самотен, живее с някакво предчувствие за друг живот, който е съвсем възможен. Изгубил "зарад книгите/ живота и света" ("Книгите"), той се надява, че би могъл да намери излаз към жадуваното съществуване. Той изстрадва целия трагизъм, който се дължи на мъката от натрупаното познание и на трайното му чувство за трагиката на живота. Но в живота не всичко е трагедия. И в познанието на вековете, събрано в книгите, колкото и да преобладава трагичното, има и други истини, които са основание за живот. С подобни мисли Далчев създава в "Книгите" една гранична ситуация. Тя обяснява драматичното напрежение на едно самосъзнание, раздвоено между своята отчужденост и жаждата за друг живот. "Пред мен е книгата разтворена/ и денем, и нощя". Коя е тази книга? Тя би могла да бъде поредната от многото книги за живота "на някой чужд". Но може да бъде и Книгата с главна буква - книгата на живота, на живото познание, до което човек се добира, когато е в открития свят. Тук Далчев е двусмислен. В образа на разтворената книга е възможно да видим и двата образа. В първия случай субектът е подвластен на чуждото познание, поради което не познава хората и изпитва самота. Във втория това е Книгата на света отвъд затворения "прозорец" в неговия живот. И пак заради нея, защото усеща колко му липсва, той се чувства нетърпимо самотен. Собственият му живот прилича на известна книга. В "Повест" поетът казва: "Отдавна всички книги са прочетени/ и всички пътища на спомена са минати". В "Книгите" лирическият субект прелиства уморен страниците на живота си, в който няма нищо ново и интересно. Тази втръснала му "книга" съдържа безутешната истина, че той е ненужен като балкона от известното Далчево стихотворение. Субектът е далеч от съществуването, към което се стреми. У Далчев, както неведнъж е посочвано, се вижда драмата на духовния човек, раздвоен между света на онова познание, което му дават книгите, и порива за самостоен, не по-малко автентичен живот извън тяхната мъдрост. Това е драма, която не търпи еднозначно решение, защото духовният човек не иска да се откаже нито от света на книгите, нито от реалния свят. При Далчев се постига трудно, но оправдано равновесие. Докрая на живота си той е привързан към съкровения си живот в света на книгите. И същевременно техният свят не му пречи да живее с простотата и мъдростта на човешкото всекидневие, в което има също смисъл и чудеса. За поета в живота, какъвто го усеща, има толкова тайни и неизвестности. В разтворената книга на битието, стига човек да е проницателен, има безброй "шифри" (Ясперс), очакващи да бъдат разгадани. Чудото на живота, и това Далчев го проумява съвсем рано, е по-могъщо от силата и на най-трагичните прозрения.

Без познанието на книгите не може. То оформя нашите представи, свързва ни с традицията, включва ни в културата, която е неспирен процес. И то ни прави идентични, самостойни - без тези качества човек не може да бъде индивидуалност. Но това не е достатъчно, колкото и да е съдбоносно. Защото човек има право и на собствено познание, на собствени открития, на живот, който ще оформи с вдъхновението на скулптор. Следователно всеки трябва да извърви и собствения си път. Направи ли го, животът му ще бъде нещо повече от участ. Той ще бъде извисяване до съдбата. Далчевият субект е устремен към самонадмогването си, към пълната си идентичност, а това е съдбата. Поетът пише, че големият писател трябва "да извади от дълбочината на душата си един нов свят и да му даде форма". С творчеството си той го е направил, но много преди то да получи завършения си облик, Далчевият субект иска същото. Точно такъв е неговият стремеж - да сътвори живота си като свят, в който са и собствените му преживявания, откритията на търсещата му душа, изпитаната тръпка от чудото на живота. В едно от стихотворенията си ("Пролет") Далчев оприличава възродения живот, автентичното съществуване, това, което е заложено като стремеж и в най-елегичните му творби, на пролетта. До нейния образ често са прибягвали, но и сега поетът постъпва оригинално. И за него пролетта е стародавен символ на промяната, но той го свързва в творбата си с една друга промяна. Тя е същата, за която копнее в "Книгите" и "Нищий духом", и заради която пише своята "Молитва". "Изгубената пролет" е, казано направо, намерената с ъ д б а, най-поетическото видение на субекта, в което стремежът му е увенчан с победа и той изпитва щастие от своята самоосъщественост. Тази "пролет" е съдбата на озарения дух, разчупил оковите на предишния си безрадостен живот. Далчевият субект се "отрича от учените книги" и се добира до жадуваната идентичност. Той усеща в живота си повече смисъл, защото е отхвърлил бремето от "скърби и злина". Съществуването му става естествено, без многото "имена", с които преди се е идентифицирал. Това е вече празничен живот, битие на простотата, "лекота на битието" ("Ще сляза лек и весел/ по стълбите запял"), една пречистеност и невинност. В това видение няма нищо от греховността на света. В него всичко е прозрачно и чисто като детския живот. Лирическият субект, погълнат от щастливата си представа, се вижда как сваля и "тясната яка". Следователно той повече не е обусловен, конвенционален. Би могло да се каже, че той престава да бъде част от "цивилизацията" с нейния изкуствен и усложнен живот. Сега, "превърнал" се на прост каменар, който не стои вглъбен над "учените книги", той няма да узнае повече "съмнения, ни страх". Жените от прашните портрети в "Стаята" са забравени, защото на "каменния мост" ще го очаква самият живот с образа на жена, чиито къдри са "увиснал черен грозд". Всичко, за което се говори в "Пролет", е само едно видение. Но представено така осезаемо и вдъхновено, то доказва колко дълбока е Далчевата идея за човешката участ, станала съдба. Наистина е вярно, че заедно с трагичното чувство у поета живее и едно ведро и лирично чувство. Лиричното в стиховете му, тоест онази извисена жизненост идва да напомни, че колкото и философски да е устроен, Далчев е преди всичко поет. Жан-Мишел Молпоа казва в "Гласът на Орфей", че лиричното е "опит за превъзмогване на онтологическото разкъсване"5. Лирично устремен към живота, към вечната младост на света, която може да усети само невинното поетическо съзнание, Далчев бърза да се противопостави на себе си. На трагичното си усещане за живота той противопоставя своята виталност и лиричност. Ето защо, колкото и трагизъм да пронизва творчеството му, то не може да бъде изцяло трагично. Философът, който живее в Далчев, открива с потрес "онтологическото разкъсване". Човешкото битие е разкъсано, тъй като в него има смърт и много страдания. Поетът няма как да отрече това. Но той знае, че усилията му ще се окажат непълни, ако в стиховете му не прозвучи и гласът на лиричното. Само този глас ще заглуши донякъде воплите на страдащия свят. Молпоа твърди, че магията на стиха е в неговата игра с природата и езика. Лирическият стих си "играе с тях, за да изиграе времето, тишината и смъртта"6. Магията на Далчевия стих е в същото. Той изиграва в крайна сметка и "Вечната разбойница" ("Вратите"), и нещастната човешка участ. Към репликите на смъртта и абсурда поетът прибавя репликите и на един друг "герой". Това са репликите на човешката жизненост, която търси и намира смисъл. Това са репликите на лирическия субект в "Нищий духом" и "Молитва". Те се чуват посредством посланията на "Работник", "Ангелът на Шартър", "Кукувица", "Задните дворове" и "Среща на гарата". Чуват се и в някои други творби, за да прозвучат всички заедно с ясния глас на надеждата. Сетивата се изхабяват, старостта, за която Далчев пише с болка, е неизбежна. Безсмъртието, жадувано от плътта, е невъзможно. Животът в повечето случаи е страдание и неуспех. У човека има неща, които ще му пречат винаги да живее пълноценно. Далчев много е размишлявал върху всичко това. Книгите, които чете, изповяданото от философите, които предпочита, истината на християнството, че сме обречени да живеем в свят на злото - нима е могъл да остане равнодушен към това познание, да не види, че в човешката участ няма поводи за радост? Даже, и поетът го е разбрал напълно, няма нито един. Но в човека е заложена и невероятната способност да превърне нещастното си битие в съдба. Репликите, за които споменах, са реплики на съдбата. Тя, както я разбира Далчев, е само на пръв поглед нещо изключително. Съдбата не е цел, която не може да се постигне. Тя не изисква култивиран ум, огромна ерудиция и специални привилегии. Тя изисква само простодушие, чисти мисли и невинен живот. Съдбата е човек да запази детето и поета в себе си, да съхрани колкото се може повече доверие към света и ближните, които са му дадени само веднъж и не трябва да ги наранява. Съдбата, казано с думите на Далчев, е "блаженството на нищий духом".

Какво означава последното? Това е Далчевият идеал за човешкия живот. Нищият духом не владее другите, но притежава себе си, тъй като животът му е изпълнен с несложен, но здрав и плодотворен смисъл. Този човек ще го срещнем рядко на пътя си, но поетът залага тъкмо на него и на нищо друго. Затова в стиховете му са толкова запомнящи се образите на обущаря и каменаря, на френския работник от парижкия му цикъл, на "бедния хамалин" от "Любов", на "невинното дете" и на онези простосмъртни обитатели на "Задните дворове", чиито души са спасени. Не че те не познават страха и грижите, но в живота им над всичко се извисява тяхната откритост и неподправеност. Те не са виновни за злините на света. Дори и греховете им не са опасни като греховете на строгия и официален свят. Всички те, без да са светци, носят в своята невинност и простота нещо от аурата на светеца. Затова Далчев казва за работника, че "Над главата му сияе/ запалената лампа като нимба". Тя не би могла да сияе над главата на лирическия субект в "Повест". И не защото той е грешник, а тъй като не е постигнал свободата и невинността си. Той е отчужден, съмняващ се, с противоречия, които не може да разреши. Сам възприема участта си като "зла измислица". Животът му още не е съдба. В тази връзка нека да поясня къде виждам разликата между "участ" и "съдба", които иначе се възприемат като синонимни понятия. Участта е обусловеното състояние на човека, който идва на света с наложените му зависимости от природата. После към тях се прибавят и различните зависимости, които се налагат от историческото време и обществото. Участта е състоянието, когато човек се подчинява на повседневното, на своите предразсъдъци, на грижите и страховете. Това състояние трудно се отхвърля. А съдбата е животът на свободния човек, чийто разкрепостен дух твори непрекъснато хармония и първозданност. Това е своеобразен бунт. Това е пробуденото съзнание, завърнало се към своята невинност, за да се приобщи към висшите равнища на битието, където угнетението и чувството за оскъдността на живота се забравят. И така - участта е тривиалната екзистенция, колкото и понякога да не изглежда такава, особено когато е екзистенция на човек като лирическия субект в "Повест". А съдбата е това, което надхвърля тази екзистенция. Тя означава пулсиращо битие, в което се прояснява висшият смисъл на човешкия живот. Далчевият субект от "Повест" още не познава просветлението, което героят на "Работник" притежава като изначална даденост, като нещо съвсем естествено. Вижте нескриваното възхищение, с което Далчев пише за него: "Той е един добряк с лице широко/ с малки, но усмихнати очи". Вървежът му е нехаен, но той излъчва сила и увереност. Той има твърде малко, но то му е достатъчно, за да живее осмислено и праведно. Битието му е скромно, но то вече е спасено от любовта, която цари в неговото семейство. На работника му е достатъчно, че малката му дъщеря го гледа с нежен поглед, когато вечеря "след дълга тежка работа". Това е предостатъчно и на лирическия субект в "Среща на гарата", който е самият Далчев. Изрично отбелязвам пак тази тъждественост, не защото другаде я няма. В "Дяволско" и "Повест", и в редица други творби тя е напълно очевидна. Но тук, сякаш повече от друг път, поетът не иска да се скрие, защото разкрива онзи първи и последен смисъл, на който вярва. А той вярва на това, което вече е показал в "Работник". Смисълът за него е в невидимата сила, която е събрала семейството на работника около масата. Този смисъл събира и неговите близки в "Среща на гарата". Това е светлината на любовта, на онази близост между душите, която е по-силна от светлините на "междузвездните пространства". Смисълът - недвусмислено го внушава Далчев - е само тук, под лампата, където са онези, които го очакват. Във "Вечер" прозвуча Далчевата тъга, породена от чувството, че не можем да бъдем "навсякъде, където/ могъщо и безкрайно бий животът". Но в "Среща на гарата" поетът повече не я изпитва. Над него са "гроздовете звездни" и тяхната "красота и мощ" е опияняваща. Но там, в необятните пространства на вечността го няма смисълът. Там нищо не го очаква и затова той избира вместо космическите светлини онези две лампи - едната, грееща над главата на работника, и другата - в неговия дом, където го обичат и очакват.

Ще бъде грешка, ако се възприемат образите на "нищите духом" в Далчевата поезия като зов за примитивен живот и отхвърляне на онези ценности, без които не можем. Далчев с нищо не подсказва такъв начин на възприемане. Посланието, което се съдържа в образите, е насочено към изкривената ни природа, към нашия "модерен" свят, станал твърде комплициран и дори ненормален. Със своето послание Далчев не е първият, нито ще бъде последният. Модерната литература е богата на подобни призиви за един по-автентичен живот. Начаса се сещам за Хенри Дейвид Торо, който още през ХІХ век ратува с поетичната си и философска проза за същото. Цялото творчество на Селинджър, в съзвучие с мъдрите внушения на Изтока, апелира да се отрече логиката на прагматичния свят. В тази насока са посланията на Херман Хесе. А колкото до "нищите духом", ще ги срещнем и в творчеството на Йовков. Един от тях е Йовковият Люцкан от "Последна радост". От мисълта за това истинско съществуване е трайно обзет и Александър Геров. Тази мисъл се превръща в мотив и на дневниците му. Веднъж, угнетен отново от безпътицата на обществения живот, от това, че се погазват повелите на нормалността, той записва в дневника си: "Мечтая да работя в ТЕЦ, да хвърлям въглища и да знам, че нося топлина на толкова много хора в зимните дни. Какво по-голямо щастие от това!". Същият мотив вълнува много и поет като Вутимски. Измъчван като Далчев от недъзите на съвременния свят, той копнее в своите есета за "истинската простота в нашия живот"7. Вутимски настоява за това, което смята за най-съществено: "Да бъдем естествени, за да бъдем прости"8.

Какво значение отдава Далчев на споменатия проблем, се разбира и от заглавията на творбите, където го засяга. Едното е "Нищий духом", другото е "Съдба", а третото - "Молитва". Думите, които избира, сами по себе си подсказват, че за него темата на творбите му е сакрална. Мисля, че Далчев, също като Камю, е изпитвал усещането, че живеем в една "десакрализирана" история. Човекът е прекалено историчен, твърде обусловен от историческото време, което го прави неистински. Навсякъде гърми гласът на суровия разум и вулгарния практицизъм. В такова време "нищите духом", запазили чувството си за свещеното и поетичното, са заплашени. Човек, колкото и да не иска, трябва да забрави за времето на онази невинност, когато е "крепнела невръстната душа" ("Съдба"), за да го приобщи към чудото и простотата на света. Човек, принуден да се подчини на властните императиви на един уморен и десакрализиран свят, става природонесъобразен. Принудили са го да измени на своята невинна и поетична природа. Така започва неговият път към ерзацното съществуване. Това е път на грехопадението, при което той губи своята идентичност и забравя простия и "неук език", на който говорят децата и "нищите духом". В "Молитва" се изповядва горчивото прозрение, че животът в една квазиреалност, каквато е съвременният свят, е гибел. А съдържанието, което Далчев влага в понятието си за живота, е тъкмо противоположното. "Вън от всяка сложност", "простота", "радостта на невинното дете" - ето какво маркира пространството на истинския живот. Тук човешките жестове са като поезия. Тук няма притворство и отчуждение, защото властва една религиозност. Това означава, че човек не е роб на своята себичност, че той не принадлежи само на себе си и не би могъл да живее другояче, освен религиозно. Далчев пише, че "Религиозният опит е индивидуален. Личното своеобразие на религиозната преживелица е признак за нейната истинност". Творбите, за които говоря, изразяват едно лично своеобразие. Споделеното в тях не въвлича в изконно религиозната тема за грешния човек, устремен смирено към Бога. Устремът на Далчев, религиозно преживян в неговия "път към света", не е в посока към Небето, а към земния живот, видян обаче през призмата на религиозната етика. Земният живот е на човека. Той също може да бъде "небесен", когато е живот с доброто и в доброто, когато човек е свързан с другите. Казано по друг начин - когато човек е постигнал съдбата си. Далчев държи изключително много на това разбиране, защото ако човек не е свързан, ако животът му не е съдба, светът му ще се превърне в пустош ("Съдба"). Далчев се пита веднъж дали някой е мислил "за душата, напусната от благодатта, все едно как ще наречем тази благодат - обич или призвание?". За него пустинята ще изглежда "по-малко пуста" от гледката на живота без обич и призвание. Сега искам да наблегна на призванието, което също е благодат. Далчев вярва в призванието на човека да бъде повече от това, на което са го обрекли природата, времето и историята. Той чувства у човека вроденото му желание да надмогне своята нещастна участ. Тя не може да бъде само страдание и омраза. В природата на човека го има и това, че той иска да бъде с другите, стреми се към тях. И субектът в "Повест" и "Дяволско" носи в душата си същото призвание. В "Молитва" той се моли да бъде спасен. Семейството в "Работник " е вече една спасена общност. Лирическият субект в "Нищий духом" е щастлив, защото се завръща при семейството си. Той ще заспи щастливо, за да види насън разтворените порти на рая. И сигурно ще го пуснат да влезе там, тъй като е праведен със своя труд, с простия си живот и със своята любов към другите. Той е надарен с блаженството, което го има само в "задните дворове" на живота. А тяхното чудо е в това, че там човешкото битие се мисли другояче. Там има нещо повече от участ, поради което животът се изживява пълноценно и вдъхновено. Колко са различни тези дворове от пустия парижки двор, озвучен единствено от тъжната цигулка на скитащия музикант ("44, Avenue du Maine"). Но това е така, защото Далчев е забравил за трагичните си чувства. Той се е научил "да живее като всички хора", да гледа на човешкия живот и от друг ъгъл. Изпълнил е призванието си да обича света, а следователно и самия себе си. Преди той е бил обзет от вечното си недоволство, че не може да бъде като другите. И преди, макар и рядко, той е успявал да се отдаде на призванието, което преобръща тъмните пластове на душата му, за да изпита радостта, че съществува. Доказва го стихотворението му "Младост", където битието тържествува, отдало се на празничност и веселие. Утрото изкукуригва "на двора", чува се веселото бръмчене на мухите, а младият поет крачи безгрижно и унесено по улиците на града, сплитайки "внезапно звъннали слова". Той се отдава на призванието си и в "Ти познаваш този миг", когато будните му сетива улавят магията на профучалия в тъмнината автомобил, който раздвижва насъбраното в сърцето. Поетът, обзет от възбудата, че светът се движи, че нищо не стои на едно място, се чувства преобразен и отдаден на мислите си и ще дочака така сутринта. Той следва призванието си и когато се чувства покорен от непретенциозното, но весело ежедневие на хората от "Задните дворове", където грижите не са тегоба. За него "тези грижи малки" са истински празник. Тук, където царува неподправеният живот, няма място за самотата на изтънчения и уморен от мъдростта дух. "Гръмките тупалки" върху килима, смехът и говорът, чуруликането на птиците и децата сътворяват музиката на живот, който е не по-малко мъдър от описания в "учените книги". Един такъв живот разполага с предимството, че в него може да се изпита радостта от човешката близост. "Задните дворове" е славослов на естествения живот. Ако има поезия в човешкото битие, тя е тъкмо в този живот. Той е преживян като поетично състояние и завладян от него, Далчев намира за нещо поетично дори простряното бельо на балкона, готвещ се да отплува с него. В красотата на този живот привидно всичко е банално и лишено от събитийност, но той въпреки това е така различен от живота в "Повест". Далчев, способен да чувства нещата по друг начин, долавя тъкмо в него трансцендентното. Иначе той не би нарекъл този живот "чудо". "Задните дворове" е затова своеобразна философия на човешкото всекидневие, която напомня за възгледа на Василий Розанов. Руският мислител ратува за същия живот, обикновен, но и затова свещен, тъй като в тази обикновеност човек е свързан по-истински с другия човек. В незабележимия живот според него има повече значимост, отколкото другаде. И поетът Жорж Алда изповядва същото: "Обичам лудо всекидневния живот. Защото тъкмо в него и никъде другаде се крият Бог, вечността"9. В прозаичната конкретност на живота Далчев усеща присъствието на нещо лирично, носещо му истинска наслада. По тази причина той разкрива така поетично наблюдаваното много пъти. Човек, приобщен към дълбокия смисъл на "Задните дворове", започва да си мисли, че заедно с праха от килимите бухалките сякаш са "изтупали" и отчуждението. Ако то въобще е навестявало живота на "задните дворове". В това залято от викове и песни пространство не са възможни изкуствените разстояния и натрапените условности. В него всичко е някак си по-интимно, както е само в домашния свят. Това наистина е друг свят, пълна противоположност на "строгите фасади". Ръцете на жените тук са "заголени до лакът", блузите им са "разкрити на гърдите". Няма го срамът, че простират "бельото си пред/ взора на съседа". Ако в "Огледало" чудото пристига с появата на уличния хамалин, носещ в ръцете си "цял един/ нов и дивен свят", в "Задните дворове" то е непрекъснато - в делник и празник. Само тук, в естествения порядък е възможно това, което свързва хората в едно. Октавио Пас казва, че чувството за отчуждение възниква още, когато се раждаме. Мисълта му е, че "изтръгнати от Цялото, ние попадаме в чужда земя. И това отваря рана, която никога не зараства"10. Според него "всичките ни действия, всичките ни начинания, всичко, което правим и мечтаем, е мост, чрез който се опитваме да я преодолеем и да се приобщим към света и себеподобните си". В "Задните дворове" Далчев е показал как човек може да се завърне към Цялото. И не го показва само там, защото в поезията му човекът страда и се чувства отчужден, но призван да надмогне себе си, той успява да се радва и на повторното си сътворение.

Така стигнахме и до "Ангелът на Шартър" - творбата, в която Далчев разкрива като че ли най-пълно своето повторно сътворение. Сигурно по тази причина нейното име се превръща и в заглавие на цяла книга. От стихотворението се вижда, че започнатият някога път не е бил безплоден и напразен. Онези духовни терзания, страховете и безпокойствата от началото на пътя му са вече минало. Вътрешното му равновесие, така крехко и често изгубвано, е възстановено. Поетът е овладял себе си, пробуждането му е цялостно. Най-сетне той, ако си послужа с израза на Еманюел Муние, съумява да "превземе битието си". Търсеното спасение е намерено. "Онтологическото разкъсване" е преодоляно. Отворената рана, за която говори Октавио Пас, е зараснала. Поетът не знае не само името и чина на ангела, "спрял/ на Шартърската катедрала", но този път забравя изобщо, че животът е греховен и прокълнат. Ангелът, "слиташ като птица", благославя целия свят - "и човека/ ведно със слабите треви". Най-сетне в "подлунния свят" няма повече гибел. Благославящата ангелска ръка е направила живота добър и истинен. Ангелът на Шартър е призвал самото битие да разцъфти "като старинна стъклопис". Светът е престанал да бъде антиномичен. Би могло да се каже, че става дума за мистично състояние, както Алберт Швайцер разбира онова състояние, когато човек се чувства неотделима част от благодатта на живота. В смирението на Далчев трепти чувството на благодарност, че живее и че той е неотлъчно, космически свързан с "т о в а,   к о е т о   е", а с тези думи просветлените наричат най-истинското, което не може да се изрази със слово. Съзнанието на поета обхваща живота на първично равнище, без намесата на памет и понятия, на логика и дефиниции. Той казва, че "Стихът е първичният език на човечеството". В "Ангелът на Шартър" внушението се изказва тъкмо с този първичен език. Като се изповядва, Далчев би могъл да каже за себе си, прибягвайки до стиха на Хьолдерлин: "поетично обитава/ таз земя човекът". Той цитира този стих в текста си за немския поет, където отбелязва: "В поезията, от която произхожда езикът, се открива истинското битие и първите хора са били близки до природата и боговете само защото всички са били тогава поети". Изпитаното озарение, видението с ангела, носещ в десницата си "не меч и смърт, а благовест", доказват, че Далчев обитава поетично света и затова е близко до боговете и природата. Ето защо в "Ангелът на Шартър" е жадуваното освобождение. Човешката участ се превръща в съдба, в онази отвореност на духа, която Ясперс назовава "трансценденция". Тук поетът не говори за явления, а за "същности" и затова словото му е "същностно". Хайдегер пише, че "когато поетът изрече същественото слово, съществуващото се въздига до същността си - каквато е. Така то става известно като съществуващо"11. Хайдегер казва, че "Поезията е словесното сътворяване на битието". В "Ангелът на Шартър" Далчев е постигнал това сътворяване. Той показва на какво е способен креативният дух, живеещ само в човека като личност. Но това разтваряне на личността в сътвореното поетически битие, а такова е битието в "Ангелът на Шартър", говори, че личността, без да изчезва, фактически се издига на по-високо равнище. Това е равнището на трансцендентното, откъдето започва хармонията и свободата. Ангелът на Далчев символизира тъкмо тях. Той не идва, за да вземе човешки души. Той идва, за да даде всичко онова, което не достига на света, и до което човек стига рядко.

Един от Далчевите "фрагменти" гласи: "Нашите противоречия са едно уверение, че ние се издигаме нагоре". Може би не винаги е така. Даже в повечето случаи противоречията, в които се оплитаме, доказват обратното. Неспособни да се измъкнем от тях, ние стоим на едно място или пък се връщаме назад. Но с поета се случва това, което се твърди от неговата мисъл. Мъчително обсебен от противоречията си, откриващ ги на всяка крачка в живота, той съумява да ги разреши в творчеството си и "Ангелът на Шартър" е пример в това отношение. Кой му е помогнал да се справи с една задача, непосилна за толкова хора? Мисля, че вече посочих отговора, когато споменах за творби като "Нищий духом", "Молитва" и "Задните дворове". И там, където изтъкнах факта, че Далчев тръгва по своя път с надеждата, с чувството си, че въпреки всичко абсурдът е "релативно понятие", защото освен него в живота има истина и ценности. Той няма да повярва никога, че когато човек се отказва от себе си и резигнира, ще има живот, по-различен от живота, какъвто е бил винаги. Затова и толкова набляга върху трагичните теми, които преобладават в изкуството и философията на ХХ век. Но Далчев винаги е бил привързан към живота и сякаш за него се отнасят думите на Албер Камю, че "В привързаността на човека към живота има нещо по-силно от всички неприятности на света"12. В тази привързаност на Далчев отчетливо се чува гласът на плътта и не по-малко жадният за истина глас на духа, който звучи в "Молитва", "Ангелът на Шартър" и само там ли. Затова той е бил обречен да успее. Философът Мамардашвили е прав, че човек се освобождава дотолкова, доколкото сам е направил "своя път, освобождавайки се отвътре, защото всяко робство е самопоробване"13. В това е тайната на Далчев. Той изпитва ужаса на онази нощ, през която преминава търсещият му дух. Изпитва и ужаса на нощта, паднала върху едно прокълнато столетие. Но един ангел винаги бди над него и накрая му открива "пътя към света". Четейки "лист по лист" онази тайнствена "книга на битието" ("Кукувица"), привлечен от образа на човека и от идеята, че той, стига да поиска, може да превърне участта си в  с ъ д б а, Далчев намира живота. "Аз не бързам да пиша, както другите, - казва той - от страх, че мислите и преживелиците ми ще останат неизразени. Не само защото нямам съзнание за ценността на своята личност, но и защото съм убеден, че друг ще напише моите мисли и чувства, тъй както на поляната, когато дойде пролет, ще поникнат същите цветя на мястото на повехналите и изгазените". Не мога да не вярвам в искреността на признанието му, включително и когато споменава, че нямал съзнание за собствената си ценност. Няколкото ми срещи с поета увериха и мен в изключителната му скромност, в това, че дори се самоподценява. Но мислите и чувствата му, тук не съм съгласен с него, не може да напише никой друг. Защото Далчев е извънредна личност, която освен другото, разбира, че само сътворилият съдбата си е облъхнат от крилата на ангела, долитащ при малките деца и големите поети.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Цитатите от Далчев са по двутомното издание на творчеството му: Далчев, А. Съчинения в два тома. С.: Български писател, 1984. [обратно]

2. Камю, А. Чужденецът. Митът за Сизиф. Чумата. Падението. С.: Народна култура, 1982. [обратно]

3. Аврамов, Д. Атанас Далчев. Мирогледно-естетически аспекти. // Литературен форум, No 42, 15.10.2002. <http://slovo.bg/litforum/index.php?ar=512> (22.06.2003). [обратно]

4. Камю, А. Цит. съч. [обратно]

5. Молпоа, Ж-М. Гласът на Орфей. // Литературна мисъл, 1991, No 4. [обратно]

6. Молпоа, Ж-М. Цит съч. [обратно]

7. Вутимски, А. Избрани произведения. С.: Български писател, 1979. [обратно]

8. Вутимски, А. Цит. съч. [обратно]

9. Алда, Ж. Щастливите минути. С.: Сонм, 2000. [обратно]

10. Пас, О. В търсене на настоящето. // Панорама, 1991, No 1. [обратно]

11. Хайдегер, М. Същности. С.: ГАЛ-ИКО, 1993. [обратно]

12. Камю, А. Цит. съч. [обратно]

13. Мамардашвили, М. Как я понимаю философию. М.: Прогресс, 1992. [обратно]

 

 

© Божидар Кунчев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.04.2003
Български език и литература (електронна версия), 2002, № 1

Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. LiterNet, 2003.

Други публикации:
Български език и литература, 2002, № 1.
Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2003, с. 147-161.

Текстът е фрагмент от подготвена за печат книга със заглавие "Човешката участ в творчеството на Далчев, Вутимски и Геров".

 

 

 
















Партньори