В ТЪРСЕНЕ НА КИРИЛ ХРИСТОВ

Борислав Гърдев

web | Подир българската мечта

1. Сред класиците на българската литература Кирил Христов като че ли най-мъчно се поддава на манипулативни квалификации. Той трудно влиза в критически калъпи или, ако се окаже в някаква умозрителна конструкция, то неизбежно времето доказва нейната несъстоятелност.

Кирил Христов се изплъзва от преднамерена аксеологическа интерпретация - и приживе, и 60 години след смъртта си. Не защото е някаква енигма или сложно за осмисляне явление, а тъй като той не се възприема адекватно. Всички недъзи и залитания на родното литературознание (без да се броят откровените инсинуации) се изсипват върху бедната му глава, а резултатът не е удовлетворителен.

Наричан последовател на П. Р. Славейков и Вазов, К. Христов е БЕЗСПОРНО признат за изключителен майстор на интимната, пейзажна и граждански ангажирана лирика в интервала - краят на 19.-началото на 20. век (Противното би звучало кощунствено - игнорираме ли от националната ни съкровищница "Химн", 1897, "Черните очи", 1897, "Песен", 1897 или "Хей, пролет иде!", 1901 - ще видим зейналата празнота).

И като че дотук спира критическото единомислие. Сякаш след "Самодивска китка" (1904) Кирил Христов не създава нищо ценно. Регистрира качествен спад, става конвенционалист, пада в плен на шовинизма. По-късно демонстрира отказ от писаното през военните години - "ако би имало възможност" и тъй като се чувствува "твърде виновен"...

Деленето на периоди (познато ни от Яворов) при К. Христов добива още по-абсурдни измерения - до края на 90-те години на 19. век, до 1905 г., до 1911 г. Започва като соцсимпатизант, а става консерватор, създаденото през 1912-1918 г. почти изцяло се отхвърля, а след това се признава значението само на мемоарния му роман "Затрупана София" (1943). До скоро създаденото от него в Германия и тогавашна Чехословакия не беше известно, а и досега не съм сигурен дали целият му архивен фонд от тези страни е достояние на неговите изследвачи.

Кирил Христов се определя и като ярък индивидуалист, без да е създал школа или течение, тъй като индивидуализмът му е хедонистично-консумативен, докато на Пенчо Славейков - "културно-одухотворен" (Св. Игов). Освен това ужасният му характер с превес на неговия еротично-нарцистичен либиден тип, това, че е "корав егоист" (Димо Кьорчев), му пречи да поведе след себе си желаещите следовници. Затуй е неустановена, променлива величина в литературата ни, не издържа "на едно заковаващо емблимиране" (Симеон Янев).

Затова не получава народна пенсия, за Златен медал за наука и изкуство земеделците го предлагат чак на 3 май 1921 г., но юбилеят му на 16 май с.г. се осуетява поради грубата намеса на френския генерал Дьо Фурту и на българския пълномощен министър в Белград Коста Тодоров, поради което честването му (3 години след същото в Прага) се осъществява едва на 2 юни 1938 г., за да дойде и 27 юни 1943 г., когато пропада изборът му за академик...

Моето скромно мнение е, че Кирил Христов трябва да се възприема и оценява такъв, какъвто е - противоречив и лъкатушещ в своеобразието си, егоцентрик-еротоман и патриот, свой сред чужди и чужд сред свои, балканец с европейска култура и европеец с балкански манталитет и чувствителност, родолюбец и европеид, български Одисей, поел към принудителна емиграция, но не в Цариград, а в Йена, Лайпциг и Прага, синтез от непреходните достижения на Вазов, П. П. Славейков и Яворов, със самоценен индивидуализьм, неподражаем талант и продуктивност, с приемане насоките в собственото му развитие, които са подчинени на желанието му да стане общонационално значим творец № 1.

Така ни става ясен и завоят от "Мисъл" (1901) към кръга "Вазов" (1903), когато уж приключва с новаторските си постижения в литературата ни, отдавайки се на конвенционално творчество, и защитата на патриарха от бившите му съратници, и хвалебствените рецензии, които пише за "Пъстър свят" (1902), "Службогонци" (1903), "Песни за Македония" (1916 - "Войнът на българското слово"), "Люлека ми замириса" (1920), биографичният очерк за Иван Вазов (1920), както и словото на гроба му на 28 септември 1921 г.

Кирил Христов разбира, че Ив. Вазов е писателят с главна буква в очите на обществото и съобразявайки се дори с византийския егоизъм на "тоя автолатьр-самопоклонник", е в неговото обкръжение, тайно надявайки се да го надмине и заслужи неговите почести и слава. (Виж "Време и съвременници", том 6-8, 1999 г.). Такива не получава не защото не е талантлив, а тъй като малка България не може да си позволи втори Вазов. И ако лаврите остават за след смъртта му, не трябва да отричаме огромната му амбиция пет десетилетия да се бори за осъществяване на предначертаната цел - в нея има и страст, и непоколебимо желание, и мегаломански усилия.

Кирил Христов не може безапелационно да застане на олимпийския ни литературен връх. Годините, в които твори, са пренаселени от таланти, но малко от тях успяват да преодолеят провинциалните си комплекси за значимост и съответствие на средата като него, при което лицемерието и спотаяването на истината имат резон - включително за оцеляването и издигането им.

Оттам са и поредицата скандали на Кирил Христов с литературните му събратя (д-р Кръстев, К. Величков, Александър Кипров, Яворов, П. П. Славейков, Ал. Балабанов), пренебрегването му като творчески фактор, прокуждането му от страната на 2 септември 1922 г. от македонстващите около студентско дружество "Вардар" след опита за неговото убийство на 7 август, ответните полемики, създаването на автобиографичния роман "Ад в рая" (1924) и трупането на компроматите в 11-томния му дневник "Време и съвременници".

Четейки произведенията му, установяваме, че те са създадени в екстремни условия, при страдания и изумителни усилия на волята. Болнавото му тяло обладава исполинската сила на Ницше и Шопенхауер, той се издига чрез пречистващата сила на болката над шумната сган и като истински месиански корифей продължава да сее на литературната нива, без постоянната подкрепа на водещо издание и литературен критик (с изключение на Михаил Арнаудов и сп. "Българска мисъл"), ден и нощ, до последния си дъх, преживявайки седем въстания, пет преврата и шест войни и винаги намирайки трибуна на своите изяви.

Подобно на редица свои съвременници, и Кирил Христов тръгва от призивната социалистическа лирика - "Върти лопатите, върти!" (1894), "Далеко е народний съд!" (1898), минава през пейзажно-еротичния плам на "Песни и въздишки" (1896) и "Трепети" (1897), плаща дан на патриотичните си копнежи в "На нож!" (1913), за да стигне неизбежно до мъдрите философски обобщения и сдържаната печал в "Игра над бездни" (1922), "Вълнолом" (1937) и "Последни пожари" (1944).

Приживе - на смъртния си одър - той успява да подреди в значителна степен АНТОЛОГИЯТА, с която е смятал, че трябва да остане в българската литература - най-вече с широтата на тематично-стиловия си диапазон.

Противно на мнението на някои изследователи (Светлана Стойчева и Стоян Петков в "Обетованата книга. Антологична концепция - национален генезис"), аз не приемам, че с нея образът му се "усуквал", а по-скоро наблягам на факта, че това е изстраданата книга на живота му, изградена на принципа на циклизирания драматургичен монтаж, Антологията на неговата поезия, като същевременно съжалявам, че силите му не са стигнали и за прецизната подредба на най-значимото, което е създал в останалите дялове на обемното си творчество.

2. За да оценим обективно делото на Кирил Христов, ние трябва да го познаваме основно. Повечето от меродавните проучвания, дори и тези от "Нови изследвания" от 1997 г., почиват на двете Кирил Христови антологии от 1922 и 1944 г., на съчиненията му в 5 (всъщност 6) тома от 1966-1967 г. и на подборките от 1975 г. - "Избрани творби" и 1987 г. - "Трепети".

Логично е да се запитаме достатъчно пълно и точно ли е представен българският автор, за да станат тези издания база за оценки, тълкувания и осмисляне на художествените му дирения, постижения и гафове? Въпросът е основателен и след поредицата публикации на негови книги след 1991 г. и за жалост води след себе си отрицателен отговор. Защото сред първенците на българското слово и досега Кирил Христов е най-цензурираният и ампутиран писател.

Достатъчен е прегледът на изданието от 1966-1967 г. ("Такива бяха времената...").

Това, което би се възприело като скандално и невъзможно за съчиненията на Вазов, Яворов, Величков, Петко Тодоров и Пенчо Славейков, при Кирил Христов е просто норма. Аз не познавам друго "академично" издание на наш класик, в което списъкът на невключените произведения да надхвърля фрапиращо обнародваните. При това не съм убеден, че е приложен принципът на естетическата селекция, както се опитват да се оправдаят съставителите Е. Констанинова, Б. Ничев, Кр. Куюмджиев, Св. Гюрова и Тих. Тихов. При драстичната липса на цели дялове от наследството му, "компенсирана" с извадки и цитати в друг контекст, аз продължавам да считам, че и досега Кирил Христов няма ПЬЛНО издание на произведенията си.

Проблемът е колкото скандален, толкова и актуален, дори и след публикуваното през последните години. Ценителят на К. Христов е принуден да разчита на приятелски колекции и да се рови във влажни мазета за екземпляри - дарения в по-големите библиотеки, ако иска да добие днес по-пълна представа за изминатия сложен път от нашия писател.

Не е преиздаван необикновеният му философско-романтичен романов трактат "Мечтатели" (1925), слабо е застъпено драматургичното му наследство - с присъствието на блестящите му драматични поеми и на българския "Фауст" - "Боян Магесникьт" (1914), но без да се обясни пренебрегването на "Старият войн" (1913) или "Стълпотворение" (1905) - предвестникът на българския модернизъм.

От публицистиката липсват най-добрите образци на полемично-борбената му натура - "Литературна клептомания" (1905), "Дантевият "Ад" на български" (1906), "За гроба на Алеко" (1911), "Леонид Андрееву" (1914), "Денунциаторство" (1922), "За Владимир Василев" (1937), "Пенчо Славейков" (1941) или сборника "Поет и критици" (1914).

Изтрит е значим пласт от създаденото от него през войните. Може би защото през 20-те години на миналия век Кирил Христов се е чувствал виновен, или тъй като съгражданинът му Георги Бакалов смята поезията му за "бледа, безжизнена, бездушна", а Светлозар Игов - за "патриотарски крясъци". А и вероятно защото е по-добре да се възхищаваме на превъзнасяната нихилистична повест на Людмил Стоянов "Холера" (1936) за сметка на "Победни песни"...

Усилия за преоценка на военната му лирика прави през 1985 г. Страхил Попов в "Епопея на съдбовни мигове". Той дава висока оценка на редица творби на Кирил Христов - "Към опекуните на България", "Самотна жетварка", "Печална коледа", "Старият войн", други предпоставено критикува - "Пред Одрин", "Песен на щика", "Да живее смъртта!", "Бойна песен", посочвайки междувременно, че в най-добрите му работи "вее чистият патриотичен възторг, гордостта на поета пред победните лаври, извоювани над бившия поробител", като се застрахова от идеологическите цербери на комунистическия режим двойно - независимо от качествата си "тези стихове не достигат висотата на Вазовия поетичен талант" (което, разбира се, не е вярно) и още във въведението си прави задължителното уточнение, че авторът на "На нож!" и "Победни песни", облякъл музата си "във военен мундир" (по Бакалов), достига до пароксизма на шовинизма, а за най-красноречивите свидетелства на Кирил-Христовите съюзнически чувства ("Германия" от "Победни песни") много съобразително мълчи...

Не бива да забравяме, че и песните му - по музика на Добри Христов - като "Напред към южните предели" със своята бойка призивност също са изпълнявали определена предимно утилитарна роля в първите дни на войната през 1912 г.

Освен морският приключенски екшън "Три дни с миноносеца "Дръзки" (1918), промушил се в изданието през 1967 г. като най-безобиден, независимо че разказва за търсенето на руски мини в акваторията ни край Бургас през пролетта на 1918 г., Христов има великолепни постижения в публицистиката - сб. "Бурни години" (1916), от който може да цитираме поне отвореното му писмо до Леонид Андреев, "Делото на България", "Силата на българския войник", "Освободители на Ромъния" и "Войната и литературата".

Не е за пренебрегване вещо написаният биографичен роман за главнокомандващия българската армия ("Животът на генерал Жеков", 1918), с когото Кирил Христов е бил приятел и чиито качества високо са ценели неговите германски колеги Хинденбург и Лудендорф.

Дори в толкова хуления сборник с разкази "Огнен път" (1917) има безспорни шедьоври като "Войнишка клетва" (втора редакция "Клетва на новобранците", 1932), истински апотеоз на българския героизъм, не преклонил глава пред жестоките сръбски завоеватели в Крагуевац след Междусъюзническата война, изучаван като образцов в читанките за трето отделение (!), така както в края на живота си болният вече писател откликва на преломните събития, които съдбата му е отредила да преживее - освобождението на Добруджа ("Празникът на Добруджа", 1940) и Македония (драматичната поема "Свети Седмочисленици", 1941, "Новогодишна молитва", 1941) и бомбардировките над София на 10 януари и 29-30 март 1944 г., които малцина предполагат, че са описани така покъртително-достоверно от неговото перо във фрагмента "Сгромолясване" (1944).

Тепърва трябва да се оценява ролята му на първомайстор на сатирата у нас ("Полковник Джамбазов", 1902), на епиграмата (сбирката "Запалени стрели", 1903-1922-1998), на проникновената и субективно-гротескова мемоаристика - "Ад в рая" (1924-1997), "Капки отрова" (1924), "Време и съвременници" (1905-1921-1937-2001), чийто омекотен продукт е и "Затрупана София" (1943), на дневниковия пътепис - "Есен в Костенец" (1940), на модерния екзистенциален разказ и новела - "Разкази" (1919), "Кротки и буйни луди" (1937), на майсторския превод ("Чайка", "Сирано дьо Бержерак", "Борис Годунов", "Вилхелм Тел"), на народопсихологическите студии - "Идеология на родолюбието" (1940), на епистоларното му наследство (писмата от и до Вазов, Петко Тодоров, Пенчо Славейков, Михаил Арнаудов, Георги Бакалов, Теодор Траянов, Иван Шишманов, Стоян Омарчевски, Франк Волшан, Отокар Фишер, Адолф Черни, Йозеф Пата...

Вече е факт положителната оценка (от Алберт Бенбасат) на постигнатото от него в романа - при това не само в "Тъмни зори" (1920), разкрил покъртително половия глад на младите българи, но и в "Бездна" (1926-1996), прекрасен представител на мемоарно-еротичната проза, поднесен в типичния за годините ефектно-сугестивен стил, съперничещ на Бокачо и Д’Анунцио, и особено "Белите дяволи" (1926-1993) - проницателен поглед на германските нрави и характер в годините на относителна стабилност, за който наистина може да се съжалява, че не е бил публикуван своевременно - например в Прага - на български и немски, тъй като със своя критичен патос и честен поглед спрямо комплицираната немска бюргерска среда, се явява талантлив предшественик на "Берлин-Александерплац" (1929) на Алфред Дьоблин.

При един такъв обемен стереофоничен поглед ще разберем, че К. Христов е майстор на пейзажната и еротична лирика, на впечатляващите балади и легенди ("Обсадата на Солун", 1897, "В пламъците на Стара Загора, 1897, "Иванко", 1898, "Владимир и Косара", 1902, "Царици на нощта", 1937), химни ("По рилските висоти", 1898), драматични поеми (от "Зевксис и Паразий", 1903, до "Овидий", 1937, и "Свети Седмочисленици", 1941), на единствената амбициозна и като цяло получила се - особено в природните картини и баталните сцени - епопея в родната литература - "Чеда на Балкана" (1928-1930, чиято "История на "Чеда на Балкана" от 1930 г. още чака своето възкресение), че има принос и в драмата, прозата, литературната критика, мемоаристиката, публицистиката - вкл. статиите му в "Прагер пресе", и социологията ("Впечатления от Германия", 1922-1926, "От нация към раса", 1929)...

Оттук нататък или трябва да се продължи с публикуването на неговите забравени/забранени произведения, или, нещо действително рисковано и революционно, да се мисли за подготовка на събраните му съчинения, които според думите му включват 14 тома оригинално творчество и 15 тома преводи!

И в двата случая аз съм спокоен за съдбата му у нас. Успехът на всичко издадено от Кирил Христов след 1991 г. говори, че художникът има своя вярна аудитория, на която е нужен, че книгите му са интересни и важни и за днешното поколение и че изглежда той наистина ще си остане единственият или един от малцината сред класиците ни, писал за чекмеджето ("Бездна", "Белите дяволи", "Време и съвременници"), с мисъл за бъдещите читатели ("Белите дяволи"), давайки си сметка за качеството и значението на своите творби.

Времето работи за Кирил-Христовото наследство, но за това е необходимо и неговото преиздаване и преосмисляне. Само така ще добием пълна и вярна представа за мястото му в българската литература (А то е основополагащо - особено през 90-те години на 19. век, по време на войните от 1912 до 1918 г. и през 1940-1944 г.). Без предвзетост, пристрастие и непълни оценки, базирани на откъси, извадки и преразкази, дело на превъзнасяни в миналото литературни капацитети.

И едва тогава ще дойде редът на селективното му представяне, съобразно авторовите желания.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.06.2006
Борислав Гърдев. Подир българската мечта. Варна: LiterNet, 2006