СЛЕД ВЪЗКРЕСЕНИЕТО

Борислав Гърдев

web

1.

Съдбата на Яна Язова (Люба Ганчева) е поредното красноречиво доказателство за силата на таланта и важността на премисленото писано слово, което оцелява при превратностите на времето.

За пореден път става ясно, че дори у нас е безсмислено да се преследва, забранява, унищожава и игнорира значимият и неординерен творец. Това е една от капиталните грешки на миналия режим, впрегнал цялата репресивна машина в преследване на интелектуалния елит на нацията.

Напразни се оказват напъните и усилията му. Доказва го с още по-голяма сила случаят Яна Язова. 30 години тя не е печатана и официално интегрирана в литературния ни процес. След загадъчната й смърт е направен опит (от хайките на Хайтов) да се присвои архива й и помен да не остане от нейното дело. 10 години по-късно (на 27. XI.1984) започва процесът на възкресението, който продължава и днес.

Вярно, че при днешния прочит на инкриминираните й книги имаме чувството, че общуваме с възкръснал мъртвец и медиум. Това съвсем не означава, че трябва да сложим розовите очила и да приемем безгранично всичко, което се издава и преиздава от нея. Съвсем не!

Необходим е прецизен, обективен и сериозен анализ на творчеството й (а то вече се изправя пред нас в цялата си сложност и пълнота), за да заеме най-сетне писателката полагащото й се достойно място сред най-репрезентативните наши майстори на перото от ХХ век.

Българската литература само ще спечели от това.

2.

Много лесно разграничими са два периода в развитието на Язова.

Първият е етап на бурно, устремно и категорично утвърждаване и продължава 14 години - от първата публикация - стихотворението “През зимата" (сп."Ученически подем", 1930, г. IV, №2), до изгарянето на първа част от знаменития й исторически роман “Александър Македонски" след бомбардировките над София.

Следва периодът на достолепна вътрешна емиграция и отстраняване от официален литературен живот, в който Яна Язова продължава да твори упорито, създавайки както смайващи със своята прозорливост и критичност антикомунистически романи - “Война" (1945), така и откровено компромисни книги (трилогията “Балкани"-1952-1964), чрез които тя отчаяно търси признание и реабилитация.

Далеч съм от мисълта да градя митологична подялба от "Яворов тип" на творчеството. Това разделение се налага за улесняване на работата ми, а и тъй като и досега не мога да си обясня защо Язова не прави опит да публикува “Александър Македонски" до 1947 г. включително, а хвърля усилия за писане на романи “за чекмеджето", изпълнявайки гражданския си дълг, както и коя е причината (въпреки хвалебствията на Талев и Георги Томалевски) историческата й трилогия да не получи зелена светлина за печат в периода на разцвет на епичните платна у нас, когато е и създадена?

3.

Привидно около Язова вече всичко е ясно, рождена дата (23.V.1912) и ден на погребението (9.VІІІ.1974), образование - славянска филология в СУ "Св. Климент Охридски" (1935), сърдечни увлечения (с Джон Табаков и Марио Жеков), голямата й любов с проф. Александър Балабанов (от чиито епистоларни изблици е публикуван цял роман през 1996 г. - “Мойра"), семейният живот с инж. Христо Йорданов, работата й в “Развигор", “Училищен преглед", “Блок", членството й в ПЕН-клуба и Съюза на българските писателки, почитателите й сред критиците и изследователите - Д. Б. Митов, Балабанов, Сава Манолов, Борис Зографов, Любомир Михайлов, Йордан Василев, Луко Захариев, Тодор Боров, Петко Тотев, Петър Величков, Цветана Василева, Цвета Трифонова и нейните отрицатели - Георги Крънзов, Йордан Бадев. А все ми се струва, че не всичко около нея е изяснено и мотивирано подредено, че проникновената и майсторски написаната монография за творчеството й предстои да бъде написана.

4.

Яна Язова се налага с бурен устрем като поетеса. Дебютната й стихосбирка “Язове" (1931) предизвиква сензация, наречена е чудото на българската литература. А е само 19-годишна. През 1934 г. излизат стихосбирките “Бунт" и “Кръстове". Пише стихове до 1943 г. включително, като за последно публикува в сборник през 1937 г. - “Сноп ІІ".

Поезията й и днес се чете като откровение. В нея прозира чувствената сила на жената (“Неверница", “Плътта"). Разкрита е мистичната сила на природата (“Октомври", “Дърво"), драматичната предопределеност на личностната съдба (“Ние-тука..."). Стиховете на Язова “са наситени с екстатични изживявания, с разкъсани халюцинаторни видения и болезнена тоналност"¹. Ценното е наличието на изострен психологизъм в преживяванията на лирическата героиня (“Кошмар", “Маска") и дръзкото разкриване на социалните парадокси, които тормозят родното общество през 30-те години на миналия век.

Язова има сетива да интерпретира живота в социалните низини, да пласира образи на цигани, проститутки, просяци, гамени (“В тинята", “Скръб", “Гамени") и да прогнозира гнева на маргиналната тълпа, която може да разбие обществените устои.

Яна Язова е безспорно талантлива поетеса. Но за нейното бързо и безпроблемно приемане в литературния живот допринася не само откривателят й проф. Балабанов.

Помага и примерът, славата, проправената пътека от Елисавета Багряна - особено с възловите й стихосбирки “Вечната и святата" (1927) и “Звезда на моряка" (1932).

Съвсем не обвинявам Язова в плагиатство или умишлено следване на проработил успешен модел на реализация. Сигурен съм, че при нея всичко е станало спонтанно, открито, напористо, с мълниеносна категоричност.

Язова бързо се утвърждава като поет, но и бързо разбира, че лириката ограничава полета на фантазията й, нейните изразни средства, а и я заплашва с ранно изчерпване и износване.

С това си обяснявам емиграцията й в детската литература и фактът, че последната излязла нейна лирична книга е “Лица в черти, стихове и колелца" (1941), съдържаща стихчета и рисунки за Ботев, Вазов, Стефан Караджа, Иван Вазов, Васил Левски, Бачо Киро Петров, Панайот Хитов, Васил Априлов, Кирил Христов, Елин Пелин, Цар Симеон І, както и пренасочването й към разказа, драмата и краткия роман.

5.

Яна Язова демонстрира впечатляващи качества на майстор на късия разказ и на алтернативната, модерно поднесена драма.

Разказите й са органични, излети, силно емоционални. Те съчетават анималистични, фолклорно-митологични, мелодраматични и инфантилни похвати. Едновременно са приказни етюди и моралистични опуси, четат се на един дъх и предизвикват трайни емоции.

В привидно детския сборник “Герой" (1941) фолклорният пласт обхваща “Приказка", “Новата царица" и “Децата на Гергьовден".

Особено силни са библейските опуси. Истински шедьоври, създадени с неподправен драматизъм и впечатляващо артистично майсторство са “Коледен сън на един гащат петел", “Златната ръка на Света Богородица" и особено “Първото червено яйце".

Чиста детска приказка е “Приказка за морето". “Герой" и “Последният приятел" са анималистични бисери, докато “Златан козарят" е възхвала на народния стремеж към просветно възмогване, чийто носител е градът.

Достиженията в късия разказ намират естествената си приемственост в краткия роман “Ана Дюлгерова" (1936). Той е дръзка, творчески подплатена реплика на класически образци като “Ана Каренина" (1877) и “Мадам Бовари" (1875) и е необичайно явление за нашата литература от 30-те години на ХХ век, затисната от възкисел котловинен мирис, селски драми и идилии, снахи, татули, песни на щурците, царе и възрожденски революционери.

Ако и да ситуира действието в Пловдив (съзнателно, за да подсили непоносимата провинциалност на битието дори във втория по големина български град), Язова експонира една универсална житейска драма (Ана Дюлгерова - Богумил Дионисов), в която впечатлява желанието на героинята да се откъсне от убогата действителност, да последва музикалното светило Дионисов в столицата и по света и да учи в Художествената академия.

Еманципационният порив на алтер егото на Язова - Ана Дюлгерова, респектира и днес, а впечатляващото дисектиране на чувствителната й натура и душевност, приемаща дори смъртта, ме подтиква да лансирам провокативната теза, че с “Ана Дюлгерова" Яна Язова слага началото на екзистенциализма в българската литература.

Което пък си е безспорна заслуга за нейната европеизация.

Язова се оказва и много добър драматург. “Последният езичник" (1940) е силна пиеса и алтернативен поглед към българската история. Спечелва ни нестандартният й подход при осмисляне желанието на княз Владимир Расате да се върне назад към корена, към изконната вяра и богове, срещу унизителния мир с Византия и трагичната перспектива България да стане славянско княжество.

Драмата е тревожен размисъл за фаталния сблъсък между два подхода за настоящето и бъдещето на страната - традиционно-родовият и уж модерно-държавният, приет “на сляпо" от княз Борис (той е слепецът, а не лишеният от зрение негов син на финала) и кръжащ около дилемата с или против Византия. Отдавайки дан на традицията (Друмев, Вазов) и на историческата книжнина от 30-те - 40-те години на ХХ век, Язова качествено и концептуално ги надминава. Тя представя пълноправно силен женски образ (Красимира) и гради напрегната камерна драма, в която всички герои са равноценни и добре скулптирани персонажи (Владимир, Симеон, Борис, кавхан Борил, отец Йоан, годеникът на Красимира Дориян).

“Последният езичник" се домогва не само до контраверсийно тълкуване на родната история, но и до смущаващо обобщение за национално-историческото битие. Това веднага е оценено по достойнство от проф. Балабанов, който бърза да преведе пиесата на немски език.

6.

Качествено нов етап в развитието на Яна Язова се явяват романите “Капитан" (1940) и “Александър Македонски" (1944).

“Капитан" е неповторима и прочувствена сага, дело на автор с европейски дух и манталитет, щедър талант и разкрепостено съзнание.

Романът е сред емблемните творения на писателката, създаден с вкус, майсторска интрига, задълбочено разкриване на човешката психика, запомнящи се образи, ефектна символика и неизменно поддържано напрежение.

“Капитан" се сродява определено не само с първите успехи на родната маринистка проза - “На котва" (1938) на Матвей Вълев, и с опитите за лансиране на книги, разкриващи екзотичните кътчета на планетата и българското присъствие в тях - “Писма от Южна Америка" (1932) на Борис Шивачев, но и с плутовския дух на Рафаел Сабатини (“Капитан Блъд", 1936).

Това е първият значим български роман за магическата сила на морето, за мечтата чрез капитанската униформа българската душа да се откъсне от оковите на битовата приземеност, да опознае примамливия средиземноморски свят (Близкият Изток, Египет), да открие както загадъчната му красота, така и неговите пороци (липсата на здрава семейна среда, наркомания, проституция). В “Капитан" присъщата за Язова женска чувствителност е туширана и приглушена по посока на извечни и общочовешки обобщения.

Най-общо, чрез образа на Кълвача Яна Язова се домогва до предизвикващи възхищението ни дълбини в разкриване на необикновената човешка съдба, на нестандартния със своята сила и целеустременост дух, за който се борят Дяволът и Богът, Доброто и Злото.

Естествено е след смъртта на Философа (иначе блед, неизразителен и комично сълзлив като персонаж) - символ на Доброто, Кълвача да бъде обсебен от стихиите на Злото, въпреки че контурите на изображението запазват неговата хипнотична монолитност в ущърб на съмненията за шаржирана едностранчивост по посока на свръхегоизъм и воля за властване, довели го закономерно до гибелта му на египетския бряг, разкрита емоционално завладяващо с рисунъка на голям творец.

Кълвача е сред удивителните открития на Язова, чрез което писателката изпява своята скръбна елегия за непомерните амбиции на едно самотно и бедно момче, впрегнало огромния си талант и способност в преследване на опасни химерични цели (господство чрез манипулации и търговия с наркотици), оставили го сам и душевно сломен и превърнали го в ранен нашенски вариант на свръхчовека - в духовен родственик и предтеча на Борис Морев (“Тютюн", 1951) и на демагога-капитан от “Чайки далеч от брега" (1983) на Евгени Кузманов.

Яна Язова първа създава сполучлив и значим роман за Александър Македонски. Ползвайки само “Успоредни животописи" на Плутарх и историята на Александър Велики от Йохан Дройзен и на базата на личните си впечатления, натрупани от пътуването си в Близкия Изток през юли и август 1935 г., тя създава убедителен, модерно звучащ епос, издигащ я квалитетно като прозаик и рязко открояващ я от родната ни традиция в областта на историческата етика, където жалоните са поставени с “Ден последен - ден господен" (1934) на Стоян Загорчинов и “Дъщерята на Калояна" (1937) на Фани Попова-Мутафова, и се взривяват с бездарния комикс на Крум Велков “Водителят" (1940).

Язова завършва романа си в края на август 1944 г. (оттук следва разглеждането на творбите й по авторски чернови, като се абстрахираме от куриозната съдба на късните им публикации, за да реконструираме хронологически етапите в нейното развитие) буквално десет дни преди комунистическия преврат, който я заличава от българската литература за цели 40 години.

Печатните коректури на първите осем коли изгарят при бомбардировките над София, а малко след 9.ІХ.1944 г. е убит и издателят й Петко Атанасов. Независимо от тези съвсем неблагоприятни обстоятелства, Яна Язова продължава да нанася поправки в ръкописа си до края на 60-те години. Въпреки че архивът й е ограбен през август 1974 г. от хайката на Николай Хайтов, препис от романа в завършен вид все пак оцелява, разчетен и подготвен за печат от Петър Величков, за да излезе през 2002 г. буквално като възкръснал от мъртвите.

Днес “Александър Македонски" се възприема като събитие и явление, отнасящо се до развойните процеси в литературата ни от средата и втората половина на 40-те години на ХХ век - време уникално, жестоко и неповторимо, в което въпреки разрушенията, омразата и гражданската война, голямата ни прозаичка създава своя малък шедьовър, давайки урок по творческа и гражданска доблест.

Язова създава модерен (по френски маниер) кондензиран роман, верен на историческата правда, актуален (няма как имплицитно да не дебатира темата за ролята на личността в историята, за силната диктаторска ръка и цената на световните завоевания), четивен и пленяващ.

Откроява се достижението на писателката при изграждане образа на владетеля - не като сатрап, а като неспокойна натура, търсеща по света достоен съперник (най-силни са страниците, проследяващи двубоя между Александър и Дарий) и мечтаещ да изгради държава-мост между Елада и Индия.

Яна Язова описва Александър в преимуществено романтична светлина, без да стига до крайната му деградация, характерна за “Завоевателят на миражите" (1999) на Стефан Дичев. Тя представя правдиво неговото обкръжение и му обръща подобаващо внимание (особено в лицето на Ефестион, Барсин, принцеса Роксана и Дариевата дъщеря Статира), с което не го принизява до редови диктатор-властолюбец, а го въздига до необикновен владетел с божествена закрила.

Великолепно са пресъздадени баталните картини, сватбата на народите в Суза, смъртта на Ефестион и мъчителният край на световния завоевател Александър, потвърждаващи безспорно високата класа на Яна Язова.

Задълбавайки в поетиката на авторката, ще открием приемственост между образите на Барсин и Серафима от “Левски", личностно отъждествявани във физически план с красавицата Роксана, както и цитати и любими фрази на любовника Александър Балабанов.

Всичко това превръща “Александър Македонски" в наситена драматична хроника, която е истинско богатство за родната литература.

7.

Появата на “Война" (1945-1946-2001) има принципно и възлово значение за нашата изящна словесност не толкова с умението ненатрапчиво и ярко да се разкрива интригата-фикция или само с пророческите си прозрения, колкото с майсторството да се интерпретира внушително-неповторимо поредната кървава драма на едно поколение и една страна.

Писан по горещите следи на драматичните събития, “Война" поразява със своята истинност, с неприкрития си критичен патос, визирайки поредица от знакови стълкновения, белязали края на буржоазна България и раждането на нейното т.нар. социалистическо битие - началото на Втората световна война, влизането в Тристранния пакт, партизанската съпротива, бомбардировките над София, кървавите изстъпления след преврата на 9.ІХ.1944 г., достигнали кулминацията си с т.нар. Народен съд.

В този аспект усилията на Язова са най-ползотворни, а изградените от нея персонажи - най-въздействащи, особено ако отчетем спецификата на тяхното сътворяване и неизбежния им (авто)биографизъм - Катерина (с прототип Яна Язова), Фердинанд (проф. Балабанов), председателят Александър (в когото разпознаваме чертите на ранния комунистически апаратчик Трайчо Костов) и стигнем до Русан Кондуктора, Анастасия, Беро Беров (първият активен борец срещу комунистическата сатрапия) и Сандро Гърка, за които вече липсва надежда, че могат да се открият техните прототипи.

Яна Язова не робува на фалшиви постулати, нейното мислене не е оковано от партийни догми, то се влияе предимно от вечните християнски ценности, с което категорично доказва връзката със своите предшественици, майстори на романтико-психологическото изображение (Йовков, Георги Райчев, Каралийчев), за които проникването и изследването на интимния и индивидуален човешки свят е главна цел.

Писан като актуален политически роман с документална подплата, днес “Война" неизбежно се възприема като историческо четиво с неизменните качества и добродетели на прозата от 40-те години на ХХ век.

Мястото му е в редицата на най-забележителните прозаични творби от този период със сходна тематика и образна система - “Сгромолясване" (1944) на Кирил Христов, “Вратарят на Содом" (1946) на Боян Болгар и “Боеве" (1946) на Йордан Вълчев.

8.

Неизбежно идва ред и на другия крамолен и останал скрит роман на Яна Язова “Голямо и малко" (1946-2003). Той е първата, но не толкова сполучлива част от романовия диптих, включващ и “Война".

Интересно е, че тази книга е изградена изцяло чрез описателно-ретроспективни похвати. В “Голямо и малко" липсва динамика; експониран е като “сага за една обикновена фамилия, чийто живот е тясно преплетен с живота на малко провинциално градче на брега на Соления залив"².

Обсебващо е усещането за протяжна леност и провинциално-еснафска захлупеност в обществените нрави.

Установените традиции и морални императиви определят облика на градчето, “хармонизиращо мерките на човешкото със законите на общността"³.

Сюжетът се организира чрез споменно-ретроспективния разказ и включва няколко знакови случки - завръщането на Фердинанд след тридесетлетно отсъствие, погребението на майка му, запознанството му с Русан, Беро-Беро и Катерина, както и заминаването му за столицата с Катерина.

В съпоставка с “Война" “Голямо и малко" сякаш улавя провинциалната застиналост на миналото, но не и живата емоционалност и интензивност.

Освободена от динамизъм и историческа перспектива, първата част на дилогията добива само етнографска, биографична и литературно-историческа значимост, “но е неуспешна като художествено изобразяване на мирновременната епоха"⁴. Включването й в настоящия обзор е само заради уважението и преклонението пред таланта на Язова.

9.

Попадайки в глуха изолация и водейки живот в сянка, Яна Язова се заема с най-големия си проект - трилогията “Балкани", над която работи 12 години - от 1952 до 1964 г., а нанасяните редакционни поправки стигат до 1972 г. Не мога да нарека този египетски труд дело на живота й. Въпреки възторжените отзиви на Георги Томалевски, Димитър Талев, Йордан Василев, Петко Тотев и Петър Величков.

За мен поредицата, включваща романите “Левски", “Бенковски" и “Шипка", освен знак за отчаяния й стремеж за късна реинтеграция в официалната ни литература, свързвам и с грандиозно-триумфалния провал на Язова - като творец, впрегнал таланта си да се адаптира към епичните изисквания на “новия живот", който действително посмъртно триумфира (фантастични тиражи в годините на перестройката 1987-1989), но търпи гротесков неуспех като писател-новатор, европеизирал родната литература и завърнал се в края на живота си в нейната родова-котловинна клетка.

Разбира се, може да се пишат панегирици за силните женски образи (особено това се отнася за Евпраксия, Серафима и Малката Макрина в “Левски") и за внушителните фигури на Апостола и Бенковски, за достоверното коректно представяне на събитията (няма как да е иначе, след като Язова се обляга на основополагащите трудове на корифеите Никола Начов, Димитър Страшимиров, Макгахан и Скайлър) или за впечатляващата кръгова структура на трилогията с трите й стълба - стожери в повествованието - Балканът, кръстопътният проход Маркови врата и върхът (Шипка).

Но това няма да прикрие основния недъг на написаното от писателката - принизяването й до читателските средностатистически вкусове и съобразяването й с клишетата на епичната вълна от 50-те години на миналия век.

Това е равносилно Пенчо Славейков след като е създал “На острова на блажените" (1910) да напише “Кървава песен" (1911) по вазовски в духа на “Епопея на забравените" (1883).

А именно такова творческо харакири си прави с трилогията “Балкани" Яна Язова.

В интерес на истината, първата част на епичната сага е най-събрана, концентрирана около Калофер и женския му метох с доминиращите равностойни образи на Евпраксия, Серафима, Делича и Левски, въпреки амбицията да се обхване цялата четническа съпротивителна борба - от легиите на Раковски до смъртта на Апостола (единадесетгодишен период - 1862-1873).

Във втората част, “Бенковски", Язова изтърва юздите и не може да контролира героите, епичния сюжет, нито да направи желаните от нея внушения.

Въвеждащият епизод със срещата между Бенковски, Волов и Евпраксия в женския метох звучи като куртоазна кръпка, тъй като де факто само дегизираният и с нова самоличност Делич присъства в повествованието.

Пълният обхват на трагичното Априлско въстание разцепва фабулата на самостоятелно съществуващи фрагменти, нямащи контакт с обединяващото ги повествователно ядро. Главите за Брацигово и Перущица са без връзка с трагедията в Панагюрище, в Дряновския манастир или на Вола, а при пресъздаване кървавата драма на Батак, Язова просто прибягва до цитати от Захарий Стоянов.

Липсва по-детайлно и проникновено разкриване на образа на Волов, защото писателското й внимание е погълнато от монументално изградените образи на Бенковски, поп Грую Бански, Караджов и Райна княгиня.

Тук е мястото да вметна, че Язова демонстрира учудваща непродуктивност, когато се сблъска с претворяването на сложен, противоречив и нееднозначно възприет в обществото ни исторически персонаж.

В едни случаи тя стъписано отказва да разкрие драмата му, спирайки по средата между житейска правда и натрупани книжни стереотипи - поп Кръстю Никифоров в “Левски", а в други - трудно балансира между достоверността и личното си възхищение към качествата на героя - Сюлейман паша и Столетов в “Шипка". В интерес на истината “Шипка" събира отново в кондензиран вид енергията, образите и обобщенията от “Левски", въпреки че увлечението й по прекалено прецизното представяне на факти от войната (численост на войските, разположение, командири) дразни.

Запомня се правдиво експонираната епопея на Шипка, жестоката и символна смърт на Евпраксия, саможертвата на Малката Макрина, очакваната тиха гибел на Серафима, новият път пред Делича...

В “Шипка" се чувства и все още неукротената епична стихия на авторката, но слава Богу, тя не се впуска в художествено пресъздаване на цялата война (явно си е взела поука от “Бенковски"), като съсредоточава усилията си само върху нейната кулминационна част.

Днес е лесно да си обясним защо тази трилогия през 1984-1989 г. е приета с такъв възторг и адмирации от критиката и читателите.

Предлага се друга (може би по-свежа и неклиширана) гледна точка към възлови исторически събития, които са описани коректно и възторжено-емоционално. Нацията припознава своите герои-кумири, от които има нужда, а моментът на преустройството е удачно подбран за стартиране процеса на официалното приобщаване на Язова в литературата ни. Един процес, който продължава и днес, и който ни дава възможност да погледнем обективно и критично на най-сериозното усилие на Язова (оказало се за съжаление безуспешно) да бъде официално приета и оценена приживе.

Тук ще трябва да отдадем дължимото на още един неин ръкопис - “Пътувания, срещи, разговори" от 1962 г. (Фонд 1400, опис 1, а.е. 62), документирал както работата й по трилогията, така и срещите й с нейни евентуални бъдещи читатели в Панагюрище, Дряновския манастир и на Шипка.

Един неподправен, автентичен и искрено воден пътеписен дневник, в който се фиксира и творческата драма на писателката, осъзнала, че въпреки усилията и компромисите й, въпреки сизифовския труд, който е положила, нейната трилогия няма да бъде отпечатана и авторката няма да доживее официалната й премиера.

10.

След преживян подобен творчески крах е трудно да се допусне, че е възможно ново възраждане, че Яна Язова ще има желание да пише и да търси друг тип творческа реализация. Оказва се, че тя може. Само изключително устойчив, твърд и упорит характер като нея е в състояние да излезе от пепелта като птицата Феникс. При това с ясното съзнание, че писането е безнадеждна работа, че публикации няма да има. И след като през 1959 г. е загубила майка и съпруг.

Въпреки това Язова се хваща за работа. През 1963 г. събира в ръкописа “Сол и пипер" 500 афоризми и 50 карикатури на Балабанов. Търси застъпничеството на проф. Тодор Боров през 1973 г. да бъдат издадени в изд. "Наука и изкуство". Макар че използва псевдоним (Добромир Стратев), усилието й се оказва безуспешно.

Този провал я амбицира да завърши през 1963 г. ръкописа си с 272 афоризма “Златни искри на скръбта" (частично публикуван в библиографията “Яна Язова" през 1997 г.)

Поразява устойчивостта на нейния дух. Амбицията да твори във възможно най-концентрираната и лаконична форма на максимата и словесния парадокс. Да демонстрира финес и класа в така чуждата й (привидно) жанрова територия на афоризма.

И все пак днес прозренията й звучат актуално и носят универсалната сила на тяхната прозорливост.

Изкушавам се да цитирам част от тях, в които се чувства горчива ирония към личната й нерадостна участ:

“Отстъплението почва в момента на победата.

Да си разочарован, значи да си вярвал.

Тиранинът е властник, който мисли, че всеки час може да загуби властта си.

Еволюция - значи надстрояване.

Надстрояване може да има само върху здрави строежи.

Грешките се разбират късно. Затова са грешки.

Да си оригинален, не винаги значи да си свой."

Днес само можем да гадаем дали при по-нататъшни усилия Язова не би се утвърдила като един от всепризнатите наши майстори на афоризма - от рода на Радой Ралин например.

Но и откъсите от 1997 г. дават основание да смятаме, че тя си остава сред най-оригиналните и значими наши създатели на афористични максими и параболи.

11.

Съдбата и творческият път на Яна Язова са знакови за българската литература в противовес на щастливата участ на конкурентите й Димитър Димов и Стефан Дичев. За нейните гърчове и протуберанси през последните 70 години, в които има подеми и провали, бели петна и ускорено разгръщане и преоткриване на забравени и отречени шедьоври.

Смятам, че периодът на възторженото преоткриване на възкръсналата Яна Язова е в своя край.

Необходимо е обективно, коректно и отговорно осмисляне на творчеството й, разкриването на нейното значение в българската литература.

Без инсинуации и романтични забележки, честно и отговорно, както подобава на всеки уважаващ себе си литератор.

Настоящата статия е необходимата стъпка в тази насока.

БЕЛЕЖКИ

1. Трифонова, Цвета. Яна Язова. // Речник по нова българска литература. 1878-1992. София, 1994, с. 426. [обратно]

2. Трифонова, Цвета. Сага за отсъстващата книга. // Язова, Яна. Война. София, 2001, с. 15. Също: Словото. <http://slovo.bg> (13.10.2003) [обратно]

3. Пак там. [обратно]

4. Пак там. [обратно]

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.10.2003, № 10 (47)