ЗА ТОДОР ЖИВКОВ - 10 ГОДИНИ СЛЕД СМЪРТТА МУ^*

Борислав Гърдев

web

Вече е ясно - името му не може да бъде изтрито от националната ни история. А и периодът на демонизацията му отмина, за да отстъпи място - по стар български обичай - на възстановената народна обич и уважение. Вероятно, защото сега е трудно обяснимо да си бил едноличен управник на държавата 35 години и да не се корумпираш, а да доживееш дните си във вилата на осиновената си внучка, без да имаш и една гарсониера в София.

Тодор Живков е органически свързан с левите идеи и със социалистическия експеримент за модернизацията на България. От 1932 г. е член на БКП, от 9 септември 1944 г. е шеф на щаба на Народната милиция, изкачва стълбата на партийната и държавна йерархия, става несменяемия Първи, докато на 10 ноември 1989 г. пленумът на ЦК на БКП не го сваля от власт.

Аз не си представям Живков извън системата на социализма, извън нейните привилегии и непрестанни екстравагантни реформаторски "маньоври". Живков не е Луканов. Той не може с лека ръка да задраска миналото си и по списък да раздава парите на своите хора, определени да строят дивия номенклатурно-мутренски червен капитализъм, чиито горчиви плодове берем сега. Не че е и Андрей Луканов не си получи заслуженото с показния разстрел на 2 октомври 1996 г., но ако беше останал на власт, Тодор Живков вероятно щеше да продължи с любимите си реформи в духа на Юлската концепция, приета на партийния пленум на 29 юни 1987 г. А по този начин агонията на системата щеше да продължи и да се утешаваме, че не сме сами. Че с нас е и братският кубински народ под ръководството на Кастро.

В никакъв случай не си го представях и като безличен редови депутат в VII ВНС, тип "човекът, който се смее" - Станко Тодоров. Проследявайки биографията на Тодор Живков ми прави впечатление, че и той е от белязаните от съдбата. Като местен партиен организатор, познаващ добре българските обществено-политически условия, Живков се включва в софийския областен комитет на БКП през 1941 г., отговарящ за Ботевградска, Пирдопска, Ихтиманска, Самоковска, Кюстендилска и Брезнишка околии, при това след като две години по-рано е получил гимназиална диплома и дори за прикритие се е записал студент по право в Софийския университет.

Като небезизвестния "Янко" Живков държи връзка със съпротивителното движение в поверения му район, настоява за неговата масовизация, чиято материализация е бригадата "Чавдар", формирана на 25 април 1944 г. в местността Жерково, начело с Добри Джуров, но когато става въпрос за отвоюване на свободна територия, по примера на югославските партизани в босненската планина Козара, се противопоставя на подобен безумен и безсмислен ход, независимо че идва от члена на Политбюро Цола Драгойчева, която дори го заплашва с партиен трибунал при срещата им в село Кубратово!

В края на август 1944 г. Тодор Живков е включен в подготовката по завземането на властта от ОФ, осигурявайки въоръжена охрана на стачниците и демонстрантите, борещи се срещу законните правителства на Багрянов и Муравиев от 6 септември 1944 г. На 9 септември 1944 г. властта е овладяна и Т. Живков, командвал сборния отряд за щурмуване на военното министерство на 8 срещу 9 септември, е вече милиционерски шеф. Най-важните си задачи осъществява блестящо - залавянето на "народните врагове" и прочистването на архивите от компромати срещу него, тъй като и до днес битува съмнението, че е бил доносник на всесилния Никола Гешев... Но когато му предлагат да избира - полицейска или партийна работа - той избира партийната. Инстинктът му не го лъже - добре знае какво значи комунистическа номенклатура в нова България.

Повече от любопитно е, че за израстването му в партийната йерархия му помагат изявени сталинисти като Трайчо Костов, Вълко Червенков и Георги Чанков, срещу които след това Живков умело и ефективно воюва за тяхното премахване от пътя му към властта. След като е бил един от секретарите на софийския окръжен комитет на БКП от 1944 г., занимаващ се с организационни въпроси, 4 години по-късно става първи секретар на Софийския градски комитет на БКП по предложение на Трайчо Костов. За благодарност на следващата година именно Живков организира най-масовите митинги в столицата - а че е добър оратор си проличава още от първата му публична изява на 2 май 1945 г., когато възхвалява превземането на Берлин от Червената армия - за заклеймяването на Костов като враг и предател, след което идва неминуемото изключване на Трайчо Костов и от ЦК, и от БКП, и подвеждането му под съдебна отговорност, след партийния пленум на 12 юни 1949 г.

Тази му дейност е забелязана от новия московски любимец и зет на умиращия Георги Димитров - Вълко Червенков. За благодарност на 21 декември 1949 г. Живков е в Москва за честването на 70-годишнината на "вожда на цялото прогресивно човечество" Сталин. На V конгрес на БКП на 25 декември 1948 г. става член на ЦК и остава в него до 8 декември 1989 г., на 12 януари 1950 г. на поредния пленум на ЦК на БКП е избран за секретар на ЦК, а само 18 месеца по-късно е вече и член на Политбюро на ЦК на БКП, оставайки такъв до 10 ноември 1989 година!

За първи път е избран за депутат в изборите за VI ВНС на 27 октомври 1946 г. и е народен представител до 3 април 1990 година, ако и след 10 ноември 1989 г. да не се появява в парламента. Между 27 май и 28 октомври 1949 г. е председател и на Столичния градски народен съвет. Необходими са само две години и през 1952 г. Живков вече се обръща срещу благодетеля си Червенков - естествено не открито, разбирайки, че вътрешнопартийните чистки ще продължават и могат да засегнат и него. Но дотогава ръководи по указание на вожда разправата с Александър Жендов на отчетно-изборното събрание на партийната организация на СБХ на 7-10 юли 1950 г., като 6 години по-късно пак той ще даде тон за реабилитирането му на общото събрание на комунистическата организация на СБХ между 8 и 15 май 1956 година!

Късметът и този път е на негова страна. На 5 март 1953 г. умира Сталин и новият партиен триумвират в Москва: Маленков - Берия - Хрушчов, спуска директивата в подчинените си компартии лидерите им да се разделят с правителствените постове или да си останат само партийни ръководители. У нас Червенков дълго умува върху перспективата си и решава да натовари със секретарските функции и то само в Секретариата на ЦК на БКП Тодор Живков по предложение на Георги Чанков.

На VI конгрес на БКП на 3 март 1954 г. Живков официално е вече първи секретар на ЦК на БКП и член на Политбюро, повтаряйки израстването си по примера на Сталин. А като втория човек в партията, след като разбира за смъртта на Лаврентий Берия на пленума на 11 юли 1953 г., прави първа изява с лансираните от него постановки на партийния пленум, приключил на 26 септември 1953 г., визиращ селското стопанство, с които "следва бързо да се преодолеят съществуващите слабости и недостатъци" чрез повишаване на изкупните цени, промяна в изпълнението на задължителните доставки и прекратяване тормоза върху частните стопани. За кратко примката върху българското село е разхлабена, преди пълното коопериране на земята и създаването на мастодонтите ДЗС...

Така още в този първоначален етап от развитието на управленската си дейност Тодор Живков показва в каква насока ще се развива в бъдеще - напипване и обговаряне на най-важните стопански и икономически проблеми, търсене на тяхното решение и преодоляването им чрез сложна смес от прагматизъм, авангардни идеи и вяра в чудодейните ходове. Повечето му управленски замисли изминават сложна елипса от тяхното лансиране и популяризиране до етап, доказващ тяхната неефективност и нецелесъобразност. И така до следващата спасителна панацея...

Живков едва в последните си управленски години разбира, че причината за неговите неуспехи се крие в самата социалистическа система, тъй като "социализмът се е родил като недоносче", но това го прозира след последната си среща със съветския лидер Михаил Горбачов на 23 юни 1989 г., разбирайки, че е загубил най-важната битка в живота си и доказвайки, че каузата, на която е служил стръвно и амбициозно, е обречена.

А на какви ли не инициативи обръгват българите, след като на 6 април 1956 г. партийната власт е овладяна от Тодор Живков.

Продоволственият курс от 1953 г. е изоставен, за да се даде път на ускорената индустриализация, с оглед преодоляването на градската безработица - при това с три магистрални предложения пред СИВ в подкрепа на българската промишленост - с подем на металургичното производство, на електрониката и електрокарната индустрия и с разширяване производството на изкуствени торове за цялата общност.

На 7 юни 1958 г. VII конгрес на БКП е наречен "конгрес на победилия социалистически строй", а на пленума на БКП от 11 ноември 1958 г. по китайски образец се решава да се осъществи "скок в развитието на нашата страна". Това не е случайно, тъй като още на 14 ноември 1957 г. в Москва Мао Дзедун вижда Живков като министър-председател на бъдещата световна социалистическа система.

Волунтаристичните напъни продължават и на VIII конгрес на БКП, в чиито решения от 14 ноември 1962 г. се решава до края на XX век в България "да се изградят материалните условия на комунизма". Целта е повече от привлекателна и изгаряща въобръжението, но още през следващата година изчисленията на икономистите доказват, че поради ограничените финансови ресурси на страната подобен скок в ерата на комунизма е невъзможен. Какво му остава на Тодор Живков, освен, за да получи необходимите суровини от СССР, да декларира пред Хрушчов с писмо от 4 декември 1963 г. необходимостта от "по-нататъшното сближение и по-тясно свързване на икономиката на НРБ с икономиката на Съветския съюз", с перспектива "по-нататъшното политическо сливане"?

Този политически покер - суровини срещу послушание и суверинитет, сработва при Хрушчов и Брежнев - особено след срещата между двамата лидери в резиденция "Воден", Разградско на 20 септември 1973 г. България получава необходимите ресурси и чрез реекспорт на оръжие и съветски нефт може да продължи с гигантоманските си икономически строежи, докато не идва Горбачов и не слага край на комедията, задължавайки и Живков да плаща реалната цена за получения съветски нефт, след което автоматично се покачва външния ни дълг, идва режимът на тока и мечтата за балканския икономически тигър отново умира.

А за негативите от нашето послушание пред "по-големия съветски брат", чиято най-ярка проява е агресията срещу Чехословакия от 21 август 1968 г., все още се червим. В същото време Живков е неуморим - на 10 юни 1977 г. е приета специална Програма за подобряване качеството на произвежданата у нас продукция, породила поредица от вицове за "техническата нация" и "качеството и ефективността" на родните стоки. Вождът търси упование за икономическите си идеи ту в Япония, която посещава между 18 и 25 май 1970 г. и след която визита изгрява звездата на партийния технократ Огнян Дойнов, ту във ФРГ, за да стигне до горчивия извод на заседание на Политбюро на ЦК на БКП на 2 август 1988 г. - "Няма такова производство, няма такова предприятие, което, ако не използва трансфер на технологии от западните страни, да е отишло напред. Щом като няма, дайте да използваме трансфер на технологии."

Последният му рискован ход е Юлската концепция, приета на 29 юни 1987 г. на поредния партиен пленум, иззад която наднича регулираното от партийните бонзи по китайски образец в духа на постановките на Дън Сяопин плавно преминаващо на капиталистически релси икономическо развитие. На ход е контролираната трансформация на планираната икономика в пазарна, както и появата на прочутия Указ № 56 от 2 януари 1989 г., създал условията за частното предприемачество, но, уви, появил се твърде късно, когато времето на българския лидер вече изтича.

Екофорумът и шествието на "Екогласност" от 3 ноември 1989 г. в защита на българската природа с внесената петиция, приета от подпредседателя на парламента Данчо Димитров, ускорява поготовката на пленума на ЦК на БКП от 9-10 ноември 1989 г. и ако потушаването на бунтовете на неформалите се оказва безпроблемно - Русенският екологичен комитет от 3 март 1988 г. е разгонен, а създателите на Комитета в подкрепа на гласността и преустройството от 3 ноември 1988 г. са подложени на партийни репресии, то на пленума Живков губи битката от своите, за които той е вече органически чужд - Младенов, Луканов, Джуров, Йордан Йотов, Димитър Станишев. Лилов става лидер на партията, а Петър Младенов от външен министър се преквалифицира в президент (председател) на републиката. Впрочем, съвсем за малко, до 3 юли 1990 г., когато подава оставка, заради "танкистката" си реплика от 14 декември 1989 година...

За мен и досега е загадка защо Живков се предава на 9 ноември 1989 г., като по свидетелството на политическия му помощник Костадин Чакъров вече е загубил самоувереността и борбеността си, сякаш примирявайки се със своята съдба след падането на Берлинската стена същия ден и с очакваното влошаване на жизненото равнище на народа, с което дотогава толкова се е гордял. А е бил борец и дълго е пазил властта си в партия, известна със своите лидерски боричкания и фракционни борби. Първо забива "пирона в ковчега" на благодетеля си Трайчо Костов на 12 юни 1949 г. На 6 април 1956 г. измества другия си ментор Червенков от върха на партийния Олимп. Винаги заемайки центристко-прагматична позиция, бавно и методично подготвя нужните му пленуми, за да се разправи с противниците си от двете конфликтуващи крила в партията, поднасяйки главите им за формална санкция на съответния партиен конгрес, само маркиращ падането от власт на поредното партийно и/или правителствено величие.

На 12 юли 1957 г. са отстранени от ЦК на БКП Йонко Панов, Добри Терпешев и Георги Чанков за "антипартийна дейност, кариеризъм и груповщина", на 3 март 1961 г. идва ред на групата на Никола Куфарджиев, Бенджамен Варон и Илия Гатев, на 29 ноември 1961 г. е елиминиран Червенков, а на 3 ноември 1962 г. списъка попълва и Антон Югов, помогнал му за свалянето на Вълко Червенков. Червенков е изключен от БКП, а Югов е отстранен от всички заемани от него партийни и държавни постове.

Успоредно с издигането на неговото обкръжение - Борис Велчев, Сава Дълбоков, Митко Григоров, Лъчезар Аврамов, Пенчо Кубадински, Станко Тодоров, Живко Живков, Тано Цолов, Тодор Павлов, расте в йерархията и самият Живков - на 20 ноември 1962 г. той е вече министър-председател, какъвто остава цели девет години, а след приемането на живковската конституция на 18 май 1971 г. той става на 9 юли и държавен глава - председател на Държавния съвет на НРБ. На 4 април 1981 г. е утвърден на възстановената длъжност генерален секретар на ЦК на БКП. Това му и дава право с неприкрита гордост, когато започват съдебните разправи с него, в писмо до тогавашния президент Жельо Желев от 23 октомври 1993 г. да заяви: "Ако тук за някого бях простият овчар от Правец, за света бях президент."

На 8 април 1965 г. е потушен най-сериозният заговор срещу него от прокитайската и проалбанска група на Цоло Кръстев, ген. Цвятко Анев и Иван Тодоров-Горуня. Заговорниците не са екзекутирани, а осъдени на различни срокове затвор, ползвайки амнистията за 25-годишнината на социалистическата революция през 1969 г. Още преди този комплот Живков се замисля за опитомяването на отстранената стара партийна гвардия със създаването на 30 септември 1959 г. на Комитета на борците против фашизма и капитализма, с прословутата му система от привилегии за четирите категории борци. Към нея се добавя и Решение В 29 от 27 декември 1962 г. на Политбюро, с което се осигурява безплатна храна на членовете и кандидат-членовете на Политбюро на ЦК на БКП и на членовете на ЦК, както и поевтиняване на храната за секретарите на окръжните комитети на БКП, членовете на Централната контролно-ревизионна комисия и на секретаря на БЗНС...

По план през 5-6 години продължава отстраняването на потенциалните конкуренти за властта му, като неговите усилия се насочват към свалянето на т.нар. втори човек в партията, проблем, с който БСП и по-късно се сблъсква - маркирам само конфликта на Александър Томов и Янаки Стоилов с Жан Виденов съответно през 1993 и 1996 г. Последователно Живков отстранява всичките си потенциални приемници - от Митко Григоров на 19 ноември 1966 г. и Лъчезар Аврамов - на 25 април 1971 г., до Борис Велчев - на 12 май 1977 г., Александър Лилов - на 21 август 1983 г. и Чудомир Александров - на 20 юли 1988 г. Лансирайки недоразумението Петко Данчев, за Тодор Живков става пределно ясно, че въпросът с неговия приемник остава висящ. Дори и когато за първи път си подава оставката на 4 ноември 1988 г. Той лично искрено съжалява, че не подготвя за такъв Алекснадър Лилов, въпреки че последният като партиен шеф на БСП оставя противоречиви впечатления и независимо от факта, че проблемът за приемника винаги е бил болезнен - особено в БСП Нека си припомним само инфарктните заседания на XLII извънреден конгрес на БСП, проведен в НДК между 21 и 23 декември 1996 г., когато изгря звездата на Георги Първанов...

Като цяло Живков води премерена и премислена вътрешна и външна политика. И в двете сфери допуска по една фатална грешка. Във външните си изяви разчита неизменно на покровителството от СССР и московските комунистически водачи. Номерът минава до появата на Горбачов и неговата концепция за "новото политическо мислене за нашата страна и за целия свят". За Живков е ясно, че не е човекът на кремълския стопанин, че и да се сниши или приземи, бурята няма да го отмине, но да маневрира със западните политически лидери просто не му стиска и закономерно остава в изолация. А тя се засилва и заради издънката с възродителния процес, съпътствал възраждането на патриотичното възпитание у нас след 21 октомври 1967 г., когато интернационалното мислене деликатно се подменя с национално, в защита на нашето достойнство, чиято еманация се явявят ексцесиите по възродителния процес, продължил четири години и довел до безпрецедентната по твърдостта си Живкова реч по националното радио и телевизия от 29 май 1989 г., до непримиримата му позиция на заседанието на Политбюро на 25 октомври 1989 г. и до "голямата екскурзия" от лятото на същата година, експулсирала в Турция над 200 000 наши съграждани-мюсюлмани и отворила кървяща рана, която зараства много бавно и трудно в последвалите две десетилетия .

Любопитен щрих към образа на Живков внася неговата изследователка Искра Баева. В книгата си от 2006 г. за Тодор Живков тя обръща внимание и на ролята на жените в живота на Живков. Баева акцентира основно върху влиянието, което оказват върху Първия съпругата - д-р Мара Малеева, и дъщерята - Людмила. Съпругата - с неспестяваните към лидера-съпруг критики и дъщерята - с желанието й да откъсне българската култура от оковите на класово-партийния подход в религиозно-мистична насока. Коректни и точни са изводите на Баева, че след смъртта на съпругата на 23 октомври 1971 г. Живков остава без коректив, а след кончината на дъщерята на 21 юли 1981 г., той не само довършва грандиозната програма по честването на 1300-годишнината от създаването на българската държава, но и отново допуска рецидиви на култа към личността си с открития на 4 септември 1981 г. - 3 дни преди 70-ия си юбилей - в Правец монументален паметник в цял ръст, изработен от скулптора Величко Минеков и архитекта Лозан Лозанов, с широко рекламираните филми на Христо Ковачев "Човек от народа" и "Ударът" на Борислав Шаралиев, с уникалния поетичен сборник "Априлски сърца", както и с подборката от партизанския "епос" на Веселин Андреев "Умираха безсмъртни" - "В отряда, в бригадата", заради която 10 години по-късно той ще напише последната си изстрадала изповед "Живков - мъртъв приживе". А това означава продължаване на флирта и покварата на вярната му интелигенция.

Малко преди 10 ноември 1989 г. той замества дъщеря си със своята внучка Евгения, която дори осиновява. Нюхът му отново не го излъгва. Днес Евгения Живкова е шеф на международната фондация "Людмила Живкова", депутат от "Коалиция за България" и утвърден моден дизайнер...

Падайки от власт, Живков за дълго става най-мразеният човек в държавата, а тон за това дава с предизвикателното си изказване в последното тоталитарно Народно събрание на 18 ноември 1989 г. небезизвестният генерал-полковник Славчо Трънски. Изключен от БКП на 13 декември 1989 г., сменен от Петър Младенов като председател на Държавния съвет на 17 декември с.г., той е обвинен в няколко престъпления и арестуван на 18 януари 1990 г. Процесът започва на 25 февруари 1991 г. На 4 септември 1992 г. е осъден от Върховния съд на 7 години затвор за това, че е раздавал извън установения ред коли, апартаменти и пари. Благодарение на напористата си адвокатка Даниела Доковска, която настоява съдът да го съди само дали като държавен глава е извършил национална измяна, на 9 февруари 1996 г. Живков е оправдан и присъдата му е отменена.

В тези напрегнати години Тодор Живков възстановява обществената си популярност. Спомням си 10-12 юни 1996 г., когато се коментираха кандидатурите за президент на България. Не малко обикновени граждани твърдяха в разговор с мен, че ако Тодор Живков се кандидатира, ще гласуват за него, тъй като при неговото управление е имало сигурност, стабилни доходи и гарантирана почивка на море или планина. Реализмът не подведе Живков и той не изживя на стари години унижението на политическото поражение, с което се сблъска Горбачов през същата година. Т. Живков предпочете да дава интервюта, вкл. и във "Всяка неделя" на Кеворк Кеворкян, да пише статии. Той моли в изложение от 29 юли 1990 г. VII ВНС да го изслуша, което е отхвърлено веднага от тогавашния лидер на СДС Жельо Желев с аргумента: "Бившият първи да престане да ни занимава със себе си!", издава четири книги - "Срещу някои лъжи" (1993), "Без догма" (1994), "След студената война" (1995) и особено популярните си "Мемоари", появили се през 1997 г., в които звучи автентичното му и неподправено слово, а не скудоумията му, редактирани от Милко Балев - "Избрани съчинения" в 39 тома (!), излизали между 1975 и 1989 г.

Преживява сгромолясването от власт на Виденов между 10 януари и 4 февруари 1997 г., възстановяване членството си в БСП, хиперинфлацията и посрещането си в Правец като национален герой. И когато всички, подведени от неговите приказки за дълголетие, чакахме 90-годишнината му, научихме, че е починал на 5 август 1998 г., без да успее да навърши 87 години. Погребението му в най-големите горещини бе тест за нашата памет и отговорност. В интерес на истината правителството на Костов прояви хладнокръвие и толерантност, а само забравеният националист и бивш седесарски лидер Румен Воденичаров се опита да спечели дивиденти на гърба на мъртвеца. Безуспешно, разбира се, а и за този инцидент покойният Живков вече не носеше никаква отговорност...

БЕЛЕЖКИ

* За написването на този текст получих вдъхновение от книгата на Искра Баева - Тодор Живков. София: ИК "КАМА", 2006 (б.а., Б.Г.). [обратно]

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.08.2008, № 8 (105)