"НАРОДНИЯТ СЪД" НЕ ОТМИНА И СПАСИТЕЛЯ НА ЕВРЕИТЕ ФИЛИП МАХМУДИЕВ

Борислав Гърдев

web

Сред незаслужено пренебрегнатите имена на видни наши общественици особено фрапиращ е случаят с Филип Димитров Махмудиев.Той се ражда в Горна Оряховица на 7 ноември 1896 година в семейство на занаятчия-кожухар. Завършва търновската мъжка гимназия, след това и "право" в Софийски университет. Адвокатската си практика започва в Г. Оряховица, като успоредно с нея се утвърждава и в обществения живот. Освен дългогодишен председател на гимнастическо дружество "Юнак", член на Управителния съвет на кооперация "Виделина", ръководител на местната скаутска организация, член на Дружеството на запасните офицери и на Ротари клуб, той още 19-годишен (1915 г.) е секретар на Демократическата партия в града. Негови учители по демокрация и политически морал са видните лидери Александър Малинов и Никола Мушанов.

Логично е и насочването му към голямата политика в едно разломно и барутно време в годините на Втората световна война.

У нас, след 21 април 1935 г., се установява царски безпартиен режим, сменил превратаджиите-звенари. Факт е, че Цар Борис III се превръща в първостепенен политически лидер, в разпоредител и контрольор на държавната власт, което се потвърждава и от разтуреното от него XXIV-то Обикновено народно събрание на 24 октомври 1939 година.

Изборите за XXV-то ОНС са насрочени за Плевенска област за 14 януари 1940 година, като целта е правителствените кандидати да получат подавляващо мнозинство с оглед преориентацията на страната към оста Рим - Берлин - Токио. На тези избори Филип Махмудиев участва като независим кандидат, въпреки че е член на Върховния партиен съвет на Демократическата партия. Кандидатурата му е издигната и подкрепена от болшинството горнооряховчани. Той печели вота с 80 на сто от гласовете срещу комуниста Георги Михов и земеделеца, протеже на двореца, Димитър Кушев, който въпреки провала си става земеделски министър в правителството на Богдан Филов от 5 февруари 1941 г. до 11 април 1942 г., а в парламента е сред едва 20-те опозиционни депутати, преборили се с препятствията, наложени от правителството.

XXV-то ОНС (24 февруари 1940 - 23 август 1944 г.) има сложна и драматична съдба. През неговия мандат страната влиза във войната като германски съюзник, а мнозинството избраници налагат гласуването на редица недемократични закони, заради които, след преврата на 9 септември 1944 година, заплащат с живота си.

В интерес на истината, дори в това реакционно събрание се срещат светли личности с достойно поведение, като проф. Петко Стайнов, Димитър Пешев, Димитър Икономов, Филип Махмудиев, както и другите двама депутати от горнооряховски район Стефан Стателов и Дончо Узунов.

Махмудиев се противопоставя на присъединяването на България към Тристранния пакт (1 март 1941 г.), гласува срещу Закона за защита на нацията (24 декември 1940 г.) и против измененията в Закона за защита на държавата, приети от правителственото мнозинство на 6 септември 1941 година. Той се обявява и против безумното решение на нашия парламент от 13 декември 1941 г. за "символична" война срещу Англия и САЩ.

Голяма и важна е заслугата му за спасяването на евреите от старите български земи. Знае се, че според спогодбата между Клодиус (представител на немското външно министерство) и Иван Попов (външен министър), подписана на 24 април 1941 г., се определя временният статут на новоприсъединените към Царството земи като отдадени на България за администриране, а не като неразделна част от държавата. Тази подробност е важна не толкова за разбиване мита за националното ни обединение, колкото за изтъкване на обстоятелството, че евреите във Вардарска Македония и Беломорието през военните години не са български поданици.

Като страна, присъединила се към Тристранния и Антикоминтерновския пакт (25 ноември 1941 г.), България също е принудена да прокарва антисемитско законодателство, да води политика на религиозна и верска сегрегация, дълбоко чужда на нашия народ.

От България през 1942 г. се предвижда да се изселят в източните области на Райха (Полша) 48 000 евреи. Като стъпка към окончателното решаване на еврейския въпрос, и у нас на 22 февруари 1943 г. е подписана спогодбата Белев - Данекер, предвиждаща изселването на 20 000 евреи от Новите земи. Тъй като там няма повече от 14 000 евреи, комисарят по еврейските въпроси Александър Белев предлага на правителството в квотата да се включат за допълване до 6000 евреи от старите предели на държавата. По стечение на обстоятелствата, за готвения план научава дупнишкият депутат Димитър Икономов, който веднага се свързва с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев за съдействие да се спре беззаконието. На 9 март Пешев и Петър Михалев (кюстендилски народни представители) отиват при вътрешния министър Петър Габровски с настояване за отмяна на депортацията. Натискът успява и изселването временно се отлага, като задържаните евреи са освободени.

Димитър Пешев желае да се затвърди постигнатия успех. На 17 март 1943 г. 43-ма депутати (от тях 38 от мнозинството, двама от дясната прогерманска опозиция, както и независимият Филип Махмудиев) изпращат до премиера Богдан Филов остър писмен протест срещу антиеврейската правителствена политика. Филов е бесен от този неочакван акт на гражданска доблест. В дневника си с дата 19 март 1943 г. той отбелязва: "Това е голяма демонстрация, която ще има последствия. Сега виждам действително какво голямо влияние имат евреите и колко са вредни"...

Той решава в парламента да се проведат две гласувания - за бламирането на Пешев и за доверие към правителството. Закритото заседание на правителственото мнозинство е на 24 март. С 66 гласа "за" срещу 33 "против" е приета оставката на Пешев, а доверието към правителството се потвърждава напълно. Два дни по-късно Димитър Пешев е бламиран като подпредседател на Народното събрание. В това време 11 400 евреи от Беломорска Тракия и Македония са депортирани в Полша. Българските евреи от старите предели на страната са спасени от нашата общественост и Църква (кулминационна е демонстрацията на 24 май 1943 г. в София), без да се забравя волята и съдействието на монарха. Парадоксално, но дори и неговата смърт на 28 август 1943 г. попречва за изпращането им в лагерите на смъртта. Неслучайно, още на 31 август с. г. външното министерство на Райха разбира, че "всяка постъпка от германска страна, даже и при най-голям натиск, ще бъде отхвърлена от страна на българското правителство".

Вярно е, че със смелите си действия 43-мата депутати не постигат напълно целта си, но самият факт, че в разгара на войната у нас се дебатира за същностни за националния ни характер проблеми, при това открито и демонстративно, като дори се поставя въпрос за вот на доверие към правителството, говори, че духът на парламентарната демокрация и веротърпимостта в докомунистическа България не е унищожен.

Това е и обяснението за красноречивото мълчание на XXXIV-то "Станко-Тодорово" ОНС през зимата на 1985 г., когато се извършват безобразията и жестокостите, съпътстващи провеждането на т. нар. "възродителен процес".

Противно на очакванията, съдбата на Филип Махмудиев след 9 септември 1944 година съвсем не е щастлива и благополучна. Той е осъден от т. нар. "Народен съд" на 5 години затвор на 1 февруари 1945 г. За "добра работа и отлично поведение" е освободен предсрочно. Скоро обаче е обявен за "враг № 1" на новата власт (Демократическата партия не подкрепя програмата на ОФ от 17 юли 1942 г., не влиза в правителството на Кимон Георгиев на 9 септември 1944 г., не приема Димитровската конституция от 4 декември 1947 г., тъй като има изработен по-добър проект, публикуван във в. "Знаме" на 21 ноември 1946 година. Нейните активисти, в това число и Филип Махмудиев, понасят репресиите за независимото си поведение). Започва ходенето по мъките - лагерите в Добрево, Ножарево и Белене. Отнето му е софийското жилище. Изпращат го в бащиния му дом в Г. Оряховица, а докато е в Белене неговото семейство е изселено в Стражица. Впоследствие Филип Махмудиев заминава за Русе. Там работи като водопроводчик, в Пловдив е монтьор, в Елин Пелин - цветарски работник, а накрая е в "Кремиковци", където се пенсионира като монтьор. Така "народната" република тачи заслугите на видните си граждани демократи и хуманисти, които отказват да се приспособят към новия най-прогресивен строй.

Филип Махмудиев умира в София малко преди да навърши 90 години на 16 юли 1986 г. Въпрос на време е историческата преоценка на неговата дейност, както и завръщането му в пантеона на най-достойните синове на Родината..

P.S.

Горнооряховските общински съветници гласуваха преди четири години ул. "Солун" в града да се преименува на Филип Махмудиев. На основание чл. 21, ал. 1 т. 8 от Закона за местното самоуправление и местната администрация Общинския съвет взе своето решение № 872, като всички присъстващи 38 съветници подкрепиха предложението.

Преди това, на 15 февруари 1998 г., бившият вече зам.-председател на Народното събрание Иван Куртев изпрати писмо до председателя на Общинския съвет в Горна Оряховица, в което първи предложи улица в града да носи името на Филип Махмудиев, с което да се изрази признателност към благородното му и хуманно дело. "През месец март 1943 г. зам.-председателят на XXV Народно събрание Димитър Пешев предприема редица действия, за да попречи на депортирането на българските евреи в нацистките лагери на смъртта. Неговото обръщение към министър-председателя е подкрепено и подписано от 43 народни представители. С този свой акт Димитър Пешев и подкрепилите го депутати допринасят съществено за това България да спаси своите евреи. През последните два месеца тази доблестна постъпка на 43-та български депутати бе отбелязана на тържествени чествания в XXXVIII-то Народно събрание, Европейския парламент и Камарата на депутатите в Италия. Сред 43-мата български депутати е и Филип Димитров Махмудиев, родом от вашата община", пише в мотивите към предложението си г-н Куртев.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.12.2002, № 12 (37)