Борислав Гърдев

web

На 21 октомври се навършиха 150 години от рождението на един от бележитите политици на нова България - Димитър Петков.

Роден в многодетно семейство в тулчанското село Башкьой, Димитър Петков учи в родното си село, а едва 17-годишен е в Одеса, където попада в средата на българските емигранти. Участва в Сръбско-турската война с четата на Филип Тотю и Панайот Хитов, а след разпръскването й е в Кишинев, където работи като строител на изграждащата се железница. В Руско-турската война е доброволец в Първа дружина на българското опълчение, участва в боевете при Свищов, Стара Загора и Шипка, където заради рана в китката на 11 август 1877 г. е ампутирана лявата му ръка, довела и до известното му прозвище "Чолакът". Смелостта на Петков е възнаградена с Георгиевски кръст за храброст, връчен му лично от император Александър Втори в село Горна Студена.

Формирането му като гражданин и политик минава през чиновническото му чиракуване в Главното управление на пощите и телеграфите и Вътрешното министерство и е стимулирано от привързаността му към Либералната партия и от държавния преврат на Батенберг срещу нея на 27 април 1881 г. Режимът на пълномощията го уволнява, но и го подтиква към самообразование с четене на книгите на Херцен, Чернишевски и Оуен до израстването му като видна обществена фигура с неговото прочуто възвание "Глас към българския народ" (1882), за което на 16 април 1882 г. е затворен в Черната джамия за обида към княза и престоява там цели 16 месеца до възстановяването на конституцията.

Запознанството му със Светослав Миларов го насочва към изучаване на френски език и сътрудничество в либералния орган "Светлина", където в рубриката "Свирка" под псевдонима "Пройчо" публикува серия от фейлетони, в които критикува княза, консерваторите и органа им "Български глас". Оформя се нов талантлив български журналист - темпераментен, прям, с богато образно мислене, горещ патриот и предан либерал.

Така през 80-те и 90-те години на 19. век той се утвърждава сред първите ни пера, редом със Славейков, Захарий Стоянов, Петко Каравелов и Димитър Ризов. Петков сътрудничи на "Търновска конституция" и същевременно издава знаменитата си "Свирка", в която се подиграва с консервативните величия Греков и Начович и с руския генерал и роден премиер Леонид Соболев.

Като депутат в IV ОНС печата в Търново осем броя от двуседмичника си "Народно събрание", след което се подвизава в "Независимост" и "Независима България", за да акостира накрая в органа на стамболовистите - в. "Свобода". Петков участва в редактирането и списването на "Свобода" до 1899 г. В него публикува и знаменития си опус от 7 юли 1895 г. "Няма вече Стамболова", посветен на мъченическата смърт на неговия политически кумир, а от 1899 г. до смъртта си се грижи и за следващия партиен орган - "Нов век".

Както в публицистиката, така и в реалната политика Димитър Петков е непоколебим и лоялен съратник на Стефан Стамболов. Той е от неговото най-близко обкръжение, подкрепя твърдо патриотичната му протекционистка политика, знаещ, че в условията на омиротворена, стабилна икономически и просперираща България може да докаже качествата си на държавник, бидейки при това и партиен стратег, и стълб на управляващата партия.

Димитър Петков прави шеметна кариера. Той е депутат в IV-VII ОНС, III-IV ВНС, член на Софийския общински съвет през 1887 г., заместник-кмет и кмет на София - 1887-1893 г., зам.-председател на V и VI ОНС, председател на VI и VII ОНС и на IV ВНС, както и министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията в последното реорганизирано правителство на Стефан Стамболов от 19 ноември 1893 до 19 май 1894 г.

За 8 години Петков се научава как да следва правителствената политика и енергично да участва в законодателните инициативи на управляващата партия. С негово съдействие са приети Законът за устройството на въоръжените сили на 3 декември 1891 г., за народното просвещение на 10 декември 1891 г., за насърчаване на местната индустрия на 6 ноември 1892 г., Избирателният закон от 10 декември 1893 г., изменението на чл. 38 от Конституцията, засягащ вероизповеданието на престолонаследника на 3 декември 1892 и 17 май 1893 г.

Петков съдейства като кмет на София за превръщането й в модерен европейски град. При неговото управление са оформени булевардите, площадите "Света София" и "Народно събрание" - сега "Александър Батенберг", създадена е Борисовата градина, изгражда се паметникът на Левски, проектират се Народния театър и градската баня, столицата е разделена на пет района и са обявени конкурси за нейната канализация и електрификация...

Димитър Петков е строителят на Народно-либералната партия от 1 май 1890 до смъртта си на 26 февруари 1907 г. Той е председател на софийското бюро на партията, работи с кадрите по места и участва в изработването на устава на партията от 18 ноември 1899 г.

Способностите си Петков демонстрира не само в обкръжението на Стамболов, когато е и по-лесно, но и след неговата смърт на 6 юли 1895 г. Знае се, че от 1889 г. той е доверено лице на Стамболов и е логично след убийството му да поеме партийното ръководство. Но тъй като е влязъл в конфликт с двореца, обвинявайки Фердинанд в съпричастност за смъртта на бившия премиер, той предоставя след 7 месеца лидерската позиция на зам.-председателя на Централното бюро Димитър Греков, който е начело около година. Петков оглавява партията до първия й конгрес през 1899 г., когато отново отстъпва поста на Димитър Греков. На конгреса се приема новата програма на НЛП, загърбва се старият антируски курс и се търси по-прагматичен и адекватен облик на либералната формация. Димитър Петков наследява на лидерския пост Греков след смъртта му на 25 април 1901 г.

На изборите за XI ОНС на 28 януари 1901 г. консолидираната партия печели 34 мандата, нареждайки се на второ място след прогресивните либерали на Стоян Данев. След опитите за либерално обединение с Васил Радославов от 8 февруари 1899 г., през лятото на 1901 г. той преговаря и с Петко Каравелов, чието правителство подкрепя до 22 декември 1901 г.

Обединение не се осъществява, партията залинява, на изборите за XII ОНС на 17 февруари печели само 7 мандата, единият от които от Горна Оряховица получава Димитър Петков. Кризисният период е преодолян през следващата година, когато на 6 май е образувано правителството на ген. Рачо Петров, в което попадат видни дейци на НЛП, между които Димитър Петков и Никола Генадиев - оглавили съответно вътрешните работи и правосъдието, заради което управлението до 16 януари 1908 г. е известно като втори стамболовистки режим.

Димитър Петков активно участва в подготовката на изборите за XIII ОНС на 19 октомври 1903 г., спечелени убедително от управляващите със 144 мандата! Той остава партиен шеф до смъртта си и е един от малкото щастливци у нас, доживели възкресението на партийната си структура до водеща политическа сила.

За мащаба и размаха на организаторския му талант съдим по амбициозната икономическа, социална и културна реформаторска дейност на стамболовистките кабинети. В България се извършва индустриална революция, а в периода 1903-1907 г. кабинетът стимулира стопанския просперитет, осигурявайки 2,5 пъти увеличение на външно-търговския баланс на страната. Приемат се важни закони, като този за насърчение на местната търговия и промишленост от 26 март 1905 г. и за търговско-индустриалните камари от 13 януари 1907 г. Обръща се сериозно внимание на боеспособността на армията, като военните разходи нарастват до 30 050 000 лева и се правят първите значими стъпки в модерното социално законодателство със законите за защита на женския и детския труд от 26 март 1905 г. и за подпомагане на държавните работници в случай на инвалидност и заболяване от 7 март 1906 г.

За градивния дух на втория кабинет на ген. Петров и този на Димитър Петков - 23 октомври 1906 - 26 февруари 1907 г. говори и фактът, че просветен министър в тях е проф. Иван Шишманов, с чието съдействие на 3 януари 1907 г. се открива Народният театър. На 22 декември 1903 г. по предложение на Петков парламентът гласува персонална пенсия на Иван Вазов с годишен размер от 4800 лева, а след направените компромиси той успява да овладее и социалоното напрежение след стачката на пернишките миньори, приключила на 1 февруари 1907 г.

Нелепо е такава възходяща политическа кариера да бъде бламирана точно при откриване на Народния театър със студентските освирквания на княза, довели до оставката на проф. Шишманов на 4 януари, до затваряне на университета и до уволняване на професорите за 6 месеца.

Днес само може да гадаем как Петков би излязъл от трудната и деликатна ситуация, ако не бе убит на бул. "Цар Освободител" на 26 февруари 1907 г. от уволнения народняшки чиновник Александър Петров. Вярно е, че възникналата криза довежда на власт демократите на Малинов, че убийството на Петков навява тъжна и горчива асоциация с гибелта на Стамболов, поради което гробовете им са един до друг, но съм сигурен, че ако бе останал жив, щеше да направи възможното за спасяване на правителството и оглавяваната от него партия, тъй като е притежавал качества, "които го издигат до равнището на най-изявените строители на модерната българска държава" (Радослав Попов). Израз на уважение към делото на държавника Димитър Петков е телеграмата на екзарх Йосиф Първи, изпратена във връзка с трагичната му смърт: "В негово лице България загуби способен и енергичен държавен мъж, заслужил гражданин, най-примерен родолюбец, на Църката предан син с идеалите си".

Димитър Петков има неуспешен семеен живот. Той се развежда с Екатерина Ризова, сестра на съратника си Димитър Ризов, а след убийството му неговите синове Петко Д. Петков и Никола Петков също загиват като противници съответно на Демократическия сговор и на БРП (к).

Паметта на опълченеца премиер е увековечена със скромен паметник в градинката пред Парламента.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.10.2008, № 10 (107)