Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СМЪРТ И ПАМЕТ - КУЛТУРОЛОГИЧНИ ПРОЧИТИ

Елена Тачева, Албена Вачева

web | web

I. Некрокултурата на Българското възраждане - под това заглавие авторката Елена Налбантова поставя трите студии, оформящи първата част на книгата. Амбицията на изследването е нова за възрожденския контекст на българската хуманитаристика. Да се въведе некротемата в орбитата на културологичното говорене за Българското възраждане, да се проследят инструментализациите на смъртта в процесите на българската модерност, да се открият архетипите на възрожденските идентификации-през-смъртта, да се изследват властовите реализации на пост-биографичното слово, да се проблематизира мито-героическия диксурс на възрожденския Аз, разложен във възрожденския културен сюжет “Хаджи Димитър”, са само част от успешните теоретични прицелвания на Елена Налбантова.

Уводната студия “Некрологът и властовите игри на словото” въвежда ранния възрожденски некролог в парадигмите на културна преходност през пропозициите колективно - индивидуално, религиозно - светско, традиционно - модерно. Смъртта, тази необичайна оптика, зад която за пореден път се проблематизират културните преходи от зората на Новото време, осигурява на предложената интерпретация характера на безспорен теоретичен принос. Същевременно изследването споделя съвременните липси в научната парадигма за Възраждането като пълната недостатъчност на научен дискурс върху религиозната култура на разглежданата епоха. Този недостиг се чувства например в противопоставянето между Средновековие и Възраждане по отношение на християнския етос, което едва ли би могло да се приеме толкова безуговоръчно, колкото авторката го залага в теоретичното си построение. Съпротива предизвиква и твърдението, че в ситуацията на просвещенски прагматизъм, проникващ във всички културни ниши на 19 век, “трансцеденталният аспект в идеята за смъртта се маргинализира”/с.8/. Рисковете на започващото говорене обаче са щедро възмездени във въведения широк спектър на научни обективизации, чрез които темата за посмъртните словесни жестове /тяхната поетика, социология и културна идентификация/ постига внушителен силует. Некрологът е интерпретиран като модерен жанр с двупосочен генезис - “помнещ” домашните средновековни модели на православната агиография и омилетика, но и “инплантиран”, “усвоен, чрез френско и руско посредничество”/с.8/. Авторката е съсредоточила усилията си главно върху тези идентификационни образци, които “животът - текст” на “образцовите покойници” изгражда. В нейния подчертано културологичен прочит некрологът се ползва от властта на словото, за да манипулира процесите на преначертаване на социокултурни схеми и да регулира както екзистенциалните жестове, така и тяхното разчитане, остойностяване и запаметяване от общността. “Моделирайки предпоставено живота на покойника, “споменът” задава проект за човек, от който социумът изпитва потребност”/с.10/ Резултатът от това словесно конструиране на пожелана социална действителност Налбантова конкретизира в няколко актуални биографични модела: 1) икономически и политически деец; 2) интелигент - учител или духовник; 3) борец за свобода; 4) частен човек. Предложен е и свод от повтарящи се топоси, които описват моделните биографични наративи на възрожденския некролог. През анализираните текстове, някои от които са публикувани като илюстративна част към студията, са уловени архетипните фигури на Бащата, Апостола, Новомъченика. Предположената хронология на тяхното идеологемно втвърдяване /в посочената последователност/ може да бъде приета, с изключение на неточната представа за “мъчително зараждащ се култ към учителя”/с.19/, датиран към 60-те години на 19 век. Културно-историческите факти, включително и почерпани от поетически текстове, принадлежащи към даскалската поезия, опровергават подобна представа и коригират както датировката (която би трябвало да се потърси поне няколко десетилетия по-рано), така и визията на мъчителното зараждане на култа (защото този култ е характерен още за средновековната балканска култура). Теоретичният модел, разработен във въвеждащата студия, предизвиква някои възражения, неизбежни при подобен тип концептуални изследвания. Читателят обаче остава впечатлен повече от професионализма и диалогичността на работата, както и от комуникативността и генеративността на предложените идеи.

Основната ос в темата на “Персоналия - Стефан Богориди” се изгражда около постбиографичните вграждания на индивида в общността. Изследването на поминалната текстовост, създадена за “най-овластения българин, поданик на султана”/с.48/, потвърждава продуктивните възможности на конструираната вече културологична парадигма за смъртта. Знаците на модерните употреби, в които персоналната смърт е въведена, са потърсени под формулата на предзададената идея, че “прощаването със Стефан Богориди …се превръща в демонстрация на претенции към живота…”/с.46/. Основно е проследена борбата за при-свояване на персоналния авторитет и инструментализирането на символния капитал, провидян в личността на големия българин. През съперничеството, разиграло се между гръцката Патриаршия и Българската община в Цариград са интерпретирани снопове от конфликтности - между “универсално-православното” и “светски-националното”, между “руската и френската политика на Балканите” между “свръхпрофанизиращо-идеологичното” и обективно-историческото. Постбиографичното словесно и идеологическо моделиране и митологизиране на личността е наблюдавано през текстовете на Гаврил Кръстевич, Иларион Макариополски, Георги Раковски. Заедно с деликатно предложените фрагменти от дискурсивното пространство Богориди, погледнато и в неговите съвременни научни профили, е актуализирана представата за огромната парадигмална празнина, стояща зад културния феномен на българската туркофилия. Формулирайки необходимостта от научен дискурс върху корелацията Нация - Империя като възможност за избавяне от “нашите провинциални комплекси”, финалът на изследването прогласява надеждата идеологията да отмени режима на своята “охранителна неумолимост” по отношение на Възраждането.

“Хаджи Димитър и Стефан Караджа или Пантеонът” проблематизира механизмите на персонажната смяна в националния Пантеон. За гледната точка, отстоявана в студията “… образите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа се оказват въвлечени в интензивни дискурсивни процеси, целящи стабилизирането на идеята за новомъченичеството и за актуалния път към славата и безсмъртието.” Изследването разгръща своите тези на основата на внушителен корпус от текстове, обединяващ публицистика, поезия, драматургия в общ “епопеен” цикъл за хаджидимитровци. За формиращ цикъла компонент се приема концепта свобода, интерпретиран в неговите личностни и общностни реализации. А свободата, в представите на “комитетското време”, минава през “проливането на потоци своя кръв” и “присвояването от човека на правото му над собствената смърт”. Така възрожденският Пантеон се оказва дискурсивно поле на некрокултурата, а героят - олицетворител на нов житейски избор, изборът на свобода-през-смъртта. Смъртта-живот, смъртта-свобода, смъртта-история, смъртта-безсмъртие са основните семантични траектории, по които визиите на поетическия дискурс за смъртта се изтеглят в сноп от оригинални интерпретаторски инвенции и уловени деликатни нюанси. Читателят открива, че и христоматийни топоси на възрожденската текстовост като “образа на бореца за национална свобода” или Ботевия “Хаджи Димитър” могат да поднесат интерпретативни изненади и да открият нови ядра на литературоведска сензитивност. Сред генеративните стойности на изследването изпъква като особено интересен опитът да се проследи “довършването” на поетическия сюжет, открит от Раковски в “Горски пътник”, което, според авторката, се постига чрез баладата на Ботев. Финалните наблюдения на студията прехвърлят мост към втората част на книгата с предложението да се гледа на епопеята за хаджидимитровци като на “генерална репетиция”, културен протовариант на Вазовата “Епопея на забравените”.

Елена Тачева

 

II. Следосвобожденски ословесявaния на паметта за смъртта е заглавието на втората част от книгата. Слово и памет. Така накратко може да се синтезира идеята, която Антония Велкова-Гайдаржиева развива в своята част на изследването. Или, може би, ще бъде по-точно да се каже, че във фокуса на изследователския интерес е проблемът за словото, словото-в-паметта.

Поставяйки акцента върху социалната реализация на културната комуникация в модернизиращото се българско общество, тази част на книгата разглежда посмъртното слово като културен интерпретационен инструмент. Това, от една страна. От друга, авторката интерпретира словото и/или отсъстващо му присъствие в неговата съзидателна по отношение на културните реалии функция.

Позволявам си подобно обобщение, вземайки повод и от реализацията на идеята наред с анализа на посмъртните слова, публикувани в периодичния печат, да се разгледат Вазовите “Епопея на забравените” и “Сливница” като слово за мъртвите. “С основание можем да определим коментираните Вазови цикли като героически помен за мъртвите, елементи от които наблюдаваме в литургичната и омилетичната жанрова практика, и обратно. В тях и чрез тях творецът създава поетически апотеозен модел на ритуализация на смъртта на националните герои.”

Казаното е резултат от реализираната дискусия върху един подчертано културологичен въпрос - този за паметта. Паметта като механизъм, който ще предопредели параметрите на вече започналото преструктуриране на информационното поле и ще му позволи да се осъществи в рамките на случващата се национална култура и да реализира, за участниците в това поле, съ-вграждане-в-света. Казано накратко, става дума за извършващите се промени в структурата на културата като цяло. Изграждането на национална памет изисква да се преоткрият или, по-точно, да се създадат национални спомени. Спомени, които конструиращата се култура ще “пази” или ще “забрави” при всяко преоткриване на когнитивните елементи на миналото, за да изгради собствен колективен информационен код. Всичко това формира съ-знанието на колектива за себе си и вграждането му в света посредством неговото интерпретиране.

Другият основен за изследването проблем е този за мястото и ролята на писменото слово в контекста на културата. Докато в първата част авторката анализира изграждането на културен мартирологичен пантеон със средствата на художеството, то последващият анализ е центриран върху секуларизирането и архивирането на паметта.

Проблемът за ритуалите, свързани с погребалните полета, отношението към смъртта на творческите и героическите личности на нацията или “светската литургика и омилетика”, вербализирана в прощалните и паметни текстове на страниците на сп.”Демократически преглед” (1902 - 1928) и сп. “Българска мисъл” (1925 - 1944), включват в дискусията проблема за периодичния печат и писменото посмъртно слово. Писменото посмъртно слово и говоренето чрез него.

Периодичният печат е един от безспорните маркери на модернистичния дискурс. Специализираният характер на изданията, които изследва Антония Велкова-Гайдаржиева, й дава възможност да ги анализира по отношение на възможността им да изграждат и да осигуряват възможност за изграждане на литературното поле в рамките на реализиращата се култура посредством интимизиране на контекста. Казано с други думи, посмъртното слово легитимира принадлежността към... чрез креативната функция на словото въобще. Така то придобива епистемологичен характер и получава ролята на посредник между казаното сега и припомненото по-късно. За илюстрация може да се приведе направеното от авторката наблюдение: “Когато пристига неочакваната вест за смъртта на поета П. П. Славейков, пренесъл “идеята на времето във вечността”, редакцията реагира мигновено, задъхано, с недоизречена скръб от “грамадната” загуба, с типичния романтичен контраст, противопоставящ мощния дух на твореца, разделил се с “немощното му тяло”. (106)

Всичко това е част от процеса на формиране на памет чрез говорене за смъртта, която авторката сполучливо определя като “национална некрокултура”. Посмъртното говорене продуцира текст - “своеобразен съборен “център”, контент-анализа на който дава възможност да се определят по категоричен начин характерните особености на риториката на този тип култура.

Организиращ изследването елемент е и проблемът за мълчанието - “говорещото мълчание”, резултат от политическа и идеологическа намеса, което довежда до “тотално размиване, редуциране, мимикрия на класическата некрокултура в периодичните литературни издания”. От друга страна е говоренето. Говорене, чийто текстова реализация е подчинена на идеологизираната риторика на “пролетарската диктатура” в литературата.

Анализирайки функцията на говоренето и функцията на безмълвието, авторката разкрива разломите в континюитета на информационната структурата на културата и, в частност, на литературата. Различията в стилистиката и риториката на посмъртните слова ясно диференцират отношението към наследството, което е и маркер, от друга страна, за различно етическо и естетическо световъзприемане.

Проблемите на културните взаимодействия в рамките на общия национален дискурс са твърде интересни и предизвикателни. Интересът към въпросите на нацията нараства, провокиран от желанието за по-доброто и по-комплексното изучаване на този тип човешко обединение. Изправени пред предизвикателствата на глобализиращата се култура, учени от различни сфери на познанието се опитват да обяснят миналото, настоящето и бъдещето на културния контекст на националния дискурс. В тази връзка може да се каже, че книгата “Посмъртното слово като феномен на българската култура” е ценен влог в полето на хуманитарните науки. Диалогичният характер на направените наблюдения и изводи предлагат възможност за бъдещи културологични и литературни дискусии.

Албена Вачева


Елена Налбантова, Антония Велкова-Гайдаржиева, Посмъртното слово като феномен на българската култура, изд. Слово, Велико Търново, 2000.

 

 

© Елена Тачева, Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.03.2002, № 3 (28)
















Партньори