ВИРТУАЛНИ ОБЩНОСТИ СРЕЩУ ВЪОБРАЖАЕМИ ОБЩНОСТИ.
Празници. Четене. Бъбрене.

Александър Кьосев

web

На 16 ноември 1999 получих по своя e-mail едно от онези бродещи световни съобщения. Беше ми препратено от моя познат от Германия Герхард Чейка, редактор на сп. Neue Literatur, който освен на мене, го беше пратил поне на 20-30 виртуални човека. Той самият го беше получил от мен неизвестната Christiane Scherer <cscherer@zedat.fu-berlin.de>. Subject-та на посланието звучеше наистина съблазнително Bill Gates is giving away free BUCKS и затова си заслужава то бъде цитирано изцяло.

Dear friends - it is always worth a stab! Microsoft and AOL are now the largest Internet company and in an effort make sure that Internet explorer remains the most widely used program, Microsoft and AOL are running an e-mail beta test. When you forward this e-mail to friends, Microsoft can and will track it (if you are a Microsoft Windows user) for a two week time period. For every person that you forward this e-mail to, Microsoft will pay you $245.00, for every person that you sent it to that forwards it on, Microsoft will pay you $243.00 and for every third person that receives it, you will be paid $241.00. Within two weeks, Microsoft will contact you for your address and then send you check. I thought this was a scam myself, but two weeks after receiving this e-mail and forwarding it on, Microsoft contacted me for my e-mail and within days,I received a check for $24,800.00. You need to respond before the beta хtesting is over.If anyone can afford this Bill Gates is the man. It's all marketing expense to him.
Do Well!!!

Не повярвах, разбира се, нито дума. Кой беше този анонимен щастливец? Или по-скоро лъжец? Или дори не лъжец, а просто чиновник от отдел "Реклама и маркетинг" на Microsoft? Очевидно цялата работа беше свързана с течащия тогава процес срещу монопола на Microsoft. Българският ми скептицизъм обаче не ми попречи да маркирам целия си "mailing list" и да кликна "Forward": само след няколко минути или най-много часа /в България провайдерите са несъвършени, а сървърите - бавни/ то щеше да озадачи цялата хетерогенна маса от мои познати.

Препратих го и забравих за него. Но скоро ми напомниха. На 07 Dec 1999 17:41:58 +0200 Inguss Andersons andersi@ciue.edu.ee ме изненада със следното послание: отвово цитирам буквално, още повече то е твърде лаконично.

To: kiossev@osf.bg
Some people are so cheep and incredibly naive.

Кой беше Ингъс Андерсен? Мъж, жена, звяр или риба, или хермафродит? Съществуваше ли наистина? Впрочем, аз отначало въобще не се сетих, че става дума за Microsoft, уплаших, че това е вирус и че наивността ми е била в това да отворя съобщението... После се досетих, че ми се подиграват как съм се подал на рекламата за наивници, ядосах се и му отговорих нещо в смисъл, че той очевидно не е никак наивен /трябваше да бъде ирония/...

Днес допускам, че Ингъс Андерсън е реално лице, някъде в безбройните американски университети. Бях влязъл в близки, почти интимни отношения с непознат човек. Той беше с неясен пол, социално положение, етнически произход, политическа принадлежност, възраст, социален статус... Не знаех и нямаше да узная никога нещо за него. Но той беше чел моето послание и му беше отговорил, отношенията ни се бяха доближили до плашещата интимност на приятелския скандал. Той се беше позволил да ме оценява и да се заяжда, аз не му останах длъжен.

Как беше възможно всичко това? И какво значеше, че то е възможно? Двама души не се бяха виждали никога преди, нямаше и да се видят - и въпреки това за известен период на виртуалното време те бяха влезли в интимна общност, която им позволяваше да се скарат. А защо не - и да се сдобрят, да станат виртуални приятели, да се влюбят един в друг (ако И. Андерсън се окажеше от пол, близък до моите сексуални предпочитания?) Не знаех нищо за него/нея и въпреки това бях обиден. Т.е. бях в особени face to face отношения с човек, с когото трябваше да бъда само interface to interface. Всичко само се усложняваше, от факта, че рекламата на Microsoft ми беше препратена от Герхард Чейка, човек, когото познавам, уважавам и в някакъв смисъл дори обичам, а той я беше получил от неизвестната Кристиане Шерер.

Всичко приличаше на сложен казус на морална и дигитална несправедливост, в който чрез Internet бяха навързани във виртуална мрежа мои познати и непознати, българи, немци американци, приятели, дигитални роли, търговски компании... А понеже можех да потърся справедливост от тази незаслужена обида, в цялата работа участваше потенциално целокупният ми мейлинг лист - канадци, македонци, словенци, израелци, българи, швейцарци, литовци, университети, NGO-та, правителствени канцеларии ...

И така - моят e-mail беше способен да създава интриги, обиждащи и обидени - а това означава и интимност. В почти същото време и същото отношение беше способен да бъде пазар, реклама и маркетинг. Освен това той подреждаше в странна общност приятеля ми Чейка, великия Бил Гейтс, непознатата Шерер, загадъчния Ингъс, всичките ми професонални е-mail познати и неопределено множество от непознати, към които това съобщение беше forward-вано... А може би то още обикаляше мрежите и навързваше нови и нови хора, роли, институции към това странно community...

* * *

Всъщност всеки медиум и всяка комуникативна ситуация предполага определен тип комуникативна общност. Но каква беше комуникативната общност, предположена от новия странен медиум?

Взет сериозно, въпросът за това какви общности създава WWW може да бъде решен само в сравнителен исторически и културен план. Спецификата на новия медиум и на колективните идентичности, които той създава, може да бъде описана само чрез техниката на контраста и оразличаването. Ето защо тук ще се наложи да напусна наивността си, и да направя кратко историческо отклонение. Нека повторя - всъщност всеки комуникативен медуим създава общности: не само защото поради самия си характер на медиум свързва хората, а защото създава на своя вход и на своя изход конвенционални роли, типични позиции, които участниците в определен тип трябва да заемат, обвързва тези роли в система и по този начин моделира абстрактна общност от роли. Както е известно на това се крепи и най-известната Шенън-Якобсонова схема която вижда във всяка комуникативна ситуация възможно най-абстрактните роли: отправител - получател - съобщение - код - контекст - медиум. Онова, което ни интересува тук, са специфичните разлики в тези роли и общностни ансамбли, произтичащи от различния характер на медиума.

В Постмодерната ситауция Лиотар доказва, че за архаичните общества устното слово и ритуалният разказ имат точно такива функции. Разглеждайки "повествователното знание" на племето Кашинауа, той показва, че устното разказване е символен механизъм, чрез който подобно племе възпроизвежда не само възловите социални роли в своя свят, но и вселената от индивидуални имена, които могат да заемат тези роли - т.е., че разказът фиксира комбинаториката на типовите и индивидуални позиции на човека в света и с това е инструмент за възпроизвеждане на една архаична комунална идентичност.

Имплицирането на идентификационни техники е валидно и за други медиуми от други епохи и други култури - например за религиозната книга, нейните тълкуватели, слушатели и читатели. Големите религиозни общности възникват по принцип около сакрални книги - Ведите, Библията, Корана, Талмуда - които са крепителите на тяхната идентичност. Тези свещени и охранявани текстове определят "избрания народ", задават списъка от позволени имена, задават устойчивите космически ориентири и юридически и морални закони, отграничават живите от мъртвите, тукашния свят от отвъдния свят, обвързват проблемите на личната социализация и личния морал с племенната съдба, гарантират връзките между генерациите - т.е. поместват - и чрез това определят личната и колективната идентичност - в една цялостна картина на мирозданието. Това се повтаря и от моделите на тяхното ползване - те са малко предназначени за индивидуално четене, типично е литургичното им възпроизвеждане или ритуалната празнична рецитация, които репродуцират и укрепват единството на религиозния колектив. Така е и при моделите на тяхната екзагеза - патристичният модел на свещеното тълкуване, например, с неговите четири нива - буквално, алегорическо, морално и анагогическо - прави усилие да удържи именно тази диалектика на общностната идентификация. Той непрекъснато свързва свещената история с реалната история, образцовата биография на Христос едновременно със съдбата на индивидуалната душа и със съдбата на света и християнската общност - и така съизмерва несъизмеримото¹ - превежда индивидуалната съдба в кода на колективната и обратно, като подвежда двете заедно под категориите на един трансцедентен морал. Т.е., казано просто, тези книги закрепват емпиричните идентичности чрез трансцедентни парадигми. Така самото битие на религиозната книга, религиозното съдържание, както и моделите на ползване на практика укрепват една въображаема религиозна общност - в случая с християнството тя е ойкуменическа, съвпада с пределите на цивилизованото човечество.

Културата на печатната книга, нейното масово пазарно и просветно разпространение, както и на нейното индивидуално ползване - четенето - създава нови форми на общности и общностна идентичност. Както показва Б. Андерсън, при първоначалното разпространение на печатната книга всъщност се разразява конкуренция между няколко типа публики. Читателската публика около хуманистичните кръгове, ползваща латински, бавно се изолира, благодарение на софистицирането на хуманистичния латински език, който се приближава до този на Цицерон, но се отдалечава крайно от църковния латински и разговорните езици - пазарът за печатни книги на латински бавно се насища от 1450 до 1600 г. Паралелно ойкуменическото единство на християнския свят е поставено под въпрос от Реформацията и нейната култура на масовата печатна книга и многобройните нови преводи на Библията. На трето място, във връзка с общата икономическа криза на Европа, към средата на 17 век издателите и печатарите откриват нов продукт - евтината масова книга на отделните разговорни народни езици. Така в ранната модерна епоха печатната книга създава всъщност три конкуриращи се исторически аудитории - латино-езичният хуманистичен елит, протестанската публика и зараждащата се национална публика - в исторически план на последната читателска аудитория е съдено да измести останалите в бавното движение от релиогиозна към светска модерна култура. Появава се нов жанр, романът - който по своето масово разпространение и по своята духовна и социална роля с право е наречен the Seculare scripture, светско свещено писание.

Но дали тези реални читателски аудитории са онези общности, които книгата създава като специфичен медиум, - дали техните емпирически граници съвпадат с моделите за идентичност, които печатната книга като медиум създава? За разлика от свещените книги печатните книги не укрепват трансцедентни основания за идентичност, не поддържат свещени и непроменливи цености, модели и парадигми. The secular scripture е с променливо и вариращо съдържание, то е полифония на социални гласове, то описва приключенията на героя търсач на ценности и идентичност в свят, в който ценностите се разбягват и конкурират - в какъв смисъл тогава медуимът на книгата задава модели на идентичност?

Това налага да изоставим историческите и социологически обяснения и да се насочим за малко към теорията на книгата, четенето и читателя. Въпросът за връзката на WWW с новия тип (новите типове) общности ни отведе далеч - историческите отклонения се превърнаха в теоретически.

* * *

В своето съчинение Interpretation Theory; the Surplus of Meaning Пол Рикьор описва възловите трансформации, които предизвиква фактът на писмена фиксация на словото върху всички елементи от спомената Шенън-Якобсонова схема на комуникацията. Най-общо те могат да бъдат описани като разпадане на непосредствената комуникация, неотделимо свързана с определен ситуативен контекст и обособяване на текста, който става семантически автономен. Т.е. той става покояща се в себе си система от значения, която изисква да бъде разбирана сама по себе си; тя е мълчалива, самодостатъчна и не може да бъде запитана с уточняващи въпроси Тази автономия се проявява на първо място спрямо автора, неговото намерение и значенията, които той иска да вложи в текста. Но тя се проявява и спрямо публиката - тъй като текстът по същия начин се автономизира и от всяка конкретна читателска аудитория. Независимо за какви читатели е искал да го адресира неговия автор, печатното произведение е адресирано всъщност към всеки един, които би могъл да го прочете и разбере - в потенциал към всеки един възможен читател. Т.е то е адресирано към неопределена, и в този смисъл универсална публика. Тази неопределено-универсална публика има отворен характер - произведението си "създава" нови и нови свои публики. В този смисъл то увеличава кръга на комуникацията и наистина инициира нови модалности на комуникацията. По причина на това признаването на произведението от публиката е непредвидимо събитие. Но трансформациите в комуникативния акт, които следват от писаното слово, според Рикьор надскачат отчужденото авторство, семантическата автономия на текста и универсализацията на аудиторията: те засягат и най-важнато - референциалният обхват на самия текст. Благодарение на своята смислова автономия писменото словесно произведение се откъсва от референция, затворена в един ситуативен предметен и контекстуален кръг - то придобва "над-ситуативна" референциалност, започва да посочва не една ситуация, а цял един свят - ансамбъл от над-ситуативни референции.

Така печатната книга според херменевтиката на Рикьор се оказва универсализиращ инструмент - тя създава универсални форми на комуникацията, универсални модуси на читателя и читателската аудитория и в последна сметка отваря самата възможност на човека да обитава над-ситуативен свят. Рикьор говори за това, че книгата откъсва от тиранията на абсолютното "тук и сега", че разширява хоризонтите на съществуващото и екзистенцията.

В този смисъл може да се говори, че книгата е медиум, който създава парадоксални "отворени" и "празни" универсални модели за идентификация с една пределна, универсална общност. Тя не съвпада с реалните читателски публики, чиято емпиричност е ограничена от пазарни, религиозни, езикови и случайни исторически фактори.

Тук уместен би бил въпросът дали не е възможно да се свърже цялата култура на "универсалните" ценности на Просвещението с тази имагинерна пределна и парадоксална аудитория, имплицирана в книгата? В каква връзка с това рамково модерно комуникативно условие са Лайбницовата идея за универсален език, Кантовия морален императив, или основния резервоар на секуларни "трансцедентни" ценности - идеята за класика, шедьоври и класиците, за които Сент Бьов казва, че са съвременници на всички епохи, а Елиът издига "не-провинциалността" (т.е. универсалността) им като техен основен критерий?

* * *

Впрочем в тази посока бяха разработени определени български приноси към теорията на четенето през втората половина на 80-те години, за които също държа да кажа няколко думи.

В няколко свои съчинения от този период² българският литературовед и историк на културата Богдан Богданов разглежда комплексът “писане - четене - книга” в контекста на модерните "отворени" общества. За тях е характерна ценностна лабилност (мозаечност, несъизмеримост и конкуренция на ценностите, а не хармоничен ценностен космос) и лабилен индивид: не само ценностно подвижен, съществуващ едновременно в множество трудно съвместими ценностни системи, но и ценностно активен, търсещ, нуждаещ се от универсална и цялостна ценностна среда. Именно на този неидентичен и недобре интегриран в общността индивид четенето прави важна услуга: то му предлага идеална среда (фикцията като механизъм на символично свързване на конкретно с универсално, дискретно с континуално) и идеална общност (абстрактната публика от равни четящи индивиди, граничеща с човечеството - Богданов я разглежда като имагинерна общност от типа “комунитас”).За разлика от херменевтиката на Рикьор, която следва и развива, Богданов слага акцент върху една функция на четенето, насочена повече върху самия реален читател - бихме могли да я наречем "трансцендираща", или ако предпочитаме психоаналитични термини - "сублимативна". За него четенето е “преобразуващо общуване”, което позволява на читателя да се промени, да стане по-приспособим към света на отвореното общество, да усвои по-добре диалектиката на свързване на реално и идеално, на дискретно и континуално или, погледнато от друг ъгъл на зрение, на аз и не-аз, което ще рече на аз и друг, на аз и свят (Богданов). Едрият културно-типологически и социологически мащаб на изследването позволява на Богданов да направи аналогия между функциите на четенето (респективно - писането) в културата на отвореното общество и функцията на празника в затвореното общество, който има за задача да възобнови универсалния свят и идентичността на първобитния колектив, да свърже конкретно и универсално, дискретно и континуално, да интегрира здраво индивида в общността, да ликвидира временно йерархиите в колектива и да създаде “комунитас”- общност, както и да постави колектива и света като цяло на своеобразно изпитание. В по-късни свои съчинения³ Богданов очерта още по-ясно своето отделяне от семиотическата херменевтика на Рикьор към една обща философска антропология на литературата - той очерта по-ясно както аналогиите между четенето и празника, така и техните граници. В тълкуването му литературата се оказа трансфорамционен акт, който хайдегериански полага индивида в света. Писането и четенето на литература са средство човек да се откъсне от теснотата на своята емпирична ситуация, общност, но също така от своята обърканост, противоречива ценностна множественост: този трансформационен акт едновременно индивидуира читателя, но заедно с това го прави способен да се помести в една пределна, максимално отворена, универсална общност. Така частичният, мозаечен модерен индивид чрез акта на четенето/писането преодолява своята частичност и мозаечност и се интегрира в един идеален цялостен свят и в една идеална комунитас.

В тогавашната българска дискусия си позволих известни критики към антропологическата "едромащабност" на този подход⁴. Отбелязах, че социокомуникативната верига обуслявя четенето, но не съвпада с него - като преживяване на потопеност в един непосредствено даден читателски всекидневен свят то има своя собствена структура. Изхождах от разтроената идентичност на книгата като битова вещ, текст и свят: това задаваше на читателя различни модуси и възможности на реагиране: което пък позволяваше читателският акт да бъде разгледан не едностранно и нормативно като "преобразуващ акт", а като релационна структура, в която екзистенциалното преобразуване е само възможен, а не необходим аспект. В тази релационна структура една или друга от различните читателски роля се актуализира от конкретния читател на фона на онези, които не са били реализирани: актуалността на четенето се реализира на фона на неговите потенциалности. Екзистенциалното преобразуване на читателя (осъществено чрез неговата потопеност в един цялостен и композиран, лишен от случайност свят), според моето тълкуване беше в алтернативно релационно отношение с други възможни негови диспозиции към текста: с естетическото съзерцание на изящната "вещност" на словото, с цялостна реакция (идентификация-отчуждение) спрямо тоталността на чуждото съзнание, въплътена в произведението. Т.е. преобразуващата читателска роля беше в непрестанна алтернатива с дистанцирано-естетическата и херменевтичната. Така в моето тълкумане актът на четене не се представяше директна сублимация и отвеждане към универсален свят и универсална комунитас, а като непрегнато конкурентно и динамично отношение между различни светове и различни публики, които читателят със своето читателско поведение непрекъснато избира и съпоставя. Четенето е акт, който не повтаря задължителността на архаичния празник, а носи в самата си структура модерна свобода, непрекъснат избор и съпоставяне на читателски роли. То не извършва задължителни нормативни операции, не поставя автоматично читателя в идеалните предели на универсалното човечество - по-скоро го помества в конкуренцията на различни въображаеми светове, на различни ролеви реакции, различни общности. Самата универсална, комунитас-пубрика, за която говори Богданов, тук се представя отново като алтернативно отношение - тя може да бъде неясното множество на равните, преобразуващи се индивиди, но също така може да бъде и смътно общество от типови, анонимни и повторяеми роли - читателят е раздвоен между идеалното човечество и анонимната, стереотипна и безлична маса.

По отношение на въпросите, които тук ни интересуват - как медиумите създават общности - моят анализ отново водеше до поле от алтернативи. Неидентичният в себе си артефакт на книгата (едновременно вещ, текст, свят, и послание) му дава възможност да бъде свръх-индивуидализиранр но също да преживява себе си като Друг, но не по-малко и да бъде типов, повторим, неотличим от другите: индивидуацията, типизацията и комуникацията се оказваха преплетени в алтернативни, но взаимно предполагащи се отношения. В този смисъл се оказва, че четенето в много по-голяма степен повтаря и възпроизвежда структурата на "отвореното" общество - причината е проста в него отсъствува задължителността на трансценденцията, нормативното, независещо от отделния човек отнасянето на несъвършения индивид към друг по-добър, идеален и цялостен свят и общност. За разлика от празника то не налага като норма прехода от профанно към сакрално, а оставя празната универсална дименсия във властта на индивидуалния избор и свобода. Като подкрепа на това, твърдях още и че при четенето липсва санкциониращата инстанция.

* * *

В каква ситуация се оказахме? За да отговорим на първоначалните въпроси относно характера на социалната връзка, която създава Интернет, се впуснахме в исторически екскурси. Историческите и социологически сведения за печатната книга и нейните емпирически публики ни доведоха до извода, че моделите на идентичност и интеграция в общност, които налага новия за XV и XVI век медиум, печатната книга, не могат да бъдат постигнати чрез емпирически подход. Навлизането в теорията на четенето като комуникативен акт обаче ни доведе до трудно примирими, полемизиращи мнения. Сега сме изправени пред нуждата от пълнота на теоретичната картина - и сякаш все повече се отдалечаваме от първоначалното си питане. Бих могъл да въведа в картината и психаналитечните интерпретации на четенето или библиотерапевтичните програми. Бих могъл да ги усложня и чрез деконструктивистко обръщане на отношенията между писане и комуникация - известно е, че в тази мисловна парадигма писането, т.е. безкрайното диференциално поле на графизмите, не произхожда, а предхожда и предпоставя комуникацията, то е нейно трансцедентално условие.

Смея да уверя читателя си, че опитът за пълнота на теоретическата картина не е само отклонение, и да го помоля за още малко търпение. Той ще ни снабди с важни инструменти за по-нататъшния анализ, когато се върнем към проблематиката на дигиталните медии.

Предпочитам обаче, ако ще допълвам картината на теоретическите полемики относно четенето като медиум, да се обърна към много по-фундаментални възгледи, които определяха до голяма степен тази картина през края на 70-те и 80-те години. Става дума за възгледите на рецептивната еститика и по-специално за нейния най-важен теоретик, Волфганг Изер⁵. Поради липса на място тук ще представя само най-важното понятие на неговата теория на читателския акт: понятието за имплицитен читател. При това ще го представя в една особена съпоставка. То ще бъде съотнесено с възгледите за ролята на читателя и на въображаемата, затворена в текста читателска аудитория на Бенедикт Андерсън, в основополагащата му книга The Imagined Communities. Смисълът и функцията на тази съпоставка ще станат ясни по-нататък, в хода на анализа.

* * *

Понятието на Изер "имплицитен читател" не предполага самотността един абстрактен трансцедентален субект - макар самият Изер да твърди, че то (понятието) е "трансцедентален модел", чрез който става възможно да се опишат "въздействените структури на текста" (с. 66). Тази категория е за Изер системата от "пред-ориентации", която фикционалният текст предлага на своя възможен читател. Т.е. "имплицитният читател" е едновременно ориентираща и контролираща инстанция, той е текстова програма, която трябва да "стартира" определени диспозиции и реакции на читателя и да ръководи и контролира читателския процес. Реалният читател е до известна степен доброволно е във властта на тази "програма", доброволно заема ролята, която тя му предписва.

Но тази текстова програма не предполага самотна субектност на читателската роля. Напротив, според Изер тя се опира на определена множественост от субектни позиции вътре във фикционалния текст. Усложнявайки понятието чрез социологическата категория на интеракцията и семиотическата категория на йерахическата структура от равнища, Изер го разглежда като над-редна производна от сложното сплитане на перспективи в текста. Празната читателска роля е синтез на тази вътрешна за текста сложна множественост: тя е надредното отношение между повече или по-малко персонифицирани фикционални позиции, роли и гледни точки - на персонажите, на фигурите на експлицитния разказвач, на експлицитния читател, на перспективата на сюжета, на акта и стила на разказване и пр.: в този смисъл тази множественост е и микромодел за една заключена в текста йерархическа социалност. Т.е. в Изеровата теория на четенето феноменологическата абстрактност на читателската "празна" роля по необходимост се обогатява от тази вътрешно текстова динамична и йерархична социалност, от динамичната релация от перспективи, позиции, гледни точки на текста, които се снемат в нея. Така за Изер в самотното око на четящия управляващите семиотични програми желаят да съберат цяло текстово микро-общество.

На второ място - реалният читател на текста извършва (тук Изер следва Уейн Буут⁶) нещо като доброволно отдаване, той сякаш сключва нещо като доброволен споразумение с автора: авторът му предлага определена читателска роля (именно ролята, зададена чрез синтезната фигура на "имплицитния читател"), която той се съгласява да заеме. Самите употребени тук метафори - съгласие, доброволност - имплицират общностно отношение, вариант на обществен договор, валиден за социалните роли в областта на литературата и четенето. Тук може да се продължи в посоката на Изер и да се каже, че самото съгласие на реалния читател, означава, че за него предложената роля е приемлива, съвместима с неговите културни и ценностни кодове: а в тази приемливост, известна ценностна споделеност може да се търси и имплицирана общност от друг тип, различна от вътрешно-текстовата множественост от перспективи. Казано огрубено и метафорично: тук може да се говори за отношение между две двойки - имплицитен читател и стоящо зад него текстово общество - и за реален читетател и стоящо зад него реално културно-историческо общество, споделящо определени норми⁷.

В своята книга Въобразените общности Бенедикт Андерсън⁸ сякаш казва нещо подобно. За него модерният роман (подобно на вестника) е комуникативна технология, изграждаща самия хроно-топос на национализма. Националните романи произвеждат чрез фикционални техники единен хомогенен въображаем топос. Той е изпълненен с типични (повтарящи се и рeпрезентативни за "националното цяло") детаили и персонажи,, а още по важно е, че е свързан и с представата за аналогично хомогенен, общуващ и обитаващ го и движещ се през него социален колектив. Т.е. за Андерсън именно романите изработват единния образ на "родината" и на "народа", форми на колективното въображение, без които възникващата нация не би била въобще в състояние да мисли себе си, да извърши основополагащия акт на себе-идентификация.

Въпросът е как тази колективна форма на въображението става социално валидна, коя е онази деликатна принуда, караща хората я приемат и започват да мислят себе си и своята поместеност в общност чрез нея?

В анализа на Андерсън тук се намесват не само фикционалният топос и фикционалният колектив, но и фикционалната комуникация. Тази имагинерна територия е надарена от въображението с още един елемент - фикционален образ на читателската аудитория.

Андерсън описва възможна романова ситуация за персонажи, които не се срещат никога в рамките на определен роман, но въпреки това се преживяват от читателя като свързани. Как се получава това полагане на персонажите в (свързващо ги) общество, за което говори той?

Нека да цитирам: Това общество е соииологическа величина с такава твърда реалност, че неговите членове A и D (герои от роман, които могат и да не се познават), могат да бъдат описани дори като разминаващи се по улицата, без изобщо да знаят един за друг, и все пак да бъдат свързани. Втората е, че А и D са положени в съзнанието на всезнаещия читател... Новото в този въобразен свят, е че всички тези действия се извършват в едно и също часовниково, календарно време, но от действуващи лица, които могат и изобщо да не се познават (с. 40).

Тук Андерсън описва "обществото", "съзнанието на всезнаещия читател" и "празното хомогенно часовниково време" на един от най-ранните филипински романи като фактори, равноположени по значение и важност - но това едва ли е така. Посредникът, който прави възможно на "празната хронологическа темпоралност на едновременността" е именно читателят - по-точно типовата фикционална роля на "всезнаещия читател".

Това се доказва и неговия следващия Андерсенов анализ, където той описва "хомогенният хоризонт", общия топос в един мексикански роман: Този авантюристичен tour d horizon - болници, затвори, малки села, манастири, индианци, негри - все пак не е tour de monde. Хоризонтът е отчетливо ограничен - колониално Мексико. Нищо не свидетелства по-убедително за това социологическо пространство от употребата на множествено число. То извиква представата за сравними затвори, от които никой не е сам по себе си значим, но всички те са представителни (в своето едновременно, обособено съществуване) за потисничеството в тази колония (с. 44).

И тук, както в предишния пример е предположен читател, който има общи фонови знания с героите, автора и други читатели. Границата между романовото и реалното време както и границата между романовото и реалното пространство се оказват проходими, защото текстовете на тези ранни националистични романи имат твърде специфичен имплицитен читател. От гледна точка на ранния Изер Андерсън описва просто една от афективните структури на инстанцията "имплицитен читател" - той описва как текста изисква от читателя да заеме определена позиция, да извърши "по очевидност" серия от идентификационни актове.

Но в случая е от значение каква за каква именно позиция става дума и какви именно са тези идентификации. Текстовата стратегия на подобни произведения предполага идентичност на имплицитния читател с едно фикционално хомогенно множество от сходни на него читатели: аудитория, която споделя неговите гледна точка, впечатления, мнения, оценки - всъщност публика от равни и сходни индивиди, която във всяко едно отношение има общи културни кодове с него. В същото време за тази стратегия на националистическия литературен дискурс "вътрешната" хомогенна аудитория на текста, фикционалната комунитас от имплицитни читатели, е идентична на външната аудитория от реални читатели. Текстът налага имагинерно единство, равенство и братство върху реалната множествена и разнородна, състояща се от различни етнически, езикови и социални групи публика. Като механизъм за ориентация и контрол имплицитният читател тук подтиква и скрито задължава "добре четящият" реален читател да извърши два последователни идентификационни акта: 1. Той самият - независимо какъв е, към коя прослойка, етнос, език, микрокултура принадлежи да се почувства едно с фикционалната публика от равни, родствени, приличащи на него индивиди говорещи един /същия/ език и споделящи същите контекстуални знания. 2. Идентификация на тази идеална хомогенна публика с реалната хетерогенна публика на една недовъзникнала нация. Така текстът свързва четири роли - на неизвестния реален читателски индивид, на реалната неединна читателска публика, на ясно определения фикционален читателски индивид и на фикционалната хомогенна публика. Той задължава реалния читател във въображението си да приеме за "братя", непознатите и различните, с което едновременно и да хомогенизира във въображението това неизвестно множество. Да преживее комунитас от "сънародници". Тази серия от идентификации задава и задължителни параметри на времето и пространството - определяйки ги като хомогенни вместилища на този въображаем фикционално-реален колектив, определяйки в добавка и основните им ориентационни точки - саморазбиращите се "тук и сега". Последното води до явлението наречено "публичност" - сопеделено от една общност официално комуникационно пространство с общ код, контекст и известни комуниканти.

* * *

Нека да се помъчим да направим нещо като методологически синтез на всички тези теоретически перспективи.

Установихме, че комплексът писане - печатна книга - четене - е дълбинна трансформация на Якобсоновата схема на комуникативния акт. В своята парадоксалност тази "замръзнала комуникация без ясни комуниканти" (Рикьор, Богданов) произвежда над-ситуативност, абстрактна универсалност и откъсва индивида от "теснотата на непосредствената диалогична ситуация" (Рикьор). Във възможния си предел тя отваря пред него възможността за участие в един универсален, т.е. лишен от конкретни характеристики, свят и универсална, т.е неопределена, публика. Реалният читател е "поканен" от книгата да се преобразува по този универсализиращ начин - но не е задължен да го прави. Вместо нормативният за архаичните култури преход от сакрално към профанно, печатната книга предлага ветрило от възможности hyper-link-ове (както бихме казали днес) - към универсализиращата сублимация, към консумацията и забавлението, към естетската съзерцателност, към комуникацията с Другия. Реалният читател е свободен да си избере една или друга роля, която да реализира на фона на другите, останали нереализирани.

Тази свобода на реалния читател обаче не остава без последствия. За да я държи в граници, текстът е изградил една вътрешна инстанция - имплицитният читател. Това е неговата ориентиращо-контролираща "програма" насочена към реалните читатели, която трябва да насочва реакциите им и да ограничава произвола им така, че да се получи "добро" четене. От друга страна и контролът не е абсолютен - имплицитният читател е достатъчно неопределена структура, за да може да се насочва към нови и нови конкретно-исторически читателски публики..

Така печатната книга може да надскача ограничените исторически вкусове на една или друга епоха и идеалният й комуникативен предел (той може да бъде описан между полюсите на пълната индивидуация на читателя и пълното му приобщаване към универсална общност) не съвпада с различните емпирически читатели, нито с различните исторически конкретни читателски публики от различни епохи, различни културни кръгове, нации и пр. Дали не става дума за едно празно абстрактно поле от възможности, което различните епохи и читателски публики попълват?

Всъщност отношението между този предел - универсалната публика и конкретните емпирически публики е малко по-сложно от една елементарна екземплификация. Защото между пределното универсално читателско човечество и отделния четящ индивид се намесва една изключително важна междинна инстанция. Става дума за една особена читателска аудитория, посредник между конкретното и над-конкретното - тази на нацията, на въображаемата общност от равни, свързани в органична общност индивиди. Както посочва Бенедикт Андерсън, този възлов идеологически конструкт на XVIII, XIX и XX век е твърде специфичен ефект от механизмите на имплицитния читател и имплицитната читателска публика. Нейният образ в точно определени романи (понякога и в други литературни жанрове) от края на XVIII и началото на XIX век се оказва определящ не само за литературната, но и за модерната публична комуникация въобще - тази въображаема публика участва като необходима символна форма в конструирането на реалните национални публики. За разлика от моделния и абстрактен характер на имплицитния читател, за който говори Изер, фикционалната национална аудитория е конкретен исторически феномен (нейната форма е различна и специфична за отделни исторически периоди, езици и национални литератури). Но точно защото не е абстрактен и празен модел, а е конкретно-историческо явление тази фикционална публика може да придобие изключително съществени функции, да се намеси и определи характера и формата на символната власт в модерните общества - тя всъщност е самата форма на колективно, споделено въображение, чрез която нацията мисли себе си, осъществява акт на себе-идентификация. А това значи, че една исторически конкретна и специфична форма на абстрактния имплицитен читател - тази на имплицитната еднородна национална публика - става най-важната форма на модерна комуникация и модерна социалност. Тази закрепена и възпроизводима форма на колективното въображение участва в изграждането на хомогенното национално време, пространство, език, културно наследство - в последна сметка тя е общият знаменател на националната социална връзка, тя е свързващата сила, правеща възможна специфичната дистантна кохезия и идентичност на националната общност.

Това от друга страна означава, че в целия този процес се снема опозицията реално - фикционално. Имплицитната фикционална публика на романите и експлицитната реална публика на новите медии, вестниците, политическите дебати, обществените дискурси се мислят като едно и също: те съвпадат в начина, по който нацията "въобразява" сама себе си. Това е нова форма на институционализирано (значи превърнато във валидна социална реалност) въображение, чрез която индивидът може да се преживява като свързан с други индивиди, които не е виждал, не познава и които никога няма да види. Създадена в романите и стихотворенията, имплицитната литературна публика става неизбежното имагинерно лепило, свързващо в реална връзка реалната национална публичност и национална комуникация.

От това има две следствия. Първо - националната публичност идеологически представя себе си не като медиен продукт, опосредствана комуникация, а като непосредствено общуване. Тя задължава комуникантите като им задава параметрите на споделеното фоново знание, на общите контекст, код, комуниканти; като рамково условие на комуникацията тя дори определя обощозадължителни "тук и сега". Националната публика идеологически се само-представя не като създадено в косвена, дистантна и опосредствена мрежа от комуникации и медии (поща, телеграф, преса, литература, журналистика, публичност и пр.), а като потопена в непосредствена ситуация на "родно" общуване (с това тя напомня устното общуване в архаичните face to face култури). Казано просто - тя задължава всички да имат споделена "родна и непосредствена" "ситуация", определя рамковия хронотоп на комуникацията.

Заедно с това тази фикционално-реална публичност продължава да представя себе си като осъществяваща преобразуваща трансформация към един по-голям, над-всекидневен (често пъти героичен, драматичен, исторически) свят и колектив. Т.е. националната публика, този странен хибрид между реално и фиктивно, се изхитрява да слее в себе си полюса на ситуацията, родствената близост, непосредствеността и полюса на големия, далечен, достъпен единствено косвено универсален свят. Породена от културата на печатната книга на идеологическо равнище тя се представя като парадоксален синтез на характеристиките на устната face to face общност и на големия универсален и неопределен модерен свят. Така нацията крие своето вътрешно социално разслоение и се представя като хомогенна и квази-универсална общност - непосредствена комунитас от равни, родни братя и сестри, бащи и синове и пр, майка и син (това, както е известно, са и най-честите метафори, с които нацията сама назовава своите членове), която заедно с това играе и ролята на универсален свят и общност.

Второ - това нейно парадоксално положение между двата полюса на Рикьор - тясната ситуация - над-ситуативния универсален свят, не и пречи да бъде мощен контролиращ механизъм и да задава норми - от нормите на доброто четене до нормите на общностния морал. Бидейки подкрепена чрез социални институции (преса, публичност, други медии), тя е контролиращ и санкциониращ инструмент, значително по-мощен от оставащия в текста имплицитен читател. Основната принуда е хомогенизацията и задължителното обединяване - тя скрито изисква от всички читатели-социални членове да се мислят като равни, едно-етносни и близки членове на нейната комунитас. Нейната нормативност е вече не само "програма на текста", но и задължителни рамкиращи ценности на общественото мнение. Тази идеологическа нормативност успява да скрие от индивида две неща - 1.социалната разслоеност, йерархичност и противоречивост на обществената структура - те се сливат в "родната" комунитас, 2. Фактът, че националният свят не е универсален свят.

* * *

Как се отнасяха разклоняващите се е-mail вериги, свързваща Герхард Чейка и Бил Гейтс, мен самия, Кристине Шерер и легeндарния Ингъс Андерсън (и още безбройно и неведомо количество от mailing lists участници) към гореописаните комуникативни общности? Сравними ли са социалните връзки, създавани от устното общуване, от религиозната ръкописна книжнина, от масовата печатна книга, с паяжинните общности на електронната мрежа?

Горният исторически и теоретически екскурс направи най-накрая едно подобно сравнение възможно. В рамките на този кратък текст обаче, мога де се спра само на няколко негови момента:

1. WWW не е /просто/ медиум.

Първото, което беше възможно да се каже, че трансформацията на медиуимите е довела до състояние, в което новата high-tech форма на транс-комуникация вече не би трябвало да се нарича медиуим, т.е. посредник. Причината е че тези нови медии са престанали да бъдат медииращи - те не са вече екстензии на окото, ухото, ръката, гласа, както ги виждаше класическата теория на комуникацията. Новите мулти-медийни, интерактивни, виртуални паяжини, са престанали да бъдат помежду - между отправителя и получателя на съобщението, между автора и читателя, между началото и края на комуникативната верига. Щенън-Якобсоновата схема на комуникативния акт е толкова трансформирана, че в определен смисъл е вече невалидна. През електронните мрежи не се преминава, най-малко от всичко те са посредническо пространство, линейно прекосявано от едно послание, изпращано от изпращач, получавано от получател. Комуникацията е мулти-канална и мулти-сензорна, съобщенията сякаш се реят без източник и без адресат в пространството - предхождани и след-хождани от други подобни те нямат начало, среда и край, биват препращани напред, но и настрани, нагоре, надолу по нови региони на паяжината... Насочвано към един адресат, подобно на лично писмо, едно послание може да бъде препратено и към мнозина и да се превърне в публикация, декларация и апел, реклама, покупка...Но може и въобще да не бъде насочвано - а да се превърне от писмо в бъбрене в някоя безбройните chat-rooms или да "застине" в web-site или база данни, които не се пращат, а се "посещават". А от web-site и базата данни е възможна обратна трансформация към съвсем лично послание. Заедно с тази възхитителна динамичност и нестабилна категориалност и локализация, "съобщението" (името може да бъде вече само в кавички, все по-адекватно е да го наричаме "file", "document") може да бъде запазвано, копирано, архивирано и "отваряно" във всеки един момент, информацията му не се губи, подобно на тази в непосредственото устно общуване, а е запечатана в дигитална форма.

Но виртуалното запазване е различно от това на печатните книги, текстове и произведения. То има прилики, но има и твърде съществени разлики в сравнение с тази . замръзнала и трансформирана в артефакт комуникация - печатната книга - която, както видяхме, е способна да предложи на човека универсален свят и универсална публика. Загубвайки междинността си, мрежите са загубили и артефактността си се обърнали към себе си и са се саморазкрили като динамичен виртуален свят и виртуално човечество. Или по-добре - виртуални светове и виртуални човечества.

За да не бъдат празни метафори изрази като "виртуални светове" и "виртуални човечества" трябва да бъдат аналитично разгънати, трябва и да се обясни специфичната им разлика спрямо такива общности, създадени от печатната книга като "пределното универсално човечество" и "националната публика". Както видяхме от книгата на Бенедикт Андерсън, последните зъдължително биват мислени и като локализирани в определени имагинерни топоси - територията на родното хомогенно пространство.

Структурата на виртуалната среда не може да бъде мислена чрез метафорите на универсалната хомогенна територия (свят, планета, страна, родина). Тя е верижна, йерархична или дървообразна, хипертекстуална, тя навързва полета, преплита информационни и аудиовизуални региони, които се отварят като китайски кутийки един в друг, позволява внезапни hyper-link прескоци. Тя кара "сърфиращият" (а не общуващият, не четящият) да се движи според предпочитанията си по потенциално безкрайни съзвездия от различни виртуални форми на живот. За разлика от абстрактно-универсалните и хомогенни въображаеми общности на книгата, (които се мислят и локализирани към подобни имагинерни топоси), виртуалните "светове" пазят своята индивидуализирана конкретност и хетерогенност на най-различни "места", "страници", "адреси", "бази" - само че верижните им навързвания са потенциално безкрайни.

Предусещайки този процес Бодрияр пише: От сега нататък нашата истинска обкръжаваща среда е вселената на комуникацията. Тъкмо по това тя се различава съществено от понятието "природа" или "среда" на XIX век. Докато те се съотнасяха с физически и биологически закони (детерминизъм на субстанцията, наследствеността и вида), обкръжаващата среда по начало е мрежа от съобщения и знаци и нейните закони са законите на комуникацията" (с. 223 -224).

2. WWW поставя в ново отношение виртуално и реално.

Това, че ние живеем вече във виртуална среда би могло да се възприема и съвсем буквално - статистики показват, че американските ученици и студенти на възраст от 16 до 22 години прекарват между 10-17 часа седмично пред компютъра - т.е. 9-12 % от будното си време. Но чистото количество жизнено време далеч не е всичко - през Интернет минават някои от важните структуриращи живота реалности - огромен брой хора си намират работа по този начин, други преодоляват самотата си, виртуалните познанства понякога прерастват в съвсем реални женитби. Може да се изброява още - виртуалното пазаруване има реални последици, виртуалните политически акции могат да доведат до падане на правителства, до фалити на банки. В Интернет се преместват важни институции - пазари, административни учреждения, фондации. Наскоро прочетох съобщение, че повече от 15 000 английски градове и локални общини си имат вече свои собствени web-site.

Самите институции, когато заживеят свой виртуален живот започват да се променят. Това важи и за официалните политически институции, които могат да осъществят мигновенни допитвания и социологически анкети, да използват потенциала на повишената и освободена дискусионна енергия, като заедно с това са принудени са да се съобразяват с достъпността и прозрачността на информацията, с интерактивността на своите избиратели, които могат едва ли не да осъществяват мигновени плебесцити и референдуми.

Но отношенията между реалните и виртуални общности не бива да се представят единствено като велик технически прогрес. Като всяка технология и всяка медия виртуалните мрежи не само улесняват социума, но и създват в него нови проблеми и нови неравенство. Причината е проста - мигновената достъпност, за която говорих, е ... недостъпна за мнозина, тя маргинализиара определени групи и общности. Ще се задоволя да цитирам едно изследване проведено от ООН, което показва как Америка (а глобално и света) започва да се дели социално по линията на "имат - нямат" достъп до Интeрнет.- при това линията се движи по стари класови и етнически различия и ги задълбочава. While 73% of white students own a home computer, only 32.9% of African American students own one. In mid-1998 industrial countries - home to less than 15% of people - had 88% of Internet users. North America alone - with less than 5% of all people - had more than 50% of Internet users. By contrast, South Asia is home to over 20% of all people but had less than 1% of the world's Internet users...English is used in almost 80% of websites and in the common user interfaces - the graphics and instructions. Yet less than one in 10 people worldwide speaks the language. In the words of the UN report: Geographic barriers may have fallen for communications, but a new barrier has emerged, an invisible barrier that,true to its name, is like a world wide web, embracing the connected and silently - almost imperceptibly - excluding the rest. The typical Internet user worldwide is male, under 35 years old, with a college education and high income, urban-based and English-speaking - a member of a very elite minority worldwide. The consequence? The network society is creating parallel communications systems: one for those with income, education, and -literally - connections, giving plentiful information at low cost and high speed; the other for those without connections, blocked by high barriers of time, cost, and uncertainty and dependent on outdated information. With people in these two systems living and competing side by side, the advantages of connection are overpowering. The voices and concerns of people already living in human poverty - lacking incomes, education, and access to public institutions - are being increasingly marginalized.[5] Although I have dealt only with those aspects of the UN report that concern communications and information technology, the report contains a lot of other disturbing news about the gaps in biotechnology and other technologies. Just as information technology is increasingly in the hands of a few worldwide, so are most other new and rapidly advancing technologies. For example, the top 10 largest multinational corporations control the following percentages of their respective worldwide markets: commercial seed, 32%; pharmaceuticals, 35%; veterinary medicine, 60%; computers, 70%; pesticides, 85%; and telecommunications, 86%.[7] Consider the sheer power that is implied by the control of 85% of the pesticides in the world!

What seems to be needed here is a new group of missionaries: high-tech and information-technology missionaries. Perhaps we need a high-tech Peace Corps. But the least we can do is make a resolution.

3. WWW се характеризира с "отсъствие на трансценденция".

По-горе употребих израза "сърфиращият" се движи по потенциално безкрайни съзвездия от различни виртуални форми на живот. Опасявам се, че на някои това би могло да му прозвучи патетично и почти окултно - като освободено скитане на самотния дух по недостъпни иначе светове, почти като "Скитник по звездите" на Джек Лондон, или като "Чайката Джонатан Ливингстън". Всъщност няма нищо патетично и не дай боже окултно: виртуалното не е астрално. Астралните пространства и тела са класическа форма на религиозна трансценденция - те представляват "възвисяване" към принципно идеални и отвъдни съществувания, духовни степени, общности и светове. В Интернет, разбира се, няма трансценденция - има за сметка на това безкрайно сложна паяжинна хоризонтална динамика, която води от web-site читателски групи на Фуко, към този на великите класици, оттам към този на турнира "Уимбълдън", от него към аукцион за часовници, оттам на конни състезания, оттам към български чат-руум, оттам към база данни от академични списания, оттам към индивидуалния web-site на ... защо не на Ингъс Андерсън.? Но да оставим за момент този персонаж, който непрекъснато се натрапва на моя сюжет. Въпросът е в това, че в паяжината отсъствува напълно направляващ, ориентиращ, нормиращ и контролиращ авторитет - все едно дали това ще бъде Бог, супер-Его или имплицитен читател: - виртуалната среда се подчинява на принципите на неконтролираната /или поне трудно контролирана/ мигновената достъпност и интерактивност. Потребителят е не само свободен да прояви своя произвол - той непрекъснато подканян да реализира своите предпочитания, никой не го контролира дали изоставя четения на екрана сонет от Шекспир, за да прескочи към предлагащата се в прозорчето от долния край на екрана еротична страница, а оттам да посети web-site на Massachusets Institut of Technology. Всичко, което го заобикаля във виртуалните светове, е user friendly, направено е за да бъде интерактивно маниполируемо от потребителя според неговите предпочитания, а не да го нормативно да го преобразува. Както забелязва още Лиотар през 1979 г. тази пределна демократичност ликвидира и в много голяма степен и най-традиционния модерен авторитет - този на преподавателя и професора: неговата компетентност не може да се сравнява с тази на огромните и достъпни бази данни, складирани някъде във виртуалните пространства.

Впрочем, самият Интернет е пълен с размишления на преподаватели, за ролята на Интернет при обучението - те хвалят или се оплакват от различни неща, но едно от най-симптоматичните оплаквания, че студентите се пре-доверяват на информацията, заложена във мрежата, нямат критично отношение към нея, не могат да различат зърното в гигантския куп електронна плява. Това е оплакване за намалената роля на дисциплинарния авторитет, комуто демократизмът на мрежата е отнел възможността да селекционира и йерархизира електронните източници, да различава истини от съмнителни положения, оригинали от имитации и фалшификати: край на всичко това, всичко което е в мрежата е достоверно!

Разграждането на инстанцията, която Лакан нарича В-името-на-Бащата води до известна инфантилност на мрежата - липса на граници между текстове, жанрове, престижни и непрестижни области, мигновената достъпност, hyper-link-oве без усилия, без затруднен достъп или достъп само за посветени, казано антропологически - без мъчителни ритуали на прехода. Тази мигновена вседостъпност напомня онова, което Фройд нарича инфантилно “океанистическо чувство” - чувството на “неразкъсваема свързаност, на съпринадлежност към целостта на света”, за която се предполага че плодът изпитва в утробата на майката.

Интер-емпиризмът на мрежата

Само че сме принудени да се попитаме "що е цялост на света". Новата мрежовидна "цялост" е лишена от трансценденция - нека още веднъж подчертая това. Тя няма отношение към анагогическото движение на душата, която се стреми към нейния Абсолют. При което малкото, отделното, частичното, раздробеното - се възвисява към Универсалното, Цялостното. Тя няма отношение и към немското Bildung - бавното у-свояване и диалектическо снемане на Чуждото като култура, която интимно оформя и образова, преобразува и образува душата, Bildung като постигане чрез учение на собственото, идентично Аз. Моделът на световна "цялост", имплициран в електронната мрежа, няма нищо общо с онова, което други далечни епохи са рабирали под "цялост на света". Например, той е пределно далеч от онзи модел за цялост, създаден в XII век в анонимната Книга на двадесетте и четири философа: Бог е сфера, чийто център е навсякъде, а периферията и - никъде. Разкъсаната хаотичност и емпирическа, неизбродима безкрайност на WWW е пределно далеч от визията на съвършената, абсолютна, съсредоточена в себе си Цялост, която се центрира-покои във всяка възможна точка. Точно обратното - мрежата е неспокойна, вътрешно динамична, тя непрекъснато изкушава индивида да се движи, да сърфира и навигира във океанистическата виртуалност, а не да се възвисява. Преходите в електронната паяжина са устроена така, че не предлагат възможност за преход от профанно към сакрално, от емпирическо към универсално - всички link-ове водят от едно профанно място към друго профанно място, от един емпирически адрес към друг емпирически адрес.

4. WWW е хетерогенна "универсалност"

На тези разнородни навързвания от виртуални топоси - бази, адреси, сайт-ове, вериги, мрежи, дървета - съотвествуват и разнородни и разноредни множества от публики и общности. Както видяхме, приобщаването към голямата, световна и универсална публика се постига не качествено - чрез сублимативен скок в една универсална и хомогенна комунитас, а количествено - чрез постоянно електронно номадство от едно място към друго, от една виртуална компания към друга, от една конкретна общност към друга - и така до потенциален безкрай. Световната публика пази така своята замайваща хетерогеност, множественост и разпокъсаност - но нейните мащаби по невероятен начин надскачат личния опит и личните реални ситуации в които иначе живее електронния потребител.

Разнородността е проявима и в това, че виртуалнто пространство е обитаемо от твърде несъпоставими електронни субекти - самата разлика в персоналните e-mail-адреси, и в WWW екстензии от типа на .com, .net, .edu, .org, демонстрира че в мрежата хоризонтално и равноправно са локализирани търговски компании и университети, секти и идивидуалности, правителствени институиции и подривни хакерски групи, chat rooms, бази данни, пазар и аукциони, научни конференции, реклама и еротичен ексхибиционизъм. Тя смесва приватно с публично, официално с подривно, забранено и табуирано.. Има side-ове, които са като чужди домове, които човек посещава, други са като чужди магазини.

Нещата само се усложняват от това, че заедно с .org, .com, .net, .edu има и индекси, обозначаващи национална принадлежност .at, .bg, .uk, .fr, .de. Нациите, великите въображаеми общности, които са били доминантния посредник на всяка комуникация, са поставени редом с предприятията, мрежите и учебните заведения, тяхната йерархична позиция на задължаващи комуникативни общности е размита и почти загубена. От старомодната им хомогенната им комунитас има линкове към изложби, разпродажби, туризъм, учебни заведения и електронно търсене на изгубени роднини и приятели. Сякаш мрежата е гигантски контейнер който може да побере и виртуално да удвои всичко съществуващо.

Хетерогенността на мрежата и нейните общности има и друго измерение. Началната случка ясно демонстрира, че от гледна точка на комуникативен си потенциал, е-mail-a по Internet обърква и пресича, надскача и отваря приетите за различни и разграничени комуникативни модалности, комуникативните общности и роли на Модерната епоха - публичност, пазар, приятелство, нация. Този тип общуване функционира като трансгресивна мрежа, за която бихме могли да заемем от Бруно Латур имена, създадени по друг повод - хибрид, заплетена съвкупност, бърканица. Internet-бърканицата пресича границите на онези традиционните вебериански сфери, вътре във всяко от които човек има утвърдена и специфична комуникативна роля. (Нека припомня някои от най-важните ролеви позиции в комуникативните сфери, които Модерността мисли като задължително отграничени: цялостна Аз-Ти отношение, купувач срещу продавач, оратор пред аудиторията, гражданин сред други граждани). Същото важеше и с жанровете - личното писмо, рекламата и политическата декларация се преплитаха неотделимо. Всичко това можеше да бъде оприличена на диалог в пиеса, в която единия се намира в къщи, казва се Боб и пее, но другият се намира на пазара, казва се Търговски пътник и декламира реклами, третият е в невидим парламент, казва се Левичар и произнася политически речи срещу агресията на рекламата. Можеха да се прибавят и още - например - четвъртият се казваше Герхард Чейка, намираше се в Берлин и в случая просто повтаряше чужди думи, а петият беше Непознатата Шерер, която мълчеше.

* * *

Имаше един обаче, който не мълчеше и който през хетерогенните полета, саьйтове, мрежи, паяжини, ми беше изпратил съвсем точно адресирана реплика, която ме беше убола като игла. Как ме беше открил Ингъс сред виртуалното море? Знаех за него само името.. Дали всъщност знаех и него? Не беше ли възможно зад това име да се е маскирал съвсем друг мъж, друга жена с друго име и друга идентичност? И дори по-лошо - че както гласи прочутия виц за Омир и авторството на "Илиада", съобщението на Ингъс беше написано не от него, а от друг интернет-обитател със същото име? Хетерегенността на ролите в комуникативното престранство на e-mail-a беше сдвоена със съмнителната идентичност на отделните участници: за тях беше възможно да играят, да сменят роли, да се маскират, да имитират, да сменят пол, социална принадлежност, имущество - и нямаше инстанция, която да провери кой е Ингъс - мъж или жена, звяр, риба или хермафродит. Мигновената достъпност имаше и обратна страна - мигновена от-стъпност, възможност за излизане от контакти, свободата на неангажирано и безотговорно общуване, почти божествена освободеност. Електронната мрежа изглеждаше освобождаваща не само от нормативността на сублимацията или на "родната общност" - тя можеше да освободи човека от самия себе си, да му даде така мечтаните от Луиджи Пирандело възможности да се представи под друго име, да има много лица, много роли, да не е ангажиран със собствената си идентичност. А когато човек няма идентичност, той не може да умре...

Какво значи едно Име, пуснато по Интернет? От него следваха линкове към други подобни имена, а в опцията SEARCH то биваше подредено до хиляди други Андерсън... Оттам то можеше да плъзне по безкрайността на мрежата до предела на своята самодостатъчна загадъчност...

Дълбоко под кората на моята рационалност, отрасла в атмосферата на балкански суеверия, на комунистически и пост-комунистически конспирации се раждаха странни съмнения. Случайно ли беше това, че точно когато аз четях и се вълнувах от въображаемите общности на Бенедикт Андерсън и имлицитния читател на Изер някъде от виртуалните бездни на WWW изплува едно съобщение, което съчетаваше в адреса си двете сигли - andersi@ ciue.edu.ee - "I"-то на Изер и Името на Андерсън? Какво значеше това съвпадение - и значеше ли нещо въобще?

Perhaps, a virtual omen had descended on me precisely while I was bashing away at a classical printing culture genre - a linear, traditional conference paper? I suddenly realised that, once again, I was making academic attempts addressing as always the outdated universal intellectual audience. Trying to reflect on the new Internet-medium, I was deep involved in the old one - that of writing, printing and publishing. And while I wrote, investigating the chaotic heterogeneity and empiricism of the new Universality, the all-round accessibility, the combination of immediacy and distance, the crisis of the anagogic way and the Bildung, the shortage of transcendence in the electronic webs, and so on and so forth, something important and virtual had happen. May be the very Spirit of the new hyper-time, the empirical Transcendence of the links, disguised like Inguss, Iser and Anderson, having quilted the universe in its omnipotent WWW, had deigned to visit me. With a condescending irony, he/she/it/they had mailed me a personal message.

It simply read: You are so cheap and incredibly naive.

Дали докато пишех в един класически жанр на печатната култура - писмен, линеарен традиционен доклад за конференция - не ми се беше случило виртуално знамение? Изведнъж си дадох сметка че отново правя традиционния академичен жест, насочен към универсалната интелектуална публика. Опитвайки се да разсъждавам върху новия медиум, аз бях дълбоко и безвъзвратно обвързан със стария. И докато аз разсъждавах научно и печатно за хаотичната хетерогенност и емпиричност на новата Универсалност, за все-достъпността, за съчетаването на непосредственост и дистантност, за кризата на анагогическия път и Bildung-a, за липсата на трансценденция в електронните паяжини и пр. и пр се беше случило нещо важно и виртуално. Може би самият Дух на новото хипер-време, емпиричната Трансцендентност на link-овете, предрешена като Ингъс, Изер и Андерсън, разпростяла във всемира всемогъща си WWW, ме беше удостоила с внимание. С благосклонна ирония той/тя/то/те ми беше изпратил лично послание.

А то гласеше просто: You are so cheep and incredibly naive.

БЕЛЕЖКИ

1. Frederic Jameson, The Political Unsconscious, Cornel University Press, 1981. [обратно]

2. Най-интересното от тях е Четенето, писането и литературният текст като проблеми на културата. бюлетин. Социологически преглед, извънреден брой, 1987. [обратно]

3. Ботданов, Б. Литература, художествен текст и произведение, в сб. Общуване с текста, С. 1992. [обратно]

4. Виж Четенето във всекидневния свят, смяна на кадъра. в сб. Общуване с текста, С. 1992. [обратно]

5. Между многото публикации на Изер от този период се открояват две книги Der implizite Lеser (1972) и Der Akt des Lesens (1976). [обратно]

6. Той цитира Буут The authors creates, in short, an image of himself and another image of his reader, he makes his reader as he makes his second self, and the most successful reading is the one in which the created selves, author and reader, can find complete agreement. [обратно]

7. Възможните тук несъвпадания, разминавания, иновации, провокации и пр., които могат да разделят имплицитната в текста читателска роля от типовата роля на реален читател в определена културна и историческа среда, не променят нещата - провокациите, несъвпаденията и разликите принципно предполагат абстрактното усилие за съгласие, усилието по възстановяване на общностността. Тук четенето ни се разкрива като медиум, който като всички комуникативни медиуми имплицира и продуцира общности. [обратно]

8. Benedict Anderson, The Immagined Communities. Verso 1983, Въобразените общности, изд. Критика и хуманизъм, 1998, превод Яна Генова. [обратно]

© Александър Кьосев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.02.2000, № 2 (3)