I. ОНТОЛОГИЧНИЯТ ОБРАТ

Димитър Цацов

web | Principium individuations

2. Презентационизмът

Очертаната по-горе тенденция може да се характеризира като презентационистка - термин, въведен в българското философско пространство и вече придобил определена понятийна натовареност. Репрезентационизмът, репрезентативният реализъм (критическият реализъм) е форма на психологизъм. Антипсихологизмът "ражда" презентационизма. Именно това създава невярната престава, че психологизъм - презентационизъм са мисловни движения на едно и също ниво. Българските философи като А. Поликаров (1973) и С. Петров (1971; 1973) разглеждат презентационизма и репрезентационизма като алтернативни стратегии. Противопоставянето репрезентационизма на презентационизма е традиционна позиция при техния анализ. В българската философска литература още през 30-те години се изказва подобна теза. В книгата си "Съвременна философия и история на философията" Атанас Илиев анализира т.нар. психологизъм и логицизъм. Крайният вариант на презентационизма по това време най-често се отбелязва като логицизъм. Същите термини използват Т. Павлов, А. Бънков и др., като ги отъждествяват със субективизъм и обективизъм в теорията на познанието. Ат. Илиев пише: "Психологизмът и логицизмът - това са две различни гледища относно приоритета на тия науки при разглеждане и решаване на философските въпроси, две схващания на точката, от която трябва да тръгне философското изследване, два различни и в известен смисъл противоположни метода на философски размисъл" (Илиев 1936: 1).

Ако схематизирам до пределност, може да се каже, че репрезентационизмът се основава на знанието като противостоящо на битието, то е знание за наличното в неговите разнообразни сегменти, знание-съждение, докато второто знание е умозрение. Тук рационализирането е насочено към предпредикатното, предрефлексивното, очевидното, интуитивното и т.н. На това ниво са ейдосите на Хусерл, битието на Хайдегер, даденото на Ремке-Михалчев-Франк-Хартман, тъмното непосредствено ненагледно познание в школата на Фриз-Нелсон-Торбов и много други основни теми в различните онтологии на ХХ век.

Тази теза за отношението между репрезентационизма и презентационизма се имплицира в ранните произведения на Д. Михалчев във "Философски студии". Позицията на Михалчев е да се остави психологическата изходна позиция, защото тя е необходима за нея, но тя е неевристична за философския анализ (Michaltschew 1909: 133). От тази постановка следва, че отхвърлянето на онзи масив от знания, свързани с психологическия анализ на знанието в историята на философията, е неправилно и погрешно. Тяхната полезност ясно личи, ако се разглеждат като предистория на когнитивната психология, на частнонаучните анализи на знанието. Неефективността на този анализ обаче става очевиден при преместване на нивото, т.е. когато се "качим" на философската писта.

А. Даденото като предрефлексивното

Даденото е наистина едно от най-радикалните влизания на онтологията в познанието. Ремке-Михалчев онтологизират радикално философската проблематика и това се дължи на подхода, в който съществено място има разбирането за даденото. Решението, което се предлага за лечение на философията от психологизма, на пръв поглед е много просто. Нужно е само да се преодолее гносеологическият дуализъм, т.е. елиминирането на всякакви форми на изкуствено деление на съдържание и форма, субект и обект, трансцендентно и иманентно, идеално и реално и т.н. Накратко, необходимо е да се изхожда не от психологическия субект, ако следваме Рикерт, а от гносеологическия. Като оставим настрана специфичната терминология на Михалчев и на цялото направление, към което той гравитира, същността на неговото изследователско кредо е: философията може и трябва да се изгради като строга категориална конструкция, доколкото е безпредпоставъчна. Традиционното научно и философско познание винаги е резултат от една вторична рефлексия intentio obliqua. Във философията като основна наука е нужно връщане към наличното, установяващата се непосредствена потопеност на субекта, на индивида в това, което е - Intentio recta. Или, по думите на Хусерл, същинският извор на философското познание е "жизненият свят като забравен смислов фундамент на естествознанието" (Хусерл 1992: 67).

И така, за да бъде философията наистина научно занимание, тя трябва да бъде без предпоставки. Ето защо всички философски (гносеологически) теории, които имплицират някаква форма на дуализъм, страдат в една или друга степен от психологизъм. Самото противопоставяне на даденото и предмета на познанието ражда догматизъм, който превръща тези теории в безплодни. С елиминирането на гносеологическия дуализъм се отграничава рязко философията от психологията на познанието. Въпросът е сега по какъв начин да се преодолее този гносеологически дуализъм.

Всеки философ, продължава Михалчев, трябва да започва своя философски анализ от това, което му е дадено. Това са чувствата, мислите, камъните и дърветата, психичното и физичното, действителните предмети и илюзиите, накратко - всичко, което има, което осъзнава. Тези неща са за него имани, в своята цялост те образуват неговия свят, неговия опит, неговото дадено. "Даденото въобще и светът - това са тъждествени работи" (Михалчев 1906: 777). Естествено е, че между даденостите на различните хора има голяма разлика, но това не е същественото. Важното е, че даденото е единствената позиция, върху която не може да се хвърли някакво съмнение. Ние можем да се съмняваме относно природата на това или онова дадено, може да се питаме дали това или онова е действително, или не, но никакво съмнение не може да падне върху дадеността на даденото. Даденото е съзнаваното и извън даденото няма нищо. Важното е, че приемайки даденото като изходна позиция, не се изхожда от някакво съждение. Ако има някаква дори и най-минимална форма на рефлексивност, съдене, то веднага се имплицира предубеждение. Дадеността на даденото не е съждение. Не е някакво определяне. Даденото е извън и отвъд всякакви определения, извън всякакви съждения за него. Ако се окаже, че "даденото е дадено" е съждение, тогава цялата позиция на Михалчев рухва. Но според него това не е съждение, защото тук няма определяне, а щом няма определяне, няма и логически субект. Следователно това е една безсмислена тавтология. Защото да се каже, че нещо е дадено, не означава, че си го определил. "Трябва към дадеността да се прибави поне едно определение. Даденост и определеност са различни неща" (Михалчев 2005). Може да се приеме, че даденото е някаква самоочевидност, която се манифестира като такава извън всякакви форми на рефлексивност. Например Ръсел многократно отбелязва, че самоочевидността изобщо трябва да бъде независима от умозаключението (Ръсел 1997: 219-220). Малко по-рано Хусерл е още по-категоричен, като заявява в "Логически изследвания. Пролегомени към чистата логика", че най-съвършен признак на истинността е очевидността, защото тя е като че ли притежаване на самата истина и "следователно, в крайна сметка, всяко истинско знание и по-специално всяко научно знание се основава на очевидността и пределът на очевидността е също така предел на понятието за знание" (Гуссерль 1994: 514).

Максималното, което може да се каже за даденото, е, че то е неопределено многообразие, т.е. съвкупност от различия и общности. Всички въпроси на познанието са насочени към едно или друго дадено и всички отговори се намират в даденото. Всякакъв смисъл на знаците се отнася също така до даденото. Даденото е първото. То е логически началното, в смисъл че анализът започва с него и следователно е логически неутрално. Дори на места Михалчев го определя като логически неопределеното (Michaltschew 1909), защото за даденото може само да се каже, че е дадено, че е неопределено многообразие, че на това ниво даденото не е определено и за него не се изказват никакви съждения. Характеризирането на даденото като логически неопределеното може да се приеме като основна характеристика на даденото, когато то се качи на нивото на логическото, а не на психологическото мислене. Даденото е дадено е тавтология, а не съждение и определяне. Даденото не е някаква абсолютна безпредпоставъчност, защото реално не може да се започне оттам, тъй като при познанието се предполага мисленото, онова, което се познава. Но даденото е такава позиция, която не може да генерира никакви съмнения. В даденото се съдържа всичко - действителното и недействителното, психичното и физичното, единичното и общото, сетивното и несетивното.

Често се мисли, пояснява Михалчев, че даденото означава, че е дадено на някакво съзнание, но наличието тук на някакво отношение на съпринадлежност е погрешно, защото допускането на такова съзнание вече показва, че и то е дадено и пак се получава дадеността на даденото. Това е факт, а не теория. То е нещо налично, а не рефлексия. Даденото е онова, което подлежи на определяне, а не е самата определеност. Даденото означава също така и че съзнанието има самото себе си. Това е фактът на самосъзнание.

Б. Всичко е иманентно на всичко

Много силен етап от развитието на презентационистките идеи е интуитивизмът на Николай Онуфриевич Лоски (1870-1965). Лоски определено заявява, че "светогледът, от който аз изхождам, може да се нарече персонализъм. Съгласно това учение целият свят се състои от личности (persona), действителни или потенциални. Под думата потенциална личност се разбира това същество, което е способно да се развива и с течение на времето да стане действителна личност. Пример за такъв светоглед може да служи философията на Лайбниц, съгласно която целият свят се състои от монади и всяка монада е действителна или потенциална личност" (Лосский 1992: 13).

Самият Лоски разказва за първоначалното хрумване на основната си идея, която разработва систематически в цялото си творчество така: "приблизително през 1898 г., в един мъглив петербургски ден, когато предметите се сливат един с друг, пътувах с файтон и както обикновено съм потънал в размисъл: Аз знам само това, което е иманентно на моето съзнание, но на моето съзнание са иманентни само моите душевни състояния, следователно, аз знам само собствения си душевен живот. Погледнах пред мен мъгливата улица, помислих, че няма ясни разграничения между нещата и изведнъж в мен блесна мисълта: "Всичко е иманентно на всичко". Аз веднага почувствах, че загадката е решена, че тази идея ми дава отговор на всички въпроси, които ме вълнуват..." (Лосский 1999: 242; Lossky 1958). "Всичко е иманентно на всичко" е равнозначно на Шупевото тъждество на битие и съзнание. Ремке развива една по-самостоятелна версия на иманентната философия на Шупе. Това е началото на разработването на философска система, в основата на която е идеята за откритостта на съзнанието и за преодоляването на традиционната постановка, че съзнанието е някаква затворена когнитивна цялост, която не може да "има" външните неща.

Интуитивизмът, който разработва Лоски, е учение за това, че познаваният предмет, дори и в случаите на знание за външния свят, влиза в съзнанието на познаващия индивид такъв, какъвто е сам по себе си, в оригинал, и поради това се познава така, както той съществува независимо от акта на познанието (Лосский 1999: 137). Лоски полага много усилия, за да уточни термина интуитивизъм, като отбелязва, че той означава само непосредствено виждане, непосредствено съзерцание на предмета на познанието от субекта. В този смисъл интуиция се различава от ирационално съзерцание (интуицията на Бергсон), от виждането на конкретната цялост на битието, озарение (гениални догадки), пророчески прогнози и др. Интуитивизмът се разграничава от теориите на познанието, особено разпространени във философията през XVII-XIX в., където непосредственият обект на познанието е някакъв субективен образ, индивидуално-психично състояние, а самата транссубективна реалност остава трансцендентна на моето съзнание. Едни от това направление твърдят, че образът, който е иманентен на съзнанието, е копие на трансцендентния на съзнанието предмет, други го разглеждат като символ, трети като конструкция, произведена от познаващото съзнание. В основата на подобни схващания, подчертава Лоски, е разбирането за съзнанието като херметична клетка, в която личността е затворена и от външния свят достигат само сигнали. По този начин от света, от природата се отнемат много качества и се приписват на съзнанието на възприемащия индивид. С това фактически Лоски описва репрезентативния реализъм, субективизма, психологизма, критическия реализъм и т.н.

Той точно отбелязва, че в началото на ХХ век се появяват много учения, които приемат постановката, според която сетивно възприетият предмет не е образ, а е самият предмет, самата транссубективна реалност, "влязла" в съзнанието на познаващия субект. Тук вече функционира друго разбиране за съзнанието и един от първите философи, който обръща внимание на това, е Шупе. По този проблем Лоски написва специална студия, озаглавена "Преобразуване на понятието съзнание в съвременната гносеология и ролята на Шупе в това движение" (Лосский 1919). Чрез тези преобразувания на познаващото съзнание се връща богатството на природата, нейната жизнена съдържателност и динамичност, защото съзнанието не е вече затворена област, а откритост, чрез която се познават нещата в тяхната собствена битийност.

Важен момент от анализа на състава на съзнанието е изводът, че онова, което е иманентно на съзнанието, не означава, че е иманентно на субекта на съзнанието, т.е. не принадлежи към състава на битието на субекта, към неговата индивидуалност. Съзнаването на моите прояви като чувства, желания и др. са иманентни на съзнанието, но те са иманентни и на субекта. Целият т.нар. субективен свят притежава тази двойна иманентност. Съвсем друга специфика имат дадените ми предмети, които са иманентни на съзнанието, но са трансцендентни на субекта на съзнанието, т.е. по своето битие те се намират извън състава на битието на моето аз. "Иманентността на чуждото битие на моето съзнание е встъпване на предмета в кръгозора на моето съзнание и не го превръща в чуждо битие, в мое състояние, в мой психически процес. Съзнаването е дейност на субекта, способна да го изведе отвъд неговите индивидуални предели. Съзнанието, като цяло, съдържащо в себе си субект и обект, които принадлежат към "дадените на мене", е нещо свърхиндивидуално, обхващащо, най-малкото, две, или повече индивидуалности" (Лосский 1999: 143). Д. Михалчев обединява субективния и транссубективен свят с термина дадено. Лоски ги диференцира като "мои" и "дадени на мен".

Интенционалният акт е средство за осъзнаване и опознаване на предмета като независим в своето битие от факта на осъзнаване и опознаване. Дж. Мур нарича тези актове прозрачни, защото те са като прозрачна среда, през която предметът се вижда в своята автентичност.

Лоски подчертава, че освен вниманието и съпоставянето (сравнението), съществуват още много други интенционални актове - актът на виждането, актът на слушането, актът на мириса и т.н., които се различават един от друг не само поради свързаните с тях органични усещания в зрителния, слуховия и т.н., апарат, но и като прояви на самото аз. Различните интенционални актове дават различни аспекти от външния свят. Съвкупността от тези актове са необходими, за да имаме, за да ни са дадени не само цветове, звуци, но и цветни, звукови и т.н. неща, които са в основата на акта на възприятие.

В интенционалното цяло съществуват разлики между субективния акт и предмета на насоченост. Ето защо може да се каже, според Лоски, че интенционалният акт е всякога нещо субективно, то е проява на аз-а, а що се отнася до обективната страна, тя може да се състои от всякакви отрязъци от света - предмет на интеционален акт може да бъде както всяко нещо от субективния свят, така също и всяко нещо от транссубективния. Освен това интенционалният акт е индивидуално-психична проява на субекта на познанието, докато предметът на акта може да бъде всякакъв вид битие - психичното и материалното, реалното и идеалното, индивидуалното и общото. На трето място, интенционалният акт е събитие, т.е. нещо, което протича във времето, докато предмет на този акт може да бъде както времевото битие, така и извънвремевото, а също така и идеалното битие. Ако пак се направи едно сравнение с тезите в книгата на Лоски "Обосноваване на интуитивизма", може да се констатира, че в схващанията му няма идейни промени. Същия проблем той анализира в параграфа за гносеологическата координация, където се спира специално на субективната и обективна страна на знанието. Субективната страна е свързана с акта на знанието, докато обективната - с предмета и съдържанието на знанието. "Актът на знанието е субективната (индивидуално-психична) страна на знанието, а предметът и съдържанието на знанието е обективната (логическата) страна на знанието" (Лосский 1924: 75). При репрезентативния реализъм има подмяна на обективната от субективната страна (силен вариант) или по-слаб вариант на преакцентиране на субективната страна на знанието и оттук и всички следствия като гносеологически дуализъм, логически неизбежният солипсизъм, отъждествяването на гносеологическото отношение с причинното, разглеждането на знанието като психично образувание, разглеждането на вторичните качества и отношения като субективни и т.н., т.е. целият комплекс от идеи, които се подлагат на систематична критика от страна на презентационизма и съответно и от представителите на тази източноевропейска презентационистка школа.

За да се различават отчетливо субективната и обективната страна на познанието, актът и предметът, Лоски предлага точното използване на думите - акт на възприемане (възприятие) и възприемаемо, акт на усещане и усещаното, представяне и представяното, припомняне и припомняното, разбиране и разбираното, мислене и мисленото. Третият елемент, констатиран след анализа на "първите факти" на съзнанието, е отношението между субекта и обекта. Това отношение е в основата на единството на съзнанието. Според Лоски е от принципиална важност да се уточни характерът на това отношение. Очевидно е, че то не е пространствено, защото независимо от това, на какво разстояние е дадено нещо, то може да бъде обект и отношението между субекта и обекта може да образува единството на съзнанието. Следователно, заключава Лоски, това е свръхпространствена връзка между субекта и обекта, "която преодолява пространствените разстояния между вещите". Отношението не е и времево, защото обектът може да бъде нещо, което е извън времето. Следователно отношението е свръхвремево, и поради това то преодолява времевите разлики. Отношението не е и причинно, защото нямаме субординация и зависимост на едното битие от другото. Между субекта и обекта има равнопоставеност по битие и поради това може да се каже, че тази съчетаност между обекта и субекта има координация, гносеологическа координация, която е условие за възможността за истина (Лосский 1924: 75; 1999: 147). Гносеологическата координация е досъзнателната съчетаност на субекта и обекта, която е предварително условие за възможността за възникването на съзнанието и знанието, възникването на интуицията, интенцията, насочена към даден предмет.

Свръхвремевостта и свръхпространствеността на координацията е невъзможна, ако субектът и предметът са напълно пространствено-времеви. Що се отнася до субекта, нашето аз като субстанциално действащ, е очевидно, че няма нито пространствена, нито времева измеримост. Това е не само наблюдаем факт, но и извод, защото в умозрителното изследване на всяко събитие, което продължава няколко секунди, отблъскването, насочеността по определена линия и т.н., може да бъдат открити безкрайно множество точки във времето или в пространството, могат да образуват единство само ако се визират от един източник. По този начин всяка времева и пространствена възможност е върху основата на свръхвремеви и свръхпространствени начала, които осъществяват своите прояви в пространството и времето.

Лоски въвежда едно ключово понятие за неговата система и в него личат следите от лайбницианството - т.нар. субстанциален деятел (действащия) (субстанциальный деятель). Субстанциално действащият е причина и носител на събитията. "Свръхвременни и свърхпространствени сега ще наричаме само субстанциално действащите, за да се отбележи тяхното активно разпореждане с формите на времето и пространството, тяхното господство над тези форми, а всичко останало, което е лишено от формите на времето и пространството (напр. като математическата идея за числата и др. подобни), ще наричаме невремеви и непространствени" (Лосский 1999: 148). В "Учение за превъплъщението" Лоски подчертава, че човешката личност, доколкото ние имаме предвид само човешкото аз, което твори своя живот в пространството и времето, е субстанциално действащо. "Свръхвремевите и свръхпространствените субстанциално действащи творят своите жизнени прояви, чувства, мисли, постъпки във времето и пространството; следователно, те съставят по-основен слой от битието. Това различие между основно и производно има съществено значение в онтологията и поради това трябва да бъде закрепено в ума и паметта със специален термин: ще се условим да наричаме събития, т.е. всичко времево и пространствено-времево с термина реално битие, а всичко невременно и непространствено с термина идеално битие" (Лосский 1992: 20).

Според Лоски координацията, която преодолява пропастта на времето и пространството между познаващия субект и всички събития (и онези, които са външни са неговия свят), се обяснява с учението за събитията. Всяко събитие е проява на някакъв субстанциално действащ. Независещата от времето и пространството координация не е нищо друго освен връзка на свръхвремевите и свръхпространствените действащи един с друг, благодарение на което всичко, което преживява един действащ като своя проява, съществува не само за него, но и за всички други действащи от целия свят.

За Лоски фундаментален онтологически факт, който е в основата на съзнанието, е трансцендирането на елементите от външния свят отвъд пределите на своето битие и съществуването им за наблюдаващия субект. Дори и собствените прояви на субекта трансцендират отвъд пределите на своя отрязък от време, доколкото съществуват за него в актовете на неговото съзнание, принадлежащи към друго време, в сравнение с момента на тяхното осъществяване. Но това трансцендиране не ни учудва, защото в този случай и съзнаваното, и актът на осъзнаване, насочен към него, принадлежат на един и същ свръхобемащ ги субект. Онова, което ни учудва, е това трансцендиране в случаите на осъзнаване на субекта на фрагменти от външния свят, защото доколкото субектът е субстанциално действащ, то той е носител на собствените си прояви. Външният свят също така се състои от субстанциално действащи, всеки от които е носител на собствените си прояви. По какъв начин тогава е възможно тези субстанциално действащи заедно със своите прояви да могат да трансцендират отвъд своите предели и по своеобразен начин да са налични в съзнанието един на друг. Отговорът се крие в отчитането на спецификата на субстанциално действащите, които са и самостоятелни, и същевременно са споени един в друг и се намират в съзнанието на всеки едни. Т.е. субстанциално действащите нито са абсолютно самостоятелни, нито са абсолютно слети в едно. Като носител на творчески сили, като причина на своите прояви всеки субстанциално действащ е самостоятелен, но всички, с други аспекти на своето битие, напр. като носители на тъждествени идеални принципи във времевата и пространствената им форма, числото и т.н., са слети в едно. Те са, отбелязва Лоски, единносъщностни. Тази единносъщност е несамостоятелен елемент от тяхното битие и поради това може да се нарече отвлечена единносъщност. Тя се определя благодарение на общите принципи на космоса, изпълнен със самостоятелни и творчески субстанциално действащи, което поражда разликите и дори се достига до противоречиво съдържание. Благодарение на единносъщността обаче, всички самостоятелни аспекти на действащите се проявяват като координирани един с друг, съществуват един за друг, налични са едни за друг по идеален начин, което на степента на развитието на съзнанието се проявява като "имане на предмета в съзнанието" и служи като условие за взаимното влияние на действащите един с друг. Ето защо може да се каже, че в света всичко е иманентно на всичко.

© Димитър Цацов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.03.2021
Димитър Цацов. Principium individuations (Атанас Далчев - поетичният вариант на презентационизма). Второ попр. изд. Варна: LiterNet, 2021

Други публикации:
Димитър Цацов. Principium individuations (Атанас Далчев - поетичният вариант на презентационизма). София: Проектория, 2014.