|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ІІ. МЕЖДУ ОСНОВНОНАУЧНАТА ФИЛОСОФИЯ И ИНТУИТИВИЗМАДимитър Цацов web | Principium individuations 6. Научи ме, Господи велик, да живея като всички хораДоминирането на предметността в поетичния свят на Далчев съвсем не означава, че тук се осъществява тотална редукция на индивида до вещта. Рационализмът на основнонаучната философия натам води. Антропологичната проблематика в ремкеанството е съвсем минимизирана, бедна. Личността се разглежда като единство от душа и тяло. Като душа тя има своите специфични определителности. Преди всичко душата, съзнанието е прост индивид, което означава, че то не е преходно, а е вечно. "Но съзнанието, душевното не умира, то не може да умре" (Михалчев 2005: 162-163). Душата или съзнанието е предметно, емоционално, искащо (волево), субектно. Ако за вещта мястото задава неговото единство, при душата (съзнанието) това е субектът на съзнанието (Аз-ът). "То изразява една особена определителност на съзнанието, която свързва всички останали и с това твори единството на последните" (Михалчев 2005: 178). При Лоски личността е поставена на по-широка философско-религиозна основа. Но нейната главна характеристика е, че индивидът е субстанциален деятел. Като такава, личността не е просто познаваща, но и жива в смисъл на творяща ново битие, нови форми на съществуване. Антропологията на интуитивизма може да се нарече креативна. Субстанциалният деятел е онова свързващо звено между пространствено-времевия, материален, свят и идеалното начало. Чрез своята творческа активност субстанциалният деятел "ражда" нови форми в действителността. В това отношение върху Лоски оказва влияние Лайбниц, защото субстанциалните деятели са като монадите, но с тая разлика: руският философ не приема, че субстанциалните деятели са затворени субстанции, а че са открити поради факта, че са носители на идеалните форми, казано с езика на Платон; те са реализаторите на идеалния свят в пространствено-времеви форми. По тази причина според Лоски е възможно непосредственото съзерцание на чуждия душевен живот, точно така, както човек може да наблюдава собствените си психични състояния (Лосский 1919). В Далчевата мисловност тези характеристики на най-общите онтологически определености на човека и неговото място в света вероятно лежат в най-дълбоките пластове и те нямат пряка видимост в неговия поетичен свят, но все пак може да се направи изводът, че по-широките хоризонти, в които Лоски полага темата за човека, са по-близки до неговото светоусещане. Той ясно определя акцентите в поезията през първата половина на ХХ век и по-специално нейната антропологична насоченост:
Илюстрация към основните идеи в тези размишления на Далчев е неговото стихотворение "Метафизически сонет" (1927). Макар че добре би било да има названието "Антиметафизичен сонет", защото е апология на сетивността, на видимостта, на онова, което е тоталното отрицание на метафизичното, схванато като отвъд-сетивното, отвъд-физиката. Тук душата е затворена монада, която има само сетивността, за да се "допре" до света. Сякаш Далчев иронично иска да ни каже - търсете метафизичното само в нашия, сетивния свят; метафизичното като трансцендентно го няма - душата дължи своята мощ и богатство на тялото:
Ако не спираме философските си асоциации, свързани с този стих, то възможно е да стигнем до романтичната възхвала на сетивното или "биологизма" на Ницше. Един от смисловите центрове на Ницшевата мисловност е именно отхвърлянето на всички метафизични същности, които човек предполага, че съществуват извън него и с които трябва да се съобразява - като Бог, свят на нещата сами по себе си, истина, категоричен императив и т.н. - те не са нищо друго освен плод на нашето въображение. Но няма смисъл да се връщаме повече към Ницше, защото могат да се намерят по-преки връзки между Далчев и Лоски по отношение възхвалата на сетивността. Например Лоски ще нарече първоначално своя интуитивизъм "мистичен емпиризъм". Още в първия увод на "Обосноваване на интуитивизма" той ще отбележи, че "настоящето съчинение е напечатано първоначално в сп. "Вопросы философии и психологии" (1904-1905 г.) под заглавието "Обосноваване на мистичния емпиризъм". Същият антиметафизичен мотив е характерен и за Ремке - Михалчев: метафизиката като наука за някаква същност на света не съществува и затова по-адекватно е науката за общото в кръга на даденото да се нарече основнонаучна философия (Rehmke 1922: 28). И тази основнонаучна философия трябва да се съобразява с фактите, с онова, което е дадено, осъзнато. Без да се впускаме в подробно разграничаване между емпиризма на Бейкън, Лок и др., ще трябва обаче да изтъкнем, че акцентът върху емпиричното в презентационизма, особено във "вариант Лоски", се различава по това, че се утвърждава възможността за непосредствено имане, знание не само на пространствено-времевия свят, на отвлечено рационалните форми (числа, ценности и т.н.), но и и на свърхсетивните същества или субстанции. Именно затова руският философ говори за сетивна, интелектуална и мистична интуиция, чрез които се познават непосредствено различните срезове на битието изобщо. В "Метафизически сонет" защитата на онтологическата ценност на тялото е положена в една традиционна опозиция. Душата е "бунтовница", която ще отлети "във блясък и във слава", а тялото е "бедно", "нерадостна плът", но въпреки това то задава онтичната тежест на душата. Тази реабилитация на тялото за сметка на душата можем да открием у акмеиста Осип Манделщам в стихотворение от цикъла "Камък" (1913):
Акцентирането върху тялото, усещането, тактилното е винаги индивидуално, то е онова, което определя хоризонта на отделната личност. В това отношение може да се направи една малко пресилена, но донякъде вярна противопоставка. Ако символизмът, като акцентира на индивидуалността, има предвид предимно спецификите на отделните душевни преживявания, то индивидуализмът на Далчев е обратен - той е насочен към телесното, земното индивидуално съществуване. Характерни в това отношение са размислите на Д. Аврамов: "За разлика от индивидуалистите преди него, които, обладани от нарцистични комплекси, хипнотизирани от своето реално или мнимо превъзходство, се поставяха в центъра на света и дори се виждаха в ролята на негови демиурзи, Далчев, постоянно измъчван от чувство за малоценност, ненавиждаше грандоманията и позьорството" (Аврамов 2000: 64). Индивидуализмът на Далчев е социално ориентиран: "В моята "Повест" (от 1925) - казваше той, исках да покажа, че самотният човек унищожава сам себе си; че неговото битие не е автентично и в сравнение с истинското - онова на социалното общуване - то просто изглежда като "зла измислица", че човек е човек и живее истински само с другите. Оттук - и финалът на "Молитва": "Научи ме, Господи велик, да живея като всички хора" (Аврамов 2000: 64). Аврамов обобщава за индивидуализма на ранния Далчев: " Ще си позволя да предложа формулата: "Традиционният, т.е. на предшествениците му, е романтичен, а неговият екзистенциален... Далчевият се корени в конкретното му лично битие на модерен градски интелигент и тъкмо поради това съдържа в себе си реалните терзания, страхове, комплекси на модерния човек. Страхът от самотата и смъртта, трагичното усещане за битието..." (Аврамов 2000: 65). Подобни разсъждения насочват еднозначно към темата за екзистенциализма.
Тъкмо защото се е учел от Достоевски и от последвалите го руски религиозни мислители, при Далчев отчуждението и абсурдът са трагичен епизод, фрагмент от битието, а съвсем не неговата онтологична основа (както е при Хайдегер, Камю или Сартр). "Далчев четеше съвременните западни европейски екзистенциалисти. Възхищаваше се от прозренията на Хайдегер и Камю в трагизма на човешката участ; пръв у нас преведе текстове на Сартр ("Стената" и откъс от "Погнусата", 1946)" (Аврамов 2000: 66, 67). Вероятно затова Далчев особено цени студията на Унамуно "Трагическото чувство за живота" (Аврамов 2000: 49). При българския поет чувството за трагичност се модифицира като екзистенцията на маргинала. Д. Аврамов цитира един автобиографичен спомен:
Това чувство на отхвърленост, на отвъдност от света и живота Далчев много точно е представил в стихотворението си "Младост" (1925). Тук приляга да се припомни още едни спомен от Далчев, който казва: "Той беше влюбен в себе си (става дума за Димитър Пантелеев, на младини приятели - б.м., Д.Ц). Веднъж ми прочете едно свое стихотворение, в което неговата любима му се моли като пред икона... При мен е обратно: винаги съм се криел в своите творби, а когато не съм можел да се скрия, съм се иронизирал. Помните стиха, нали: "И ми се смееха момичетата за очилата"... Не можеше да бъде другояче - аз винаги съм живял с ниско самочувствие" (Аврамов 2000: 59). Далчев достига до крайности в това отношение. В стихотворението "Дяволско" той дори се нарича "Аз съм една ненужна жалка мърша". Изобщо като доминиращо в поезията на Далчев е линията на трагичността в човешкото съществуване, което има различен поетичен израз: - безсмисленост щастлива
- живот в сянка
- изначална трагичност
- изначално безсмислие
Трагичността на човешкото съществуване е навсякъде. Далчев го вижда във: "вратите... със уста раззината", "маски със вечний образ на глада", "портрети на жени... пожълтели", "огледало", "сенки на мъртъвци"; животът е болест: "дни не преминаваха ли през плътта ми/ сами подобно тръпките от треска?". На въпроса "кога ще заживеем ний?" ("44, avenue du Maine") отговорът му е: "И сърцето най-сетне умира!" Маргиналността, отчуждението, самотата водят Далчев към темата за дявола. Актуализирането на подобен сюжет е свързано с тъмното, студеното, мрачното: "Природата и климатът на Апенинския полуостров - слънчев, топъл и ласкав - кара обитателите му да излязат на улиците и площадите, да прекарват там голяма част от времето си във весело общуване, докато обратно, късите, студени и мрачни дни на севера затваря германците за дълго в домовете им. Ето защо у тях толкова често се явява дяволът" (Аврамов 2000: 54). Явно в България духовната атмосфера през втората половина на ХХ век е подобна и поради тази причина Далчев си спомня: "Днес, на новите поколения то може да изглежда странно, дори маниерно, но тогава, в средата на 20-те години, тези диаболични настроения витаеха във въздуха" (Аврамов 2000: 54). А краят на стихотворението му "Дяволско" (1927) е изпълнен с настроение, идващо от романтизма, където гордият, самотен, страдащ Аз ще посрещне смъртта:
© Димитър Цацов Други публикации:
|