|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ГЛАВА 8. ДЕНЯТ СЛЕД СВАТБАТАФридрих де ла Мот Фуке Светлината на новия ден пробуди младоженците. Ундина срамежливо скри главата си под завивките, а Хулдбранд се отдаде на размишления. Всеки път, когато бе заспивал през изминалата нощ, покоят му бе нарушаван от странни и страховити сънища с призраци, които с безумен присмех прикриваха своята грозота, като се преобразяваха в красиви жени, след което внезапно се превръщаха отново в змии. Понякога той се събуждаше след тези ужасяващи сънища и поглеждаше към луната, която изглеждаше студена и бледа през прозореца. Ужасен, Хулдбранд търсеше с поглед Ундина, върху чиито гърди доскоро бе спял, а тя, все тъй красива и прелестна, бе потънала в своя сън. След това той лекичко целуваше нейните розови устни и отново заспиваше, за да бъде събуден по-късно от нови ужаси. Когато си спомни за това на сутринта, Хулдбранд се упрекна за съмнението, което би могло да го накара да сгреши в преценката за съпругата си. Нещо повече - той открито обясни грешката си и поиска извинение за нея, но Ундина само му подаде ръката си, въздъхна силно и не каза нищо повече. Но погледът й, така нежен, така мил, по-мил от всякога, го убеди, че тя не може да му се сърди. Доволен от миналото и очаквайки бъдещето, рицарят стана и отиде при своите гости в общата за всички стая. Те и тримата седяха пред огнището, без да смеят да продумат. Изглежда, че монахът вътрешно се молеше, за да прогони някакво зло. Но щом видяха младоженеца да влиза в стаята така доволен, те също станаха по-ведри. Старият рибар дори започна да се шегува с него, но с такава почтителност, че старата домакиня се засмя одобрително. Накрая Ундина се преоблече и влезе в стаята. Те всички искаха да се приближат към нея, но останаха неподвижни в своето учудване, тъй като тя им се струваше едновременно различна и добре позната. Пръв я доближи свещеникът, а в очите му блестеше бащинска любов. Той повдигна ръка, за да благослови младата и прекрасна младоженка, която се поклони пред него и направи плах реверанс. Тя се държеше приятелски, но едновременно с това бе скромна и поиска извинение за вчерашните безумия, след което го замоли горещо да се помоли за благоденствието на нейната душа. След това стана, целуна своите осиновители, благодари им за всичко, което са направили за нея, и възкликна: - О, сега чувствам с цялото си сърце колко много, колко безкрайно много сте направили за мен, скъпи мои! Тя започна да ги прегръща силно и ги пусна едва когато усети, че старата домакиня иска да сервира закуската. Тогава Ундина се зае с всичко сама, тъй като не искаше да й причинява и най-малкото неудобство. В това настроение тя остана през целия ден. Все още бе мила, внимателна, но в същото време тя бе съпруга и нежно, свенливо момиче, което едва бе станало от брачното ложе. Тримата, които я познаваха от по-дълго време, очакваха, че всеки момент ще й хрумне някакъв каприз. Но техните очаквания не се сбъднаха. Тя продължи да бъде мила и нежна като ангел. Свещеникът не можеше да свали очи от нея и често казваше на младоженеца: - Божията благодат вчера ти поднесе съкровище, чрез мен, недостойния. Цени го добре, за да увеличи благоденствието ти, както на небето, тъй и на земята. Щом вечерта наближи, Ундина хвана плахо и внимателно ръката на Хулдбранд и го поведе навън. Залязващото слънце блестеше нежно върху свежата трева. И сред клоните на високите дървета, очите на булката заблестяха със сълзи на тъга и нежност като капчици роса в утрото - върху устните й се носеше тъжно разкритие, което бе очевидно само заради това, че тя често не успяваше да си вземе въздух. Ундина продължи да води съпруга си напред, без да казва нищо. На въпросите му не даде отговор веднага, а вместо тях му поднесе цял небосвод от любов, смирение и преданост. Докато вървяха така, те стигнаха до бреговете на преливащия поток и Хулдбранд бе удивен, когато видя там едно малко спокойно поточе, от чието предишно бушуване не бе останала и следа. Ундина се разплака. - Утре този поток до голяма степен ще е пресъхнал и тогава ти ще можеш да отидеш, където си пожелаеш, без да имаш никакви проблеми. - Не и без теб, Ундина - отвърна рицарят и се засмя. - Не, ако само поисках да направя такова нещо, църквата и духовенството, императорът и империята, биха се намесили, за да върнат избягалия обратно при теб. - Всичко зависи от теб, всичко зависи от теб - отвърна прекрасното момиче, докато се смееше и плачеше едновременно. - И все пак си мисля, че няма да се разделиш с мен, обичаш ме прекалено много, за да направиш това. Но ме пренеси на островчето, което се простира пред нас. Там ще решим как да постъпим. Бих могла сама да се понеса по потока, но колко ми е приятно само да бъда в ръцете ти! А ако решиш да ме отхвърлиш, то поне за последно ще съм се осланяла на тях. Хулдбранд, който бе обзет от неочаквани страхове и вълнения, не знаеше какво да отговори. Той я взе в ръцете си и я пренесе през потока. Сега осъзна, че това е същият малък остров, на който я бе намерил, през нощта, когато я върна на стария рибар. Хулдбранд я положи на меката трева на островчето и поиска да поседне до своя прекрасен товар, но тя му каза: - Не, там - застани срещу мен. Така ще мога да прочета в твоите очи това, което устните ти все още не са изрекли. А сега слушай внимателно какво имам да ти кажа. Тя започна... - Трябва да узнаеш, любими мой, че в природните стихии съществуват същества, които приличат външно на хора, макар и често да остават невидими за жителите на земята. Чудните саламандри блестят и си играят в огъня. Мрачните, зли гномове обитават пазвата на земята. Духовете на ефира обитават въздуха. Водните духове, които са широко разпространена раса, живеят в потоците, реките и моретата. Местата, които обитават са прекрасни - прозрачни пещери, през които блести небето със слънцето и звездите. Високи коралови дървета, които раждат небесносини и алени плодове, блестят в техните градини. Те се разхождат по чистия морски пясък и по раковини от всички цветове на дъгата. Всичко това, което старият свят намира за най-прекрасно, а новият свят е вече недостоен да му се наслаждава. Всички тези води са покрили това великолепие със своето сребро и то блести в цялата си прелест долу, измивано от прекрасните течения, които се изливат от мъховите цветчета и раковините във формата на корона. Съществата, които живеят там, притежават прекрасна външност, по-прекрасна от външността на хората, аз - аз съм една от тях. Хулдбранд се опитваше да повярва, че неговата съпруга е отново обхваната от някое причудливо настроение и в момента се забавлява като му разказва историите, които нейното въображение раждаше. Но колкото и да искаше да повярва в това, той не успяваше да го направи. Странни тръпки го побиха. Той бе неспособен да пророни и дума, взираше се в прекрасната говореща, която тъжно поклати глава, а след това с дълбока въздишка продължи да разказва: - Ние трябва да бъдем много по-щастливи от останалите човешки същества. Да, ние наричаме себе си човешки същества, тъй като така изглеждаме на външен вид. Но цялото ни щастие върви заедно с едно голямо зло. Ние и нашите себеподобни в природните стихии се разпадаме и умираме, в душа и в тяло. Така от нас не остава и следа - докато вие, които сте от земята, се събуждате в един по-чист свят, то ние оставаме там, където остават пясъкът, камъните, въздухът и вълните. Природните стихии ни съживяват, често ни се подчиняват, докато сме живи, но ни превръщат в прах и ни разпръсват, когато умрем. И все пак ние живеем щастливи, без да се безпокоим за това, което предстои да се случи, също като птичките в гората, като рибите в морето и много други деца на добрата майка природа. Но, както вероятно знаеш, всички същества се стремят да се издигнат по-високо - и следователно към това се стремеше баща ми, един могъщ принц в Средиземно море. Той искаше неговата единствена дъщеря да получи душа, въпреки че с нея ще изтърпи и болките, които тя носи. Но същество от нашия вид може да получи душа само чрез най-интимния контакт със същество от земята. Аз я получих и на теб трябва да благодаря за скъпоценния дар, на теб, когото аз обичам с неизразима привързаност, и на теб пак ще трябва да благодаря, в случай че бъдеш добър с мен и не направиш живота ми нещастен. Какво ще се случи с мен, ако ме отбягваш и ако се отдръпнеш? Не, чрез измама, аз няма да те задържа. Ако решиш да ме отхвърлиш, направи го сега, върни се на брега сам, аз ще се гмурна в този поток, това е чичо ми, който тук, в гората, далече от своите приятели, живее отшелнически живот. Той обаче е могъщ и скъп приятел на много течения с голяма сила. Както ме доведе тук при рибаря, когато бях малко и усмихнато дете, така ще ме върне обратно на родителите ми - съпруга, дарена с душа, обичаща и търпелива. Тя щеше да продължи да говори, но Хулдбранд я прегърна по възможно най-нежния начин и я отнесе обратно на брега. Тук за първи път, сред сълзи и целувки, се закле никога да не я изоставя и се обяви за по-голям късметлия от Пигмалион, гръцкия скулптор, когато Венера бе съживила статуята, която той бе създал. Те се върнаха, хванати за ръце и сияещи от взаимна любов, в къщичката и сега Ундина за първи път осъзна колко малко трябва да съжалява за момента, в който напусна кристалния дворец на баща си.
© Фридрих де ла Мот Фуке |